Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Destination Unknown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Направление неизвестно

Преводач: Валерия Панайотова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Дф „Абагар“ — Печатница В. Търново

Редактор: Милена Йоцова

Художествен редактор: Боряна Занова

ISBN: 954-584-047-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4355

История

  1. — Добавяне

1

Мъжът зад бюрото премести тежкото стъклено преспапие няколко сантиметра надясно. Лицето му беше не толкова замислено и разсеяно, колкото безизразно. Цветът му бе блед — резултат от дългите часове, прекарани на изкуствено осветление. Личеше си, че мъжът рядко излиза навън. Канцеларски тип. Самият факт, че трябваше да се мине през дълги, криволичещи подземни коридори, за да се стигне до кабинета му, някак странно прилягаше на вида му. Възрастта му трудно можеше да се определи — не беше нито стар, нито млад. Лицето му беше гладко, без бръчки, а в очите му се четеше силна умора.

Другият мъж в стаята беше по-стар, мургав, с малки подрязани по военному мустачки. Той сякаш постоянно бе нащрек — като наелектризиран заряд. И сега, неспособен да стои на едно място, кръстосваше напред-назад из кабинета, като от време на време подхвърляше по някоя рязка забележка.

— Доклади! — избухна той. — Доклади, доклади и пак доклади, и нито един от тях не струва!

Мъжът зад бюрото се загледа в книжата пред себе си. Най-отгоре лежеше служебно досие, надписано „Бетъртън, Томас Чарлс“. След името беше поставена въпросителна. Човекът зад бюрото кимна замислено и рече:

— Значи си ги прегледал и нито един не ни върши работа, така ли?

Другият сви рамене.

— Знам ли?

Мъжът зад бюрото въздъхна.

— Да — каза той, — там е работата, че човек наистина не знае.

По-възрастният продължи да изстрелва като картечница:

— Доклади от Рим; доклади от Турен; видели го на Ривиерата; забелязан бил в Антверпен; точно идентифициран в Осло; засечен с положителност в Биариц; наблюдаван да се държи подозрително в Страсбург; зърнали го на плажа в Остенд с ослепителна блондинка; забелязан бил да се разхожда с хрътка по улиците на Брюксел! Още не са го открили в зоологическата градина, прегърнал някоя зебра, но и това ще стане!

— Ти имаш ли някаква своя идея, Уортън? Аз лично хранех надежди за доклада от Антверпен, но и той доникъде не ни доведе. Разбира се, досега… — младият мъж прекъсна и като че ли изпадна в кома. След малко се поотърси и допълни загадъчно: — Да, вероятно… и все пак, чудя се?

Полковник Уортън неочаквано се отпусна върху страничната облегалка на един стол.

— Но ние трябва да узнаем — настоя упорито той, — трябва да им пречупим гръбнака на тези „КАК“ и „ЗАЩО“ и „КЪДЕ“. Не може всеки месец да губим по един отгледан учен и да нямаме представа КАК пътува, ЗАЩО пътува и КЪДЕ пътува! Вярна ли ни е преценката или не? Винаги сме смятали, че това не подлежи на съмнение, но вече не съм толкова сигурен. Прочете ли докрай последната секретна информация за Бетъртън от Америка?

Мъжът зад бюрото кимна:

— Обикновените леви уклони в период, когато всеки ги има. Нищо с траен или постоянен характер, доколкото успяхме да разберем. Свършил е солидна работа преди войната, макар и не особено забележителна. Когато Манхайм избягва от Германия, Бетъртън е назначен за негов помощник и накрая се оженва за дъщеря му. След смъртта на Манхайм продължава да работи самостоятелно и постига изключителни резултати. Прави бърз скок към славата с неочакваното си откритие на атомното делене — брилянтно, абсолютно революционно откритие. То издига Бетъртън на върха. На път е да развие блестяща кариера, но жена му почива наскоро след женитбата им и това го съсипва. Заминава за Англия. През последните осемнайсет месеца се установява в Харуел. Само преди шест месеца се оженва повторно.

— Дали пък няма нещо там? — рязко запита Уортън.

Другият поклати глава:

— Поне ние нищо не открихме. Тя е дъщеря на местен адвокат. Работила е в застрахователна кантора, преди да се омъжи. Доколкото знам, не е човек с неудържими политически пристрастия.

— Атомно делене — рече полковник Уортън с мрачно отвращение. — Понятие си нямам от тези термини. Аз съм старомоден. Даже не съм си представял как изглежда молекулата, а те вече делят Вселената! Атомни бомби, делене на ядрото и още какво ли не. А Бетъртън е един от главните разколници! Какво разправят за него в Харуел?

— Че е симпатичен човек. Що се отнася до работата му — нищо изключително и впечатляващо. Просто разработи върху практическото приложение на атомното делене.

Известно време двамата мълчаха. Разговорът им беше разпокъсан, почти механичен. Докладите на охраната бяха струпани на камара върху бюрото, но не съдържаха нищо ценно.

— Предполагам, че не са го изпускали от очи след пристигането му тук?

— Да, всичко беше, както трябва.

— Цели осемнайсет месеца — каза Уортън замислено. — Разбираш ли, това е потискащо. Мерките за сигурност; усещането, че постоянно те наблюдават под микроскоп; отшелническият живот. Това ги изнервя, стават особняци. Неведнъж съм го забелязвал. Започват да мечтаят за някакъв идеален свят, за свобода и братство. Искат да обединят всички тайни и да работят за благото на човечеството. Точно в такъв момент се намира някоя отрепка, която съзира своя шанс и не го изпуска! — той почеса носа си. — А няма по-наивни хора от учените. Всички така наречени „медиуми“ го твърдят. Макар че не ми е съвсем ясно защо.

Другият се усмихна отпаднало.

— О, да — рече той, — съвсем нормално е. Учените се мислят за всезнаещи, нали разбираш? А това винаги е опасно. Виж, ние сме други хора. Със скромен интелект. Не си въобразяваме, че ще спасим света. Само събираме по някое и друго счупено парче и завинтваме тук-там някоя гайка, ако производството не върви — той замислено почука с пръст по бюрото и продължи: — Ех, ако познавах поне малко повече Бетъртън, не живота и действията му, а дребните издайнически всекидневни неща — какво го разсмива, кое го кара да ругае. От кои хора се възхищава и кои го изкарват извън кожата му.

Уортън го изгледа с любопитство.

— Какво ще кажеш за жена му — вече си се срещал с нея?

— Няколко пъти.

— Не може ли да ни помогне?

Другият сви рамене.

— Засега не.

— Мислиш ли, че знае нещо?

— Тя естествено няма да признае, че знае каквото и да е. Нормалните реакции — тревога, скръб, отчаяно безпокойство. Не е имало никакъв предварителен знак или повод за подозрение. Животът на съпруга й бил съвсем нормален — никакъв преживян стрес или нещо от този род. Нейната теория е, че бил отвлечен.

— А ти не й вярваш?

— Аз съм в неизгодно положение — горчиво произнесе мъжът зад бюрото. — Не вярвам на никого.

— Все пак — бавно каза Уортън, — човек трябва да е по-открит с хората. Как изглежда тя?

— Най-обикновена жена, каквато можеш да срещнеш всеки път на партия бридж.

Уортън кимна с разбиране.

— Това усложнява нещата — каза той.

— В момента чака да ме види. Ще трябва отново да извървим същия път.

— Няма друг начин — заяви Уортън. — Но аз не бих могъл. Нямам нерви — той стана. — Е, да не те задържам повече. Май не напреднахме кой знае колко, а?

— За съжаление си прав. Ако искаш, прегледай по-подробно доклада от Осло. Не го изключвам като възможност.

Уортън кимна и излезе. Другият вдигна слушалката, която беше до лакътя му и нареди:

— Изпратете мисис Бетъртън. Ще я приема веднага.

Той седеше вторачен в пространството, когато на вратата се почука и мисис Бетъртън пристъпи вътре. Тя беше висока жена на около двайсет и седем години. Първото нещо, което се хвърляше в очи, беше буйната й червеникавокафява коса. Под този разкош лицето й изглеждаше почти невзрачно. Имаше сини очи със светли ресници, каквито обикновено се срещат при червенокосите хора. Той забеляза, че не беше гримирана. Замисли се върху това, докато я поздравяваше и настаняваше в удобния стол до бюрото си. Този факт съвсем слабо го наведе на мисълта, че мисис Бетъртън знае повече, отколкото признава, че знае.

От опит бе научил, че жените, изпаднали в дълбока скръб или тревога, не пренебрегват грима си. Съзнавайки, че скръбта се отразява пагубно на външността им, те правеха всичко възможно да заличат следите й. Чудеше се дали мисис Бетъртън не е без грим умишлено, за да е в тон с ролята на обезумяла от скръб съпруга. Тя задъхано възкликна:

— О, мистър Джесъп, надявам се… има ли някакви новини?

Той поклати глава и внимателно каза:

— Много съжалявам, че ви повиках така, мисис Бетъртън. Боя се, че нямаме никакви конкретни новини за вас.

Олив Бетъртън бързо го прекъсна:

— Зная. Така ми писахте и в писмото. Но се чудех дали оттогава — ох! Зарадвах се, че ще ви видя. Да седиш вкъщи и да се питаш и размишляваш — толкова е мъчително. Защото нищо не МОЖЕШ да направиш!

Мъжът на име Джесъп промълви утешително:

— Дано нямате нищо против, мисис Бетъртън, ако мина пак по същия път и ви задам същите въпроси или наблегна на същите неща. Разбирате ли, винаги съществува възможност да изникне нещо дребно. Нещо, за което не сте се сетили преди или не ви се е сторило важно.

— Да, разбирам. Питайте ме пак за всичко.

— За последен път видяхте съпруга си на 23 август, нали?

— Да.

— Това беше, когато той напусна Англия, за да замине на конференцията в Париж?

— Да.

Джесъп бързо добави:

— Присъствал е на конференцията първите два дни. На третия не се е появил. Изглежда е споменал пред някой свой колега, че този ден се кани да иде на екскурзия с bateau mouche вместо на конференцията.

Bateau mouche? Какво е това bateau mouche?

— Малките корабчета, които плават по Сена — той я изгледа изпитателно. — Изненадва ли ви това като нещо необичайно за съпруга ви?

Тя отвърна колебливо:

— Да, всъщност доста. Винаги съм мислела, че е много запален по темата на конференцията.

— Възможно е. Но точно този ден предметът на дискусия не е бил от особен интерес за него. Съвсем нормално е да си даде един ден почивка. И все пак това ви се струва доста необичайно за съпруга ви?

Тя кимна.

— Вечерта не се е прибрал в хотела си — продължи Джесъп. — Доколкото успяхме да установим, не е минавал през никоя граница — поне не със собствения си паспорт. Мислите ли, че може да е имал друг паспорт, вероятно под чуждо име?

— О, не, от къде на къде?

Той я наблюдаваше.

— И никога не сте виждали подобно нещо у него?

Тя енергично поклати глава.

— Не, и не го вярвам. Дори за миг не мога да го повярвам. Не вярвам, че е заминал нарочно, както всички вие се опитвате да го изкарате. Нещо му се е случило или — или вероятно е загубил паметта си.

— Бил е в добро здравословно състояние, нали?

— Да. Работеше твърде много и понякога се чувстваше малко изморен, но нищо повече.

— Да е изглеждал някак угрижен или потиснат?

— От НИЩО не е бил угрижен или потиснат! — тя отвори чантата си с треперещи пръсти и извади кърпичката си. — Толкова е ужасно! — гласът й прекъсваше. — Не мога да повярвам. Никога не е заминавал, без да ми се обади. Нещо му се е случило. Сигурно е бил отвлечен или нападнат. Опитвам се да не го мисля, но чувствам, че това е единственото обяснение — сигурно е мъртъв.

— Недейте, моля ви, мисис Бетъртън, моля ви. Все още е рано да си мислите такива неща. Ако е мъртъв, тялото му щеше да бъде намерено досега.

— Може и да не бъде. Стават такива ужасни неща. Може да е бил удавен или хвърлен в някой канал. Убедена съм, че в Париж всичко е възможно.

— Мога да ви уверя, мисис Бетъртън, че Париж е добре охраняван от полицията град.

Тя избърса очите си с кърпичката и го погледна гневно.

— Знам какво си мислите, но не е така! Том не би продал или издал тайни. Той не беше комунист. Целият му живот е отворена книга.

— Какви бяха политическите му възгледи, мисис Бетъртън?

— Мисля, че в Америка е бил за демократическата партия. Тук гласува за лейбъристите. Той не се интересуваше от политика. Беше преди всичко учен — и тя предизвикателно добави: — Блестящ учен!

— Да — каза Джесъп, — той наистина беше блестящ учен. Тъкмо в това е целият проблем. Разбирате ли, може примамката да е била твърде голяма и да го е изкушила да напусне тази страна и да иде другаде.

— Не е вярно! — гневът й отново избухна. — Това го съчиняват вестниците. Това си мислите и вие, когато ми задавате въпроси. Не е вярно. Той не би заминал никога, без да ми каже, без поне да ми загатне.

— А той не ви каза нищо, така ли?

Отново я наблюдаваше внимателно.

— Нищо. Не знам къде е. Мисля, че е бил отвлечен или както вече ви казах — мъртъв. Но ако е мъртъв, аз трябва да знам. Трябва по-скоро да разбера. Не мога повече да продължавам така в чакане и неизвестност. Не мога нито да ям, нито да спя. Съвсем се поболях от тревога. Не можете ли да ми помогнете? ВЪОБЩЕ ли не можете да ми помогнете?

Той се изправи и заобиколи бюрото си. Промърмори:

— Толкова много съжалявам, мисис Бетъртън, толкова съжалявам. Позволете да ви уверя, че правим всичко по силите си, за да открием какво се е случило със съпруга ви. Всеки ден получаваме доклади от различни места.

— Доклади откъде? — рязко попита тя. — Какво пише в тях?

Той поклати глава:

— Първо трябва да се проучат, да се пресеят и проверят. Но се боя, че като цяло са твърде неясни.

— Аз трябва да знам — съкрушено промълви тя. — Не мога да продължавам така.

— Много ли обичате съпруга си, мисис Бетъртън?

— Разбира се, че го обичам. Ами че ние сме женени само от шест месеца.

— Да, зная. Имало ли е — простете за въпроса — някакви кавги помежду ви?

— О, не!

— Някакви недоразумения, свързани с друга жена?

— Разбира се, че не. Казах ви вече. Женени сме едва от април тази година.

— Моля ви, повярвайте ми, не искам да намекна, че е възможно такова нещо, но трябва да вземем предвид всяко обстоятелство, което би му позволило да изчезне по този начин. Казвате, че не е бил разстроен напоследък, нито пък разтревожен, с изопнати нерви или просто поизнервен?

— Не, не, не!

— Хората се изнервят, нали знаете, мисис Бетъртън. Особено при работата, с която се занимава мъжът ви, и при живот с такива стриктни мерки за сигурност. Всъщност — той се усмихна — почти нормално е да си изнервен.

Тя не отвърна на усмивката му.

— Нямаше нищо необичайно — каза тя упорито.

— Беше ли доволен от работата си? Изобщо обсъждаше ли я с вас?

— Не, тя беше толкова техническа.

— Допускате ли да е имал угризения относно нейните разрушителни възможности, да речем? Учените понякога изпитват подобни чувства.

— Никога не е споменавал такова нещо.

— Разбирате ли, мисис Бетъртън — той се наведе напред върху бюрото, вече с не толкова безстрастен вид, — това, което се опитвам да направя, е да си изградя известна представа за вашия мъж — що за човек е бил. А вие някак си не ми помагате.

— Но какво повече бих могла да ви кажа или да сторя? Отговорих на всичките ви въпроси.

— Да, отговорихте на въпросите ми, но по-скоро отрицателно. А аз искам нещо положително, конструктивно. Разбирате ли какво имам предвид? Много по-лесно е да търсиш някого, когато знаеш що за човек е.

За момент тя се замисли.

— Разбирам. Поне така предполагам. Добре, Том беше весел и добродушен. И умен, разбира се.

Джесъп се усмихна.

— Това е цял списък на качества. Нека се опитаме да вникнем в тях. Много ли четеше?

— Да, доста много.

— Какви книги?

— Ами, биографии. Книга с отзиви от Асоциацията на букинистите, детективски разкази, когато бе уморен.

— Значи съвсем конвенционален читател. Имаше ли някакви специални влечения? Играеше ли карти или шах?

— Играеше бридж. Играехме с доктор Евънс и съпругата му един-два пъти седмично.

— Съпругът ви имаше ли много приятели?

— О, да, обичаше да е сред хора.

— Нямах точно това предвид. Искам да кажа беше ли човек, който държи много на приятелите си?

— Играеше голф с един-двама от нашите съседи.

— Нямаше ли свои близки приятели, с които се познава от дълги години?

— Не. Нали разбирате, той е живял дълго време в Съединените щати, а е роден в Канада. Тук не познаваше много хора.

Джесъп погледна листчето хартия до лакътя си.

— Напоследък са го посетили трима души от Щатите, както разбрах. Тук са написани имената им. Доколкото успяхме да научим, тези трима човека са единствените чужденци, така да се каже, с които е контактувал в последно време. Затова им обърнахме специално внимание. Ето първият — Уолтър Грифитс. Той ви е гостувал в Харуел.

— Да, беше пристигнал по работа в Англия и мина да се види с Том.

— Как реагира съпругът вит?

— Том се изненада, но се зарадва много. Познавали са се доста добре в Щатите.

— Как ви се стори този Грифитс? Просто ми го опишете със свои думи.

— Но вие сигурно знаете всичко за него?

— Да, така е. Но искам да чуя какво е вашето впечатление.

Тя се замисли.

— Ами, беше твърде словоохотлив. С мен се държеше много любезно и изглежда бе искрено привързан към Том. Гореше от желание да му разкаже всичко, което се е случило след заминаването на Том за Англия. Местни клюки, предполагам. За мен не беше много интересно, защото не познавах никого от тези хора. Във всеки случай, докато те се бяха отдали на спомени, аз приготвях вечерята.

— Говориха ли за политика?

— Опитвате се да намекнете, че е бил комунист — лицето на Олив Бетъртън пламна. — Сигурна съм, че нямаше нищо общо с това. Мисля, че беше на държавна служба в Районната прокуратура. Както и да е, когато Том каза нещо на шега за лова на вещици в Америка, Грифитс сериозно отвърна, че ние тук просто не разбираме. Че той е НЕОБХОДИМ. Това показва, че сигурно НЕ Е бил комунист.

— Моля ви, моля ви, мисис Бетъртън, не се разстройвайте.

— Том не беше комунист! Продължавам да го твърдя, но вие не ми вярвате.

— Вярвам ви, но още не сме стигнали дотам. Сега за втория чужденец — доктор Марк Лукас. Попаднали сте случайно на него в Лондон — в „Дорсет“?

— Да, бяхме отишли за някаква публична изява и след това имаше вечеря в „Дорсет“. Изведнъж този човек — Люк или Лукас — дойде при нас и поздрави Том. Той беше учен-химик или нещо подобно и за последен път беше виждал Том в Щатите. Той е емигрант от Германия, получил американско гражданство. Но вие сигурно…

— Но аз сигурно знам това? Да, знам го, мисис Бетъртън. Мъжът ви изненада ли се, че го вижда?

— Да, много се изненада.

— А зарадва ли се?

— Да. Да, струва ми се.

— Но не сте съвсем сигурна? — настоя той.

— Е, не е бил от хората, на които Том държи особено много, поне така ми каза после. Това е всичко.

— Било е просто случайна среща? Не се ли уговориха да се срещнат някой друг ден?

— Не, срещата беше просто случайна.

— Разбирам. Третият контакт е бил с жена — мисис Карол Спийдър, също от Щатите. Как се случи това?

— Мисля, че дамата работеше нещо в ООН. Познавала Том от Америка и му позвъни от Лондон да му съобщи, че е тук и не искаме ли да се срещнем някой ден и да обядваме заедно.

— Вие искахте ли?

— Не.

— Вие не, но съпругът ви е искал!

— Какво! — тя го зяпна с учудване.

— Не ви ли е казал?

— Не.

Олив Бетъртън изглеждаше объркана и смутена. Мъжът, който я разпитваше, я съжали, но не дотам, че да отстъпи. За първи път си помисли, че е наминал нещо.

— Не разбирам — обади се тя неуверено. — Струва ми се странно, че не ми е казал нищо за това.

— Обядвали са в „Дорсет“, където госпожа Спийдър е била отседнала, в сряда, на дванайсети август.

— На дванайсети август?

— Да.

— Да, май по това време ходи до Лондон… Нищо не ми е казал — тя отново млъкна. После изстреля въпроса: — Как изглежда тя?

Той побърза да я успокои:

— Не е от ефектните жени, мисис Бетъртън. Компетентна млада дама, която гони кариера, около трийсетгодишна. Нищо особено като външност. Абсолютно нищо не подсказва да е имала интимни отношения с мъжа ви. Точно затова е странно, че не ви е споменал за срещата.

— Да, да, разбирам.

— Сега помислете внимателно, мисис Бетъртън. Забелязахте ли някаква промяна у мъжа ви по това време? Да речем около средата на август? Това е приблизително една седмица преди конференцията.

— Не, не, нищо не забелязах. Нямаше нищо особено.

Джесъп въздъхна.

Устройството на бюрото му забръмча дискретно. Той вдигна слушалката.

— Да?

Гласът отсреща предаде:

— Тук има един човек, който иска да говори с някой от шефовете по случая Бетъртън.

— Как се казва?

Гласът отсреща дискретно се покашля.

— Ами не знам как точно го произнасяте, господин Джесъп. По-добре да ви го буквувам.

— Добре. Слушам ви.

Той надраска в бележника си буквите, които му издиктуваха.

— Поляк? — запита той накрая.

— Не каза, сър. Говори английски доста добре, но с лек акцент.

— Помоли го да почака.

— Тъй вярно, сър.

Джесъп затвори телефона. След това погледна Олив Бетъртън. Тя седеше там съвсем кротко, обезоръжаващо и безнадеждно спокойна. Той откъсна от бележника листчето с името, което току-що бе написал, и го бутна към нея.

— Познавате ли някой с това име?

Очите й се разшириха от изненада, когато го прочете. За момент му се стори, че изглежда уплашена.

— Да — каза тя — да, познавам го. Той ми писа.

— Кога?

— Вчера. Той е братовчед на първата жена на Том. Току-що е пристигнал в страната. Беше много притеснен от изчезването на Том. Писа ми, за да ме пита имам ли новини за Том и за да ми изкаже най-дълбокото си съчувствие.

— Не сте чували нищо за него преди, така ли?

Тя поклати глава.

— Съпругът ви да го е споменавал?

— Не.

— Значи всъщност той може изобщо да не е братовчед на съпруга ви?

— Ами да, може и така да е. Не ми е идвало наум — тя внезапно се стресна. — Но нали първата жена на Том беше чужденка. Дъщерята на професор Манхайм. В писмото си този човек като че ли знаеше всичко за нея и Том. Беше съвсем етично и официално писмо и — и беше от чужбина — нали разбирате, изглеждаше съвсем истинско. А и какъв е смисълът, искам да кажа, ако не е истинско?

— Ех, точно този въпрос си задава човек — Джесъп се усмихна едва забележимо. — Тук го правим толкова често, че започваме да виждаме мухата като слон!

— Да, нищо чудно — тя изведнъж потръпна. — Нещо като този ваш кабинет сред лабиринт от коридори и както в сънищата ти се струва, че никога няма да се измъкнеш оттук…

— Да, да, разбирам, че може би има клаустрофобичен ефект — каза любезно Джесъп.

Олив Бетъртън вдигна ръка и отметна назад косата от челото си.

— Повече не издържам, разбирате ли — оплака се тя, — да седя и да чакам. Иска ми се да се махна оттук и да ида някъде — просто само заради промяната. Например в чужбина. Някъде, където репортерите няма постоянно да ми звънят по телефона и хората да се зверят в мен. Непрекъснато се виждам с приятели и те не спират с въпросите си дали не съм научила нещо ново — тя спря и пак продължи: — Мисля, мисля си, че ще рухна. Опитвах се да бъда смела, но ми се събра твърде много. Моят лекар е на същото мнение. Той смята, че трябва веднага да замина някъде за три-четири седмици. Даже ми написа писмо. Ще ви го покажа.

Тя зарови из чантата си, извади един плик и го бутна по бюрото към Джесъп.

— Вижте какво пише.

Джесъп извади писмото от плика и го зачете.

— Да — каза той. — Да, разбирам.

И сложи пак писмото в плика.

— Значи мога да замина? — тя го гледаше нервно.

— Но разбира се, мисис Бетъртън — отговори той. Веждите му се повдигнаха учудено. — Защо не?

— Мислех, че ще бъдете против.

— Против? Но защо? Това си е лично ваша работа. Само го уредете така, че да мога да се свържа с вас, в случай че се появят новини.

— О, разбира се.

— Къде мислите да заминете?

— Някъде, където има слънце и няма много англичани. Испания или Мароко.

— Много хубаво. Ще ви се отрази добре, сигурен съм.

— О, благодаря ви, благодаря ви много.

Тя се изправи, развълнувана и обнадеждена. Нервността й все още се усещаше.

Джесъп също стана, ръкува се с нея и натисна бутона за придружител, който да я изведе. После се върна на мястото си и седна на стола. Известно време лицето му остана безизразно, както преди, а след това бавно се усмихна. Вдигна телефонната слушалка.

— Вече мога да приема майор Глидр — каза той.