Богдан Богданов
Орфей и древната митология на Балканите (5)

Хомо балканикус
Наместо заключение

Както в съвременността, така и в близкото минало на Балканите съществуват добре обособени национални култури. Но да оставим настрана гледната точка на националната и народностната специфика. Въпросът е дали има реално основание да се говори за обща балканска култура или за хомо балканикус, ако се изразим метафорично, дали подобната антропологическа основа и подобните обстоятелства на живот са произвели тук стереотипно реагиране и устойчиви норми в светогледа и всекидневните форми на общуване, които можем да наречем балканска култура.

Търсим някакъв стереотип, нещо готово, вече образувало се и възприемано в традицията. Но културата не е само пасивно дадено положение, тя се твори и активно. Съставена е от наследени и създавани в момента положения. Не бива да отделяме грубо старото от образуващото се в настоящето. И все пак е по-лесно да се осъзнаят устойчивите форми на поведение, по-дълготрайните реакции. В комплекса на търсената култура някои от тях са вероятно непроменени от античността до днес.

Съвременната балканска култура може да се представи като един вид спор между различни начини на живот и следователно на различно отношение към живота. Може би в този план е показателно противопоставянето между живота в града и на село, една древна опозиция на Балканите. Ако скъсим историческата перспектива, ще стане наблюдаема друга опозиция — между живота в големия столичен и малкия провинциален град. На свой ред в градския живот ще открием съставките на съвременния европейски бит, внесен в балканските страни в нашия век, и другия традиционен, наследен от миналото на балканския град и също европейски, внесен в деветнадесетия век и неразличимо примесен в елементите на по-стара, също внесена, но и местна култура.

Културата, разбира се, не е сума от съставки, а нещо единно, което ги надхвърля. Въпросът е, че изпитваме трудности при назоваването на това единство и по-скоро вярваме в съществуването му, отколкото сме в състояние да го определим коректно. Във всеки случай специфичната черта на балканската култура, която осигурява нейното единство, не трябва да се мисли за нещо изначално оригинално, а за оригинално съчетаване на своето и чуждото. Като следим проявата на подобна основна черта, на практика наблюдаваме една или друга съвкупност от характерови белези, форми на поведение, норми и реалии. По-конкретният проблем е кои са елементите, които следва да отделим в тази сума. Безспорно редно е да се започне с предметите и реалиите на културата. Същевременно не бива да се забравя, че те обслужват определено цялостно поведение и са своеобразни негови носители. Това търсено от нас поведение, самата балканска култура, е нещо сложно в себе си, съставено и от регионални форманти, а и от елементи, възникнали в различни епохи, както вече се каза. И все пак дълготрайните съставки на балканската култура са някакви мисли и норми, един вид прикачени към предметите и реалиите. Трябва да признаем, че не сме в състояние да назовем конкретно ценностните значения, които се носят примерно от балканския начин на пиене на кафе или обменяне на новини в бръснарницата. Рисковано е да го правим отделно за една или друга подобна форма на живот, защото неизбежно ще навлезем в по-широк културен ареал. Пиенето на кафе ще ни отведе в широкото пространство на средиземноморската култура. То трябва да се наблюдава по-скоро в комплекса на балканското водене на разговор и още по-добре в условностите на балканското общуване.

Назоваването на смисловата ориентация на това общуване също е свързано с трудности и с риска наместо едно да се изкаже друго положение. Можем да правим по-сигурно следното — или да констатираме повтарящите се в балканските народностни култури традиционни и съвременни реалии и да търсим напосоки техния ценностен план, или да се занимаваме абстрактно с този план, т.е. с конструирането на балканската психология и идеология. Ще се опитаме да изведем само отделни наблюдения и заключения по едната и другата страна. Те не са премислени научно и са изложени на опасността на неточното изказване. Добавя се и ограничението, че се опират на наблюдения предимно върху културите на България и Гърция.

От жизнените форми, които насочват към търсения балкански стереотип, особена пригодност има тукашната фолклорна култура — селската и вече почти музейна култура на носията, на другите традиционни тъкани, на народните празници и фолклорната словесност. Към тази съвкупност можем да се отнасяме по много начини и преди всичко исторически, като търсим произхода, еволюцията и преобразуването на мотиви и форми. Колкото по-отделен е случаят, толкова по-неясно остава пространството на изследваната реалия. Мотивите на шевицата в България и Северна Гърция, културата на килима не изглеждат различни оттук чак до Кавказ. На това равнище не е възможно да се изведе някакво значение. Дори да е съществувало, го отдавна е престанало да действува. Останал е само стереотипът на формата.

Колкото до празниците, тяхното пространство на действие изглежда по-ограничено. Те са по-сложни комплекси от форми и затова по-сигурни преносители на светогледен смисъл. Можем да говорим за една култура на Гергьовден, смесица от езически и християнски идеи, обща за Балканите и с принос за характера на балканската култура. Имам предвид не древните значения на празника, а съвременното му преживяване с въртенето на агнето на шиш, трапезите и игрите, които и до днес остават жива поведенческа форма. Сложен е въпросът какви смисли налага тя и как се свързва с другите все още действуващи народни празници. Трудно е да се каже с какво са живи кукерството и нестинарството и не са ли вече музейно пазени обичаи без определен смисъл в комплекса на съвременния живот. Или в нестинарството неговата шаманска основа не е замлъкнала съвсем? Дали моментът на надхвърляне на индивидуалните човешки възможности с помощта на музиката и транса в него има някакъв допир с живата на Балканите и до ден-днешен вяра в харизмата на отделния човек?

На Балканите се откриват безброй подобни остатъци със затихнал или, което не е по-лесно за проследяване, с пренесен върху други обичаи смисъл. Като история и минало народните празници са един проблем, а като оцелял и жив смисъл друг. Същото се отнася за народните вярвания, езическата религия или народната митология. В нашата гледна точка е съществено да се произнесем примерно по въпроса как живеят днес старото народно лечителство и билкарство не само в съвременните народни начини на лекуване, а в манталитета на балканския човек, когато става дума за болест. Въпросът е може ли да се говори за подобен манталитет.

Както и за народната носия. Сама по себе си тя принадлежи на миналото. Но не е ли своеобразен неин остатък гръцкият начин на обличане, съчетаването на пъстро с пъстро, което се набива в погледа на чужденеца? И ако пъстротата е изобщо източен и южен маниер за естетическо изразяване, съвременната гръцка форма не продължава ли с нещо фолклорната селска стилистика на Балканите? Подобен въпрос се повдига за килимчето на стената и за дивана, отрупан с пъстро везани възглавнички, които се откриват и далече на Изток. В България те се срещат не само на село, но и в града. Връзките с миналото и определянето на значенията трябва да се правят предпазливо. Значението е толкова по-сигурно, колкото за по-едър комплекс от форми се отнася.

Сватбата е между обредите, които в една или друга своя проява се пазят на Балканите от векове. Ако оставим настрана по-традиционните селски форми, интересно е да проникнем в стереотипите на съвременната градска сватба — отново търсени не като елементи на протичането, облеклото или персонажите на сватбения театър, а във вътрешното сценарио на настроението. Днес идеята за празник се постига с охарчване, с една показност на имането, с усилване на моментите, в които по традиция се дават пари. И в България, и в Гърция важна роля в сватбеното празнуване играе олелията, шествието на коли, окичването (кукла на колата!). Проблемът отново е назоваването на пазещото се традиционно настроение при променената външна форма. Сватбата, по-рано празник под открито небе, сега вече в ресторант, все пак съхранява и до днес хорото и ексцесивната свирня, която разви в един случай у нас в последното десетилетие нещо като джазов вокал. Това е рядък феномен на естествено породила се от дълбината на един вероятно древен трансов комплекс съвременна форма на музика.

Същото се отнася и за ритуали като кръщението и погребението. Особените обичаи по Задушница, оставянето на храна за мъртвите изглежда се пазят още от античните Антестерии. Но въпросът е отново какво се е съхранило като представа за мъртвите, а оттук и като елемент на стереотипното балканско умонастроение. Може би е редно да го търсим и в есенно-зимно-пролетната култура на лозата и виното, в такъв празник като Трифон Зарезан, както и в духа на балканската кръчма. На пръв поглед те нямат много общо — едното общуване е празнично, а другото делнично. И все пак виното и в двата случая е не само реално, но и образно средство на общуването. Идва наум и културата на бирата, която на север от Родопите е твърде древна.

В раздела на празниците не бива да пропускаме балканския панаир. Както говори явната зависимост на думата от старогръцкото panegyris панаирът е свързан с древните общогръцки игри и изобщо с всенародните антични празници. Старогръцките литературни родове и дори съществото на старата елинска литература са интимно зависими от културата на празничното общуване. Разбира се, оцелялото от древността едва ли е много — може би олелията, стичането на търговци, състезаването. Независимо че към древния комплекс от елементи са се добавили християнски и източни, панаирът на Балканите и до днес пази характера си на голям празник, чието предназначение е да извади на показ изключителното и да срещне тези, които живеят разделено. Трудността да отделим балканския панаир от западноевропейския карнавал не бива да пречи да се питаме кое е тукашното и стереотипното в неговата съвременна форма.

Културата на балканската къща също привлича вниманието. Разбира се, не търсим само местните оригинални елементи, те не са много, а семантиката, предадена на съвременността. Като казвам къща, имам предвид най-напред селската къща с двор и къщата с чардак, която се открива във всички малки балкански градове, а и на Изток, в Мала Азия. Не толкова външната и вътрешната форма трябва да ни интересува, макар че тя винаги е отпечатък на определен начин на живот. Къщата с одаи и миндерлъци, в която всички спят на общ одър, принадлежи на миналото. Но как се е запазило в днешната селска къща в България и Гърция сбутването на обитателите в едно или две помещения и пазенето на добре наредените стаи на горния етаж за гости? Какво означава това? Може би пестеливост и простота, но и показност едновременно, противопоставяне на празничност и всекидневие, на външно и вътрешно в пространството на дома.

Градът предлага богат материал в това отношение. На пръв поглед балканският град изглежда изцяло внесен. И в столичния си вид — една Атина, градена и до днес по южноевропейски образци, и една София, за чийто среден период си е казал думата образец като Мюнхен. Столичната архитектура в Югоизточна Европа показва не вътрешно, тукашно развитие, а следване на външни модели. До старото застава новото и още по-новото. В Гърция те стоят едно до друго и сякаш се сливат. В България новото енергично измества старото или, отново по немски образец го запазва в резерват. Вероятно това е културната причина българските окръжни градове да се стремят да заприличат на столици, а гръцките провинциални градове да запазват по-добре облика на близкото минало.

Най-вече по тези градове може да се изучи отминалия начин на живот, особената форма на общуването в кафенето, бръснарницата и църквата, разговорите на мъжете, които прехвърлят броеници, и на възрастните жени, приседнали пред къщата. Не можем да отминем различието в градско-селската динамика в България и Гърция. И в двете страни се наблюдава тяга към столицата. Но в Гърция до по-традиционния провинциален град се нарежда по-цивилизованото село на север. В България селото е, общо взето, по-нецивилизовано за сметка на по-амбициозните градове. Гръцката столица показва търпимост между формите на настоящето и миналото и една покрайнина, в която се живее провинциално. В българската столица съвременният европейски начин на живот е само имитиран, затова не се наблюдава особен контраст между еднообразния център и едропанелната покрайнина за живеене, а не за общуване.

Редно е да търсим интересуващата ни култура върху плацовете за общуване. Не зная как може да се отдели тя от формите на балканския пазар. Пазарът е място за общуване, за запълване на време и своеобразно забавляване. Тази функция е потисната в съвременна България и може би това е една от причините хората у нас да се чувствуват незадоволени от живота. По-нататък следват плацовете на мъжкото общуване. Още от античността такива места са бръснарницата и банята. Трудно е да се проследи тяхната култура за толкова дълъг период от време. Обществената баня е вече изчезнала в Гърция, а в България е загубила старите си функции. Бръснарницата също не е културно средище и бръснарят не е филтър за вести, както в далечното минало. По-устойчиви плацове за стереотипно общуване са кръчмата и кафенето — кръчмата по на север, кафенето по на юг. В България и двете традиционни места на мъжкото общуване са вече минало. Където кафенетата са запазени, в тях се събират или съвсем възрастни хора, или става дума за декоративна нефункционираща форма. Докато простото провинциално кафене в Гърция, където се играе табла и се бистри политика, остава непокътнато дори на площада Колонаки в Атина. Въпросът е не във външното пазене на формата, а в съхранените особености на общуването. Не можем да кажем къде става днес у нас това, което се е осъществявало в старата кръчма и кафене, но, разбира се, не е ясно какво точно е ставало при онзи тип на общуване. Изглежда не малка част от тези микросоциални форми на човешки контакт са пренесени у нас в България в частното пространство на собствения дом, което обяснява високата му ценност в последните десетилетия.

В тази насока на интерес можем да се питаме какво от древното площадно битие на балканския човек е оцеляло в съвременния навик на футболните запалянковци да се струпват на определени места в центъра на София и Атина. Очевидно е, че тук това става особено интензивно. Докато вечерното стъргало в по-малките градове у нас и в Гърция, макар че изглежда типично за традиционната балканска култура, се среща в същата форма не само на Балканите. Не знаем към какво друго да го отнесем, за да извлечем тукашното му значение. Пораждащо се наново по луксозната централна улица на София, вечерното стъргало е своеобразно отрицание на големия град и на възможността той да има много центрове.

Дали е възможно да се говори по същество за културата балканското ядене? Означава ли нещо фактът на толкова многото зеленчуци и подправки, пазени още от античното време? Как да добавим киселото мляко? И ако на Балканите толкова се обича източното запържване, фасулът и лещата, източният гювеч, как се свързват те с търсения балкански характер? Защото е редно да подозираме, характерова черта би развило и особеното храносмилане, подкрепено от някаква идея за задоволеност и сигурност. И все пак отделните храни и дори тяхната съвкупност остават недоозначени. По-съществена е чертата, която бихме извлекли от начина на хранене — цялото семейство на трапезата, грижата да е отрупана, същевременно вниманието да не се пилее храна, отношението към хляба, към постното и блажното. На Балканите храната е проблем и когато е налице. Тя се трупа, събира се в долапи и зимници. Не е възможно да се отделят храненето, пиенето и общуването. И в кръчмата, и у дома разговорът на чашка, най-голямото удоволствие за мъжете, предполага мезе. Замезването е дълбоко вкоренено в балканските навици. Турската дума не бива да подвежда — под нея действува древен формант, който е вече готов, когато османците се настаняват на Балканския полуостров.

Показателно за търсената балканска култура е отношението към госта. Неползотворно е да се говори просто за балканското гостоприемство, тъй като то е цял комплекс от значения, а не нещо еднозначно. Самият гост може да бъде близък, по-малко близък, чужд и най-после чужденец. Гостоприемството попада във връзка с по-общата категория на отношението към чуждото. Ако погледнем на него от страната на домакина, който кани у дома, веднага прави впечатление, че самата къща предполага пребиваването на гости. Предоставя им се най-хубавото помещение, домакините се притесняват, на трапезата за госта се отделя най-доброто. Когато имаш гости, е редно да се охарчиш, да покажеш, че си щедър.

Така навлизаме в дебрите на балканския характер, на чертите и привичките на нашия хомо балканикус, който, разбира се, постоянно се изплъзва и се явява с лицето на по-общ човек. Това е неизбежно. Защото балканският човек е и европеец, и в нещо ориенталец. Той е едновременно и повече, и по-малко от това, което му приписваме като особен тип.

Готови сме да го наречем гостоприемен и щедър. Трудно е да формулираме тези негови черти, свързани с толкова други. Балканската щедрост е напрегната, по особен начин агресивна. На трапезата пред гостите се поставя повече отколкото е редно. Те преяждат по същия начин, както угрижената майка прехранва детето си. В тази щедрост се промъкват напрежението от един минал недоимък, чувството за недостатъчност, честолюбието да се покажеш разточителен пред чуждите хора, какъвто не си за себе си и за своите. Особена проява на честолюбивата щедрост на Балканите е черпенето. Макар че е характерно за славянския свят, то никъде не е така крайно както в Югоизточна Европа. Условно можем да наречем този комплекс „аз плащам“. Черпенето винаги се съпровожда от спорове кой черпи и от надчерпване.

В честолюбивата щедрост сложно се примесва показната немарливост към парите и материалните стойности. Иначе отруден и угрижен, от дреболии, от запасяване и правене на дом, сигурното място, крепост срещу несгодите на външния свят, балканецът е и пестелив, и твърде приземен вътре в своя дом. Но вън от него той празнува разсипно и се държи като бохема, какъвто не е. Че днес животът е труден, че парите не стигат — това може да се чуе и в България, и в Гърция. Същевременно съвременният българин дава с лекота и без мярка бакшиш, просто така, за да се изтъкне, подвластен на моментното честолюбие.

От много страни може да се подхване темата за балканското честолюбие. Дали на него не се дължи толкова древната тук състезателност, една от основните черти на древната елинска култура? В основата честолюбието на Балканите лежи особеният индивидуализъм, може би резултат на вековната държавна неустойчивост и чужди владичества. Сигурната инстанция тук е не голямата общност, а отделният човек — така мисли скрито балканецът, макар че често говори за родина, с която твърди, че е свързан здраво. По на север индивидуализмът е по-силно изразен. Недоверието е не само към държавата, но и към другите, които живеят по-далече. Грижата е за собствената къща, за определени места в нея. В България на село тя може да остане неизмазана отвън. В града пък на тази основа се развива едно честолюбие на облеклото, което при контраста на неподдържания дом издава не само древния комплекс на южния човек, който прекарва повече на открито и затова се отнася немарливо към мястото за обитаване, но и скрития възглед, че азът се изчерпва от конкретното тяло. Оттук парадоксът на добре облечения българин, който несъзнателно смята всичко друго и дори жилището си за чуждо и недотам принадлежащо му. Оттук трудността да се поддържа в ред външното пространство. Тази черта се проявява по друг начин в Гърция. При наличието на масивна частна собственост в тази страна се вижда колко добре се връзва тя с чертата на късия „аз“, която обсъждаме. Частното е пазено, поддържано като естетика, държавното е занемарено, очевидно защото се смята за чуждо.

Индивидуализмът е категория с подвижни граници. В българската национална култура той има крайно типични прояви — например в литературния живот на нашия век, във вярата, че всеки творец има своя харизма, или във факта, че българите в чужбина не се търсят и трудно създават дружества. Една от косвените прояви на индивидуализма е сепаратизмът и землячеството. Политическата и културната история на Древна Гърция предлага безброй примери за сепаратизъм. Неговото преодоляване е остър проблем в античния културен процес на Балканите. Елините постоянно се борят срещу нечие чуждо върховенство или го търсят, за да го противопоставят на друго, струващо им се по-опасно. И ако в епохата на елинизма те придобиват все пак голяма държава, това става възможно поради съдружието с негръцки модели — македонски, персийски или египетски. Елинистическите монархии остават нестабилни единици и Рим лесно ги надмогва и включва в своите граници. Древните траки живеят не в малки самостоятелни полиси, а върху племенни пространства. С краткотрайни изключения и те не достигат до голямо държавно обединение. Изключение прави Древна Македония, просъществувала все пак като могъща държава не особено дълго. Историята на Византия също предлага много примери за сепаратизъм и трудности около пазенето на голямата държавна общност. Спойката в тази империя се дължи може би на римския дух, който е подчертано небалкански.

Да оставим историята. Съвременното землячество и роднинство ни се струват проява на същия сепаратизъм. Недоверието към централната власт и силата на връзките, които утвърждават роднините и тези от нашия край и правят неустойчиви голямата общност и по-дългата йерархия, са интимно свързани на Балканите. Така проявени сепаратизмът и скритият в него индивидуализъм развиват цяла гама от типично балкански възгледи, чувства и настроения към властта, държавните служители и условността на законите и наредбите. Представителят на властта не се уважава, коментира се неговата некомпетентност, разпространяват се анекдоти, в които се доказва, че е обикновен човек като нас и че заема мястото си поради обикновено стечение на обстоятелствата. Всеки друг на това място би бил по-подходящ.

Подобно е отношението към законите. Те се обсъждат с охота и, както отдавна е забелязано, се създават с лекота, но и с лекота се заобикалят. Обсъждането им е по-скоро игрово. В тази игра се поддържа честолюбието отделния човек и ситуацията на самото общуване. Редно е да осъзнаем коефициента на балканския сепаратизъм в тенденцията към постоянно реорганизиране и решаване на проблемите с преименуване или смяна на началници, които винаги започват работата си от начало, все едно че не са имали предходници. Типична проява на сепаратизма е съперничеството между северните и южните гърци, между космополитната Атина и Солун, който държи да е столица, но същевременно се гордее, че е по-семпъл.

Балканското честолюбие и индивидуализъм са по особен начин свързани с балканското разбиране за свобода. Друг въпрос е колко ефикасна е била борбата срещу едно или друго потисничество тук на Балканите, но е безспорно, че е била остра и че е излъчила герои. Именно геройството е разковничето на нашата тема. Балканският герой за свобода изглежда самотен и трагичен, неразбран или изоставен от своите съмишленици. Тъкмо поради това той се покрива с героичност. И в борбата за свобода се открива нещо игрово и самоцелно. Ползуването на свободата изглежда по-непривлекателно от воюването за нея. Сякаш поради това придобита, тя веднага се губи. В чувството за независимост на Балканите плътно се преплитат идеите за народната свобода и личното безметежно съществуване — на отделния човек и неговите близки.

Така се усложнява и балканското разбиране за родина. Балканските народи са малки, сложните исторически обстоятелства са изострили тяхното патриотично чувство и, мисля, не на много места по света ще се открие толкова интензивно преживяна привързаност към отечеството. Съвсем по земеделски в съвременността то се идентифицира с конкретната земя и небе, с планините и пространството, ограничено от море до море. Родината не са сънародниците, с които, ако не балканецът, то поне българинът не би живял другаде. Не е общността, символизирана в условни преносими знаци, а самата земя. Затова проблем се поражда при откъсването от нея. Ако завоевателят се настани на родната земя, е по-добре, отколкото ако ти живееш другаде, пък макар и заобиколен от сънародници. Мислената конкретно родна земя обаче не може да бъде особено пространна, като се вземе предвид, че идеята за родина, основаваща се на „земеделска“ свързаност със земята, предполага уседналост, боязън от далечното и различното. Така ако оставим настрана поетическите обхвати на цялата родина, които са само по силите на поетовия възторг, конкретното усещане за отечество на Балканите отдавна е ограничено от реалния хоризонт — от едно „тук“ на тези места. Котловините на България и Гърция, естествени ограничители на хоризонта, малкото земя по островите поддържат идеята за обозрима родина.

Привързаността към родното се определя от някакъв възглед за своето. А диалектиката на понятията още по-скрито налага патриотизмът да включва и някакво разбиране за чуждото. В балканския патриотизъм добре се чувствува честолюбието, преувеличената привързаност към своето, така досадна, когато се коментира от слаб поет или оратор. Преувеличението издава известен комплекс за малоценност, прикриваното усещане за недостатъчност и незадоволеност от своето и нуждата от друго. Постоянно в допир с чужди форми на живот, балканският човек отдавна е изправен пред изпитанието да различава, сравнява и оценява. Това е изострило сетивата му. Поне на показателното средно равнище на живота чуждото или се отхвърля яростно, или се приема безрезервно. В културната история на Балканите трябва да се включат непременно няколко страници за борбата срещу чуждиците и страха от новия израз, което не е попречило на балканските езици да се изпълнят с чужди думи и фразови клишета. Същият този обичащ своето човек обича и да санкционира с преценката: „Това е възможно само у нас.“ Пейоративният израз „българска работа“ има точно съответствие в „гръцка работа“. Гърците не обичат американците дори само поради това, че са едри и говорят гръмовито, но казват, за да подчертаят качеството на нещо: „Американско е.“

Дали изначалната неудовлетвореност от своето не прераства тук на Балканите в една „носталгия“ по друго, по промяна, което обяснява защо уседналият по земеделски балканец лесно тръгва на път и обича да бъде в чужбина. Не става ли дума за любопитство и любознателност, другата срана на усещането за недостатъчност? Отношението към чуждото е крайно комплексно. Още древните гърци приемат различното с лекота и така либерално се отнасят към своите традиционни ценности, че днес е изключително трудно да отделим тяхното от чуждото. Така и днешната цивилизация на Балканите е джунгла от трупани форми, в която балканският човек живее независимо, сякаш непокътнат от пресичането на толкова влияния. Независимо значи и нещо положително — той е запазен като човек, незасегнат от историческите обстоятелства. Но означава и нещо отрицателно — формите на цивилизация се донасят от другаде, за да се ползуват, от което ползуване човекът остава непроменен. Но и самите форми на цивилизацията остават незасегнати от човешката енергия, докато човекът не установи, че са остарели и не внесе други отвън. Така или иначе той е едно, а средствата нещо друго, именно средства. Новите дрехи, новият начин на общуване, както и новите технически средства не засягат манталитета. Тези, у които е засегнат (има такива прослойки в България и Гърция), се държат като чужденци и изобщо се вънпоставят. В очите на редовите хора това е смешно.

В този пункт изстъпва най-представителната черта на балканския характер — здравомислието. Естествено то се проявява по подобен начин навсякъде по света и дано, говорейки за балканското здравомислие, да засегнем не само общоважимите, но и особените му тукашни белези. Струва ми се, че една от типичните тукашни прояви на здравомислието е скептичното отношение към властта.

Подигравките и вицовете, чиито герой е стоящият високо, са и негов израз — те снижават и приземяват. Симпатична проява на балканското здравомислие е чувството за хумор, несимпатична — нетърпението някой да се различава, да живее по друг начин, да разполага с повече средства. Истината е в земната здрава връзка с един живот „тук и сега“. Затова балканецът е принципно нерелигиозен и дори несуеверен, готов да се присмее на всеки, който прекалява с някаква вяра. Той не уважава духовното лице. Думата „поп“ има еднакво пейоративно значение в България и Гърция. На това не противоречи фактът, че гърците уважават православната църква — то е поради практическата причина, че я смятат за крепител на националната кауза. Всекидневната религиозност в Гърция, почитането на християнските празници, посещаването на църкви и параклиси е пропита с практически интуиции. Религията не е светоглед, а нещо, което служи, удостоверява традицията и свързва.

В комплекса на балканското здравомислие изпъква едно особено отношение към хуманитарните професии на основата на критерия „полезно — неполезно“. По традиция тук се обича професията на юриста и, което не е съвсем ясно защо, на историка. Заниманията на литератора се смятат за смешни, на журналиста за излишни. Той е лъжец, но не като юриста, от чиито измами има полза. Отношението към учеността е двойствено — тя е нещо добро, ако осигурява по-лек живот, затова децата трябва да се изучат. Но е излишна, ако е ученост сама по себе си. Балканецът не обича отвлечените занимания — математикът и философът не са тачени фигури. Както е добре известно, балканските народи в новото време не са дали на света значителен философ.

В тази връзка е показателно отношението към поетическото творчество. То се уважава, доколкото казва истината, защитава народната или социалната кауза, доколкото е ясно и може да се ползува. Ако е просто красиво и наслаждава, се счита за излишно, особено в случаите, когато затруднява разбирането. Понеже поезията е по-кратка от прозата, поради това и тя, и поетът стоят по-високо в скалата на словесното творчество. Изглежда отдавна на Балканите се цени не писаната, а пятата песен, която се помни и предава лесно и чиято реализация е така да се каже непосредствена. Нещо повече — тягата към слятост с живота прави поета по-важен от поезията. Цени се героическата му биография, той е поет и без поезия, творчеството му се корени в самата жизнена дейност. Поетът е герой на живото поетическо сказание, а в творчеството повече значение има талантът му, харизмата за високо битие, в което видимо и бързо се осъществяват всички идеали. На Балканите можем да говорим не само емблематично, но сякаш и с историческо основание за Орфеев комплекс, за стара традиция, поддържаща образа на поета герой без литературно творчество и сам герой на произведението на своя примерен живот. Патосът на този комплекс е в събирането на разни функции в образа. Словото на героя вестява истина, но и лекува. Харизмата на поета естествено преминава в харизмата на народния лечител, който владее силите на природата и изцелява просто, със средствата на самата природа. Анализираната в настоящата книга древна идеология дава материал за догадката, че става дума за старо наследство.

Като сумира свои впечатления от живота в съвременна Гърция, немският византолог Карл Дитрих твърди в началото на нашия век, че гръцката култура се отличава по-скоро с интуиция на разума, отколкото с чувство за красиво. С известна корекция същото може да се каже за цялата балканска култура. Разбира се, тя разполага със своя собствена естетика, но много по-определяща в нея е насоката на предназначението, отколкото на формата като форма. Оттук и забележката на Дитрих, че съвременна Гърция изглежда несвързана с Византия по линиите на условността, парада и естетически усложнената показност. Съвременното балканско здравомислие отхвърля условностите или ги руши, което между другото има принос за либералния и демократичен дух в живота на Балканите.

Нека да не определяме здравомислието само от отношението към една или друга противоположност. Най-характерните му прояви са грижата за близкото бъдеще, осигуряването, предвиждането на предстоящите несгоди, недоверието към всичко чуждо и далечно, бих казал един комплекс за цел и за остро различаване на съществено от несъществено. Този комплекс се конкретизира в безчет стереотипни реакции — в по-новото време в преувеличената грижа за децата. На малко места по света се виждат толкова навлечени с дрехи деца. Казахме за амбицията да се изучат. Ще добавим и прекалената свързаност на родители деца. Навлизаме в друга проява на здравомислието — зависимостта от близките и роднините, чиято обратна страна е недоверието към чуждите хора. В тази гледна точка животът се възприема преди всичко като грижа за храната. Идват наум толкова многото магазини за хранителни стоки в съвременна Гърция и запасяването у нас в България, което се прави и когато обстоятелствата не го налагат. Така или иначе нещо се предвижда, изпитва се удоволствие от предварването на опасността. Тя идва от една или друга сфера на чуждото, но за силната реалност на балканския живот, за индивида опасността се излъчва най-вече от принципно чуждата своя държавна собственост, в която балканецът трудно съзира бранител на собствените му интереси. На тази основа здравомислието се проявява като практическа логика за осъзнаване на нещо скрито, обикновено на реални интереси на други индивиди, прикривани зад високи благовидни мотиви. Както е особена добродетел опитното досещане и знаене, така и неговата противоположност глупостта е най-честото сериозно или шеговито обвинение на балканеца срещу другия човек. Здравомислието поддържа и ценността на умението да се измъкнеш, да не се подчиниш на някакъв глупав ред.

Неусетно ограничаваме балканския характер, свеждаме го до по-широко разпространените черти на човека от среден тип, които, ако изобщо, са реалност, са само страна в по-сложната действителност на балканската култура. Комплексът на здравомислието изглежда е усилен от историческите условия на османското робство. И все пак в нашето схематично изложение се промъкнаха неизбежните противоречия, свидетелствуващи толкова за непоследователността на пишещия, колкото за комплексността на балканския характер.

Комплексността на балканския характер се обяснява и исторически. Балканите са били винаги поле на усилени контакти между Изтока и Запада, Севера и Юга. Тук се е отложил многообразен антропологичен материал и разнороден културен опит. Достатъчно е да се вгледаме в историята на древната елинска и на българската култура. От гледната точка на своите съставки те сериозно приличат на амалгами. Самата елинска народност се получава от многовековното взаимодействие на завареното население в Средиземноморието и индоевропейските племена, настанили се на няколко вълни на Балканите на границата на третото и второто хилядолетие пр.н.е. И ако индоевропейските племена донасят езика и редица елементи на митологията и религията, значителни форманти в общата форма на живота образувалата се гръцка народност получава от завареното население, за което не сме сигурни дали е индоевропейско или не. В историята на старата гръцка култура взаимодействуват не само предмети на бита и идеи, идващи от тези два извора, но и противоположни поведенчески комплекси. Положението става още по-сложно след добавките във византийската епоха и вековете на османското владичество. Системата на древната тракийска култура по българските земи също изглежда двуелементна. Усложнена по-късно при идването на славяните и прабългарите, тя получава динамика, поела и ред други усложнения до съвременния си вид.

Но гледана по-конкретно, комплексността на балканския характер зависи от вече отбелязаното противоречие между уседналостта и свързаността с малка обозрима родина, от една страна, и незадоволеността от своето и готовността веднага да се поеме на път или да се възприеме чуждото, от друга. Това противоречие изглежда древно на Балканите. Още в археологическите пластове се откриват културите на уседналото съществуване на земеделското население и на пришълците чергари, които се настаняват в Южна Европа със своя различен бит и светогледни реакции. Земеделската статичност и чергарската динамика, преминала по-късно в търговско-моряшкия дух на определени прослойки, се преплитат по сложен начин в древната елинска цивилизация. Елините дълго строят градовете си далече от морето. Не мога да не свържа този факт с двата вида къщи в съвременния Созопол — едните построени на брега на морето (те са на местното гръцко население), а другите на пришълците от вътрешността на страната, които издигат домовете си гърбом към морската шир.

В Древна Елада културата на моряка, който обича рисковете, търгува по море, обича да общува, изглежда различна от тази на земеделеца, който живее уседнало, бои се от морето, постоянно се подсигурява и се лишава днес в името на едно плашещо утре. Втората култура е увековечена в дидактическата поема на Хезиод „Дела и дни“, кодекс от принципи за живот, които трябва да следва разумният земеделец. Те включват и знанието, че морето е несигурно и опасно. Макар и да му е известно, че по море се припечелва много и наведнъж, разумният земеделец предпочита сигурната твърд на земята и нейното богатство, което се трупа бавно с всекидневно усилие.

„Одисея“ на Омир е друг ранен паметник на елинската литература, свидетелствуващ за двете противоположни светогледни реакции. Те действуват скрито в динамиката на образа на Одисей и изобщо в импулса, от който се гради сюжетът на поемата. По всяка вероятност разказът за скитанията на героя се развива върху по-древната фабула за приключенията на любознателния моряк, жаден да види нови места и да има силни преживявания, а и да се завърне у дома отрупан с богатства. Одисей се завръща в Итака именно отрупан. Носталгията по родния дом е другата стихия в образа и фабулата на „Одисея“. Независимо че родната Итака е малка и неплодородна, героят е привързан към нея. Сърцето на земеделеца определя силата на Одисеевата носталгия и тържеството на завръщането у дома. Това завръщане не е окончателно. Според отразеното в „Одисея“ предание, за да изкупи вината си пред бога на морската стихия Посейдон, виновника за неговите скитания, Одисей трябва да поеме отново на път. Но този път не с весло, а с веялна лопата на рамо, която да забие в земята някъде навътре в сушата, там, където няма следа от солта на морето. Както в божията фигура на Посейдон се преплитат стихиите на земната твърд и морето, така те са свързани в образа на Одисей, този типично гръцки в своята двойственост герой. Най-общо казано, гръцката култура се поражда от взаимодействието на двете описани начала.

Откриваме ги носени от общителните подвижни йонийци и по-затворените, настроени традиционно дорийци. Опозицията на „подвижното море“ и „устойчивата земя“ действува като един вид културен коефициент във военния конфликт между Атина и Спарта във втората половина на пети в. пр.н.е. така, както ни го представя Тукидид в своята „История“. Според историка атиняните са предприемчиви и експанзивни, готови на риска да жертвуват земята си, за да спечелят, докато спартанците са консервативни и неоперативни земеделци, прекалено привързани към родната земя. Не можем да сведем всичко в „История на Пелопонеската война“ до това противопоставяне. И все пак остава впечатлението, че войната се води и за налагането на две култури, всяка от които се чувствува по-достойна от другата — спартанската, защото утвърждава традиционното земеделско здравомислие, а атинската, защото смята своята „моряшка“ динамика по-прогресивна и модерна.

Въпросът е в каква степен и форма тази конструкция продължава да действува в новото време. Дали противоречието между здравомислещата уседналост и готовността за друго, за което стана дума, има връзка с изложения по-горе модел, или подобна раздвоеност на реакциите е израз не на местното, а на общочовешкото поведение? В тази област владеят все още догадките. Нищо не пречи да предположим дори генетична връзка между описаните земеделска консервативност и моряшка динамика в древната елинска култура и съвременната българска опозиция между равнинеца и живеещия в Балкана, единия настроен консервативно, другия общителен, доверчив и жив, обичащ движението и всичко ново. Вера Мутафчиева и Тончо Жечев казаха важни неща по тази тема. Дума да не става, че сме изложени на опасността на прекалената генерализация, когато отделяме подобни едри типове поведение. Заплашва ни и редукцията да свържем чергаря, планинеца и моряка и да изправим срещу тях земеделеца, един и същ от времето на неолита до ден-днешен. Прекаленото обобщение е само ориентир, линия на схемата, която е редно да се стопи в обилието на фактите, в историческите връзки и процеса на балканската култура. Схемата помага да се стъпи на хлъзгавата почва на процеса. Можем да я изоставим, щом се научим да ходим по тази почва.

Очертаването на хоризонта на балканската култура не бива да си служи с категорична идея за единство и да остави неосветлени разликите между народностните характери на Балканите. Във всички пунктове на описания балкански характер би било редно да очакваме разцепление, един ред от възможности, който да представя реалните отлики между българина, сърбина и хърватина, гърка и румънеца. На фона на описаното балканско умонастроение изпъкват особените народностни характери, отпечатани и в отделните балкански езици. Колкото и сродни да са, българският и сърбохърватският език имат различни внушения за характер. Това важи особено за литературните езици — различен тип ударение и различно отношение към думата: строгост и стегнатост на българската реч срещу свободния тон на сръбската. Но моят опит е ограничен в гръцкия език и затова ще си позволя повече бележки по неговия характер.

Когато след едно добро познаване на старогръцкия започнах да изучавам новогръцки, ме впечатлиха някои основни прилики и отлики между двете фази на гръцкия език. Те ми се струват показателни както за гръцкия народностен характер, така и за историята на търсения балкански тип култура. Безспорно старогръцкият и новогръцкият са два етапа на един и същ език. Не само запазената основна лексика, но и съхраненото отношение към словото поддържа тази теза. Старогръцкият и новогръцкият еднакво не се боят от новото, странното и чуждото слово, от синонимите и струпването на думи. Мълчанието и в миналото, и в съвременността не се счита за добродетел от гърка, нито мъдрецът се мисли за вглъбен в себе си беловлас старец. Древните елински философи общуват също като съвременните гърци, които не обичат темата да се изчерпва и затова я подхващат наново. Едно сравнение между диалозите на Платон и съвременното общуване в Гърция би извело достатъчно общи положения за характера на елинското речево поведение. Сякаш от Омир до днес в гръцкия език продължава да се пази удоволствието от леенето на думи, както нарича това качество Сергей Аверинцев, чуруликащото многословие, в което има значение не толкова казаното, колкото радостта от самия звуков поток. Може би оттук следва приетото и в литературния говорѝм новогръцки сливане на думите в единна мелодична маса. Същевременно двете фази на езика показват редица отлики. Между тях особено изпъква невниманието към синтактични връзки в съвременния гръцки език, докато в старогръцкия изказаното образува не само звуково, но и синтактично единен комплекс.

Тук се налагат на вниманието общите черти между съвременния български и новогръцкия език. Те са показателни за търсения балкански характер, като се има предвид, че двата езика не са близко сродни. Отново трябва да признаем, че не сме в състояние да правим заключения за общото и различното в характера по отделни признаци — примерно по това, че българският и румънският не са близко сродни езици, но имат много подобна интонация, докато при сродните български и сърбохърватски тя е различна. И в случая с български и новогръцки не сме наясно каква характерова особеност се крие зад еднаквия синтаксис на „да“ и „за да“ изреченията и зад толкова многото общи понятия и думи. И в двата езика се наблюдава подценяване на синтактичната дължина и на помощните думи, както и тенденцията към опростяване и прогонване на различните нива на езика. Това е толкова по-показателно в съвременния гръцки език, който се освободи от изкуственото високо ниво на катаревуса, макар че белезите на традиционното двуезичие още дълго ще лежат като сянка върху езика. Така или иначе принципното балканско здравомислие завладя гръцкия език, който повече от другите балкански езици показва вкус към многообразието и „неземеделска“ търпимост към вариантите и украсяващото излишество. Новогръцкият продължава да поддържа този дух в другите си качества — в музикалното многословие и противенето на определена граматическа норма, на определен литературен облик. Литературният гръцки е силно открит за диалектното и изобщо за чуждото слово.

Това, което наричам здравомислие, ми се струва точно изразено в характера на съвременния български език. Естествено в него се преплитат чертите на българското народностно и на балканското поведение. Затова би било погрешно да припишем без остатък положенията, за които става дума, на българския народностен характер. В българския литературен език е силно наложена идеята за отчетливост. Тя се проявява в самата оформеност и обособеност на литературния език, в ясния му строй и подчертана склонност към норма, в трудното проникване на диалектни и чужди думи в него. Същото качество се проявява в отчетливото ниво на думата и нейните подчертани съставки. Сякаш като следва здравомислието, българското езиково съзнание анализира, търси елементи и съставя цялото от части, а не пее. Добродетел е еднозначното точно изказване и затова мълчанието. Оттук се развиват като че ли усиленото внимание към поведението на думата, както и пуристическите спорове, непонасянето на чуждици, на особени понятия и на трупането на синоними. Важна е референцията, зад която, трябва да признаем, че дебне идеята за ползата от словото. Границите между говорене и пеене, между проза и поезия са също строго отчетливи. Нещо подобно се усеща в българския начин на разговор.

Говоренето „просто така“ не се зачита и подемането на темата, след като разговорът е затихнал, се смята за неуместно. Комплексите за цел, за отличаване на същественото от несъщественото, които съпровождат здравомислието, се проявяват в редица черти на съвременната българска реч — в нейната отривистост и деловитост, в нетърпенето на много стилове. Можем да добавим агресивността на литературния език към диалектните отклонения, бягането от словесно разнообразие, липсата на украшения и подробности, трудното допускане на умалителни. Зад тези качества на езика също прозират реакциите на здравомислещото задоволяване с малко и най-вече това, че животът според българската култура не толкова се живее, колкото се обсъжда. Особено този последен пункт е редно да разложим на съставки и да признаем, че, когато става дума за балканския характер, е трудно да определим едномерно както него, така и ценностите на балканската култура.

Предложеното тук е само скица. Обсъжданата материя не се поддава лесно на анализ. Смесването дебне на всяка крачка. Еднакво рисковано е да говорим и за определени народностни характери, и за единен балкански културен тип. Може би само опитът да отличим едното от другото позволява да бъдем малко по-точни. Има нужда от прецизни методи и навярно от усилията на повече хора, за да станат по-сигурни набелязаните връзки. След анализите на материала за древната идеология на Балканите единствено съм убеден, че балканският тип култура не е само нещо отворено и многообразно, но че живее и от силите на стара константа. Разбира се, тя може да се окаже илюзия, породена от мита на настоящото изследване. Остава обаче реалността на въпроса защо не сме в състояние да бъдем само днешни, а постоянно мотивираме сегашното си съществуване в някакво минало или бъдеще.