Агата Кристи
Направление неизвестно (11)

11

Портите към колонията за прокажени се затвориха зад пътниците с метален трясък. Звукът порази вцепененото съзнание на Хилъри със смразяващата нотка на обреченост. „Надежда всяка тука оставете“, сякаш внушаваше той, „О, вий, кои прекрачвате тоз праг“… Това е краят, помисли си тя… истинският край. Ако изобщо имаше път за отстъпление, той вече беше отрязан.

Сега беше сама сред враговете си и не след дълго щеше да бъде разкрита и да се провали. Струваше й се, че подсъзнателно е подозирала това през целия ден, но непобедимият оптимизъм на човешкия дух, упоритата вяра, че собственото „аз“ не може да престане да съществува, бяха потушавали истината досега. В Казабланка бе попитала Джесъп: „И кога ще срещна Том Бетъртън?“, а той й бе отговорил мрачно, че когато опасността се изостри докрай. Бе добавил още, че дотогава сигурно ще е в състояние да й осигури защита, но тази надежда бе пропаднала и тя го съзнаваше пределно ясно.

Ако мис Хедърингтън бе агентът, на който Джесъп разчиташе, то тя остана надхитрена в Маракеш, за да признае поражението си. Но при всички случаи какво би могла да стори мис Хедърингтън?

Малката групичка спътници бе достигнала точката, откъдето нямаше връщане назад. Хилъри бе заложила на карта живота си и беше загубила. Сега вече знаеше, че диагнозата на Джесъп е била правилна. Вече не искаше да умира. Искаше да живее. Жаждата за живот се бе възвърнала с пълна сила. Още си спомняше с тъга и жал за Найджъл и за малката могилка, където бе гробът на Бренда, но вече липсваше онова студено, безжизнено отчаяние, което я тласкаше да търси забрава в смъртта. Помисли си: „Отново съм жива, умът ми е на място, съвзех се…, а ето че се озовах в капан като някой плъх. Ех, ако имаше някакъв изход…“

Не че не бе мислила по въпроса. Напротив. Но й се струваше, макар и да го признаваше с неохота, че щом веднъж се срещне с Бетъртън, изход не може да има…

Бетъртън ще възкликне: „Но това не е жена ми.“ И с това ще се свърши. Към нея ще се насочат погледи… ще им стане ясно… има шпионин в техните редици…

А и какъв друг изход можеше да има? Дори да допусне, че влезе първа и извика преди Том Бетъртън да успее да проговори: „Кой сте вие? Вие не сте съпругът ми!“ Ако успееше да симулира възмущение, шок, ужас — това би могло да събуди поне известно съмнение? Съмнение дали Бетъртън е самият той или някой друг учен, изпратен на негово място. С други думи — шпионин. Но ако повярват на това, тогава на Бетъртън му се пише лошо! Но пък — мислите й уморено се въртяха в кръг — ако Бетъртън е предател, човек, който продава тайните на своята страна, нима е възможно да му се случи нещо лошо? Замисли се колко е трудно да се прецени лоялността към дадена страна и въобще да се съди за хората и нещата… Във всеки случай може би си заслужаваше да опита. Да предизвика съмнение…

Леко замаяна, тя се върна към реалната действителност. Мислите й препускаха тайно с влудяващата бързина на плъх, уловен в капан. Но през това време външният поток на съзнанието й следваше начертания си път.

Малката групичка от външния свят беше посрещната от красив едър мъж — явно полиглот, тъй като приветства всеки от тях с няколко думи на собствения им език.

— Enchante de faire votre connaissance, mon cher docteur^[1] — промърмори той на доктор Барон и после се обърна към нея:

— О, мисис Бетъртън, много се радваме да ви посрещнем тук. Боя се, че пътуването е било дълго и объркано. Вашият съпруг е много добре и естествено ви очаква с голямо нетърпение.

Той й се усмихна дискретно. Хилъри забеляза, че усмивката не озари студените му, светли очи.

— Сигурно копнеете да го видите — добави той.

Тя усети още по-силно замайване — групата около нея сякаш се надигаше и отдръпваше като морски вълни. До нея Анди Питърс я подхвана меко, за да не падне.

— Предполагам, че сте чули — обърна се той към приветстващия ги домакин, — че мисис Бетъртън претърпя тежка самолетна катастрофа в Казабланка — получи мозъчно сътресение и пътуването й се отрази зле. А също и вълнението от чаканата среща с мъжа й. Струва ми се, че трябва веднага да полегне в затъмнена стая.

Хилъри усети загриженост в гласа му, опора в ръката, с която я подкрепяше. Олюля се отново. Без никакво усилие можеше да се строполи на колене, да се отпусне безжизнено на земята… Да симулира безсъзнание или поне нещо близко до това. Да я настанят в затъмнена стая — да отложат още малко момента на разобличението й… Но Бетъртън щеше да я посети — всеки съпруг би го сторил. Щеше да дойде и да се наведе над леглото й в сумрака и при първите звуци на гласа й, при първото неясно очертание на лицето й, щом очите му свикнат с мрака, щеше да установи, че тя не е Олив Бетъртън.

Смелостта й се възвърна. Стегна се. Страните й отново добиха цвят. Отметна гордо глава.

Ако това е краят, нека поне бъде достоен! Ще отиде при Бетъртън и щом той я отблъсне, ще опита последната лъжа, която ще произнесе самоуверено и безстрашно:

— Не, разбира се, че не съм жена ви. Вашата жена — ужасно съжалявам наистина — е мъртва. Бях при нея в болницата, когато издъхна. Обещах й да ви намеря и да ви предам последните й думи. Исках да изпълня думата си. Разбирате ли, аз подкрепям това, което вършите — това, което всички тук вършите. Политически съм съгласна с вас. Искам да помогна…

Плитко, плитко, много плитко…

И неудобните подробности — фалшив паспорт, фалшифицирана кредитна карта. Да, но понякога хората успяваха да се измъкнат и с най-дръзки лъжи, стига да звучат достатъчно убедително. Ако намери сили да изиграе всичко това. Във всеки случай щеше да се бори докрай, дори и да загуби.

Тя се съвзе и внимателно се освободи от ръката на Питърс.

— О, не. Трябва да видя Том — заяви тя. — Трябва веднага да ида при него — още сега — моля ви.

Едрият мъж прояви разбиране. И съчувствие. Макар че студените му очи си останаха все така безизразни и бдителни.

— Разбира се, разбира се, мисис Бетъртън. Напълно разбирам как се чувствате. А, ето и мис Йенсен.

Към тях се приближи слабо момиче с очила.

— Мис Йенсен, запознайте се с мисис Бетъртън, фройлайн Недхайм, доктор Барон, мистър Питърс и доктор Ериксон. Ще ги заведете ли да се регистрират? Сервирайте им напитки. След няколко минути се връщам при вас. Само да заведа мисис Бетъртън при съпруга й. След малко идвам.

Той отново се обърна към Хилъри:

— Бихте ли ме последвали, мисис Бетъртън.

Тя тръгна след него. Докато завиваха по коридора, се озърна назад за последен път. Анди Питърс продължаваше да я гледа. Изражението му беше малко объркано и не особено весело — за миг й се стори, че ще я последва. „Сигурно е усетил, че нещо не е наред, усетил го е в МЕН, но не знае какво точно.“

„Може би го виждам за последен път…“ Потръпна при тази мисъл. Завивайки след водача си, тя вдигна ръка и махна за сбогом…

Едрият мъж весело приказваше:

— Насам, мисис Бетъртън. Боя се, че в началото сградите ни ще ви се сторят доста объркващи — има толкова много коридори, които изглеждат еднакви.

Като в сън, помисли си Хилъри, със стерилни бели коридори, по които вървиш безкрай — завиваш, пак продължаваш и никога не достигаш изхода…

Тя се обади.

— Не знаех, че ще бъде болница.

— Но да разбира се, не бихте могли да знаете нищо нали?

В гласа му се четеше лека садистична нотка на забавление.

— Наложи се, както се казва, да летите „с вързани очи“. Впрочем, казвам се Ван Хайдем. Пол Ван Хайдем.

— Всичко е някак особено — човек се стъписва — започна Хилъри — Прокажените…

— Да, да, естествено. Живописно е и обикновено твърде неочаквано. Новодошлите в началото се разстройват. Но вие ще свикнете, ами да, ще свикнете с времето.

Той се позасмя.

— Чудесна шега. Винаги си го мисля.

Той неочаквано спря.

— Още един етаж — не бързайте толкова. Успокойте се. Почти стигнахме.

Почти стигнахме, почти стигнахме… Толкова много стълби до смъртта… нагоре, нагоре — високи стъпала, по-високи от европейските. Ето, още един стерилен коридор и Ван Хайдем спря пред някаква врата. Почука, изчака малко и отвори.

— Е, Бетъртън, ето ни най-сетне. Съпругата ви!

Той застана тържествено встрани.

Хилъри пристъпи в стаята. „Няма място за отстъпление. Не се свивай. Вдигни нагоре брадичка. Напред срещу съдбата.“

Полуобърнат към прозореца стоеше един мъж — поразително красив мъж. Хилъри осъзна, че русата му красота почти я изуми. Не си беше представяла Том Бетъртън точно така. Снимката му, която бе виждала, изобщо не беше…

Това объркано чувство на изненада я подтикна към решение. Впусна се в първата си отчаяна хитрина.

Направи бързо движение напред и след това се дръпна. Гласът й прокънтя стреснат и уплашен…

— Но — това не е Том. Това не е моят съпруг…

Добре го изигра, усети сама. Драматично, но не преиграно. Очите й срещнаха тези на Ван Хайдем в объркано недоумение.

Тогава Том Бетъртън се засмя — тих, закачлив, почти тържествуващ смях.

— Много добре, а, какво ще кажеш Ван Хайдем? Щом собствената ми жена не може да ме познае!

Той пристъпи няколко крачки към нея и я стисна здраво в прегръдките си.

— Олив, скъпа. Разбира се, че ме познаваш. Аз съм си същият Том, макар и лицето ми да не е съвсем като преди.

Той притисна лицето си до нейното, а устните му докоснаха ухото й и тя дочу едва доловим шепот:

— Играй. За бога. Опасност.

Пусна я за момент и отново я притисна към себе си.

— Скъпа! Сякаш е изминала цяла вечност — хиляди години. Но вече си тук!

Усети предупредителния натиск на пръстите му под плешката си, с който я насърчаваше и едновременно й предаваше спешно послание.

Пусна я чак след известно време, леко я отстрани от себе си и се вгледа в лицето й.

— Още не мога да повярвам — изсмя се той кратко и възбудено. — Все пак ме позна, нали?

Очите му, които я изгаряха с погледа си, все още таяха предупреждение.

Тя не разбираше — не можеше да проумее. Но това бе чудо, изпратено й от небето и събра сили да продължи ролята си.

— Том! — промълви тя и гласът й секна по начин, който наострените й уши одобриха — О, Том, но какво…

— Пластична хирургия! Тук е Херц от Виена, а той е живо чудо. Не казвай, че съжаляваш за стария ми счупен нос!

Целуна я отново, този път леко и безгрижно и след това се обърна към наблюдаващия ги Ван Хайдем с кратък, извинителен смях:

— Извини ме, че се отнесох, Ван.

— Ама естествено, моля те — усмихна се благосклонно датчанинът.

— Толкова време мина — възкликна Хилъри — и аз… — тя леко се олюля — аз… моля ви да седна.

Том Бетъртън побърза да я настани на един стол.

— Разбира се, скъпа. Ти си съвсем съсипана. Това ужасно пътуване. И самолетната катастрофа. Господи, как си се отървала!

(Значи имаше пълна комуникация. Те знаеха всичко за катастрофата.)

— Главата ми е ужасно замаяна след този инцидент — обади се Хилъри с извинителна усмивка. — Забравям някои неща и се обърквам, и главата страшно ме боли. И накрая откривам, че изглеждаш като абсолютно непознат човек! В главата ми е каша, скъпи. Дано не ти преча с това!

— Да ми пречиш? Никога. Просто трябва да се поотпуснеш, това е. Имаме на разположение колкото си искаме време.

Ван Хайдем внимателно отстъпи към вратата.

— Напускам ви — каза той. — След малко заведи жена си до регистратурата, Бетъртън. Сигурно вече искате да останете сами.

Той излезе, затваряйки вратата след себе си. Бетъртън веднага коленичи до нея и зарови глава в рамото й.

— Скъпа, скъпа, — говореше й той.

Отново усети предупредителния натиск на пръстите му. Шепотът му, толкова слаб, че почти не се чуваше, беше настойчив и упорит.

— Не спирай. Може да има микрофон. Нищо не се знае.

Така беше, разбира се, — нищо не се знаеше… Страх, безпокойство, несигурност, опасност — неизменната опасност витаеше във въздуха.

Том Бетъртън се отпусна на коленете си.

— Толкова е хубаво, че те виждам — тихо промълви той. — И все пак знаеш ли, все едно че сънувам. Сякаш всичко е нереално. И ти ли се чувстваш така?

— Да, точно така — като насън. Да бъда най-после тук с теб. Струва ми се недействително, Том.

Тя беше поставила ръце на раменете му. Гледаше го и на устните й се изписа лека усмивка. (Освен микрофон може би имаше и шпионка).

Прецени хладно и спокойно това, което виждаше — един хубав нервен мъж на трийсет и няколко години, изплашен не на шега — достигнал почти предела на силите си. Един мъж, който вероятно бе дошъл тук, изпълнен с красиви надежди, и бе докаран до това състояние.

Сега, след като бе преодоляла първото препятствие, Хилъри изпитваше непознато въодушевление от тази роля. Тя трябва да бъде Олив Бетъртън. Да действа, както би действала Олив Бетъртън, да чувства, както би чувствала Олив. Животът беше толкова нереален, че това изглеждаше напълно естествено. Някоя си Хилъри Крейвън бе загинала при самолетна катастрофа. Оттук нататък тя дори нямаше да си спомня за нея.

Вместо това напрегна паметта си да си припомни уроците, които бе учила с такова старание.

— Сякаш измина цяла вечност от Фърбанк — въздъхна тя. — Уискърс, помниш ли Уискърс? Роди котенца веднага щом ти замина. Толкова много неща се случиха — глупави, банални, дребни събития, за които ти нищо не знаеш. Точно това ми се струва чудно.

— Зная. Това е скъсване с един начин на живот и започване на нов.

— А тук как е? Щастлив ли си?

Задължителен съпружески въпрос, който би поставила всяка съпруга.

— Чудесно е — Том Бетъртън изправи рамене и отметна глава назад. От засмяното лице я гледаха тъжни и уплашени очи. — Има всички удобства. Никакви разходи. Идеални условия да се занимаваш с работа си. А организацията! Просто невероятна.

— О, сигурна съм в това. Пътуването — ти по същия път ли мина?

— За това не се говори тук. О, не ти се карам, скъпа. Но разбираш ли, тук трябва да научиш всичко.

— Ами прокажените? Това наистина ли е колония за прокажени?

— Да, съвсем истинска. Има екип от медици, които вършат чудесна научна работа в тази област. Но Комплексът е съвсем самостоятелен. Това не бива да те тревожи. Просто един хитър камуфлаж.

— Разбирам — Хилъри се огледа наоколо. — Това нашия дом ли е?

— Да. Това е дневната, там има баня, а оттатък е спалнята. Ела да те разведа.

Тя стана и го последва в добре обзаведената баня, оттам в просторната спалня с две легла-близнаци, огромни вградени гардероби, тоалетна масичка и етажерки с книги до леглата. Надникна в шкафовете поразвеселена.

— Чудя се какво ще слагам в тях — отбеляза тя. — Всичко, което имам, е на мен.

— О! Можеш да си набавиш всичко, което пожелаеш. Има магазин с модни дрехи и допълненията към тях, козметика, всичко. Само първокласни стоки. Комплексът функционира напълно самостоятелно — в сградите има всичко необходимо. Няма нужда повече да излизаш навън.

Той произнесе това безгрижно, но чувствителното ухо на Хилъри долови в тона му скрито отчаяние.

„Няма нужда повече да излизаш навън.“ Нямаш шансове вече да излезеш навън. „Надежда всяка тука оставете“. Добре измислена клетка! Възможно ли беше заради това всички тези различни хора да зарежат родина, принадлежност, ежедневието си? Доктор Барон, Анди Питърс, младият Ериксон със замечтаното лице, арогантната Хелга Недхайм? Дали са знаели къде ще попаднат? Ще останат ли доволни? Това ли са искали?

Вътрешно реши: „По-добре да не задавам прекалено много въпроси… ако някой подслушва.“

Дали ги подслушваха? Шпионираха ли ги? Том Бетъртън явно вярваше в това. Но дали беше прав? Или това бяха само нерви — истерия? Том Бетъртън, помисли си тя, е на ръба на нервна криза.

„Да — каза си тя мрачно — и ти можеш да стигнеш дотам, моето момиче, след половин година…“

Какво става с хората, чудеше се тя, когато живеят по този начин?

Том Бетъртън й предложи:

— Искаш ли да си полегнеш и да починеш малко?

— Не — поколеба се тя. — Мисля, че не.

— Тогава може би е по-добре да дойдеш с мен до регистратурата.

— Каква е тази регистратура?

— Всеки, който бъде засечен да влиза тук, минава през регистратурата.

— Звучи ми много казармено — или май исках да кажа болнично?

— И двете — добави Том Бетъртън. — И двете. Организацията тук е наистина страхотна.

— Така се говори — обади се Хилъри. — Искам да кажа, че всичко зад желязната завеса наистина е прецизно планирано.

Постара се да вложи достатъчно ентусиазъм в гласа си. В края на краищата Олив Бетъртън по всяка вероятност е споделяла възгледите на партията, макар че по списък не се е водила за неин член:

Бетъртън уклончиво отвърна:

— Много неща има да разбереш — и добави бързо: — По-добре не се мъчи да усвоиш всичко наведнъж.

Целуна я отново по особен, привидно нежен и дори страстен начин, който в действителност беше леденостуден и прошепна тихичко в ухото й:

— Продължавай театъра! — и изрече високо: — А сега да вървим в регистратурата.