Иван Ефремов
Мъглявината Андромеда (6)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
РЕКАТА НА ВРЕМЕТО

Веда Конг и Дар Ветер стояха посред кръглата малка площадка на винтолета, който бавно плуваше над необятните степи. Лек ветрец правеше вълни по цъфтящите гъсти треви. Далече наляво се виждаше стадо чернобял добитък — потомци на животните, създадени чрез кръстосване на якове, крави и биволи.

Ниски хълмове, тихи реки с широки долини — простор и покой лъхаше от този устойчив участък от земната кора, който някога се е наричал Западносибирска низина.

Дар Ветер мечтателно гледаше земята, в старо време покрита от безкрайни мрачни блата и редки хилави гори. Той мислено виждаше картината на древния майстор, оставила в съзнанието му още в детските години неизлечимо впечатление.

Над завоя на огромна река, образувала висок нос, стоеше сива от старост дървена църква, сиротно обърната към простора на отвъдречните поля и ливади. Тънкият кръст върху купола се чернееше под върволици от ниски тежки облаци. Над малкото гробище зад църквата купчинка брези и върби свеждаха под вятъра раздърпаните си върхове. Отпуснатите клони почти докосваха полуизгнилите кръстове, съборени от времето и бурите, сред свежата мокра трева. Зад реката като исполински сивовиолетови кълба се трупаха облаци, осезаемо плътни. Широката река излъчваше безжизнен метален блясък. Същият хладен блясък лежеше навред. Далечините и близкият план бяха мокри от досадния есенен дъжд на студените и неуютни северни ширини. И цялата гама от сивкаво-сиво-зелени цветове на пейзажа говореше обширните пространства неплодородна земя, където човекът живее трудно, мръзне и гладува, където така силно се чувствува неговата самота, характерна за отдавнашните времена на хорската безразсъдност.

Тая картина от музея, обновена и осветена от невидими лъчи, сега беше за Дар Ветер прозорец към много далечното минало.

Той безмълвно погледна към Веда. Младата жена беше сложила ръката си върху парапета на платформата. Свела глава, тя следеше накланящите се по посока на вятъра стръкове на високите степни треви, които сребрееха на широки плавни талази. Кръглата площадка на винтолета плуваше бавно над степта. Знойни вихрушки внезапно налитаха върху пътешествениците, развяваха косата и роклята на Веда, заядливо хвърляха жар в очите на Дар Ветер. Но автоматичният изравнител работеше по-енергично от мисълта и летящата площадка само потрепваше или едва забележимо се поклащаше.

Дар Ветер се приведе над рамката на курсографа. Лентообразната карта се движеше бързо — изглежда, бяха отишли доста далеч на север. Те отдавна пресякоха шестдесетия паралел и минаха над мястото на сливането на Иртиш с Об, а сега се приближаваха към възвишенията, наречени Сибирски превали.

Двамата пътешественици, които четири месеца вече работеха на разкопките на древните могили в зноя на алтайските предпланини, свикнаха със степното пространство. Изследователи на миналото, те сякаш потънаха в онези времена, когато само нарядко отреди въоръжени конници са пресичали южните степи.

Веда се извърна и мълком посочи напред. Там, в струите нагрят въздух, плаваше тъмно островче, като че ли откъснато от почвата. След няколко минути винтолетът наближи малък хълм — вероятно табан на рудник, който някога се е намирал тук. Нищо не бе останало от рудничните постройки — само височина, гъсто обрасла с вишни.

Кръглата летяща площадка изведнъж рязко се наклони.

Дар Ветер моментално хвана Веда през кръста и се втурна към извисения край на платформата. Винтолетът се изравни за част от секундата, само за да се повлече с цялата си тежест към подножието на хълма. Обратният тласък от амортизаторите ги запрати върху склона на възвишението, право в гъсталака от твърди храсти. Подир минута мълчание из степното безмълвие се разнесе ниският гръден смях на Веда. Дар Ветер си представи своята собствена изумена и изподраскана физиономия и започна да приглася на Веда в инстинктивната радост, че е невредима и че аварията мина благополучно.

— Не току-тъй е забранено винтолетите да летят над осем метра — като се задъхваше леко, произнесе Веда Конг. — Сега разбирам…

— При повреда машината веднага пада и остава единствено надеждата в амортизаторите. Нищо не може да се направи, закономерно възмездие за лекостта и малките размери. Изглежда, че ни очаква още едно възмездие за всичките благополучни полети — с престорено равнодушие каза Дар Ветер.

— А именно? — Веда стана сериозна.

— Безупречната работа на уредите за устойчивост предполага голяма сложност на механизмите. Страхувам се, че за да се ориентирам в тях, ще ми е необходимо много време. Ще се наложи да се измъкваме по метода на нашите прадеди…

С лукаво пламъче в очите Веда протегна ръка и Дар Ветер изправи с лекота младата жена. Те се спуснаха към винтолета, намазаха драскотините си с оздравителен разтвор и залепиха скъсаната рокля. Дар Ветер накара Веда да легне в сянката на храста, а той се зае да търси причините за аварията. Както сам се досещаше, нещо беше станало с автоматичния изравнител, чието блокиращо приспособление беше изключило двигателя. Щом Дар Ветер отвори кутията на уреда, веднага разбра, че от ремонта нищо няма да излезе — твърде дълго ще трябва да проучва извънредно сложната електроника. С лека въздишка от досада той изпъна уморения си гръб и извърна очи към храста, под който доверчиво се беше сгушила Веда Конг. Горещата степ, додето поглед стига, се стелеше съвсем безлюдна. Две големи хищни птици бавно кръжеха над трептящата синкава мараня…

Послушната машина се бе превърнала в мъртъв диск, безпомощно легнал на сухата земя. Странно чувство на самота и откъснатост от целия свят постепенно обхващаше Дар Ветер. Но той от нищо не се боеше. Нека настъпи нощ, тогава видимостта на невъоръжено око ще стане по-далечна; непременно ще зърнат някакви светлини и ще тръгнат към тях. Те потеглиха на път леко облечени, без да вземат със себе си нито радиотелефон, нито фенерчета, нито храна.

„Някога в степта човек е можел да загине от глад, ако не е мъкнел големи запаси от провизии… И вода!“ — мислеше си бившият завеждащ външните станции, като прикриваше очи от ярката светлина. Той избра кътче в сянката край вишневия храст близо до Веда и безгрижно се просна на земята. През леките дрехи сухите тревни стръкчета пободваха тялото му. Тихото шумолене на вятъра и зноят потапяха душата в забрава; бавно течеха мислите; полека, като се сменяха една друга, преминаваха в паметта картини от много стари времена — в дълга редица вървяха древни народи, племена, отделни хора… Сякаш течеше оттам, от миналото, огромна река променящи се всяка секунда събития, лица и дрехи.

— Ветер! — чу той през дрямката любимия глас.

Слънцето като червено кълбо вече докосваше потъмнялата линия на хоризонта. Никакъв полъх не се чувствуваше в замрелия въздух.

— Повелителю мой. — Веда закачливо подражаваше на древните жени от Азия, — няма ли да благоволите да се събудите и да си спомните за мен?

Като направи няколко гимнастически упражнения, Дар Ветер окончателно прогони сънливостта. Жената се съгласи с плана му — да чакат нощта. Мракът ги завари да обсъждат оживено извършената работа. Внезапно Дар Ветер забеляза, че Веда потръпва. Ръцете й бяха изстинали и той съобрази, че леката дреха съвсем не я запазва от нощния хлад на тия северни места.

Лятната нощ на шестнадесетия паралел беше светла и те можаха да съберат голям куп съчки.

Със силно щракане Дар Ветер извлече от могъщия акумулатор на винтолета искра. Скоро яркият пламък на огъня сгъсти мрака наоколо и облъхна хората с животворната си топлина.

Настръхналата Веда се отпусна, подобно на цвете под слънцето. И двамата мълчеха, потънали в мисли. От хилядолетията, в които огънят е бил главното прибежище и спасение на човека, някъде дълбоко в душата му беше останало неунищожимото чувство на уютност и покой, пораждано от топлината в часовете на студ и мрак…

— Какво ви подтиска, Веда? — наруши мълчанието Дар Ветер.

— Спомних си онази, с кърпата… — тихо отговори Веда, без да откъсва поглед от разсипващата се като злато жарава.

Дар Ветер веднага разбра. В навечерието на своя полет те завършиха в приалтайските степи отварянето на голяма могила на скитите. В нея намериха скелет на старец, обкръжен от костите на коне и роби, покрити от края на могилния насип. Старият вожд лежеше с меч, щит и ризница, а в краката му се оказа сгърчен скелет на съвсем млада жена. До черепа й прилепваше копринена кърпа, някога плътно омотана около лицето. Не можаха да я запазят въпреки всичката си сръчност. За няколко минути обаче, докато тя се разпиля на тънък слой прах, успяха да възпроизведат чертите на прекрасното лице, отпечатало се върху тъканта преди хиляди години. Кърпата предаваше още една страшна подробност — очите на жената изскочили от орбитите си. Без съмнение тя е удушена с тази кърпа и хвърлена в гроба на своя мъж, за да го придружава по незнайните пътища в задгробния свят. Тя е била на не повече от деветнадесет, той — на не по-малко от седемдесет години, преклонна за ония времена възраст.

Дар Ветер си спомни дискусията, която се разгоря по повод находката сред младите сътрудници на експедицията на Веда. По своя воля или насилствено жената е отишла след мъжа си? Защо? В името на какво? Ако от голяма, предана любов, как е допуснато тя да бъде убита, вместо да се обкръжи с грижи като най-хубав спомен за него в напуснатия свят на живите?

Тогава заговори Веда Конг. Тя дълго се вглеждаше с пламнали очи в тъмното могилно възвишение — мъчеше се да проникне с умствения си взор в недрата на миналите времена.

— Старайте се да разберете онези хора! Просторите на древните степи са били наистина безпределни за единствените съобщителни средства по онова време — коне, камили, бикове. Гигантския простор населявали отделни групи чергари-скотовъдци, не само с нищо несвързани помежду си, но и непрекъснато враждуващи. Много обиди и злоба се трупали от поколение в поколение; всеки пришелец бил враг, всяко племе — плячка, която обещавала добитък и роби, тоест хора, работещи по принуда, като добитък под камшик. Такова устройство на обществото пораждало, от една страна, голяма, съвсем неизвестна за нас свобода на отделния човек в дребните му страсти и желания, а от друга страна — невероятна затвореност в общуването и ограниченост в мисленето. Ако народността или племето се състоели от малък брой хора, способни да се изхранят чрез лов и събиране на плодове, тези свободни чергари живеели в постоянен страх от нападение и поробване или унищожаване от страна на войнствените съседи. Но при изолация на страната и многочисленост на населението, което имало възможност да създаде голяма военна сила, хората също плащали за това, че не били застрашени от военни набези, със своята свобода, понеже в такива мощни държави всякога се развивали деспотизъм и тирания. Така е било в древния Египет, Сирия и Вавилония.

Жените, особено красивите, в далечното минало били трофей и играчка на силния. Те не можели да съществуват без властта и защитата на мъжа.

Собствените стремежи и воля на жената значели толкова малко, нетърпимо малко, че при оня живот… кой знае… Може би смъртта е изглеждала по-лека участ…

В отклик на неговите мисли Веда се премести по-близо до огъня, бавно разбута горящите клонки, като следеше езичетата на синкавите пламъци, които пробягваха по въглените.

— Колко упоритост и мъжество са били необходими в онези времена, за да не слизаш надолу, а да се издигаш в живота!… — тихо промълви Веда Конг.

— Струва ми се — възрази Дар Ветер, — че ние преувеличаваме трудностите на древния живот. Освен това, че хората са били привикнали с него, неуредността му е влечела след себе си разнообразие от случайности. Волята и силата на човека са изтръгвали и от тоя живот романтични радости, както искри от кремък.

— Аз също недоумявам — каза Веда. — Колко дълго нашите прадеди не са могли да разберат елементарния закон, че съдбата на обществото зависи единствено от тях самите, че обществото е такова, каквото е морално-идейното развитие на неговите членове, зависещо от икономиката!

— Че съвършената форма на научното построяване на обществото е не просто количествено натрупване на производителни сили, а качествено стъпало — та това е така близо до ума — отговори Дар Ветер. — И още разбирането на диалектическата взаимозависимост, че нови обществени отношения без нови хора също са немислими, както новите хора без тази нова икономика. Тогава туй разбиране довело дотам, че главна задача на обществото станало възпитанието, физическото и духовното развитие на човека. Кога най-сетне е настъпило това?

— В ЕРС, в края на Века на разцеплението, скоро след ВВР — Втората велика революция.

— Добре, че не по-късно! Изтребителната военна техника…

Дар Ветер млъкна и се обърна към тъмното пространство вляво, между огъня и склона на хълма. Тежък тропот и мощно отривисто дишане се чуха съвсем близко и накараха и двамата пътешественици да скочат.

Грамаден черен бик израсна пред огъня. Пламъците святкаха с кървави отблясъци в злобно облещените му очи. Като сумтеше и разхвърляше с копита сухата земя, чудовището се готвеше за нападение. В слабата светлина бикът изглеждаше невероятно огромен, наведената му глава приличаше на грамаден валчест камък, подобно на камара се издигаше високата му грива, заобиколена от изпъкнали мускули. Никога досега на Веда и Дар Ветер не се беше случвало да стоят недалеч от разярено животно, чийто неразсъждаващ мозък е недостъпен за разумно въздействие.

Веда здраво стисна ръце на гърдите си и стоеше, без да се помръдне, сякаш хипнотизирана от видението. внезапно израснало от мрака. Като се подчиняваше на могъщ инстинкт, Дар Ветер заслони с тялото си Веда, както винаги са постъпвали неговите прадеди. Но ръцете на човека от новата ера бяха невъоръжени.

— Веда, надясно!… — едва успя да произнесе той, когато животното се втурна към тях.

Добре тренираните тела на двамата можеха да се състезават в бързина с първобитната подвижност на бика. Великанът профуча край тях и с трясък се заплете в гъсталака от храсти, а Веда и Дар Ветер се оказаха в тъмнината на няколко крачки от винтолета. Встрани от огъня нощта не беше непрогледна и роклята на Веда без съмнение се виждаше отдалеч. Бикът се измъкна от храсталака. Мъжът ловко подхвана своята спътница и тя, след като направи скок, се озова върху площадката на винтолета. Докато животното се обръщаше, Дар Ветер рипна на машината до Веда. Спогледаха се бързо и в очите на младата жена той прочете открит възторг. Капакът на двигателя беше снет още през деня, когато Дар Ветер се опитваше да вникне в сложното устройство. Сега, събрал цялата си сила, той откъсна от бордовата ограда на площадката кабела на изравнителното поле, пъхна оголения му край под пружината на главната клема на трансформатора и предпазливо накара Веда да се отмести. В това време бикът закачи перилата с единия си рог и винтолетът се поклати от рязкото дръпване. Дар Ветер мушна края на кабела в носа на животното. Жълта мълния, глух удар — и свирепият звяр се строполяса на земята.

— Вие го убихте! — с негодувание възкликна Веда.

— Не мисля, пръстта е суха — доволен се усмихна хитроумният герой.

В потвърждение на думите му бикът глухо измуча, стана и без да се оглежда, побягна настрана с неуверен тръс, сякаш чувствуваше своя позор. Двамата се върнаха при огъня. Нова порция съчки оживи угасналите пламъци.

— Вече не ми е студено — каза Веда. — Да се изкачим на хълма!

Върхът на възвишението скри огъня, бледите звезди на северното лято се разтапяха на хоризонта в мъгляви топчици.

На запад нищо не се виждаше, а на север, по склоновете на хълмовете, едва забележимо блещукаха редици от някакви светлини; много далеч на юг гореше една ярка звезда, вероятно наблюдателна кула на животновъди.

— Несполука, ще трябва да вървим през цялата нощ… — измърмори Дар Ветер.

— Не, не, гледайте! — и Веда посочи към изток, където пламнаха четири светлини, разположени в квадрат. До тях имаше няколко километра. Като набелязаха посоката по звездите, те се спуснаха към огъня. Веда Конг постоя пред слабия пламък на въглените, сякаш се стараеше да си спомни нещо.

— Прощавай, наш дом… — замислено каза тя. — Навярно чергарите винаги са имали такива жилища — несолидни и не за дълго време. И аз днес станах жена от онази епоха.

Тя се извърна към Дар Ветер и доверчиво постави ръка на врата му.

— Така остро почувствувах необходимост от защита!… Аз не се боях, не! Ала някаква примамлива покорност пред силата на съдбата, тъй ми се струва…

Веда вкопчи ръце отзад на главата си и гъвкаво се изпъна пред огъня. След секунда замъглените й очи отново придобиха своя закачлив блясък.

— Какво пък, води ме… герой! — Тонът на ниския глас беше неопределено загадъчен и нежен.

Светлата нощ, напоена с миризма на трева, живееше с шумоленето на зверчета, с крясъците на нощни птици. Веда и Дар Ветер стъпваха предпазливо. Те се опасяваха да не паднат в невидима дупка или пукнатина в сухата земя. Подобни на метла, стръковете на едрата степна трева се плъзгаха по глезените. Дар Ветер съсредоточено се оглеждаше, щом отпред се покажеха тъмни купчини храсти.

Веда тихичко се разсмя.

— Може би трябваше да вземем акумулатора и кабела?

— Лекомислена сте, Веда — добродушно възрази Дар Ветер, — повече, отколкото очаквах!

Младата жена изведнъж стана сериозна.

— Аз твърде силно почувствувах вашата защита…

И Веда започна да говори — по-точно, да мисли гласно — за по-нататъшната дейност на своята експедиция. Първият етап в изследването на степните могили приключи. Сътрудниците й се връщаха към предишните или се насочваха към нови задачи. Обаче Дар Ветер беше свободен — той не избра друга професия и имаше възможност да бъде все заедно с жената, която бе спечелила чувствата му. Ако се съди по достигащите до тях съобщения, Мвен Мас се справяше добре. Дори и да не беше така, Съветът не щеше да назначи Дар Ветер толкова скоро пак на същата длъжност. В епохата на Великия пръстен се смяташе за безполезно хората да се държат дълго на едно и също място. Притъпяваше се най-скъпоценното — творческото вдъхновение. Едва след голямо прекъсване човек можеше да се върне към старата си специалност.

— След шестте години общуване с Космоса нашата работа не ви ли се струва дребна и монотонна? — Ясният и внимателен поглед на Веда търсеше неговия.

— Никак не е дребна и еднообразна — възпротиви се Дар Ветер, — ала не ми дава онова напрежение, с което съм свикнал. Ставам благодушен и доста спокоен, сякаш ме лекуват с лазурни сънища!

— Лазурни?… — неволно повтори Веда и мигновеното спиране на нейното дишане каза на Дар Ветер повече, отколкото невидимата в мрака червенина на бузите й.

— Ще продължавам изследванията по посока на юг — сепна се тя, — обаче тогава, когато се събере нова група доброволци разкопвачи. Преди това ще отида на морските разкопки, другарите отдавна ме викат да им помогна.

Дар Ветер разбра и сърцето му радостно заби. Но той стаи чувствата в далечно кътче на душата си и спокойно попита:

— Вие имате предвид разкопките в подводния град на юг от Сицилия? Виждал съм забележителни неща от там в Двореца на Атлантида.

— Не, сега ние работим по крайбрежията на Източното Средиземноморие, Червеното море и край бреговете на Индия. Провеждаме издирвания на запазили се под водата съкровища на културата, като се започне от Крито-Индия и се стигне до настъпването на Тъмните векове.

— Това, че някога са укривали, а често хвърляли в морето големи богатства при загиване на островите на цивилизацията под напора на нови сили, варварски свежи, невежествени и лекомислени, аз разбирам — замислено говореше Дар Ветер, като продължаваше да оглежда белезникавата равнина. — Разбирам и огромното разрушение на древната култура, когато античните държави, силни със своята връзка с природата, не са могли нищо да изменят в света, да се справят с все по-отвратителното робство и паразитствуващата върхушка на обществото.

— И хората сменили античното робство с феодализма и религиозната нощ на Средновековието — подхвана Веда. — Но кое е останало неясно за вас?

— Просто слаба е представата ми за критско-индийската култура.

— Вие не знаете новите научни данни. Нейни следи сега са открити по грамадното пространство от Америка през Крит, южната част на Средна Азия, през Северна Индия и Западен Китай.

— Не съм подозирал, че в толкова древните времена е могло да има скривалища за съкровищата на изкуството, както в Картаген, Гърция или Рим.

— Ако дойдете с мен, ще видите — тихо каза Веда.

Дар Ветер мълком вървеше до нея. Започна полегато нагорнище. Когато стигнаха до гребена на възвишението, той внезапно се спря.

— Благодаря за поканата, ще дойда…

Веда малко недоверчиво обърна глава, но в здрача на северната нощ очите на спътника й бяха тъмни и непроницаеми.

Отвъд превала светлините се оказаха съвсем наблизо. Осветителните тела в поляризиращите глобуси не разсейваха лъчите и поради това изглеждаха по-отдалечени, отколкото в действителност. Концентрираното осветление показваше, че се работи нощем. Глухият шум на тока под напрежение ставашe по-силен. Контурите на решетъчните греди сребристо блестяха под високите небесносини лампи. Предупредителен вой ги накара да се спрат — заработи преградният робот.

— Опасно, вървете наляво, без да се приближавате до линията на стълбовете! — прогърмя невидим усилвател.

Те послушно свърнаха към групата подвижни бели къщички.

— Не гледайте към полето! — продължаваше автоматът.

Вратите на две къщички се отвориха едновременно, два светлинни снопа, като се кръстосаха, легнаха върху тъмния път. Група мъже и жени радушно поздравиха гостите и изразиха учудване, че идват пеш и при това през нощта.

Тесните кабинки с кръстосващи се струи наситена с газ и електричество ароматна вода, с весела игра на точкови електрически импулси по кожата бяха място за истинско удоволствие.

Освежените пътешественици се срещнаха край масата.

— Ветер, мили, попаднали сме при събратя по работа!

Веда наля златисто питие в тесни чаши, които веднага се изпотиха от студа.

— Има „десет тонуса“! — каза той и посегна развеселен към своята чаша.

— Победителю на бика, подивявате в степта — запротестира Веда. — Аз съобщавам интересни новини, а вие мислите само за стомаха си!

— Това разкопки ли са? — усъмни се Дар Ветер.

— Само че не археологически, а палеонтологически. Изследват изкопаеми животни от пермската епоха — преди двеста милиона години. Потръпвам, като сравня с тях нашите жалки хиляди…

— Веднага ли ги проучват, без да ги извличат? А как става това?

— Да, веднага. Обаче не съм узнала още как се прави.

Един от седналите край масата, слаб жълтолик човек, се намеси в разговора:

— Сега нашата група ще смени другата. Току-що е завършена подготовката и пристъпваме към изследване с помощта на проникващи лъчи.

— С твърди излъчвания? — досети се Дар Ветер.

— Ако не сте много уморени, съветвам ви да погледате. Утре ще преместваме площадката по-нататък, а това не представлява интерес.

Гостите се съгласиха с радост. Любезните домакини станаха и ги поведоха към съседната къща. Там в ниши, с циферблат на индикатор над всяка от тях, висяха защитни костюми.

— Йонизацията от нашите мощни тръби е твърде голяма — с оттенък на извинение каза висока, леко прегърбена жена, като помагаше на Веда да нахлузи плътната тъкан и прозрачния шлем и закрепваше на гърба й чантички с батерии.

В поляризираната светлина всяко хълмче на вълнообразната степна повърхност се отделяше неестествено ясно. Зад очертанията на заграденото с тънки летви квадратно поле се чу глух стон. Почвата се изду, напука се и се разсипа — образува се фуниевидна яма, в центъра на която изскочи остронос блестящ цилиндър. Спирален гребен обвиваше полираните му стени, на предния край се въртеше сложна електрофреза от синкав метал. Цилиндърът се прехвърли през ръба на ямата, обърна се, като показа бърже проблясващите отзад лопатки, и почна отново да се зарива на няколко метра встрани от нея, мушнал своя полиран нос почти отвесно в пръстта.

Дар Ветер забеляза, че след цилиндъра се проточва двоен кабел — единият бе изолиран, а другият лъщеше с голия си метал. Веда го дръпна за ръкава и посочи напред, зад оградата от магнезиеви летви. Там се беше измъкнал изпод земята втори също такъв цилиндър, преметна се наляво и пак изчезна — гмурна се в пръстта като във вода.

Жълтоликият човек направи знак да побързат.

— Познах го — прошепна Веда, като догонваха отминалата напред група. — Това е Лео Лан, палеонтологът, който разкри загадката около заселването на Азиатския континент в палеозойската ера.

— Китаец ли е по произход? — запита Дар Ветер, спомнил си тъмния поглед на малко разногледите тесни очи на учения. — Срам ме е да си призная, но аз не съм чел неговите работи.

— Виждам, слабо сте запознат с палеонтологията — каза Веда. — Изглежда, че палеонтологията на другите звездни светове ви е по-добре известна.

Пред мисления взор на Дар Ветер пробягаха безброй форми на живот: милиони странни скелети в скалните пластове на различни планети — спомен за изтеклите времена, потулен в наслояванията на всеки обитаем свят. Спомен, създаден от самата природа и записван пак от нея, докато се появило мислещото същество, което има способността не само да запомня, но и да възстановява забравеното.

Те се озоваха на малка площадка, прикрепена към края на стръмна решетъчна полуарка. В центъра на пода се намираше голям слабо светещ екран. Осемте души насядаха по ниските скамейки около екрана в мълчаливо очакване.

— „Къртиците“ ей сега ще свършат — заговори Лео Лан. — Както вече сте се досетили, те обшиват слоевете на скалите с гол кабел и тъкат металическа мрежа. Скелети на измрели животни са разположени в ронливия пясъчник на дълбочина четиринадесет метра от повърхността. По-долу, на седемнадесетия метър, по цялата площ е обтегната металическа мрежа, свързана със силни индуктори. Създава се отразяващо поле, което отхвърля рентгеновите лъчи към екрана, където се получава изображение на вкаменените кости.

Две големи метални сфери се завъртяха на масивните си цокли. Светнаха прожектори, вой на сирена извести за опасност. Постоянен ток с напрежение милион волта повя със свежестта на озон. Всички клеми, изолатори и халки излъчваха лазурно сияние.

Лео Лан небрежно на пръв поглед обръщаше и натискаше бутоните на командното табло. Големият екран светеше все по-силно, а в дълбочината му бавно плуваха някакви неясни контури, разхвърляни навсякъде в зрителното поле. Движението спря, размитите очертания на обширното петно заеха почти целия екран, станаха по-резки.

Още няколко манипулации на Лео Лан и пред наблюдателите в мъгляво сияние се показа скелет на непознато същество. Широките ноктести лапи бяха прегънати под туловището, дългата опашка — засукана на кръг. Биеше в очи необикновената дебелина и масивност на костите с широки, завити краища, с израстъци за прикрепване на могъщите мускули. На черепа със затворена паст стърчеха едри предни зъби. Той се виждаше отгоре и наподобяваше тежка костена буца с неравна повърхност. Лео Лан измени фокусировката в увеличението — целият екран бе запълнен от главата на древното влечуго, живяло преди двеста милиона години по бреговете на съществувала някога тук река.

Горната част на черепа се състоеше от удивително дебели — не по-малко от двадесет сантиметра — кости. Над очните кухини се издаваха напред костени израстъци, също такива издатини прикриваха отгоре слепоочните ямки и изпъкналостите на черепните дъги. На тиловия край се издигаше голям конус с дупка на огромно теменно око. Лео Лан въздъхна силно от възхищение.

Дар Ветер не откъсваше поглед от недодялания тежък скелет на древната твар. Увеличението на мускулната сила е предизвикало удебеляване на скелетните кости, които са били подлагани на значително натоварване, а увеличилата се тежест на скелета е изисквала ново усилване на мускулите. Така пряката зависимост в архаичните организми е отвеждала пътищата на развитието на много животни в задънена улица, докато някакво важно усъвършенствуване на физиологията не е давало възможност за отстраняване старите противоречия и изкачване на ново еволюционно стъпало. Изглеждаше невероятно, че такива същества се намират в редицата на прародителите на човека с неговото прекрасно, позволяващо изумителна подвижност и точност на движенията тяло.

Дар Ветер наблюдаваше ту дебелите издатини над веждите, които изразяваха тъпата свирепост на пермското влечуго, ту гъвкавата Веда с нейните ясни очи на умното живо лице… Каква колосална разлика в организирането на живата материя! Той неволно изви очи, като се стараеше да види добре чертите на Веда под шлема, а когато пак отправи поглед към екрана, на него вече имаше друго изображение. Широк, параболичен, плосък като тепсия череп на земноводно животно — древен саламандър, обречен да лежи в топлата тъмна вода на пермското блато в очакване да дойде до него нещо за ядене. Тогава с бързо рязко движение широката паст се затваряла и… пак безкрайно, търпеливо, безсмислено лежане. Нещо дразнеше Дар Ветер — подтискаха го доказателствата за необикновено продължителната и жестока еволюция на живота. Той се изправи и Лео Лан, отгатнал неговото състояние, им предложи да се върнат на почивка в къщата. Неуморимо любопитната Веда с мъка се откъсна от апаратурата, особено като видя, че учените побързаха да включат машините за електронно фотографиране и звукозапис.

Скоро тя се настани на широкия диван в гостната на женската къщичка. Дар Ветер поброди още известно време пред утъпканата площадка пред дома, като прехвърляше в паметта си впечатленията.

Северното утро изми с роса напрашената през деня трева. Винаги спокойният Лео Лан се върна от нощната работа и предложи на своите гости да отидат до най-близката авиобаза с „елф“ — малък акумулаторен автомобил. База на скачащи реактивни самолети се намираше само на сто километра на югоизток, край долното течение на реката Тром-Юган. Веда помоли да я свържат с експедицията й, но се оказа, че на разкопките няма радиопредавател с достатъчна мощност. Откакто нашите прадеди разбрали вредата от радиоактивните излъчвания и въвели строг режим, насочените лъчеви предавания започнали да изискват значително по-сложни устройства, особено за далечни разговори. Освен това много се намалил броят на станциите. Лео Лан реши да се свърже с най-близката наблюдателна кула на животновъди. Такива кули разговаряха помежду си чрез насочени предавания и можеха да съобщават всичко, което е необходимо, в централната станция на своя район. Младата практикантка, която се канеше да шофира елфа, за да го върне обратно, ги посъветва да се отбият по пътя в кулата: тогава гостите ще имат възможност лично да поприказват по ТВФ^[1] — телевизиофона. Дар Ветер и Веда се зарадваха. Силният вятър отвяваше настрана рядката прах, разрошваше гъстата подстригана коса на девойката шофьор. Те едвам се настаниха на тясната триместна седалка — обемистото тяло на бившия завеждащ външните станции ги стесни. В чистото синьо небе едва се виждаше тънкият силует на наблюдателната кула. Скоро елфът спря до подножието й. Широко разтворени метални крака поддържаха пластмасов навес, под който стоеше също такъв елф. В центъра през навеса минаваха направляващите пръти на лифта. Мъничка асансьорна кабинкка изкачи всички поред покрай жилищния етаж на самия връх, където ги поздрави обгорял от слънцето, почти гол юноша. От внезапното смущение на палеонтоложката шофьор, която дотогава се държеше твърде свободно, Веда се досети, че нейното идване има по-дълбоки корени…

Кръглата стаичка с кристални стени забележимо се разклащаше и леката кула монотонно кънтеше като силно опъната кула. Таванът и подът на стаята бяха боядисани в тъмен тон. Край прозорците стояха тесни маси с бинокли, сметачни машини, тетрадки за водене на бележки. От височина деветдесет метра се оглеждаше грамаден участък от степта до границите на видимостта за съседните кули. Постоянно се наблюдаваха стадата и отчитаха фуражните запаси. Подобно на зелени концентрични кръгове лежаха по степта дойни лабиринти, през които два пъти в денонощието прекарваха млечните стада. Млякото, непрокисващо, както на африканските антилопи, се събираше и замразяваше веднага в подземните хладилници и можеше да се запази много дълго. Стадата се прекарваха посредством елфове, каквито имаше във всяка кула. Наблюдателите можеха през време на дежурствата да се занимават, затова повечето от тях бяха още незавършили своето образование учащи се.

Юношата придружи Веда и Дар Ветер по витата стълба до жилищния етаж, който висеше между кръстосани греди няколко метра по-долу. Помещенията тук имаха плътни, звукоизолиращи стени и пътешествениците се оказаха в пълна тишина. Само непреставащото поклащане напомняше за това, че стаята се намира на гибелна, при най-малката непредпазливост, височина.

Друг юноша тъкмо работеше при радиото. Сложната прическа и ярката рокля на неговата събеседница на екрана показваха, че е установена връзка с централната станция — работещите в степта носеха леки и къси комбинезони. Девойката на екрана се свърза с поясната станция и скоро в ТВФ на кулата се появи печалното лице и дребната фигура на Миико Ейгоро — главната помощничка на Веда Конг. В тъмните й разногледи като на Лео Лан очи се появи радостно учудване и малката й уста се поотвори от изненада. След миг към Веда и Дар Ветер гледаше безстрастно лице, което изразяваше делово внимание. Дар Ветер се изкачи горе. Там завари девойката палеонтоложка в оживен разговор с първия юноша и излезе на кръгообразната площадка, заобикаляща стъклената стая. Влажната свежест на утрото отдавна беше отстъпила мястото си на знойното пладне, изтрило яркостта на цветовете и дребните неравности на почвата. Степта се разстилаше широко, свободно под жаркото чисто небе. Той отново бе обхванат от неясна тъга по влажната северна земя на прадедите си. Облакътен на перилата на не много устойчивата площадка, бившият завеждащ външните станции сега, както никога по-рано, почувствува сбъдналите се мечти на древните хора. Суровата природа е отместена от ръката на човека далеч на север и живителната южна топлина се е разляла върху тези равнини, които някога са мръзнели под студените облаци.

Веда Конг влезе в кристалната стая и съобщи, че радиооператорът е пожелал да ги откара по-нататък. Късо подстриганата девойка благодари на историчката с продължителен поглед. През прозрачната стена се виждаше широкия гръб на застаналия в съзерцание Дар Ветер.

— Замислили сте се — чу той глас отзад, — може би за мен?

— Не, Веда, мислех за едно положение в древноиндийската философия. То твърди, че светът не е създаден за човека и че самият човек става велик само когато разбере цялата ценност и красота на другия живот — живота на природата…

— Вие не довършихте мисълта си и аз ви разбирам.

— Изглежда, не довърших. Аз бих добавил към това, че единствено на човека е отредено да разбира не само красотата, но и трудните, тъмни страни на живота. И само за него са достъпни мечтата и силата да направи живота по-хубав!

— Разбрах — тихо каза Веда и след продължително мълчание додаде: — Изменили сте се, Ветер.

— Естествено, изменил съм се. Четири месеца да ровиш с проста лопата тежките камъни и полуизгнилите греди във вашите могили! По неволя ще започнеш да гледаш на живота по-просто и обикновените му радости ще ти станат по-мили…

— Не се шегувайте, Ветер — намръщи се Веда, — говоря сериозно. Когато опознах вас, човека, който командуваше цялата сила на Земята, който говореше с далечни светове… Там, във вашите обсерватории, вие можехте да бъдете свръхестествено същество за древните хора, както те са го наричали — бог! А тук, в нашата проста работа, наравно с мнозина, вие… — Веда замлъкна.

— Какво аз? — любопитствуваше да научи събеседникът й. — Загубих величието си? Но какво ли щяхте да кажете, ако бяхте ме видели преди преминаването в Института по астрофизика — като машинист по Спиралната линия? И в това ли има по-малко величие? Или като механик на плодосъбирачни машини в тропиците?

Веда звънко се засмя.

— Ще ви открия една моя тайна от младини. В училището трети цикъл аз бях влюбена в машинист от Спиралната линия — човек, по-могъщ от него, не можех да си представя… Впрочем, ето идва радиооператорът. Да вървим, Ветер!

Преди да пусне Веда и Дар Ветер в кабината, летецът още веднъж се осведоми позволява ли здравето на двамата да издържат голямото ускорение на скачащия самолет. Той строго спазваше правилата. Като получи повторно утвърдителен отговор, летецът ги постави на дълбоките седалки в прозрачния нос на апарата, който наподобяваше грамадна дъждовна капка. Веда се почувствува твърде неудобно: седалките се отместиха назад във вирнатия корпус. Зазвъня сигналният гонг, могъща пружина изхвърли самолета почти отвесно нагоре, тялото на Веда бавно потъна в дълбочината на креслото, сякаш в еластична течност. Дар Ветер с усилие извърна глава, за да се усмихне ободрително на Веда. Летецът включи двигателя. Рев, налягаща тежест в цялото тяло — и капкообразният самолет се понесе, като описваше дъга на височина двадесет и три хиляди метра. Изглежда, бяха минали само няколко минути, а двамата с отслабнали колене вече излизаха пред своите къщички в приалтайските степи и летецът им махаше с ръка да се отдръпнат по-надалеч. Дар Ветер съобрази, че ще се наложи двигателят да бъде включен още от земята. Тук нямаше катапулт, както в базата. Той се спусна и увлече със себе си и Веда към тичащата срещу тях Миико Ейгоро. Жените се прегърнаха като след дълга раздяла.