Новко Яворски
Три юнаци фронтоваци (6)

6

Славеев примигваше, мръщеше се на ослепителната светлина, ала бодро стоеше на поста си — охраняваше пленника.

— Тоя пък защо го водите? — начумери се той, когато видя, че Пашата и Панчарчето водят още един език.

— Ще потрябва, Славейка, ще потрябва — отговори с повишено настроение Пашата. — Народът е рекъл — от много глава не боли. Не е ли така?

— Ама, не боли — смънка Славеев.

— И още нещо е казал народът — вдигна поучително пръст Пашата. — Две глави кромид лук са по-умни от една зелка.

— ?!?!

— Ние, братко, капитан не можахме да спипаме, ама един ефрейтор и един подофицер прекрасно могат да го заменят — завърши цитирането на народни мъдрости Пашата. — А ти как изкара без нас?

— А че… добре — смънка отново Славеев и се извърна, та скри очите си.

… Честно казано, не се почувствува добре Славеев, когато остана насаме с хитлериста. Вярно, хитлеристът беше вързан, ала може ли да му бъде весело на човек, надъхан с бабини деветини още като пеленаче? Растяло бе пеленачето, бой до облаците бе извисило, мустаци бе завъдило, ала с него бе раснал и страхът му от разни нечисти сили, рогати и опашати.

Та клечеше наблизо до пленника Славеев, взираше се насам-натам, ослушваше се. И когато пустият му високоговорител ревна, той рипна и като заряза и хитлериста, и войнишката си чест, хукна презглава. „Нямало караконджули“ — бляскаше в помътения му мозък една-единствена мисъл, а краката му го носеха като криле на птица. Звънтяха и пукаха като изстрели подире му изпотрошени кръстове и фенери, а той препускаше ли, препускаше. И бог знае докъде би стигнал, ако не бе се препънал. Стана и отново падна, като изтърва автомата си. Потърси го — няма и няма, а бе стъпил отгоре му и не сещаше това.

Тогава именно достигна до слуха му първо „Брала мома къпини“, сетне хитлеристкото възвание и накрая темпераментната реч на Пашата. Поуспокои се надве-натри, намери автомата си и като го поизбърса, връцна се и тръгна да се връща тръпен и отчаян от страхливостта си. Хитлеристът си беше там, където го бе оставил — та и къде ли можеше да се дене. Пашата и Панчаров взривяваха радиоколата и всичко си беше наред…

Не беше страхливец изобщо Славеев. Напротив — смелчага беше той, истински смелчага, ама всичко да ставаше денем, на светло.

За първи път той показа какво сърце носи в гърдите си в боя за чифлика. Беше ранно утро. Бойците бяха зинзирикали цяла нощ в окопчетата си и цяла нощ бяха очаквали с нетърпение кога ще напуснат тия плитки дупки и кога ще се счепкат с фрицовете гуша за гуша. Бе им додеяло да се мъкнат по безкрайните пътища на войната, да сменяват ту тая част, ту оная, а още да не са гръмнали поне веднъж. Барут им се миришеше.

Полетяха нагоре три червени ракети, екна самотен пистолетен изстрел и фронтоваците се юрнаха към чифлика. Преминаха петдесет, преминаха сто метра — нищо. Избягали ли бяха хитлеристите, не бе ли ги имало въобще?

Море, там са си били мръсниците. Спотайвали се, вземали всичко на мушка, чакали.

Понаближиха още стотина метра нашите, че като лавнаха насреща им картечници и картечничета, автомати и автоматчета, пушки и пушкала. Залегнаха нашите и също започнаха да стрелят с картечници и картечничета, автомати и автоматчета, пушки и пушкала. И като хубаво се намирисаха на барут и кръв, и като хубаво се нагърмяха, рипнаха — та наново напред. Е, имаше и едни, дето сбъркаха посоката и поеха назад, ама все пак оправиха крачката и тръгнаха да догонват другарите си.

Тогава захванаха да водят двубой и артилеристите — хитлеристките и нашите. Гърмяха си те, търсеха се уж един друг, ала по едно време май че решиха да снасят яйцата си, където им падне, така че се получи нещо като — ти удряй своите, а пък аз ще пердаша моите, защо да се трепаме взаимно. Та нали като завърши войната, все някой ще трябва да даде стотина победни салюта? А може ли това да го стори тая пършива пехота?

И така — хитлеристката артилерия (то си бяха чисти минохвъргачки) започна да дъни своите, а пък нашите минохвъргачки, за да не останат по-долу, зачесаха своите. Добре, ама хитлеристите си имаха мини фина-файна и чукнеха ли се о нещо — веднага — бам! Не беше така с мините на нашите. Знаеха ли си братята и сестрите на фюрера, че все някой ден щяхме да ги подгоним със собственото им оръжейно производство, не знаеха ли си, ала ни бяха набутали едни мини — с чук да ги удряш — пак нищо. Най-много да запушат като подпален галош.

Та една такава мина тупна току до залегналото Славейче. Като круша червива. Претърколи се, изсъска, задимя. Погледа я Славеев, погледна я, подритна я дори, за да не му кади очите, и хич и не направи опит да побегне човекът или поне да се сниши, а продължаваше да търси с мушката си каската на един подносач на тежка картечница. „Бам“ и подносачът свърши земния си път. „Бам“ — същата съдба постигна и помощник-мерача. „Бам“ — готов бе и самият мерач.

А мината попуши, попуши, омърси въздуха и притихна. Тогава Славеев се пресегна, че я взе, пъхна я още топличка за спомен в джоба си и рипна напред.

Видели дебелия, хитлеристите зарязаха кой каквото има и хукнаха да спасяват хипопотамската си кожа. Лъжа и грях ще бъде, ако кажем, че всички направиха това. Имаше и такива, които си рекоха: „Брех, че цял живот ли ще бягаме! Бягахме тук, бягахме там, онзи ден, вчера. Че и сега ли? Че докога ли?“ — и останаха по местата си. И не само останаха, ами и стреляха, бомби хвърляха, мини пращаха.

Превзеха нашите централната сграда на чифлика, че и помощните помещения, където живееха прислугата и черноработниците на графа. Само свинарникът им се опъна. Там бяха се настанили на мястото на изконсумираните от самите тях четирикраки представители на грухтящия свят около двадесетина есесовци, криеха се зад циментовата ограда и циментовите корита и гърмяха на поразия. А наоколо равно-равно — няма къде да се заслониш, къде рамо да опреш.

Тогава се обади Славейката:

— Другарю поручик, нека момчетата стрелят и притискат ония приятели, а аз ще се промъкна до тях и ще им видя сметката.

— А как?

— По отходния канал.

— Добре.

Взе още три-четири бомби Славеев и запълзя по отходния канал. Той беше пълен с мръсотия, на места дори трябваше едва ли не да се плува, смърдеше ужасно, ала нали трябваше да се свърши работа? Той целият се изпоцапа, на истинско прасе дори заприлича, но продължаваше да пълзи към заветния свинарник.

Метър, втори, трети.

Ето най-сетне дървената решетка, която, както можеше да се очаква, беше спусната и не позволяваше нито да се излезе от свинарника, нито да се влезе в него. Славеев постоя малко, колкото да си поеме глътка чист въздух, и надзърна през зирките. Дълго, предълго циментово корито. На единия му край, отсамния — есесовски задник. На другия, оттатъшния — още един, само че по-мършав и май че мокър от нещо. Лежаха хитлеристите, спотайваха се и стреляха — единият с автомат, а другият с лека картечница.

„Ох, да си свали човек поясока, па хубавичко да ви напердаши-и-и-и!“ — заклати глава Славейката и се почеса по дланта.

Тия двамата, ясно беше, той можеше да опушне на бърза ръка. Ала другите, другите… Къде бяха те, колко бяха? Ще видим.

Пресегна се Славеев, поповдигна лекичко решетката: тя нито скръцна, нито заяде. Запъна я той с една клечка, провря глава, огледа се. Охо! Че те били доста тия приятели. И поне да бяха накуп, иди-дойди: една бомба и готово. Ала те се бяха разпръснали по всички ъгли и кюшета на свинарника и всички бяха с гръб към центъра — та нали така го изискваше тактиката за кръгова отбрана? Ами сега?…

— Какво сега? Велико нещо си е изненадата, а още по-велико — дързостта. Само дързост му е майката и нищо друго.

Шмугна се в свинарника Славеев, посъбра дъх и сили, па рипна на нозе и страхотно изрева на чист български, защото от немски бъкел не разбираше.

— Остави! Никой да не мърда! Горе ръцете!

Никак, никак не е леко иззад гърба ти да екне изведнъж такъв страхотен глас. Кръвта ти в миг се съсирва, сърцето ти напразно се сили да прати мъничко от нея, капчица дори в парализирания ти мозък и ти стоиш втрещен, преглъщаш, ала не можеш, а оръжието така натежава в ръцете ти, че сам̀о тупва на земята. И хем ти се иска да се извърнеш, хем никак, ама никак не ти стиска да направиш това безобидно движение, дошло отвътре някъде, от стомаха ти може би, станал мъничък, мъничък, като портмоненце за дребни пари.

Все пак трима-четирима се извърнаха. Единият от тях дори натисна спусъка на автомата си, ала къде ти имаше време да се мери и сряза по на две парчета двама от колегите си, които съвсем чинно бяха вдигнали към небето ръце. Кър-р-р — надупчи го като решето Славеев. Кър-р-р, кър-р-р — и другите трима. И пак ревна:

— Остави!…

В тоя миг иззад високата циментова ограда на свинарника започнаха да прехвръкват и да тупват тежко отсам някакви тромави, чудати птици. Ами, птици. Това бяха другарите на Славеев. Усетили какво става вътре, те храбро прескачаха неуязвимото досега препятствие и ловяха шашардисаните есесовци като сврачета-голишарчета.

А Славеев стоеше настрана, тъничко се усмихваше и броеше живата плячка. Седемнадесет есесовци — първа категория, преброи той. Един офицер, един фелдфебел, двама подофицери и другото — дребосък.

Доволен и щастлив беше и Пашата. Ала май че само в началото. Повъртя се той насам, повъртя се натам, па току изтърси, като гледаше оклюмалите хитлеристи:

— Поне една истинска свиня да имаше между тях, че да си похапнем пресно печенко, ама на…

И плю разочаровано през рамото си.