Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Новко Яворски

Заглавие: Три юнаци фронтоваци

Издание: не е указано

Издател: Държавно военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1974

Тип: Весели войнишки новели

Националност: българска

Печатница: на държавното военно издателство

Редактор: Марчо Николов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Здравко Чолаков

Художник: Александър Хачатурян

Коректор: Лидия Карчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4905

История

  1. — Добавяне

2

Имаше ли основание да казва такива думи помощник-командирът?

Имаше…

… Не му провървя на Пашата в революционната дейност. Как му се щеше, ех, как му се щеше и той да грабне оръжие в ръка и на глас да затича народен — из балкани и дебри да броди, фашистката пасмина да трепе, край партизански огньове да превързва люти рани. Ала не би. „И дума да не става — казваха му. — Седи си ти там, където сме те турили, марки на помощната организация осребрявай, писъмца и заръки пренасяй, позивчета пиши и подхвърляй по улици и край вратници, фланели и ризи за политзатворници и концлагеристи събирай, тогова и оногова следи, около тогова и оногова се увъртай.“ „А ютия? — питаше той. — Ще ми дадете ли ютия (пистолет демек)? Така на корема да ми виси, самочувствието да ми повдига, лете хладно да ми държи, зиме — топло.“ — „Никаква ютия — отрязаха го. — Беля ли да направиш?“ — „Беля? — нацупи се той. — Да не съм дете?…“

Смешник беше Пашата, веселяк беше, фокуси знаеше. И все се навърташе около синчетата на фабриканта, кмета и ангросистите Пешев и Лешев. Водеха го те със себе си по журове и соарета, компанията да им разсмива, атмосферата да освежава. За другите: момичета — капчици росни, пухкави и меки, великодушни и кротки, само той — без партия. Ала напушеха ли се с цигари, пийнеха ли си ликьорец и едно-друго по-съществено, и той си пощипваше — на шега, де.

Кара-вара така дълго време Пашата, всички за лумпен го смятаха, всички за чорбаджийско мекере го вземаха, а само троица знаеха неговото истинско аз. Добре, ама нали лудо-младо, взе, че направи една магария. Тя можеше много да му струва, ама нали народът е рекъл: на кьоравата врана бог гнездото прави…

Имаше едно пъпчиво агентче — Шикалката му викаха. Гуреливо едно такова, сополиво, ала хитро като лисица.

Та на тая Шикалка бе хвърлил око Пашата, по-точно на двата му пистолета. И захвана да го дебне. Днес така, утре иначе и случи сгоден случай. Не в глуха улица, не в потайна доба, а насред площада. Е, не точно насред площада, малко така встрани, до магазина за зеленчуци или най-точно до огромните тенекиени кофи за боклук. Настигна го по мръкнало, ръгна го под лявата плешка с шилото, което напоследък носеше неотлъчно в джоба си, взе му двата маузера и го натика в една празна кофа с главата надолу. Поотупа длани, поозърна се и като подхвана „Лили Марлен“ с уста, спокойно-преспокойно пресече площада. Поздрави най-учтиво отчето, попита един чичко колко е часът и… дръжте ми, гадове, цървулите…

Не шок, ами триста шока раздрусаха полицията — явна и тайна. Кой ли е тоя бабаит, каква ли е тая хала, дето наръга най-хитрия и най-предпазливия копой?

А секретарят на Ремса повика тихичко Пашата, прибра му шилото, прибра му двата маузера и му рече: „Ти сам ли намисли да дупчиш с шилото?“ — „Сам.“ „Е, тогава — къш. За такива своеволия, за такива нарушения на дисциплината ние гоним през девет реки, та оттатък.“

Помрънка Пашата: какво бе мислил, какво бе кроил, а какво излезе. И го удари на молба: аман-заман, сбърках, аман-заман, няма вече. Ала кораво сърце имаше пустото му секретарче: не, та не. А, честно слово, идваше му да прегърне отчаяния Паша и да го млясне от възторг.

„Край — рече си Пашата. — За мене няма живот, за мене няма смисъл животът.“ Ала имало. Мина седмица, втора и го извикаха. Тайничко, в тайнствена обстановка, с две тайнствени лица, които още не беше виждал и чувал.

— Ти ли намушка Шикалката — попита го сурово единият, тоя, дето носеше очила.

— Аз — отвърна Пашата и си помисли: „Не само, че ме изключиха от Ремса, ами сега и ще ме разстрелят. Нека. Всичко ми е всьо равно.“

— А ти откъде знаеше, че точно тая вечер трябваше да го премахнем, ако не завинаги, поне за известно време?

Пашата ококори очи. Да е знаел? Хм! Няма такава работа. Или по-точно има. Такива като Шикалката трябва да се премахват.

И се оказа, че Шикалката влязъл в дирите на окръжния секретар на партията, който лежал едва ли не на смъртен одър на един таван. Добре, ама нали си бил хитрец и егоист, на никого не казал, докато не опечел работата сам. И таман доопекъл — хоп шилото под плешката. Навреме и ефикасно…

Та какво беше казал народът? Аха: на кьоравата врана бог гнездото прави. Вярно е. Не само че върнаха членството на Пашата, ами го и похвалиха. Е, всичко не мина съвсем гладко — наказаха го със строго мъмрене и последно предупреждение, но нали всяко предупреждение е последно?!…