Александър Сумароков
Пир у лъва

Щом истината бие на очи,

добре е да се премълчи.

Помни това, общуваш ли с боляри!…

Лъвът устрои пир.

Това се чу надлъж и шир.

Дойде да хапне всеки, който свари.

Воня се носеше у този Лъв —

домът му бе такъв.

Лъвът оскъдно не живее.

Вонята — чудно! — откъде е…

В подобни жилища живеят днес

мужиците с търговски интерес,

които още не са завилняли

и кожите от нас не са одрали,

но носят пояси вместо колчани

и злато стискат в свойте длани…

Усетил бе вонята отдалече

вълкът и в разговора рече,

че тук е ад.

Лъвът го чу и викна: „Лъжещ, гад!

И помен няма тук от смрад.

Как смее Вълк тъй да говори

за лъвски дом и лъвски двори?“

И повече така да не дърдори,

го тупна с лапата и го събори.

И литна вълчата душа нагоре…

Маймунката усети страшната угроза

и каза, че ухае тук на роза,

на крин със дъх блажен…

Лъвът извика: „Ах, какъв кретен!

Не са цъфтели рози, нито криново при мен!

На едро приказки да не приказваш

и занапреде да не се подмазваш,

осъжда те Лъвът

на смърт!“

Душицата маймунска отлетя.

Душата на Вълка догони тя.

„Кажи, Лисано, ти — стопанинът попита,

какъв е въздухът, що дишаш до насита?

Известен ми е твоя нюх и чувство нежно.

Я подуши, но по-прилежно…“

Отвърна Лиса на опасния въпрос:

„Запушен е от хрема моя нос!“