Новко Яворски
Три юнаци фронтоваци (5)

5

— Бивол е! — рече Славеев и хич и не се попита какво ще дири по това време тъдява такова кротко добиче.

— А не е ли биволица? — саркастично се обади Пашата, като напрегнато се взираше в нощната тъма.

— А че може и биволица да е — не разбра сарказма му Славеев. — Я виж какви очи има.

— Тебе само таласъми и биволици ти се привиждат. Ту двукраки, ту четирикраки. Така ли е?

Към гробищата, кой знае защо и откъде, се промъкваше камион. С чергило ли беше отгоре, марката ли му беше такава — висок един, тежък, ама с такъв мотор, че и на три метра не можеш да чуеш ручилото му. Поспря той, мярна се отпреде му фигура, размаха ръце и той отново тръгна. Шмугна се под една огромна плачеща върба, съвсем притихна.

— Тия работи не ни интересуват — заяви Пашата и тутакси прехапа език. — Не, чакайте…

Обзе го страшно възбуждение. Сърцето му заудря отсечено и припряно, устните му изведнъж пресъхнаха, единият му клепач захвана да играе ситно-ситно. Ами ако това беше онова ново оръжие, за което хитлеристите проглушиха света?! С него всичко щели да сравнят със земята, с него щели да стрият на прах всички ония, които не били с тях?!…

Ето една възможност Пашата да докаже и на двете полушария, че той не е какъвто и да е, а мъжага със сърце и ум, на който може да се разчита…

— Акцията по отмъкването на езика временно се отлага — заповяда авторитетно той. — Езика ще варди Славеев, а ние с Панчаров ще проверим що за бивол е тая… биволица.

Като даде изчерпателни нареждания на явно недоволния Славеев по опазването на ценния трофей, Пашата доближи устни до ухото на Панчарчето и поверително му зашушна:

— Едно голямо съмнение ме човърка, братле. Трябва да видим, на всяка цена трябва да видим за каква магария хитлеристите докараха тая машинария тук.

Провериха двамата оръжието си, разделиха си по братски бомбите, рекоха си едно „Наслука“ и запълзяха между гробовете. „Това, гробищата, са били златни места за разузнавачите — мислеше си Пашата и ловко се провираше напред. — Де да се срещаха по-честичко на фронта…“ Лактите му изтръпнаха, колената — също, някакъв трънак ли, цвете ли раздра ухото му, ала той не обръщаше внимание на всичко това и продължаваше да се доближава до тайнствения камион. Около него вече щъкаха три-четири хитлеристки сенки, а една стоеше като изтукана отпреде ѝ. „Охраната“ — досети се Пашата и сърцето му още по-учестено заудря. Щом на нещо слагат охрана, то това нещо не е каквото и да е.

Блесна фар, прекоси за миг гробищата, заслепи като взрив Пашата, угасна. „Леле — изстина проснатият по корем разузнавач и още повече се притисна към рохкавата земя. — Тия гадове ме откриха и ей сега ще ми пуснат някой куршум в продупчената каска…“

Ала вместо пукотевица от автомат някой сърдито изръмжа в тъмното. Отговори му тих, виновен глас откъм камиона. Аха, грешка станала, а? Добре, че е грешка, но все пак по си е хубаво това да не се повтаря повече. Та има ли смисъл човек да бере залудо страх?

А тайнственото хитлеристко оръжие все повече и повече израстваше в мрака. То много приличаше на фургон, ама като че не беше прост фургон. Беше по-късичък, по-тумбест и отгоре си имаше две големи цеви ли бяха, фунии ли бяха — иди разбери.

„Ще те видим що за чудо си — закани му се Пашата. — Ех, де да мога да те откарам цяло-целеничко при нашите…“

Пашата се бе промъкнал вече на десетина метра от странното хитлеристко съоръжение и всичко виждаше, и всичко чуваше, та нямаше нужда да продължава по-нататък. А пък ето че и Панчаров се настани вляво от него превърнал се целият в слух и зрение. „Гледай го ти пустото му Панчарче“ — помисли си ласкаво за него Пашата и захвана да брои: охраната — един; около него се шлянкат и ту влизат в камиона, ту излизат още двамина, значи, трима, най-много вътре в тая машинария да има още един-двама; общо — четирима или петима…

„Охо, че малък ви е персоналът бе, приятели! — насмешливо сбърчи нос Пашата и усети как самочувствието и дързостта вземат връх над всичко друго. — Просто обидно…“

И махна на Панчаров.

Панчаров тутакси се настани до рамото му.

— Колко са според тебе?

— Четирима.

— Правилно. Нека се ориентираме още малко и ще ги опердашим…

Оня, който стърчеше до камиона, опря хълбок о калника и съвсем спокойно запали цигара. Другите двамина също запалиха и тихичко започнаха да си шушукат.

„Време е“ — таман бе решил да тупне по рамото другаря си Пашата и подскочи. Над гробището, като проклятието на второто пришествие, изригна оглушителен рев. Ревеше камионът. По-точно — ония две цеви, които зееха срещу нашите позиции върху покрива му.

Тримата хитлеристи също подскочиха. Като си затулваха ушите и се кискаха на нещо си, те се снишиха, сякаш се криеха от шрапнелни парчета, отстраниха се от гласовитата машинария и насядаха на два-три разкрача от двамата разузнавачи.

— Ушите ми продъни — обади се единият.

— Фамозно! — рече с възхищение другият.

— И фау не ти трябва — додаде третият.

А страшният рев секна изведнъж, във въздуха нещо пропука, нещо застърга и в настръхналата нощ съвсем по човешки, весело и непринудено се понесе спокоен мъжки алт, който запя на чист български език:

Брала мома къпини

у попови градини…

Ох, аман, аман…

„Ох, аман, аман“ му идеше да викне с пълен глас и Пашата, за миг само разбрал, че нямаше никакво второ пришествие, че нямаше никакво ново, унищожително хитлеристко оръжие, а имаше само една обикновена радиокола с мощни високоговорители, пригодена за устна фронтова пропаганда.

А щом свърши „Брала мома къпини“, високоговорителите започнаха завалено:

„Български войници и офицери. Болшевишката армия е обкръжена и нейното унищожаване е фъпрос на дни. Същата сътба очаква и вас. Осъзнайте се, докато не е късно…“

Тук вече Пашата взе решение за незабавни действия. Не защото гневът съвсем го бе обхванал. Не и защото никак не му се слушаха подобни нелепости. А защото знаеше, че всяка секунда нашите щяха да открият огън с всичките си оръжия по посоката на говорителя и можеха да сторят две бели: едната — да разтурят това, що бе намислил, и другата — де да знае човек какво може да му се случи от твой си куршум и от твое си парче мина.

Пашата протегна ръка и побутна Панчаров. Докосна с пръст гърдите си и посочи тримата безгрижни хитлеристи. Сетне същото направи с гърдите на Панчаров и радиоколата. „Разбрано?“ — „Да“ — кимна Панчаров…

Единият хитлерист, тоя, който играеше ролята на охрана, хъкна, глътна неволно фаса, който се тъкмеше вече да стъпка с тока на ботуша си, и кротко легна по очи — прикладът на автомата на Пашата раздроби тила му. Другите рипнаха като зайци, зарязаха оръжието си и хукнаха презглава, ала две поредни „кър“, „кър-р-р“ и хайде много здраве на свети Петър.

Панчаров вече стъпваше на стъпалото под отворената врата на радиоколата, когато устната пропаганда секна насред думата и един ботуш със зверска сила бухна в гърдите му. Последното нещо, което успя да направи българинът, преди да се търкулне по гръб, бе да докопа тоя ботуш и да го дръпне. Хитлеристът се изхлузи от изгодната си позиция за разправа с ритници и падна върху противника си. В следващия миг един страшен удар по кепето го завъртя като пумпал на място и той изгуби съзнание.

— Панчарче, жив ли си? — клекна над другаря си Пашата, поуплашен от странните звукове, които излизаха от широко отворената уста на Панчаров. Да, живо беше Панчарчето, само дето не можеше да си поеме дъх — така го бе ритнал в диафрагмата проклетият хитлерист.

Думна го два-три пъти по гърба Пашата, помогна му да стъпи на крака, дори в радиоколата го намъкна. От тавана блещукаше синкава лампичка и придаваше на всичко задгробен вид. А микрофонът, който висеше на шнура си, прикрепен за някаква кръгла масичка, лекичко се люлееше насам-натам като недоузрял лимон.

Пашата го докопа и го протегна към устата на Панчаров.

— Кажи няколко думи…

И като видя как Панчаров все още се гърчи и пъшка, и като чу, че високоговорителите ясно и безпогрешно повториха думите му, Пашата се изкашля, поразкрачи се, сякаш радиоколата беше кораб, а не радиокола, и захвана:

— Слушайте, братлета. Говори ви Пашата, т.е. кандидат-подофицер Пашов. Не им обръщайте внимание на тия, дето до преди малко лаеха от същото това място. Лъжат, тяхната мама протестантска. Вярно ли е? На куб! На квадрат! Червената армия обкръжили?! Ще я обкръжат на куково лято. Червената армия щели да унищожат. Ще я унищожат… на оня свят — не намери по-подходящо сравнение той и го удари на рими. — Това ви казвам аз — Пашата… Така си е.

Гърмяха високоговорителите, разнасяха на шир и длъж импровизираната реч на Пашата за радостно учудване на едни и мрачно недоумение на други. А той още дълго би говорил: и за съвсем спуканата работа на хитлеристите, и за шантавия им фюрер, и за какво ли не, ала реши, че главното е казано, и отстъпи микрофона на Панчаров.

— Дръж — рече му той. — Друсни им едно немско слово на хитлеристите, а аз…

Събра Пашата бомбите на изпотрепаните хитлеристи, че на тях вече не им трябваха, свърза ги на букет и зачака Панчаров да свърши словото си. То се оказа съвсем кратко, а и време беше да изчезват, защото току-виж домъкнала се насам някоя хитлеристка рота.

Хитлеристът, който беше ритнал Панчарчето, пълзеше на четири крака между гробовете с осъдителната цел да отпраши нанякъде. Пашата го настигна, удари му два плесника за осъзнаване и го предаде на Панчаров.

— Води го при другия — нареди му той. — Може да потрябва.

И се върна обратно.

Отвинти капачката на едната бомба, дръпна връвта ѝ, метна в търбуха на радиоколата смъртносиния букет и се отдалечи тичешком. Настигна Панчарчето и втория пленник, накара ги да побързат и се извърна.

Във вътрешността на радиоколата светна пламък, огря открехнатата ѝ врата като устата на фурна. И ето че оглушителен трясък разтърси въздуха! Блъвна пушек, гръмна още нещо и над гробищата пламна весело зарево, като пращеше и мяташе наоколо огромни светлосенки. В тия светлосенки кръстовете и фенерите приличаха на живи същества, надигнали се да зърнат по-отблизо каква е тая чудесия…