Новко Яворски
Три юнаци фронтоваци (9)

9

Когато наближи полунощ, Пашата постегна маскировъчния си халат, провери автомата си и рече:

— Ха сега да видим как ще изиграем последното действие от нашето представление.

По данни на наблюдателите и предишните разузнавания бе установено, че на отсамния бряг на реката, на стотина-двеста метра от върбите, край които разузнавачите заровиха ските си, имаше хитлеристки бункер. Тъкмо тук Пашата бе решил да опита късмета си.

Точно в полунощ тримата приятели и омекналия като восък хитлерист, отдал се безропотно на жестоката си съдба, допълзяха на двадесетина метра зад бункера, солидно се окопаха и зачакаха. В бункера беше тихо и неопитното око не би забелязало нищо съществено, но от време на време здравата, скована от дебели дъски врата ту просветваше, ту ставаше тъмна. Ясно бе, че в бункера имаше хора, само че си траеха.

И ето към един часа след полунощ към същата тая врата приближиха трима хитлеристи. Единият от тях носеше нещо четвъртито на гърба си — вероятно радиостанция. Той влезе последен в бункера и затвори вратата след себе си. Тя още не бе щракнала с бравата си, когато до нея залости ухо пропълзелият като лалугер Панчаров. Той постоя десетина минути така и отново се върна при своите.

— Какво става? — пошушна нетърпеливо в ухото му Пашата.

— Не е за разказване. Блокирали са целия бряг.

— А колцина са в бункера?

— Четирима. Единият май че е офицер.

— Виж, това е хубаво. А сега ето какво ще направим: ти оставаш тук, а аз и Славеев ще поогледаме брега по на триста-четиристотин метра. Вляво ще отида аз, вдясно — той. Връщане — най-много след половин час. Ясно?

— Ясно.

— Хайде тогава, Славейка.

Пръв се върна Пашата, а след няколко минути и Славеев. И двамата донесоха лоши вести. Бяха открили хитлеристки огневи точки вляво и вдясно от бункера. А вчера ги нямаше.

— Това усложнява нещата — заключи загрижен Пашата. — Но нищо — може да е за добре. Та ето какво ще направим: връщаме се аз и Славеев при огневите точки, които открихме, и ги унищожаваме. А ти, Панчарче, не се кахъри за тоя вързоп — Пашата кимна към изблещилия очи пленник. — Само му запуши устата по-добре, та да не врекне случайно. Чуеш ли пукотевицата, влизаш в бункера и излавяш птичките, дето са се намърдали в него. Ние се връщаме, изравяме си ските и хайде оттатък. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

„Брех, майка му стара — помисли си Пашата, като запълзя нататък, където се бяха окопали хитлеристите от неговата огнева точка. — Май че тая война все на колене, на лакти и по корем ще изкарам.“

„Хайде, Славейче, не изоставай, че де ще се деваш после — мислеше си пък Славеев и упорито работеше с лакти и мъкнеше по снега автомата си. — Ех, тия бомби пречат. Що ли са му притрябвали толкова много? То една секирка ще свърши повече работа…“

„Какво нещо е войната — мислеше си по-нататък Пашата. — Седиш настръхнал, звериш се в тъмното напреде си, чакаш противника, който си сигурен, че ще се зададе като ахмак отнякъде си, и злорада радост изпълва сърцето ти, щом го зърнеш и го хванеш на мушката. А как ти иде да заскачаш, когато той, твоят противник, започне да се въргаля по земята пронизан от безпощадния ти куршум. И хич не ти иде и наум, че отзаде ти, откъм гърба ти, се е спотаил друг твой противник и когато си най-щастлив, а най-щастливият винаги е най-уязвим — едно, две «кър-р-р», едно, две «ба-а-м», «ба-а-ам» и нито от щастието ти ще остане нещо, нито от тебе…“

Хитлеристите и от двете огневи точки се бяха разположили от удобно по-удобно, пушеха в ръкавите си, бърбореха си безгрижно и никак не усещаха миризмата на страшната опасност, която виснеше над главите им. Тая страшна опасност се състоеше от един български кандидат-подофицер и един български редник. Те вече се бяха дотътрузили наблизо до огневите точки, бяха си почистили автоматите от снега, бяха си приготвили бомбите и бяха се запознали отблизо с обектите си. А те се състояха от по една картечница и няколко автоматчици, между които по всяка вероятност имаше и снайперисти.

Наближаваше три часа след полунощ. Три без петнадесет, три без десет, три без пет. В три часа нула нула, секунди може би преди Пашата и Славеев да се захванат мъжки с работата си, на отвъдния бряг пръкнаха десетина-петнадесет сенки. Изчезнаха, отново се появиха. Залегнаха досам реката, полежаха, полежаха, отново поеха. Единият падна — вероятно се бе подхлъзнал, но веднага скочи на крака и настигна другарите си. Те свиха вляво, вероятно бяха стигнали неустойчив лед, защото се поспряха и дори като че се поколебаха и се насочиха точно срещу залегналите хитлеристи.

„Ох, баб̀ачко — вероятно си помислиха хитлеристите. — Елате, още мъничко елате насам. Така, точно така…“

И изведнъж…

— Хайде, другарче — прошушна си Пашата, дръпни връвта на една бомба и замахна.

— Бам — рече тя и хитлеристката картечница хвръкна на възбог.

— Бам — обади се втора бомба някъде отдясно и втората картечница вероятно отиде при първата.

— Бам!

— Бам!

— Бам!

— Ей, че било лесно! — възкликна Пашата, доволен и предоволен от това, че не стана нужда нито да прибягва до помощта на автомата си, нито с голи ръце да изтръгва хитлеристки гръцмули. — Хайде сега при Панчаров, че той какъвто си е…

Това недоверие на Пашата нямаше никаква основателност. Панчаров беше момче храбро и съобразително. Когато чу първите трясъци на бомбите, той се втурна стремглаво към бункера. Да разбива вратата нямаше нужда. Единият от хитлеристите сам я отвори — може би бе тръгнал да проверява какви са тия непредвидени пукотевици. Панчаров го цапна с приклада, прескочи го и нахълта в бункера.

— Горе ръцете! — така страшно ревна той, че сам му се прищя да вдигне ръце.

Три чифта ръце в миг докоснаха тавана — на хитлеристкия офицер, на радиста и на другия — фелдфебел по всяка вероятност. На радиста и фелдфебела затрепераха само ръцете, но офицерът целият се тресеше, като че току в краката му се намираше епицентърът на земетресение десета степен по скалата на Рихтер.

— Хвърли оръжието! — заповяда все така страшно Панчаров и само след миг-два в краката му лежаха два автомата, два пистолета и един кортик.

— С лице към стената!

Едно, две и тримата хитлеристи елегантно и стегнато — види се добра школовка имаха в тия работи — се връцнаха кръгом и впиха очи в грапавата стена на бункера.

— Ръцете! По-високо ръцете! — сгълча ги вече по-меко Панчаров, па се наведе и вдигна кортика. Право казано, малко слабости имаше нашият приятел, но душа и свят даваше за хладно оръжие. Види се, колекцията му щеше да се увеличи с още един великолепен екземпляр.

Сега не оставаше нищо друго, освен да се чака по-нататъшният развой на събитията. А той, изглежда, си вървеше строго по плана. Ето, зачуха се припрени стъпки и на вратата цъфна в най-прекрасно настроение Пашата.

— Ех, харно си я свършил — похвали приятеля си Пашата, като изгледа загърбените пленници. — Охо — и офицерче си имаме. Това е баш харашо. Абе, знаех си аз…

Дотича и Славеев също така запъхтян и също така в най-добро разположение на духа. Само че дето си бе поопърлил малко мустаците и че мъкнеше подире си лека картечница, изкривена от взрива като старчески бастун.

— Защо ти е тая трошка? — начумери се Пашата.

— Ще си я нося на село — беше неочакваният отговор.

— Хайде-е-е! — плесна се по бедрото Пашата. — Я я хвърли. Ще ти намерим друга, по-свястна.

— Да, да, и тази си е добра.

— Без повече приказки! Връзвай тия синковци и толкоз. И тоя, дето е пред вратата. Захвана да шава.