Агата Кристи
Направление неизвестно (20)

20

Колите изкачиха планинския път и спряха пред внушителния железен портал, вграден в самата скала. Бяха точно четири автомобила. В първия се возеха един френски министър и американският посланик; във втория — британският консул, един член на Парламента и шефът на полицията. В третата кола седяха двама членове на бивша кралска комисия и двама изтъкнати журналисти. Тези три коли се съпровождаха от съответната охрана. В четвъртата пътуваха няколко личности, недотам известни на широката публика, но достатъчно видни в своите среди. Между тях бяха капитан Льоблан и мистър Джесъп. Шофьорите, облечени в безупречни униформи, отваряха вратите на колите и с поклон помагаха на важните гости да слязат.

— Надявам се — промърмори министърът с известно опасение, — че няма да има никакви евентуални контакти.

Човек от охраната незабавно го успокои:

— Разбира се, мосю министър. Взети са всички предпазни мерки. Проверката ще се извърши само от разстояние.

Министърът — човек на възраст и малко поуплашен — си отдъхна. Посланикът измърмори нещо във връзка с по-доброто опознаване и лечение на тези болести днес.

Вратите на портала се отвориха. На прага бе застанала малка групичка, която ги посрещна с поклон — директорът, мургав и набит, заместник-директорът, едър и рус, двама изтъкнати лекари и известен учен-химик. Приветствията бяха на френски, цветисти и многословни.

— А скъпият Аристид? — попита министърът. — Искрено се надявам, че лошото здраве не му е попречило да изпълни обещанието си да ни посрещне тук.

— Мосю Аристид пристигна вчера със самолет от Испания — обясни заместник-директорът — чака ви вътре. Позволете, Ваше превъзходителство, да ви показвам пътя.

Групата го последва. Министърът, леко обезпокоен хвърли поглед към масивните решетки вдясно. Прокажените бяха строени в сбити редици, възможно най-далеч от оградата. Министърът, изглежда, се успокои. Представите му за проказата все още бяха средновековни.

Мосю Аристид очакваше своите гости в добре обзаведената приемна. Последваха поклони, официалности, представяне на гостите.

Сервирани бяха аперитиви от чернокожите прислужници, облечени в белите си роби и тюрбани.

— Заведението ви е прекрасно, сър — обърна се един от по-младите журналисти към Аристид.

Последният направи един от характерните си ориенталски жестове.

— Това място е моята гордост — заяви Аристид. — То е, ако мога така да се изразя, лебедовата ми песен. Последният ми дар за човечеството. Не са пестени никакви средства.

— Бих добавил, че казаното напълно отговаря на истината — възкликна с ентусиазъм един лекар от персонала. — Това място е мечтата на всеки професионалист. В Щатите имаме доста добри условия, но това, което видях, когато пристигнах тук… И постигаме резултати! Да, сър, постигаме истински резултати.

Ентусиазмът му беше заразителен.

— Трябва да направим всичко това достояние на частните компании — предложи посланикът, покланяйки се на мосю Аристид.

Мосю Аристид смирено заговори:

— Бог бе милостив към мен.

Седнал прегърбен в стола си, той приличаше на малка жълта жаба. Членът на Парламента се извърна към члена на Кралската комисия, твърде стар и глух, и промърмори, че това представлява много интересен парадокс.

— Старият негодник вероятно е разорил милиони хора — прошепна той, — и след като е натрупал толкова пари, се чуди какво да ги прави и сега ги връща с другата ръка.

Възрастният съдия, към когото се обърна, процеди:

— Чудя се какви ли резултати биха оправдали тези разходи. Повечето велики открития за благото на човечеството са постигнати със съвсем скромно оборудване.

— А сега — обяви Аристид, след като официалностите и аперитивите приключиха, — ще ми направите чест, ако споделите с мен скромната трапеза, която ни очаква. Доктор Ван Хайдем ще бъде ваш домакин. Аз самият съм на диета и напоследък ям съвсем малко. След приема можете да започнете обиколката на сградата.

Поведени от общителния доктор Ван Хайдем, гостите се преместиха охотно в трапезарията. Пътували бяха два часа със самолет и един час с кола, тъй че всички бяха огладнели. Храната бе изискана и получи специална похвала от министъра.

— Радваме се на скромните удобства — откликна Ван Хайдем. — Два пъти седмично със самолет пристигат пресни плодове и зеленчуци, доставят се месо и пилета, а и ние, разбира се, разполагаме със значителни резерви в хладилните помещения. Тялото трябва да получи полагаемото му се от научните постижения.

Менюто бе допълнено с избрани вина. След това бе сервирано турско кафе и после групата бе поканена да започне обиколката си из комплекса. Тя продължи два часа и беше много изчерпателна. Министърът определено остана доволен, когато всичко най-после приключи. Той се смая от блестящите лаборатории, от безкрайните бели, светнали от чистота коридори и най-вече от изнесените научни подробности. Независимо че интересът му бе чисто формален, някои гости проявиха повече любознателност във въпросите си. Изразен бе явен интерес към условията на живот на персонала и към редица други подробности. Доктор Ван Хайдем се прояви като домакин, готов да покаже на гостите си всичко, което може да се види. Льоблан и Джесъп — първият, придружаващ министъра, а вторият — британския консул — изостанаха от другите, които се върнаха в салона.

— Тук няма никаква следа, нищо — възбудено промърмори Льоблан.

— Никакъв знак.

— Ах, драги, ако сме сбъркали адреса, както ти обичаш да казваш, каква катастрофа! След толкова седмици организиране на всичко това! Колкото за мен — това ще бъде краят на кариерата ми.

— Още не са ни издухали — утеши го Джесъп. — Нашите приятели са тук.

— Няма и следа от тях.

— Естествено, че няма да има следа. Те не могат да си позволят да оставят следи след себе си. Всичко се подготвя и урежда предварително за тези официални визити.

— Тогава как ще намерим доказателства? Казвам ти, без доказателства никой няма да си мръдне пръста по въпроса. Всички са настроени скептично. Министърът, американският посланик, британският консул — всички настояват, че човек като Аристид е извън всяко подозрение.

— Успокой топката, Льоблан, успокой топката. Казвам ти, още не са ни издухали.

Льоблан сви рамене.

— Ти си оптимист, приятелю — въздъхна той. После се обърна за момент към един от безупречно облечените млади мъже от антуража и отново се завъртя към Джесъп. Попита го подозрително:

— Защо се подсмихваш?

— Чувал ли си за гайгеровия брояч?

— Естествено. Но аз не съм учен, нали знаеш.

— Нито пък аз. Това е много чувствителен детектор за радиоактивност.

— Е, и?

— Нашите приятели са тук. Гайгеровият брояч ми го подсказва. Изпраща ми сигнали, че нашите приятели са тук. Тази сграда е построена умишлено така, че да те обърка. Всички коридори и стаи дотолкова си приличат, че е трудно да разбереш къде си или да схванеш плана на сградата. Има една част, която не сме видели. Там не ни разведоха.

— И по някакъв радиоактивен сигнал ти правиш извода, че те са тук?

— Точно така.

— Значи перлите на мадам пак са се разпилели навред?

— Да, продължаваме да играем на Хензел и Гретел, така да се каже. Но следите тук не са толкова явни и груби, както мънистата от перлената огърлица или ръката от фосфоресцираща боя. Не могат да се видят, но се долавят… С радиоактивен детектор.

— Но за Бога, Джесъп, дали това е достатъчно?

— Би трябвало — кимна Джесъп. — Това, от което човек се страхува… — той не довърши.

Льоблан довърши вместо него:

— Искаш да кажеш, че тези хора няма да поискат да повярват. Още от началото не бяха склонни. О, да, точно така. Дори твоят британски консул се пази. Правителството на твоята страна е задължено на Аристид по много причини. Що се отнася до нашето правителство — той сви рамене, знам, че министърът много трудно ще бъде убеден.

— Няма да възлагаме надеждите си на правителствата — възрази Джесъп. — Правителствата и дипломатите са с вързани ръце. Ние бяхме длъжни да ги докараме тук, защото единствено те имат авторитет. А колкото до вярата, възлагам надеждите си другаде.

— Къде по-точно, приятелю?

Сериозното лице на Джесъп внезапно се разля в усмивка.

— Тук е пресата. Журналистите имат нюх за новините. Те не искат потулване. Винаги са готови да повярват на всичко, дори да съдържа нищожно зрънце истина. Другият, на когото разчитам, е онзи глух старец.

— Аха, знам за кого говориш. Онзи, дето има вид сякаш вече е с един крак в гроба.

— Да, той е глух, немощен и почти сляп. Но се интересува от истината. Бивш председател е на Върховния съд на Англия и макар че е глух, сляп и краката не го държат, умът му неизменно сече като бръснач. Развил е онзи изострен нюх, присъщ на юридическите светила — да надушват, когато нещо не е наред и някой се опитва да попречи то да излезе наяве. Това е човек, който ще даде ухо и ще пожелае да чуе доказателства.

Двамата мъже се върнаха в приемната. Поднесоха им чай и аперитиви. Министърът поздравяваше мосю Аристид през равни интервали. Американският посланик също даде своя принос. В един момент, след като се озърна наоколо, министърът се обади с малко нервен глас:

— Е, господа, мисля, че е време да се разделим с нашия любезен домакин. Видяхме всичко, което имаше да се види… — той наблегна на последните думи с известна многозначителност. — Всичко тук е великолепно. Едно първокласно заведение! Ние сме изключително благодарни за гостоприемството на любезния ни домакин и го поздравяваме за постиженията тук. Да си вземем довиждане с него и да тръгваме. Прав съм, нали?

Думите му в определен смисъл бяха съвсем традиционни. Поведението му също бе традиционно. Беглият поглед, с който обгърна присъстващите гости, също можеше да се приеме като обикновена проява на вежливост. Но в действителност словата му бяха по-скоро призив. Министърът намекваше: „Видяхте, господа, че тук няма нищо. Нищо от онова, което подозирахте и от което се опасявахте. Това е голямо облекчение и вече можем да си тръгнем с чиста съвест.“

Но в настъпилата тишина неочаквано се разнесе глас. Това бе спокойният вежлив и изискан английски глас на мистър Джесъп. Той се обърна към министъра на книжовен и правилен френски език с мек английски оттенък:

— С ваше позволение, сър — заяви той, — ако е възможно, бих искал да помоля нашия любезен домакин за една услуга.

— Разбира се, разбира се, мистър… ъъъ, мистър Джесъп, да?

Джесъп тържествено се обърна към доктор Ван Хайдем. Умишлено не поглеждаше мосю Аристид.

— Запознахме се с толкова много хора от вашия персонал — започна той. — Забележително наистина. Но тук се намира мой стар приятел, с когото много бих искал да поприказвам. Дали това би могло да се уреди, преди да си тръгна?

— Ваш приятел? — попита учтиво доктор Ван Хайдем, явно изненадан.

— Всъщност, двама приятели — поправи се Джесъп. — Има една жена, мисис Бетъртън. Олив Бетъртън. Мисля, че съпругът й работи тук. Том Бетъртън. Живееше в Харуел, а преди това в Америка. Много бих искал да разменя с тях няколко думи, преди да замина.

Реакциите на доктор Ван Хайдем бяха безпогрешни. Очите му се разтвориха широко в израз на вежливо учудване. Понамръщи се объркано.

— Бетъртън, мисис Бетъртън — не, боя се, че тук няма дама с такова име.

— Има и един американец — добави Джесъп. — Андрю Питърс. Научна химия мисля, че беше неговата област. Прав съм, нали? — той се обърна почтително към американския посланик.

Посланикът бе схватлив мъж на средна възраст, с будни сини очи. Освен добър дипломат, той беше човек с характер. Очите му срещнаха погледа на Джесъп. Помисли цяла минута, докато се реши да каже:

— Ами, да. Това е така. Андрю Питърс. Бих искал да се срещна с него.

Учтивото объркване на Ван Хайдем нарасна. Джесъп хвърли дискретен поглед към Аристид. Дребното жълтеникаво лице не издаваше нищо нередно — никакво учудване, никакво безпокойство. Просто изглеждаше безразлично.

— Андрю Питърс? Не, боя се, ваше превъзходителство, че информацията ви е неточна. Нямаме човек с подобно име тук. Боя се, че дори не съм го чувал.

— Но сте чували името на Томас Бетъртън, нали? — запита Джесъп.

За секунда Ван Хайдем се поколеба. Извърна съвсем леко глава към седналия в стола старец, но се овладя навреме.

— Томас Бетъртън — повтори той, ами да, мисля…

Един от господата от пресата се хвана тутакси за тази реплика:

— Томас Бетъртън — възкликна той, — ами че той направи истинска сензация. Предизвика страхотен бум, когато изчезна преди шест месеца. Името му не слизаше от заглавията по вестниците из цяла Европа. Полицията го търсеше под дърво и камък. Да не искате да кажете, че е бил тук през цялото време?

— Не, разбира се — Ван Хайдем заговори рязко. — Боя се, боя се, че някой ви е дезинформирал. Подвел ви е, предполагам. Днес се срещнахте с всички служители от Комплекса. Видяхте всичко.

— Не всичко, струва ми се — намеси се Джесъп. — Тук има един млад човек на име Ериксон — добави той, — също доктор Луи Барон и вероятно мисис Калвин Бейкър.

— А, да — доктор Ван Хайдем изглежда получи просветление. — Но тези хора загинаха в Мароко — при самолетна катастрофа! Сега си спомням много добре. Поне за Ериксон и доктор Барон — те бяха убити на място. Ах, Франция понесе голяма загуба този ден. Човек като доктор Барон трудно може да бъде заменен — той поклати глава. — Не знам нищо за мисис Калвин Бейкър, но ми се струва, че в самолета е пътувала една англичанка или американка. Напълно възможно е това да е била въпросната мисис Бетъртън. Да, много тъжна история — той погледна въпросително към Джесъп. — Не разбирам, мосю, защо сте решили, че тези хора са се отправили насам. Доктор Барон веднъж бе споменал, че се надява да посети нашия център, докато е в Северна Африка. Вероятно това е дало повод за недоразумението.

— Значи вие твърдите — заяви Джесъп, — че има грешка? И нито един от тези хора не е тук?

— Но как могат да бъдат тук, уважаеми господине, след като всички са загинали при самолетната катастрофа? Телата им бяха открити, доколкото си спомням.

— Намерените трупове са били твърде овъглени, за да бъдат идентифицирани — Джесъп произнесе последните думи натъртено и многозначително.

Зад него настъпи леко раздвижване. Разнесе се тънък изискан и немощен глас.

— Да разбирам ли от думите ви, че не е имало истинско идентифициране? — Лорд Алвърстоук се наведе напред с ръка на ухото си. Изпод рунтавите надвиснали вежди малки живи очи срещнаха тези на Джесъп.

— Не бе проведено официално идентифициране, милорд — подметна Джесъп, — и аз имам причини да вярвам, че тези хора са останали живи след катастрофата.

— Да вярвате? — лорд Алвърстоук извиси с недоволство тънкия си писклив глас.

— По-правилно е да кажа, че имам доказателства, че са живи.

— Доказателства? От какво естество, мистър ъ-ъ, Джесъп?

— Мисис Бетъртън е носила огърлица от фалшиви перли в деня, когато е тръгнала за Маракеш — обясни Джесъп. — Една от тези перли бе намерена на разстояние половин миля от изгорелия самолет.

— Как можете да твърдите с положителност, че намерените перли са от огърлицата на мисис Бетъртън?

— Защото всички перли от тази огърлица бяха белязани със знак, който е невидим с просто око, но се различава под силна лупа.

— Кой ги е белязал?

— Лично аз, милорд, в присъствието на моя колега тук мосю Льоблан.

— Поставили сте тези знаци, значи сте имали причина да ги маркирате по този специален начин?

— Да, милорд. Имах причини да смятам, че мисис Бетъртън ще ме отведе при съпруга си Томас Бетъртън, срещу когото е издадена съдебна заповед.

Джесъп продължи:

— Още две перли изскочиха по-късно на бял свят — всяка от тях в различни участъци по пътя от мястото, където се е запалил самолетът, и заведението, в което се намираме сега. Разпитите из местата, където бяха намерени перлите, доведоха до описание на шестима човека, напомнящи в общи линии за пътниците, които се предполага, че са изгорели в самолета. Един от тези пътници е бил снабден с ръкавица, напоена със светеща фосфоресцираща боя. Този знак е бил забелязан в кола, превозвала тези пътници по част от пътя дотук.

Лорд Алвърстоук забеляза със сухия си съдийски глас:

— Много забележително.

Мосю Аристид се размърда в масивния си стол. Клепачите му трепнаха бързо един-два пъти. След това зададе въпрос:

— Къде бяха открити последните следи от тази група?

— На едно изоставено летище, сър. — Джесъп описа точно мястото.

— Това е на няколкостотин мили оттук — отбеляза мосю Аристид. — Ако допуснем, че вашите много интересни предположения са верни и че по някаква причина катастрофата е била инсценирана, то тези пътници, предполагам, са поели от това изоставено летище в неизвестно направление. Тъй като въпросното летище е отдалечено оттук на много стотици мили, наистина не виждам на какво се основава вашето убеждение, че тези хора са тук. Защо трябва да бъдат тук?

— Има някои твърде основателни причини, сър. Един от нашите разузнавателни самолети засече сигнал. Сигналът е бил предназначен за мосю Льоблан, който в момента е тук. След специалния кодиран сигнал за разпознаване, следва информацията, че въпросните лица са в колонията за прокажени.

— Намирам това за забележително — заяви мосю Аристид. — Твърде забележително. Но струва ми се, няма съмнение, че е бил направен опит да ви заблудят. Тези хора не са тук — той говореше със спокойна и твърда увереност. — Имате пълната свобода да претърсите сградата, ако желаете.

— Съмнявам се, че ще открием нещо, сър — възрази Джесъп. — Не и при едно повърхностно претърсване. Макар че — добави той умишлено — аз знам откъде трябва да започне претърсването.

— Наистина ли? И къде е това място?

— Четвъртият коридор, като се завие вляво от втората лаборатория в дъното на пасажа там.

Доктор Ван Хайдем направи рязко движение. Две чаши паднаха от масата и се строшиха на пода. Джесъп го погледна с усмивка.

— Както виждате, докторе, добре сме осведомени.

Ван Хайдем остро реагира:

— Това е абсурд! Пълен абсурд! Вие намеквате, че държим тук хора против волята им. Категорично отричаме това.

Министърът неловко се обади:

— Изглежда стигнахме до impasse^[1].

Господин Аристид кротко се намеси:

— Това е интересна теория. Но само теория — той погледна часовника си. — Ще ме извините, господа, но бих ви предложил вече да тръгвате. Имате доста път обратно до летището и закъснението ви ще предизвика тревога.

Льоблан и Джесъп осъзнаха, че е настъпил моментът да свалят картите. Аристид влагаше цялата сила на властния си характер. Не приемаше тези мъже да се противопоставят на волята му. Да упорстват — това означаваше да се опълчат открито срещу него. Министърът бързаше да се оттегли според получените инструкции. Шефът на полицията пък гореше от желание да се хареса на министъра. Американският посланик не бе удовлетворен, но той се колебаеше по дипломатически причини. Британският консул трябваше да бъде в крак с другите двама.

Журналистите! Аристид ги прецени — щеше да се погрижи за тях! Цената им можеше да се вдигне високо, но той бе на мнение, че щяха да се споразумеят. А ако не можеха да бъдат купени — е, имаше и други начини.

Колкото до Джесъп и Льоблан — те бяха наясно. Това бе очевидно, но не можеха да действат, без да са упълномощени. Очите му продължиха да шарят и срещнаха погледа на един човек, стар колкото него. Това бяха студени очи на съдник. Осъзна, че този човек не може да се купи. Но в края на краищата… Мислите му се прекъснаха от звука на студения ясен глас, който сякаш идваше от много далеч:

— Аз съм на мнение — изрече гласът, — че не бива да избързваме прекалено с нашето заминаване. Тук се яви случай, който според мен се нуждае от допълнително разследване. Изразени бяха сериозни твърдения и считам, че не бива да ги пренебрегнем. В интерес на истината трябва да дадем пълната възможност те да бъдат опровергани.

— Тежестта на доказването — обяви мосю Аристид — пада върху вас. — С грациозен жест той посочи към събралите се. — Отправено бе безпочвено обвинение, което не е подкрепено с никакви доказателства.

— Не е безпочвено.

Доктор Ван Хайдем изненадано се извърна. Един от мароканските прислужници пристъпи напред. Представляваше красива гледка със светлите си избродирани одежди, белия тюрбан, опасващ главата му и с черното си, лъснало на светлината лице.

Онова, което накара всички присъстващи да го зяпнат и онемеят от удивление, бе гласът с чисто американско произношение, който излезе от плътните негроидни устни:

— Не е безпочвено — повтори той. — Мога да дам свидетелски показания веднага и на място. Тези господа отрекоха, че Андрю Питърс, Торкил Ериксон, мистър и мисис Бетъртън, както и доктор Луи Барон се намират тук. Това не е вярно. Всички те са тук и аз говоря от тяхно име — той направи крачка към американския посланик. — Може би ще ви е малко трудно да ме познаете в момента, сър — рече той, — но аз съм Андрю Питърс.

От устните на Аристид се откъсна съвсем слаб хриплив звук, след което той отново се отпусна в стола си и лицето му стана безизразно.

— Цяла тълпа хора са скрити тук от вас — извика Питърс. — Тук са Шварц от Мюнхен; тук е Хелга Недхайм; тук са Джефри и Дейвидсън — английските учени; тук е Пол Уейд от САЩ; тук са италианците Рикошети и Бианко; семейство Мърчисън. Всички те са тук, в тази сграда. Съществува система от плъзгащи се прегради, които е абсолютно невъзможно да бъдат открити с просто око. Изградена е цяла мрежа от секретни лаборатории, издълбани направо в скалата.

— Да ме прости Господ — възкликна американският посланик. Той разглеждаше съсредоточено благородната африканска фигура и сетне прихна да се смее.

— Аз и сега не бих казал, че мога да ви позная — добави той.

— Това е от парафиновата инжекция на устните ми, сър. Да не говорим за черния пигмент.

— Ако вие наистина сте Питърс, под кой номер се водите във ФБР?

— 813471, сър.

— Точно така — потвърди посланикът. — А инициалите на другото ви име?

— Б А Б Д Г, сър.

Посланикът кимна.

— Този човек е Питърс — каза той и погледна към министъра.

Министърът се поколеба, сетне се изкашля.

— Вие твърдите — обърна се той към Питърс, — че тук има хора, задържани против волята им?

— Някои от тях са тук по свое желание, ваше превъзходителство, но други не.

— В такъв случай — заяви министърът, — трябва да се вземат свидетелски показания. Хм, да, непременно трябва да се вземат свидетелски показания.

Той погледна към полицейския префект. Последният пристъпи напред.

— Само за момент, моля — мосю Аристид вдигна ръка. — Излиза, — рече той кротко и отчетливо, — че тук е извършена тежка злоупотреба с моето доверие.

Студеният му взор се премести от Ван Хайдем към директора и в него се четеше неумолима заповед.

— Все още не съм съвсем наясно какво сте си позволили да извършите, господа, в увлечението си по науката. Даренията ми за този център са били изцяло в интерес на науката. Не съм се месил в практическото приложение на политиката му. Бих ви посъветвал, мосю директор, ако тези обвинения почиват на факти, да доведете веднага хората, за които има подозрение, че са незаконно задържани тук.

— Но, мосю, невъзможно е. Аз… това ще бъде…

— Всякакви експерименти от този сорт — продължи господин Аристид — вече са минало.

Спокойният поглед на финансиста обходи гостите.

— Едва ли е нужно да ви уверявам, господа — заяви той, — че ако тук се върши нещо незаконно, аз нямам отношение към него.

Това бе заповед и се възприемаше като такава заради богатството, властта и влиянието му. Мосю Аристид — личност със световна известност — нямаше да бъде замесен в аферата. И все пак, независимо че се измъкна невредим от нея, това бе поражение. Поражение на поставените цели, поражение за мозъчния тръст, от който се бе надявал да печели толкова много. Понякога се бе натъквал на неуспехи в кариерата си. Но винаги ги приемаше философски и продължаваше към следващия си удар.

Той направи ориенталски жест с ръка.

— Измивам ръцете си от тази история.

Полицейският префект се разтича. Вече имаше своята улика, знаеше си инструкциите и бе готов да се впусне напред с всичката влиятелност на служебния си пост.

— Не желая да ми се пречи — нареди той. — Изпълнявам своя дълг.

Със силно пребледняло лице Ван Хайдем пристъпи крачка напред.

— Ако обичате, минете оттук — каза той. — Ще ви покажа нашите резервни помещения.