Агата Кристи
Направление неизвестно (13)

13

— Точно като в училище — подметна Хилъри.

Беше се прибрала в апартамента си. Дрехите и останалите аксесоари, които беше избрала, я чакаха в спалнята. Окачи тоалетите в гардероба и подреди останалите неща по свой вкус.

— Зная — отвърна Бетъртън. — И аз така се чувствах в началото.

Внимаваха какво говорят и разговорът им звучеше малко превзето. Заплахата от вероятен микрофон все още тегнеше над тях. Той рече уклончиво:

— Мисля, че това е нормално. Сигурно съм си въобразявал някои неща, но все пак…

Не довърши, но Хилъри разбра, че недоизказаното гласеше: „Но все пак по-добре да внимаваме“.

Цялата история наподобяваше някакъв кошмарен, фантастичен сън. Ето, тя делеше спалнята си с един непознат и въпреки това чувството на несигурност и опасност бе тъй силно, че и двамата не изпитваха смущение от тази интимност. Беше като да изкачваш планински връх в Швейцария, където спиш в хижата заедно с гидове и други планинари и това е напълно в реда на нещата. След минута-две Бетъртън я успокои:

— Трябва ти малко време, докато се приспособиш, нали разбираш. Нека просто бъдем естествени и съвсем обикновени — горе-долу както бяхме вкъщи.

Тя осъзна мъдростта на казаното. Усещането за нереалност оставаше и вероятно щеше да продължи известно време. Причините за напускането на Англия от Бетъртън, надеждите и разочарованията му не подлежаха на обсъждане в момента. Те бяха двама души, играещи роля при надвиснала над главите им неясна заплаха. След малко тя се обади:

— Минах през куп формалности — медицински, психологически и какви ли не още.

— Да, това винаги се прави. Нормално е, предполагам.

— И с теб ли беше същото?

— Горе-долу.

— След това се срещнах със заместник-директора, нали така се води?

— Точно така. Той управлява Комплекса. Много способен и изключително добър администратор.

— Но всъщност не е ли той шефът на всичко тук?

— О, не. Има си директор.

— Дали аз… Трябва ли да се срещна и с него?

— Рано или късно очаквам и това да стане. Но той не се мярка често. От време на време ни събира и ни държи реч — изключително обаятелна личност е.

Между веждите му се появи лека бръчка и Хилъри усети, че ще е по-уместно да прекъсне темата. Бетъртън подметна, поглеждайки часовника си:

— Вечерята е в осем часа. От осем до осем и половина. Няма да е зле да слизаме, ако си готова.

Говореше така, сякаш се намираха в хотел.

Хилъри се бе преоблякла в роклята, която си избра. Тя беше с мек сиво-зелен оттенък, който подчертаваше червеникавата й коса. Закопча красива огърлица на врата си и съобщи, че е готова. Слязоха по стълбите и продължиха по коридорите. Най-сетне влязоха в обширна трапезария. Мис Йенсен се запъти към тях да ги посрещне.

— Уредих малко по-голяма маса за вас, Том — обърна се тя към Бетъртън. — Някои от спътниците на съпругата ви ще седнат при вас и семейство Мърчисън, разбира се.

Тръгнаха към посочената им маса. В салона масите бяха предимно за четирима, осем или десет човека. Анди Питърс и Ериксон вече седяха там и се изправиха, щом Хилъри и Том приближиха. Хилъри представи „съпруга“ си на двамата мъже. Всички се настаниха и не след дълго при тях седна още една двойка. Бетъртън ги представи като доктор и мисис Мърчисън.

— Саймън и аз работим в една и съща лаборатория — обясни той.

Саймън Мърчисън беше слаб млад мъж с анемичен вид, на около двадесет и шест години. Жена му бе мургава и набита. Говореше със силен чуждестранен акцент и според Хилъри беше италианка. Малкото й име беше Бианка. Поздрави Хилъри учтиво, но както й се стори, с известна резервираност.

— Утре — предложи тя — ще ви разведа наоколо. Не сте научен работник, не?

— Боя се — отвърна Хилъри, — че нямам научна подготовка — и добави: — Преди да се омъжа, работех като секретарка.

— Бианка има юридическо образование — намеси се съпругът й. — Учила е икономика и търговско право. Понякога изнася лекции тук, но й е трудно да си запълни времето изцяло.

Бианка сви рамене.

— Ще се оправя някак — рече тя. — В края на краищата, Саймън, дойдох тук, за да бъда с теб, но мисля, че много неща биха могли да се организират по-добре. Сега изучавам условията. Може би мисис Бетъртън ще ми помогне в това отношение, щом не е заета с научна работа.

Хилъри побърза да се съгласи с този план. Анди Питърс разсмя всички с печалното си изказване:

— Чувствам се като малко момче в пансион, което тъгува за дома. Ще се радвам да се заловя за работа.

— Мястото е прекрасно за работа — възкликна ентусиазирано Саймън Мърчисън. — Никой не ти пречи и има всякаква апаратура.

— В коя област работите? — попита Анди Питърс. След това тримата мъже заговориха на свой жаргон, почти неразбираем за Хилъри. Обърна се към Ериксон, който се бе облегнал на стола си с отнесен вид.

— А вие? — попита го тя — и вие ли се чувствате като малко момче, което тъгува за дома си?

Той я изгледа, сякаш идваше от много далеч.

— На мен не ми е нужен дом. Всички тези истории за дом, чувства на привързаност, родители, деца — всичко това е пречка. За да може да работи, човек трябва да е напълно свободен.

— И вие чувствате, че тук ще бъдете свободен?

— Още не мога да кажа. Но се надявам.

Бианка заговори Хилъри:

— След вечерята има богат избор на развлечения. Има салон за карти, където се играе бридж, също и кино; три пъти седмично се организират театрални представления, а понякога има и танци.

Ериксон се намръщи неодобрително:

— Всичко това е излишно — порица той. — Чисто разхищение на енергия.

— Не и за нас — възрази Бианка. — За нас те са необходимост.

Той я изгледа студено, с безстрастна неприязън.

Хилъри си помисли: „За него и жените са излишни.“

— Ще си легна рано — обяви тя и нарочно се прозя. — Тази вечер не ми се гледа филм, нито ми се играе бридж.

— Наистина, скъпа — побърза да добави Том Бетъртън. — Добре е да си легнеш рано и да си починеш хубаво тази нощ. Не забравяй, че си имала изморително пътуване.

Щом станаха от масата, Бетъртън вметна:

— Нощно време въздухът тук е чуден. След вечеря обикновено правим малка разходка в градината на покрива, преди да се пръснем за почивка или за четене. Ще отидем горе за малко и след това по-добре да си лягаш.

Качиха се с асансьор, обслужван от местен жител с величествен вид, облечен в бяла роба. Хилъри забеляза, че обслужващият персонал тук беше с по-тъмна кожа и по-масивно телосложение от слабите бербери — типичните обитатели на пустинята. Неочакваната красота на градината върху покрива я изуми, както щедрата ръка, което бе сътворила този рай. Резултатът напомняше приказките от „Хиляда и една нощ“. Имаше водоскоци, високи палми, тропически бананови дървета и други растения, пътеки от красиви разноцветни плочки с персийски цветни мотиви.

— Невероятно! — възкликна Хилъри. — Тук, насред пустинята! — изрече гласно мислите си: — Това е като приказка на Шехеразада.

— Съгласен съм с вас, мисис Бетъртън — потвърдя Мърчисън. — Изглежда точно така сякаш го е създал духът от бутилката! Да, предполагам, че дори и в пустинята няма нищо невъзможно, стига да имаш достатъчно пари и вода — в огромни количества.

— Откъде идва водата?

— От извор, извиращ от недрата на планината. Това е причината за съществуването на Комплекса.

В градината на покрива се разхождаха доста хора. Лека-полека мястото оредя.

Семейство Мърчисън се извиниха — щяха да гледат някакъв балет.

Останаха съвсем малко хора. Бетъртън тласкаше Хилъри с ръка на лакътя й към свободно място до парапета. Звезди бяха осеяли небето, а въздухът бе студен, свеж и опияняваш. Вече бяха сами. Хилъри приседна на ниския бетонен парапет, а Бетъртън застана пред нея.

— А сега — промълви той с тих нервен глас, — коя за бога сте вие?

Хилъри вдигна поглед към него и не отвърна. Самата тя трябваше да узнае нещо, преди да отговори на въпроса му.

— Защо ме признахте за своя съпруга?

Гледаха се един друг. Никой не искаше да отговори пръв. Това бе дуел между волята на единия и другия, но Хилъри осъзнаваше, че какъвто и човек да е бил Том Бетъртън прели да напусне Англия, сега неговата воля е по-слаба от нейната. Тя бе пристигнала тук със свежи сили и със съзнанието, че сама определя живота си.

Том Бетъртън водеше едно предначертано съществуване. Тя беше по-силна.

Накрая той отмести погледа си от нея и каза мрачно:

— Беше просто импулс. Сигурно съм бил пълен глупак. Въобразих си, че може би сте изпратена да ме измъкнете оттук.

— Значи искате да се махнете?

— Господи, как може да питате?

— Как пристигнахте тук от Париж?

Том Бетъртън тъжно се изсмя:

— Не бях отвлечен или нещо подобно, ако това имате предвид. Дойдох по собствена воля и с ясно съзнание. Дойдох с желание и ентусиазъм.

— Знаели сте, че идвате тук?

— Не знаех, че идвам в Африка, ако питате това. Хванах се на познатата въдица — мир на земята, свободен обмен на научни тайни между учените от цял свят, въставане срещу капитализма и войнолюбците — известните лозунги. Този приятел Питърс, който дойде с вас, е същият случай — и той е налапал стръвта.

— И когато дойдохте тук, всичко се оказа различно?

Той отново се изсмя с горчивина.

— Сама ще видите. А може би наистина е така, до известна степен. Но не е това, което сме си представяли. Това не е свободата.

Той седна до нея, сбърчил вежди.

— Точно това ме потискаше вкъщи, разбирате ли. Чувството, че съм под наблюдение, че ме следят; всичките мерки за сигурност; това, че трябва да давам отчет за действията си, за приятелите си… Смея да твърдя, че всичко това е необходимо, но накрая те смазва. Така че когато някой дойде и ти направи предложение, ти просто даваш ухо… Всичко звучи добре… — той се изсмя. — И накрая свършваш тук!

Хилъри бавно произнесе:

— Искате да кажете, че сте се озовали в същото положение, от което сте искали да избягате? Че ви следят и наблюдават точно по същия начин — или още по-зле?

Бетъртън нервно отметна кичура от челото си.

— Не зная — въздъхна той. — Честно, не зная. Не мога да бъда сигурен. Може да е плод на въображението ми. Изобщо не съм сигурен, че ме следят. А и защо да ме следят? Защо ще си правят труда? Аз съм им в ръцете — в затвора.

— Значи изобщо не е това, което сте си представяли?

— Точно там е работата. Предполагам, че до известна степен е. Условията за работа са идеални. Разполагам с всякаква апаратура и съоръжения. Мога да работя до късно или до рано — сам решавам колко време ми е нужно. Имам всички възможни удобства и вещи. Храна, дрехи и жилище, но през цялото време съзнавам, че съм в затвор.

— Зная. Когато днес влязохме вътре и вратите на портала хлопнаха зад нас, изпитах същото ужасно усещане — Хилъри потръпна.

— Е? — Бетъртън изглежда се бе посъвзел. — Аз отговорих на въпросите ви. Сега вие отговорете на моите. Какво правите тук, като се представяте за Олив?

— Олив… — тя спря, търсейки думи.

— Да? Какво Олив? Какво й се е случило? Какво се опитвате да ми кажете?

Тя погледна с жал измъченото му, нервно лице.

— Страхувах се, че все някога трябва да ви го съобщя.

— Искате да кажете, че нещо се е случило с нея?

— Да. Съжалявам, ужасно съжалявам… Съпругата ви е мъртва… Тя беше тръгнала към вас и самолетът катастрофира. Откараха я в болница и след два дни издъхна.

Той гледаше право пред себе си. Сякаш бе решил да не показва никакви емоции. Само промълви тихо:

— Значи… Олив е мъртва? Разбирам…

Настъпи дълго мълчание. После той се обърна към нея:

— Добре. Мога да продължа нататък. Вие заехте нейното място и дойдохте тук. Защо?

Хилъри имаше готов отговор. Том Бетъртън бе решил, че тя идва, за да го измъкне оттук. Но случаят беше различен. Хилъри бе тук в качеството на шпионин. Бе изпратена да събере информация, а не да планира бягството на един човек, който доброволно се бе поставил в сегашното си положение. Освен това и не можеше да осигури никакво избавление — тя беше затворник като него.

Опасно беше да му се довери напълно. Бетъртън се намираше на ръба на нервна криза — всеки момент можеше да се срине изцяло. При това положение бе лудост да очаква от него да пази тайна.

Отвърна:

— Бях в болницата, когато жена ви почина. Предложих й да заема нейното място и да се опитам да ви намеря. Тя много настояваше да ви предаде едно послание.

Той се смръщи.

— Но нали…

Хилъри го прекъсна бързо, преди да е осъзнал слабите места на версията й.

— Не е толкова невероятно, колкото звучи. Разбирате ли, аз поддържах много от идеите, за които току-що ми говорихте — научни тайни, споделяни между всички нации, нов световен ред. Бях силно ентусиазирана от това. А после и косата ми — ако те са очаквали червенокоса жена на същата възраст, реших, че ще мога да мина за нея. Поне си струваше да опитам.

— Да — рече той и я измери с поглед, — косата ви е точно като на Олив.

— А после и жена ви държеше толкова много да ви предам посланието й.

— О, да, посланието. Какво послание?

— Да внимавате — много да внимавате — били сте в опасност от страна на някой Борис.

— Борис? Борис Глидр ли имате предвид?

— Да. Познавате ли го?

Той поклати глава.

— Никога не съм го виждал. Но го знаех по име. Той е роднина на първата ми жена. Чувал съм за него.

— Защо е опасен?

— Какво?

Бетъртън говореше разсеяно. Хилъри повтори въпроса си.

— О, да — той сякаш се върна отнякъде много далеч. — Не знам защо е опасен точно за мен, но по всичко личи, че е опасен човек.

— В какъв смисъл?

— Ами, той е от онези малко глупави идеалисти, които с удоволствие биха изтребили половината човечество, ако по неизвестни причини са си наумили, че това е за добро.

— Познавам този вид хора.

Имаше чувството, че наистина ги познава съвсем добре. Но защо?

— Олив виждала ли го е? Какво й е съобщил той?

— Не мога да ви кажа. Това беше всичко, което тя сподели. За някаква опасност — о, да, и каза, че не може да повярва.

— Какво да повярва?

— Не зная — поколеба се малко и сетне добави: — Разбирате ли, тя умираше…

Лицето му се сгърчи в конвулсивна болка.

— Разбирам… разбирам… След време ще свикна с тази мисъл. Но в момента не мога да я осъзная. Озадачен съм обаче за Борис. Каква опасност може да представлява той за мен тук? Ако се е срещал с Олив, значи е бил в Лондон, предполагам?

— Да, бил е в Лондон.

— Тогава просто не разбирам… О, все едно, какво значение има? Какво по дяволите би могло да има значение? Натикахме се в този проклет Комплекс, заобиколени от безчовечни роботи…

— Точно такива ми се сториха и на мен.

— И не можем да се измъкнем — той удряше с юмрук по бетонния парапет. — Не можем да се измъкнем.

— Ами, можем.

Той се обърна и я изгледа с изненада.

— Какво по дяволите искате да кажете?

— Ще намерим изход — отвърна Хилъри.

— Мило мое момиче — изсмя се презрително, — понятие нямате с кого си имате работа тук.

— През войната хората са се измъквали от най-невъзможни места — продължи упорито Хилъри. Нямаше намерение да се отчайва. — Прокопавали са тунели или нещо подобно.

— Как ще изкопаеш тунел в скалата? И накъде? Наоколо е пустиня.

— Тогава ще е „нещо друго“.

Той я изгледа. Хилъри се усмихна самоуверено, по-скоро от инат.

— Ама и вие сте един чешит, скъпа! Говорите толкова уверено.

— Винаги има изход. Смея да кажа, че ще ни отнеме много време и ще е необходима солидна подготовка.

Лицето му отново помръкна.

— Време — повтори той, — време… Ето това не мога да си позволя.

— Защо?

— Не зная дали ще ме разберете… Ето как стоят нещата: аз всъщност не мога да си върша работата тук.

Тя се смръщи.

— Какво искате да кажете?

— Как да се изразя по-ясно? Не мога да работя. Не мога да мисля. В моята област човек трябва да постигне висока степен на концентрация. Голяма част от нея е — просто творчество. Откакто съм тук, просто загубих този хъс. Мога да върша единствено добра и солидна техническа работа. Работа, която всеки един дребен и посредствен научен работник може да върши. Но не за това ме доведоха тук. От мен се искат оригинални разработки, а аз не мога да им дам нищо такова. И колкото повече се изнервям и плаша, толкова по-малко мога да изсмуча нещо от себе си — нещо, което е действително ценно. А това ме изкарва извън релси, разбирате ли?

Да, вече й се изясняваше. Припомни си забележката на доктор Рубек за примадоните и учените.

— Ако не мога да им доставя стоката, как ще постъпи една организация като тази тук? Ще ме ликвидира.

— О, не.

— Напротив, точно така ще постъпят. Тук няма място за сантименталности. Досега ме спасяваше само пластичната хирургия. Разбирате ли — тя се прави на части. Съвсем естествено е, ако на човек непрекъснато му правят дребни пластични операции, той да не може да се концентрира. Но това вече приключи.

— Но защо изобщо са го правили? Какъв е смисълът?

— Ами за безопасност! Имам предвид моята безопасност. Прави се в случай че полицията издирва някого.

— Но вас издирва ли ви полицията?

— Да, не знаехте ли? Е, предполагам, че няма да тръбят за това във вестниците. Може дори Олив да не е знаела. Но ме търсят и още как.

— Искате да кажете за измяна — това е думата, нали? Продали сте им атомни тайни.

Той избягна погледа й.

— Не съм продавал нищо. Разкрих им каквото знаех за нашия химически процес — предадох им го доброволно. Ако можете да ми повярвате, сам исках да им го предам. Това беше част от целия план — преливането на научни знания. О, не можете ли да разберете?

Тя разбираше. Разбираше и Анди Питърс, който правеше същото. Представяше си и как Ериксон, с фанатичния си мечтателен поглед, предава страната си с възвишен ентусиазъм.

И все пак трудно бе да си представи Том Бетъртън в същото положение. Остана шокирана от това, което сега виждаше пред себе си, от разликата между Бетъртън отпреди няколко месеца, пристигнал тук, озарен от пламъка на ентусиазма, и сегашния Бетъртън — изнервен, съкрушен, стъпил на земята — обикновен, изплашен до смърт човек.

След като осмисли логиката на нещата, тя се огледа. Бетъртън се озърна наоколо неспокойно и каза:

— Всички си тръгнаха. Я по-добре да…

Хилъри стана.

— Да. Но това е нормално. Всички ще си помислят, че е съвсем естествено при тези обстоятелства.

Той неловко промълви.

— Вече не можем да прекъснем играта, разбирате ли? Искам да кажа — вие трябва да продължите да бъдете моя жена.

— Разбира се.

— Ще трябва да спим в една стая и така нататък. Но всичко ще бъде наред. Имам предвид, не бива да се страхувате, че… — той преглътна смутено.

„Колко е хубав“, помисли си Хилъри, разглеждайки профила му, „и колко малко ме вълнува“…

— Мисля, че това е последната ни грижа — развеселено отвърна тя. — Сега най-важното е да се измъкнем оттук.