Иван Ефремов
Мъглявината Андромеда (13)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
ОСТРОВЪТ НА ЗАБРАВАТА

Глисьорът пресичаше Палкския пролив при силен насрещен вятър и със скокове преодоляваше веригите от плоски вълни. Още преди две хиляди години тук минавала верига от плитчини и коралови рифове, която се наричала Адамов мост. Най-новите геологически процеси създали на мястото на веригата дълбока падина и сега тъмни води се плискаха над бездна, отделяща устременото напред човечество от любителите на покоя.

Мвен Мас стоеше до перилата широко разкрачен и разглеждаше постепенно израстващия на хоризонта Остров на забравата. Тоя грамаден остров, заобиколен от топъл океан, беше природен рай. Рай според примитивните, религиозни представи на човека е щастливо следсмъртно убежище, без грижи и труд. И Островът на забравата също представляваше убежище за ония, които вече не се увличаха в напрегнатата дейност на Големия свят, на които не се искаше да работят наравно с всички. Те прекарваха тук тихи години, привързани към майката земя чрез простата, монотонна дейност на древния земеделец, рибар или скотовъдец.

Макар че човечеството бе дало на своите слаби събратя голям къс плодородна земя, примитивното стопанство на острова не можеше да осигури на населението си напълно застрахован от глад живот, особено в периодите на неурожаи или други бедствия. Ето защо Големият свят постоянно отделяше част от своите запаси за Острова на забравата.

В три пристанища — на северозападното, южното и източното крайбрежие — се доставяха хранителни продукти, консервирани за дълги години, медикаменти, средства за биологична защита и други неща от първа необходимост. Тримата главни управители на острова живееха на север, изток или юг и се наричаха началници на скотовъдците, земеделците и рибарите.

Мвен Мас гледаше сините планини, издигащи се в далечината. Изведнъж той си помисли с горчивина: не принадлежи ли сам към категорията на „биковете“ — хора, които всякога са причинявали затруднения на човечеството? "Бикът е силен и енергичен, ала съвсем безжалостен към чуждите преживявания. Страданията, раздорите и нещастията в далечното минало винаги са се удвоявали именно от такива хора, които са се провъзгласявали за единствено знаещи истината. Те са смятали, че имат право да подтискат всички мнения, несъгласни с техните, за да изкореняват другите начини на мислене и живот. От тогава човечеството избягвало и най-малкия признак на абсолютност в мненията, желанията, вкусовете и започнало да се опасява най-много от „биковете“. Точно те, без да мислят за нерушимите закони на икономиката, за бъдещето, са живеели само с настоящия момент. Войните и неорганизираното стопанство в Ерата на разединения свят довели до ограбване на планетата. Горите били изсечени, натрупвалите се в течение на стотици милиони години запаси от въглища и нефт — изгорени, въздухът — развален от двуокисът и смрадните остатъци, изхвърляни от заводите, а красивите и безвредни зверове: жирафи, зебри, слонове — избити. И това траело, докато светът успял да стигне до комунистическото устройство на обществото. Едва след сериозно очистване на водата, въздуха и пръстта нашата планета придобила сегашния си вид.

А той, Мвен Мас, преди да прекара даже две години на извънредно отговорния си пост, унищожи изкуствен спътник, създаден от хиляди хора с необикновената тънкост на инженерното изкуство. Той погуби четирима способни учени, всеки от които би могъл да стане като Рен Боз… Пък и самият Рен Боз едва беше спасен. И образът на Бет Лон, който се криеше някъде там, в планините на Острова на забравата, отново се появи пред него жив, пораждащ остро съчувствие. Преди отпътуването Мвен Мас се запозна с портретите на математика и завинаги запомни енергичното му лице с масивна челюст, с дълбоко и близко стоящи остри очи, цялата му могъща, атлетическа фигура.

Мотористът на глисьора се приближи до африканеца.

— Прибоят е силен. Няма да можем да стигнем до брега — водата прехвърля вълнолома. Ще трябва да отидем в южното пристанище.

— Не е нужно. Имате ли спасителни салчета? Ще потля там дрехите си и ще доплувам сам.

Мотористът и кормчията с уважение погледнаха непознатия мъж. Мътните, белезникави вълни се трупаха на плитчината, като се преливаха в тежки тътнещи валове. До самото крайбрежие хаотичната им блъсканица въртеше пясък и пяна и връхлиташе далеч върху полегатия плаж. Ниските облаци сееха ситен топъл дъжд, който летеше косо, гонен от вятъра, и се смесваше с пръските пяна. През неговата мъглива мрежа на брега се мяркаха някакви сиви фигури.

Мотористът и кормчията се гледаха мълчаливо, докато Мвен Мас сваляше и опаковаше дрехите си. Тия, които потегляха към Острова на забравата, излизаха от опеката на обществото, където всеки помагаше на другия. Личността на Мвен Мас внушаваше неволно уважение и кормчията се реши да го предупреди за голямата опасност. Но той махна нехайно с ръка. Мотористът му донесе малък, херметически затворен пакет.

— Тук има запас от концентрирана храна за един месец — вземете!

Африканецът помисли, мушна пакета заедно с дрехите в непропускливата камера, закопча грижливо клапана и прекрачи перилата със салчето под мишница.

— Възвий! — изкомандува той.

Глисьорът се наклони в остър завой. Отхвърлен от него, Мвен Мас встъпи в яростна борба със свирепите вълни. Излиташе връз гребените, пропадаше към основата им и отново се показваше.

— Ще се справи — облекчено каза кормчията. — Вятърът ни отнася, трябва да потегляме.

Моторът изрева и малкият плавателен съд подскочи напред, издигнат от връхлитащата вълна. Тъмната фигура на Мвен Мас се появи в цял ръст на брега и се разтвори в дъждовната мъгла.

По набития пясък се движеше група хора, препасани с ивици плат около бедрата. Те тържествуващо влачеха голяма риба, която лудо се мяташе. Като зърнаха Мвен Мас, хората се спряха и го поздравиха дружелюбно.

— Нов от отвъдния свят — с усмивка каза един от рибарите. — И как хубаво плава! Ела да живееш при нас!

Мвен Мас открито и приветливо разглеждаше рибарите. Сетне поклати глава.

— Трудно ще ми бъде да живея тук, на брега на морето, да се взирам в необятната му шир и да мисля за моя изгубен свят.

Един от риболовците със силно прошарена гъста брада, която, изглежда, тук се смяташе за украшение на мъжа, постави ръка на мокрото рамо на пришелеца.

— Нима са ви изпратили тук насилствено?

Мвен Мас горчиво се усмихна и се опита да обясни какво го е довело при тях. Рибарят го погледна печално и съчувствено.

— Не ще се разберем! Иди там! — той посочи към югоизток, където облаците се бяха разкъсали и се очертаваха сините стъпала на далечни планини. — Пътят е дълъг, а тук няма други превозни средства освен… — жителят на острова плесна силните мускули на краката си.

На Мвен Мас се искаше да се отдалечи колкото може по-скоро. И той тръгна със своята широка свободна крачка по лъкатушната пътека, която извеждаше към полегатите хълмове.

Пътят към централната зона на острова беше малко повече от двеста километра, но африканецът не бързаше. Пък и защо да бърза? Бавно се сменяха проточените, незапълнени с полезна дейност дни. В началото, докато още не се бе оправил напълно, измореното му тяло молеше за покоя на ласкавата природа. Ако не съзнаваше голямата загуба, той просто щеше да се наслаждава на тишината по пустинните, обвяни от ветровете плата, на мрака и първобитното мълчание в горещите тропически нощи.

Но изнизваха се ден след ден и африканецът, който скиташе из острова в дирене на подходяща работа, започна остро да тъгува за Големия свят. Не го радваха вече мирните долини с отгледаните ръчно горички от плодни дървета. Не го приспиваше почти хипнотичното ромолене на бистрите планински реки, по бреговете на които можеше да преседява неброени часове в знойно пладне или в лунна нощ.

Неброени… И наистина, защо да брои онова, което тук съвсем не му е нужно — часовете? Колкото си щеш — океан от време, а пък така нищожно малко е неговото отделно индивидуално време!… Един кратък и веднага забравен миг!

Едва сега Мвен Мас почувствува колко точно е названието на острова. Остров на забравата — глуха безименност на древен живот, егоистични дела и чувства на човека! Дела, забравени от потомците, извършвани само за лични нужди, без да са правили живота на обществото по-лек и по-хубав, без да са го украсявали с подеми на творчеството.

Изумителни подвизи безследно са изчезнали в безименното нищо.

… Африканецът бе приет в скотовъдната община в центъра на острова. От два месеца пасеше стадо едри гауро-биволи край полите на грамадна планина с трудно старинно име.

Хранеше се с черна каша, която си вареше сам върху жарава в опушено гърне. Преди месец му се наложи да бере в гората плодове и орехи в надпревара с лакомите маймуни, които го замеряха с огризки. Това се случи в същия ден, когато даде своя хранителен запас на двама старци от планината. Мвен постъпи според повелята в света на Пръстена — преди всичко да се създава радост на другите хора. Тогава разбра какво означава търсенето на прехрана в пустинни, ненаселени места. Каква немислима загуба на време!…

Мвен Мас стана от камъка и се огледа. Зад гористия връх на куполовидната планина бавно залязваше слънцето. Долу проблясваше в здрача буйна рекичка, провираща се през гъсталаци огромен перест бамбук. Там, на половин ден път пешком, се намираха развалини от древната столица на острова, целите обрасли в треви и храсти. Наоколо имаше и други изоставени градове, по-големи и по-добре запазени. Но от тях Мвен Мас засега не се интересуваше.

Едрите биволи, налягали в тревата, приличаха в здрача на черни блокове. Нощта настъпи бърже. Хиляди звезди пламваха в помръкващото небе. Привична за астронома тъмнина, познати линии на съзвездията. Оттук се вижда и съдбоносният Тукан… Но колко слаби са простите човешки очи! Той никога вече няма да види величествените гледки в Космоса, спиралите на гигантските галактики, загадъчните планети и сините слънца. Всички те са за него само пламъчета, безкрайно далечни. Не е ли все едно — звезди ли са това, или светилници, приковани към кристална сфера, както смятали древните хора! За неговото зрение е все едно!

Африканецът скочи и се залови да кладе огън от приготвените през деня съчки. Ето още един предмет, който му стана необходим — мъничката запалка. Може би по примера на някои тукашни жители той скоро ще започне да вдишва наркотичен дим, за да скъси бавно течащото, лепкаво време.

Езичетата на пламъците затанцуваха — разгонваха мрака и гасяха звездите. Наблизо мирно сумтяха биволите. Мвен Мас замислено наблюдаваше огъня.

Светлата планета не стана ли за него тъмен дом?

Не, неговото гордо самоотричане е просто самоувереност на непознаването. Непознаване на самия себе си, недооценяване висотата на наситения му с творчество живот, неразбиране силата на любовта му към Чара. По-добре един час живот, посветен на великото дело на Големия свят, отколкото цяло столетие — тук!

На Острова на забравата имаше около двеста лечебни станции, където лекари-доброволци от Големия свят предоставяха на жителите цялата мощ на съвременната медицинска наука. Младежи от Големия свят работеха и в изтребителните отряди, за да не остане островът разсадник на древни болести или вредни животни. Мвен Мас съзнателно отбягваше да се среща с тези хора, за да не се чувствува отхвърлен от света на красотата и знанието.

Призори африканецът бе сменен от друг пастир. Свободен за два дни, той реши да отиде в малкото градче, за да получи дебели дрехи — нощите в планините станаха по-хладни.

Денят беше зноен и тих, когато Мвен Мас се спусна от платото и излезе в широка равнина — непрекъснато море от бледолилави и златистожълти цветя, над които летяха пъстри насекоми. Поривите на лекия вятър поклащаха връхчетата на растенията, цветята нежно докосваха с венчетата си голите му колене. Щом стигна до средата на грамадното поле, Мвен Мас се спря — увлече го леката, радостна красота и упойващият аромат на тая дива градина. Свел замислено глава, той милваше с длани полюшваните от вятъра листенца и се чувствуваше като в детски сън.

Долетя едва чуто ритмично звънкане. Мвен Мас вдигна глава и видя бързо крачеща, до пояс в цветята, девойка. Тя свърна встрани, а той с удоволствие погледна стройната фигурка сред цветното море. Ех, това можеше да бъде Чара, ако… ако всичко бе станало иначе!

Наблюдателността на учения му подсказа, че девойката е неспокойна. Тя често поглеждаше назад и без нужда ускоряваше крачките си, сякаш се боеше от нещо. Мвен Мас измени посоката и бързо се приближи. Изправи се пред нея в целия свой грамаден ръст.

Непознатата спря. Пъстра кърпа, препасана на кръст, обхващаше плътно снагата й, долният край на червената пола бе потъмнял от росата. Тънките гривни на голите ръце зазвъняха по-силно, когато тя отметна разрошената от вятъра тъмна коса. Изпод късите къдрици, небрежно разсипали се по челото и бузите, гледаха печални очи. Девойката дишаше тежко, вероятно от продължително ходене. Редки капчици пот бяха избили на мургавото й красиво лице. Тя направи към него няколко неуверени стъпки.

— Коя сте вие и накъде бързате така? — попита Мвен Мас. — Може би се нуждаете от помощ?

Девойката втренчено го огледа и заговори пресекливо и припряно:

— Аз съм Онар от пето селище. Помощ обаче не ми е нужна.

— Друго виждам. Уморена сте и нещо ви мъчи. Какво може да ви заплашва? Защо се отказвате от моята помощ?

Онар вдигна очи, които засияха дълбоко и чисто като у жена от Големия свят.

— Зная кой сте. Голям човек, оттам — тя показа по посока на Африка. — Вие сте добър и доверчив.

— Бъдете и вие също такава! Преследва ли ви някой?

— Да! Той ме гони…

— Кой смее да ви гони?

Девойката пламна и сведе поглед.

— Един човек. Той иска да стана негова…

— Но как може човек да бъде принуден да обича? Той ще дойде тук и аз ще му кажа…

— Не бива! Той също дойде от Големия свят, само че отдавна, и също е силен… Само че не е такъв като вас… Той е страшен!

Мвен Мас безгрижно се разсмя.

— Къде отивате?

— В пето селище. Ходих в градчето и срещнах…

Африканецът кимна и взе ръката на девойката. Тя послушно остави своите пръсти в неговата ръка и двамата тръгнаха по страничната пътечка, която водеше към селището.

По пътя, като от време на време се оглеждаше тревожно, девойката разказа как тоя човек я преследва навсякъде.

Опасението й да говори открито възмущаваше извънредно силно Мвен Мас. Той не искаше да се примири с мисълта, че на уредената Земя може да съществува гнет.

— Защо нищо не правят вашите хора? — каза Мвен Мас. — Знае ли за това Контролът върху честта и правото? Нима във вашите училища не преподават история и не ви е известно до какво водят дори малките огнища на насилие?

— Преподават… известно е… — отвърна Онар, загледана пред себе си.

Цъфтящата равнина свършваше и пътечката се тулеше зад храсталака, като описваше рязък завой. Иззад завоя се появи висок мрачен човек, който прегради пътя. Той беше гол до кръста и атлетически мускули играеха под прошарените косми, покриващи гърдите му. Девойката конвулсивно издърпа ръката си и прошепна:

— Страхувам се за вас. Идете си, приятелю от Големия свят!…

— Стойте! — прогърмя повелителен глас.

Така грубо никой не разговаряше в Епохата на Пръстена. Мвен Мас инстинктивно заслони девойката.

Високият човек доближи и се опита да го отблъсне, но той стоеше като скала.

Тогава с бързината на мълния непознатият му нанесе жесток удар с юмрук в лицето. Мвен Мас се олюля. Нито веднъж през живота му не го бяха удряли така. Замаян, той смътно чу горестния вик на Онар. Спусна се срещу противника, ала полетя към земята от два нови оглушителни удара. Онар се хвърли на колене и го прикри с тялото си. Врагът с тържествуващ вопъл я сграбчи, силно изви ръцете й назад. Тя се прегъна страдалчески и зарида, цялата яркочервена от гняв.

Но Мвен Мас вече се бе овладял. През младежките години в неговите Херкулесови подвизи имаше и по-сериозни схватки с необвързани с човешкия закон врагове. Припомни си всичко, на което го бяха учили за ръкопашна битка с опасни животни. Вдигна се бавно, устреми поглед в обезобразеното от ярост лице на врага — набелязваше мястото за съкрушителния удар. Но изведнъж се сепна и се отдръпна. Позна това характерно лице. То така дълго го беше преследвало в мъчителните мисли за правото на опит в Тибет.

— Бет Лон!

Той пусна девойката и замря с поглед, вперен в непознатия тъмнокож човек, който бе изгубил напълно свойственото си добродушие.

— Бет Лон, аз много мислих за срещата с вас, понеже ви считах за събрат по нещастие, ала никога не съм си представял, че ще бъде такава! — извика Мвен Мас.

— Каква? — нагло запита Бет Лон, като се мъчеше да скрие злобата си.

Африканецът направи отстраняващ жест.

— Защо са тия празни думи? В оттатъшния свят не сте ги произнасяли и сте действували, макар и престъпно, в името на една голяма идея. А тук за какво?

— За самия себе си, единствено за самия себе си! — презрително процеди през зъби Бет Лон. — Достатъчно съм се съобразявал с другите, с общото благо! Всичко това не е нужно на човека, както разбрах. Това са знаели и някои древни мъдреци.

— Вие никога не сте мислили за другите, Бет Лон — прекъсна го африканецът. — Правили сте си отстъпки във всичко и ето какъв сте сега! Насилник, почти животно!

Математикът се раздвижи — готвеше се да се хвърли върху Мвен Мас, но се сдържа.

— Стига, говорите прекалено много!

— Виждам, че сте загубили прекалено много, и искам…

— А аз не искам! Махайте се от пътя!…

Мвен Мас не се помръдна. Наклонил глава, той стоеше уверено и страшно пред Бет Лон. Чувствуваше докосването на потръпващото рамо на девойката. И тези тръпки го ожесточаваха по-силно, отколкото получените удари.

Математикът гледаше излъчващите гневен пламък очи на африканеца.

— Вървете! — въздъхна той и се отмести от пътечката.

Мвен Мас отново хвана за ръка Онар и я поведе между храстите, като чувствуваше пълния с ненавист поглед на Бет Лон. При завоя спря така внезапно, че Онар се блъсна в гърба му.

— Бет Лон, да се върнем заедно в Големия свят!

Математикът се разсмя с предишното си нехайство, ала острият слух на Мвен Мас долови нотка на горчивина в бруталната му смелост.

— Какво представлявате вие, че да ми предлагате това? Знаете ли?…

— Зная. Аз съм този, който също извърши забранен опит, погуби доверилите му се хора. Вървях близо до вашия път в изследването, и ние… вие и аз, и другите вече сме в навечерието на победата! Вие сте нужен на хората, обаче не такъв…

Математикът пристъпи към Мвен Мас и наведе очи, но изведнъж се обърна и презрително подхвърли през рамо груби думи на отказ. Мвен Мас безмълвно тръгна по пътеката.

До пето селище оставаха около десет километра.

Щом узна, че девойката е самотна, африканецът я посъветва да отиде на източното крайбрежие, в приморските селища, за да не се среща повече с жестокия и груб човек. Бившият знаменит учен ставаше тиранин в тихия живот на малките селища, разпилени в планинската област. За да предотврати всякакви последствия, Мвен Мас реши да се отправи за градчето и да помоли да бъде наблюдаван тоя човек. Когато се сбогуваше с Онар край входа на селището, девойката му разказа, че неотдавна в горите на куполовидната планина май са се появили тигри, избягали от резервата. Като го хвана здраво за ръка, тя го молеше да бъде по-предпазлив и за нищо на света да не минава през планините нощем. Мвен Мас бърже закрачи назад. Случката изпълваше мислите му и той виждаше пред себе си последния поглед на девойката, в който се смесваха тревога и преданост. За първи път африканецът помисли за действителните герои от древното минало — за хората, останали добри, макар и в плен на унижението, злобата и физическите страдания. За онези, които са извършили най-трудния подвиг — останали истински хора, когато тяхното обкръжение е спомагало за развиването на зверско себелюбие.

Двойнствеността на живота винаги е поставяла пред хората своите противоречия. В древния свят, сред заплахи и унижения, силата на любовта, предаността и нежността е нараствала именно при смъртна опасност. Подчиняването пред грубата сила е правело всичко мимолетно и неустойчиво. Всеки миг е било възможно съдбата на отделния човек да се измени много рязко и да обрече на крушение неговите планове, надежди и помисли, защото в лошо организираното някогашно общество доста неща зависели от случайни хора. Ала тая мимолетност на надеждите, любовта и щастието, вместо да отслабва, е усилвала чувството.

Ето защо най-хубавото в човека не е загинало, въпреки тежките изпитания в робството през Тъмните векове или в Ерата на разединения свят.

За първи път африканецът помисли, че в трудния древен живот е имало и щастие, и надежди, и творчество, понякога даже по-силни, отколкото сега, в гордата Ера на пръстена.

Мвен Мас почти със злоба си спомни за теоретиците на науката от ония времена. Като се основавали на криворазбраната бавност в изменението на видовете в природата, те са гадаели, че човечеството няма да стане по-добро в течение и на милиони години. Ако са обичали малко повече хората и са знаели диалектиката на развитието, подобна нелепост никога не би им хрумнала!

Отвъд кръглото рамо на гигантската планина залезът обагри в червено нейното облачно покривало. Мвен Мас се гмурна в рекичката.

Щом се освежи и окончателно успокои, той седна на един плосък камък, за да изсъхне и си почине. Преди настъпването на нощта не му се удаде да стигне до градчето и той реши да се прехвърли през планината при изгрева на месечината. Като съзерцаваше клокочещата по камъните вода, африканецът внезапно почувствува нечий поглед, ала никого не видя. Това усещане на следящи го невидими очи тегнеше на Мвен Мас и тогава, когато прегази рекичката и започна изкачването.

Той вървеше бързо по утъпкания от коли друм на платото, високо хиляда и осемстотин метра, минаваше от тераса на тераса, за да превали гористото планинско разклонение и по най-късия път да слезе в градчето. Тесният сърп на младата луна можеше да осветява пътя не повече от час и половина. Да се преодолее стръмната планинска пътека в безлунна нощ щеше да бъде много трудно. Мвен Мас бързаше. Редките невисоки дървета мятаха дълги сенки, които лягаха в редица черни ивици върху огряната от месеца суха земя. Той крачеше, внимателно гледаше под краката си, за да не се препъне в безчислените дребни корени, и мислеше.

Далеч отдясно, където скатът на разклонението чезнеше в дълбока сянка, се разнесе страшно ръмжене, разстла се земята и разтърси околността. Откликна нисък рев от гората, потънала в петна и ивици лунна светлина. В тия звуци напираше сила, която проникваше в глъбините на душата и събуждаше отдавна забравеното чувство на страх и обреченост. В противодействие на древния ужас пламна не по-малко древната ярост за борба — наследство от безброй поколения безименни герои. Някога те са защищавали човешкото право на живот сред мамонти, лъвове, исполински мечки, бикове и безжалостни вълчи глутници, в изнуряващите дни на лов и в нощите на упорита отбрана.

Мвен Мас се поспря, като се озърташе и задържаше дъха си. Нищо не помръдна в нощната тишина. Ала щом направи няколко крачки по пътеката, разбра, че го преследват по петите. Тигри? Нима думите на Онар се оказаха верни?

Мвен Мас се впусна да бяга, като се стараеше да съобрази какво ще прави, когато хищниците — те несъмнено бяха два — се нахвърлят върху него.

Да се спасява по високите дървета, по които тигърът се катери по-добре от човека, е безсмислено. Да се сражава? Наоколо имаше само камъни, дори една тояга не може да се отчупи от тези яки като желязо клони. И когато ръмженето се чу отзад съвсем близко, той разбра, че ще загине. Прострените над пътеката клони на дърветата го душеха. Искаше му се да почерпи мъжество от вечните дълбини на звездното небе, за изучаването на което бе отдал целия си досегашен живот. Съдбата го облагодетелствува — той изскочи на голяма поляна. В центъра й забеляза куп разпръснати скални отломъци, втурна се натам, сграбчи грамаден остроъгълен камък и се извърна към гората. Неясни призраци се движеха към него. С пъстрите си кожи те се губеха сред кръстосаните сенки на рядката гора. Луната вече докосна върховете на дърветата. Удължените сенки легнаха пряко поляната и по тях като по черни пътеки двете огромни котки започнаха да пълзят към Мвен Мас. Както в подземната стая на Тибетската обсерватория, той почувствува наближаващата смърт. Сега тя гореше със зелен пламък във фосфоресциращите очи на хищниците. Африканецът вдъхна налетелия в знойния задух порив на вятъра, погледна нагоре, към сияещата слава на Космоса, и се изправи, вдигнал над главата си камъка.

— Аз съм с теб, другарю! — чу се неочакван глас.

На поляната из мрака на ската се метна висока сянка, застрашително издигнала крив клон. Изуменият Мвен Мас за миг забрави тигрите, щом позна математика. Бет Лон, почти бездиханен от лудото тичане, застана до Мвен Мас, като дишаше зачестено, с отворена уста. Грамадните котки, отскочили отначало назад, пак започнаха да се придвижват. Тигърът вляво беше вече на тридесет крачки. Ето, той примъкна под себе си лапи — приготви се да напада.

— По-скоро! — разнесе се звучен вик по поляната.

Бледи пламвания на гранатохвъргачки се замяркаха от три страни зад гърба на Мвен Мас. От изненада той изтърва своето оръжие. Единият тигър се изправи на задните си крака, парализиращите гранати се пръснаха като барабанни удари и хищникът се повали на гръб. Вторият направи скок към гората. Оттам се появиха силуети на конници. Стъклена граната с мощен електрически заряд се разби в челото на тигъра и той се просна, мушнал тежката си глава в сухите треви.

Един от ездачите излезе напред. Никога досега на Мвен Мас не бяха изглеждали така красиви работните дрехи от Големия свят: широки, къси — над коленете — панталони, свободна риза от син изкуствен лен с отворена яка и два джоба на гърдите.

— Мвен Мас, чувствувах, че сте в опасност!

Нима можеше да не познае този висок глас, който сега звучеше с такава тревога! Чара Нанди!…

Той забрави да отговори и остана неподвижен, докато девойката скочи и дотича при него. След това се приближиха петимата й спътници. Мвен Мас не успя да ги огледа, понеже лунният сърп се потули зад гората и душният нощен мрак скри леса и поляната. Ръката на Чара намери лакътя на Мвен Мас. Той хвана китката на девойката и тури дланта й върху своята гръд, където развълнувано туптеше сърцето му. Едва осезаемо с крайчеца на пръстите си Чара поглади изпъкналата ивица на мускула и тая лека ласка достави на Мвен Мас неизпитан покой.

— Чара, това е Бет Лон, новият приятел…

Мвен Мас се обърна и откри, че математикът е изчезнал. Тогава той викна в тъмнината с всички сили:

— Бет Лон, не си отивайте!

— Ще дойда! — разнесе се отдалеч мощният му глас. В него вече нямаше горчива наглост.

Един от спътниците на Чара — вероятно ръководител на групата — свали привързаното зад седлото сигнално фенерче. Слабата светлина заедно с невидим радиолъч се устреми към небето. Мвен Мас съобрази, че пристигналите чакат летателен апарат. И петимата се оказаха момчета — работници от изтребителен отряд, избрали за един от своите Херкулесови подвизи патрулната служба за борба с вредните животни на Острова на забравата. Чара Нанди се присъединила към отряда, за да дири Мвен Мас.

— Вие грешите, като ни смятате толкова проницателни — каза ръководителят, когато всички насядаха около фара и Мвен Мас пристъпи към неизбежното разпитване. — Помогна ни една девойка с древногръцко име.

— Онар! — възкликна Мвен Мас.

— Да, Онар. Нашият отряд наближаваше пето селище откъм юг, когато дотича една жива от умора девойка. Тя потвърди слуховете за тигрите, които ни бяха довели тук, и ни увери да тръгнем да ви търсим незабавно, защото се страхувала, че може да ви нападнат, когато се връщате към градчето през планината. И виждате — едва успяхме.

Сега ще дойде товарен винтолет и ние ще отправим вашите временно парализирани врагове в резервата. Ако те излязат в действителност людоеди, ще ги унищожат. Обаче не бива такава голяма рядкост да бъде погубена без изследване.

— Какво изследване?

Момчето вдигна вежди.

— Това е извън нашата компетенция. Навярно преди всичко ще ги успокоят… Ще им влеят понижител на жизнената активност. Стане ли за известно време слаб, тигърът се научава на много неща.

Силен трептящ звук прекъсна юношата. Отгоре бавно се спускаше тъмна маса. Ослепителна светлина заля поляната. Пъстрите едри котки бяха затворени в контейнери за чупливи товари. Едва видимата в мрака грамада на кораба изчезна и откри поляната за спокойната светлина на звездите. С тигрите се отправи едно от петте момчета, а неговия кон дадоха на Мвен Мас.

Африканецът и Чара яздеха един до друг. Пътят се спускаше в долината на рекичката Гале, в чието устие, на крайбрежието, се намираха медицинската станция и базата на изтребителния отряд.

— За първи път, откакто съм на острова, отивам към морето — наруши мълчанието Мвен Мас. — Досега ми се струваше, че то е стена, която завинаги ме е отделила от моя свят.

— Островът беше за вас нова школа? — полувъпросително и радостно каза Чара.

— Да. За кратък срок преживях и премислих доста много. Всички тия мисли отдавна бродеха в главата ми…

Мвен Мас сподели своите предишни опасения, че човечеството се развива прекалено рационално, прекалено технически и с това повтаря в друга, не така уродлива крайност грешките на древността. Сторило му се, че на планетата Епсилон от Тукан едно твърде подобно и също така прекрасно човечество се е погрижило повече за съвършенството на емоционалната страна на психиката.

— Аз много страдах от усещането за непълна хармония в живота — отговори девойката. — Нужно ми беше повече от нещо древно и значително по-малко от настоящето. Мечтаех за епохата на непрахосаните сили и чувства, натрупани още от първобитния подбор през века на Ерос, някога в античното Средиземноморие. Винаги съм се стремяла да преобразя истинската сила на чувствата в своите зрители. Но може би само Евда Нал ме е разбрала докрай.

— И Мвен Мас! — сериозно добави африканецът и разказа как тя му напомни меднокожата дъщеря на Тукан.

Девойката вдигна лице. При плахата светлина на първите отблясъци на зората Мвен Мас видя очите й, такива огромни и дълбоки, че усети леко главозамайване, отдръпна се и се разсмя.

— Някога нашите прадеди в своите романи за бъдещето са си представяли, че ние ще бъдем полуживи рахитници с прекомерно развит череп. Въпреки че изклали за опити милиони животни, те не се приближили до разбирането на мозъчната машина в човека, защото са пъхали нож там, където са били нужни извънредно фини измерители с молекулярни и атомни мащаби. Сега знаем, че силната дейност на разума изисква могъщо тяло, пълно с жизнена енергия. Но същото това тяло поражда и силни емоции.

— А и ние живеем вързани със синджира на разума — съгласи се Чара Нанди.

— Много вече е направено, ала все пак интелектуалната страна в нас е отишла напред, а емоционалната е изостанала… За нея трябва да се погрижим, та не тя да се нуждае от веригата на разума, а понякога разумът — от нейната верига. Това започва да ми се струва така важно, че възнамерявам да напиша книга.

— О, естествено! — разпалено възкликна Чара, смути се и продължи: — Малцина големи учени са се посвещавали на изследване законите на прекрасното и пълнотата на чувствата… Говоря не за психологията.

— Разбирам ви! — отвърна африканецът, като се любуваше неволно на девойката. От смущение тя вдигна гордата си глава срещу лъчите на изгрева и те придадоха на кожата й цвета на червена мед.

Чара седеше леко и свободно върху високия вран кон, встъпващ в такт с дорестия — на Мвен Мас.

— Изостанахме! — викна девойката, подръпна юздата и конят веднага се втурна напред.

Африканецът я настигна и двамата препуснаха един до друг по стария път. Щом се изравниха със своите млади другари, те позабавиха хода и Чара се обърна към Мвен Мас.

— А тази девойка, Онар?…

— Тя трябва да посети Големия свят. Вие сама казахте, че на острова е останала случайно, поради привързаност към майка си, пристигнала тук и неотдавна умряла. За Онар би било добре да работи при Веда — на разкопките са нужни внимателни и нежни женски ръце. Да, има още хиляди дела, където са нужни такива ръце. И Бет Лон, новият, който ще се върне при нас, ще я види с други очи!…

Чара сви вежди.

— А вие няма ли да напуснете своите звезди?

— Каквото и да бъде решението на Съвета, аз ще продължа да работя за Космоса. Но отначало трябва да напиша за…

— Звездите на човешките души?

— Вярно, Чара! Дъхът замира пред тяхното огромно многообразие… — Мвен Мас млъкна, като забеляза, че девойката го наблюдава с нежна усмивка. — Не сте ли съгласна с това?

— Естествено, съгласна съм! Мислех за вашия опит. Извършили сте го от страстно нетърпение да дадете на хората пълнотата на света. В това вие сте художник, не учен.

— А Рен Боз?

— За него опитът е само следващата крачка по изследователския му път.

— Оправдавате ли ме, Чара?

— Напълно! И аз съм уверена, че ви оправдават още много хора, болшинството!

Мвен Мас хвана поводите с лявата ръка, а дясната протегна към Чара. Конниците влязоха в малкото селище на станцията.

Вълните на Индийския океан отмерено тътнеха под урвата. В техния шум Мас чуваше ритмичната стъпка на басовете в симфонията на Зиг Зор за устремяващия се към Космоса живот. И мощната нота, основната нота на земната природа — синьото фа, — пееше над морето и караше човека да откликва с цялата си душа и да се слива със създалата го природа.

Океанът е прозрачен, сияещ, очистен от хищните акули, отровните риби, мекотели и опасните медузи, както е очистен животът на съвременния човек от злобата и страха на предишните векове. Но все пак в необятните му простори са останали тайни кътчета, в които покълват оцелели семена от вредния живот, и само бдителността на изтребителните отряди ние дължим безопасността и чистотата на океанските води.

Нима не така изведнъж в прозрачната млада душа израстват злобното твърдоглавство, кретенската самоувереност и животинският егоизъм? Ногаз, ако човек не се подчинява пред авторитета на обществото, насочено към мъдрост и добро, а се ръководи от своето честолюбие и лични страсти, мъжеството се превръща в зверство, творчеството — в жестока хитрост, а предаността и самопожертвуванието стават опора на тирания, жестока експлоатация и гавра… Лесно се смъква обвивката от дисциплина и обществена култура — само едно-две поколения лош живот. Мвен Мас видя този зверски лик тук, на Острова на забравата. Ако той не бъде задържан, а му се даде свобода — ще разцъфти чудовищен, всичко потъпкващ деспотизъм, който толкова векове е натрапвал на човечеството своя безсъвестен произвол.

Най-поразителното в историята на нашата планета е възникването у злобните невежи на неугасима ненавист към знанието и красотата. Това недоверие, страх и омраза минават през всички човешки общества, като се почне от страха пред първобитните магьосници и вещици и се свърши с избиване на изпреварили своето време мислители в Ерата на разединения свят. Така е било и на други планети с високоразвита цивилизация, но не съумели да опазят своя обществен строй от произвола на малки групи хора — олигархия, която възниквала внезапно и коварно в най-различни видове… Мвен Мас си припомни съобщенията по Пръстена за населени светове, където най-високите научни постижения се използували за сплашване, изтезаване и наказания, четене на мислите, превръщане на масите в покорни полуидиоти, готови да изпълняват всякакви чудовищни заповеди. Вопъл за помощ от такава планета проникнал в Пръстена и летял в пространството още много стотици години, след като загинали и изпратилите го хора, и жестоките им управници.

Земята се намира вече в такъв стадий от развитието си, че подобни ужаси завинаги са станали немислими. Ала все още недостатъчно е духовното развитие на човека, за което неуморно се грижат хора като Евда Нал.

— Художникът Карт Сан казваше, че мъдростта е съчетание от знания и чувства. Да бъдем мъдри! — разнесе се отзад гласът на Чара.

И като профуча покрай африканеца, девойката се хвърли от височината в шумящата бездна.

Мвен Мас я видя как плавно се превъртя във въздуха, крилато разпери ръце и изчезна във вълните. Къпещите се долу момчета от изтребителния отряд замряха. По гърба на Мвен Мас мина тръпка от възхищение, граничеща с уплаха. Никога африканецът не беше скачал от такава безумна височина, но сега той безстрашно застана до ръба на урвата и почна да сваля дрехите си. После си спомняше, че в смътните мигновени мисли Чара му се стори богиня на древните хора, която умее всичко. А щом тя може, може и той!

Слаб предупреждаващ вик на девойката се раздаде в шума на вълните, обаче Мвен Мас, устремил се надолу, не го чу. Полетът трая блажено дълго. Добър майстор на скоковете, Мвен Мас се гмурна във водата и потъна много дълбоко. Морето беше така удивително прозрачно, че дъното му се стори опасно близко. Африканецът изви тялото си и получи такъв зашеметяващ удар вследствие ненамалената инерция, че за миг всичко престана а съществува за него. Подобно на стремителна ракета Мвен Мас излетя на повърхността, обърна се по гръб и се залюля върху вълните. Като се опомни, той съзря доближаващата се Чара Нанди, За първи път поради бледността от уплахата яркият бронзов загар на девойката бе изгубил блясъка си. Укор и възхищение светеха в нейния поглед.

— Защо направихте това? — задъхана прошепна тя.

— Защото вие го направихте. Аз ще тръгна подир вас навсякъде… да строя своя Епсилон от Тукан на нашата Земя!

— И ще се върнете с мен в Големия свят?

— Да!

Мвен Мас се извъртя, за да плува по-нататък, и нададе вик от изненада. Поразителната прозрачност на морето, която му устрои зла шега, тук, далеч от крайбрежието, беше станала още по-голяма. Те сякаш се рееха на главозамайваща височина над дъното, видимо в най-малки подробности през неимоверно чистата вода, като през въздух. Мвен Мас бе обхванат от безстрашие и тържествуване, изпитвано от хората, попаднали извън пределите на земното притегляне. Скоковете в океана и полетите в черната бездна на Космоса предизвикват също такива усещания на безгранична сърцатост. Мвен Мас поривисто доплува до Чара, като шепнеше нейното име и четеше пламенен отговор в ясните й, смели очи. Ръцете и устните им се съединиха над кристалната бездна.