Райнхолд Меснер
Моят живот на ръба (8) (Автобиография в беседи с Томас Хютлин)

лог

„След моята смърт достатъчно дълго ще спя: сега нека гледам слънцето и нека се наслаждавам на светлината…

Когато умра, ще жадувам за нея.“

Раул Шрот, „Гилгамеш“

Х: Господин Меснер, кое според вас е най-голямото ви постижение?

М: Че оцелях.

Х: Кое поражение ви мъчи най-много?

М: Смъртта на брат ми под Нанга Парбат.

Х: Една стара боксьорска мъдрост гласи, че с времето потупването по рамото отзад вреди повече от ударите отпред. Какво научихте от това поражение?

М: Стигнах до заключението, че животът е ограничен и има стойност, само ако човек го изчерпи до дъно и му се наслади докрай. Аз живях много по-интензивно, след като тази трагедия едва не ме уби.

Х: Следователно смъртта на брат ви не ви изолира, а по-скоро ви освободи?

М: Тя ми показа моите граници, моята преходност и ме предизвика да продължа да живея с двойна енергия.

Х: Кое беше най-важното решение в живота ви? Съдбоносното слизане от Нанга Парбат?

М: Не, това беше решението да живея според моите желания, представи и мечти, а не според тези на родителите, учителите или братята ми. Не се оставих да бъда напъхан в един буржоазен, послушен свят.

Х: Вие поначало сте малко саможив. Смъртта на брат ви усили ли тази склонност?

М: Отричам да имам склонност към саможивост. Като дете катерех сам, когато нямах партньор, или другите оставаха долу, защото мислеха, че времето ще се развали. Но много повече се страхувах от солови изкачвания, отколкото от турове или експедиции в свръзка.

Х: Но все пак постиженията, чрез които извършихте революция в алпинизма и си спечелихте най-голямо признание, бяха соловите изкачвания на Нанга Парбат и Еверест. Там, където другите се мъчеха месеци наред с тонове багаж и десетки помагачи, вие грабвахте малка раница и само за няколко дни стигахте сам до върха.

М: Експедицията на Нанга Парбат през 1978 г. беше логичната следваща стъпка в тази редукция, за която говорих. Оставяш всичко: оборудване, помощни средства като радиостанция и сателитен телефон. Накрая оставяш и партньора. Това беше цяла верига от събиране на опитност, която ми позволи да направя и тази последна крачка. Докато самият Еверест беше нещо като самоизпитание. Тогава търсех отговор на въпроса: „Ще мога ли там, горе, да бъда наясно със себе си?“

Х: Къде според вас е основният проблем на соловите изкачвания?

М: Техническите трудности не са по-големи от изкачването с партньор. Но да не можеш да говориш с никого, да няма с кого да споделиш страховете си, радостта, съмненията — това се превръща в огромно психическо изпитание.

Х: Перифразирайки една мисъл на Уинстън Чърчил, означава ли това, че най-много ви е било страх от страха?

М: Не и през деня. В повечето случаи денем се чувствам добре. Обичам да съм сам. Вървя, често сам си говоря. Вечер обаче се появяват проблемите. Не защото ме е страх, че може да ме нападне някой леопард, а защото в тъмното се умножават опасностите. Когато си бездеен и на тъмно, става трудно да бъдеш наясно със себе си.

Х: Страхът от тъмнината не е ли привилегия на малките деца?

М: За да оцелеят, хората се нуждаят от топлина, от твърда почва под краката, от светлина. Ако някой от тези елементи липсва, се появява страхът. Никой не обича нощем да е сам. През 1969 г. катерих соло най-трудните турове в Алпите: северната стена на Дроат, „Филип-Флам“ на Чивета — и двете високи около 1000 метра. Северната стена на Дроат дотогава не бе изкачвана без падане. Аз не се осмелих да тръгна по тези стени в два часа през нощта, за да имам пред себе си целия ден. Тръгвах от хижата чак на зазоряване. Утринната светлина разсейваше моите страхове.

Х: На Нанга Парбат обаче няма уютни хижи.

М: Най-напред се учех какво да правя, за да не се побъркам. Мъчително се учех да преодолявам чувството, че съм оставен сам на себе си.

Х: Какво става с вас през нощта?

М: Всички опасности нарастват, а способностите ми намаляват. Мисля, че това става инстинктивно. Нощем човек трудно реагира на опасности. Преди 100 000 години сме били будни при появата на опасност, защото е трябвало да внимаваме. В група оцеляването е било по-лесно. Ето защо сме се събирали на орди. Тези прачовешки инстинкти все още са част от нас. Няма проблем да си го призная. Опитвам се обаче да се справя с инстинктите си.

Х: Следователно обичате да бъдете сам, а ако са необходими партньори, то е от чист егоизъм и чувство за самосъхранение.

М: Никога не съм крил, че съм егоист. Така е честно. Всеки човек е егоист и когато ни изправят до стената, ставаме още по-големи егоисти. В противен случай често не бихме оцелели. Това не е положително или отрицателно, а факт. Всичко друго е лъжа. Въпреки това вярвам, че съм направил повече за обществото от мнозина самозвани алтруисти.

Х: Въпрос на дефиниция — егоизмът на много алтруисти се състои в това, да помагат на другите, а егоизмът означава преди всичко помощ на самия себе си.

М: И на други. Колко души съм свалил от върховете, оказвал съм им подкрепа, спасявал съм ги? По този начин живях живота си така, както съм искал. Баща ми желаеше да ме направи послушен бюргер — трябваше да стана птицегледач. Херлигкофер дори не ме остави да разкажа какво се случи на Нанга Парбат. През 70-те години бюрократите в Южен Тирол се опитаха да направят невъзможно участието ми в експедиции, тъй като съм се бил изразил политически некоректно. Сега се опитвам да изградя музеи на тема „Планини“ и пак трябва да преодолявам огромна съпротива. Бих могъл да представя всичките си проекти като алтруистични, но не го правя, а само казвам: „Бих искал да осъществя това или онова. Кощунство ли е да дадеш най-доброто от себе си, да правиш това, което правя аз?“

Х: Въпреки тази съпротива накрая вие винаги печелите и получавате това, което искате. Днес вие сте най-известният жив алпинист в света. Вашите книги се продават в милиони екземпляри. Коя е причината вашето его все още да се чувства неудовлетворено?

М: За съжаление — или за щастие — имам силна вродена агресивност. Един мой приятел, който е лекар в Цюрих, ми каза веднъж, че не познава никой друг, който при смъртна опасност да развива такава агресивност. В такива случай се превръщам в див звяр. Очите ми се разширяват, тялото ми произвежда енергия, смелост, гняв. Автоматично се отделят невероятни количества адреналин. Нещо като помощ за оцеляване. Без тези инстинкти аз и редица мои партньори от екстремни турове днес щяхме да сме мъртви.

Х: Това, което ви спасява живота в зоната на смъртта, не може да бъде рецепта за общуване в цивилизацията.

М: Срещу противниците ми, които искаха да ме злепоставят, смачкат и изолират, често използвах същите средства, с които се борех с опасностите в дивата природа, и постигах целите си. Може би с възрастта съм запазил този начин на поведение, защото ми е носел успех. Ние, хората се учим чрез опита и заблудите.

Х: Съзнателно ли предизвиквате тези изблици на гняв?

М: Аз мога и да се преструвам. Ето, вчера отново избухнах заради шепа чиновници, които пречат на биологичното ми производство. Беше толкова страшно, че тези хора може и да ме дадат под съд. Когато се опитват да ме водят за носа, мога да избухна и не гарантирам за нищо. Често в собствен ущърб.

Х: Замислял ли сте се за участие в курс за овладяване на гнева? Помогнал е дори на Наоми Кемпбъл, манекенката, за която се говори, че пребивала асистентката си с телефонна слушалка, когато нещо не й харесвало.

М: Аз мога да се владея и въпреки това не давам да ме водят за носа. Времето ми е прекалено ценно. А и още не съм помъдрял.

Х: Значи ще продължавате да беснеете, колкото и отблъскващо да е това?

М: Ако имам идея, която е легална и не вреди никому, защо да позволявам да ме възпират разни бюрократи, противници, търгаши или журналисти?

Х: Кой има право да ви критикува на този свят?

М: Всеки човек, който след това ще се почувства по-добре. Аз понасям повече критика, отколкото могат да изтърпят всички други алпинисти взети заедно. Дори не е необходимо да е обоснована. Само искам от време — навреме да имам право на отговор.

Х: Ето още едно изказване, което със своята крайност надали е подходящо да ви спечели нови приятели.

М: Нима трябва да лъжа, да фамилиарнича, за да бъде обичан? Аз не реагирам на критиката, не предъвквам постоянно едно и също. Реагирам само, когато ми се пречи да осъществя идеите, плановете и намеренията си. В крайна сметка моите идеи помагат на всички.

Х: Вашата първа жена Уши Деметер бе казала веднъж за вас: „Не познавам никой друг, който така силно иска да бъде обичан и да прави толкова малко за това“.

М: Не искам да се преструвам, за да си спечеля признание и любов. Да се усмихвам непрестанно. Няма да проституирам заради някого и най-малко заради журналистите. Не мога. Да, аз искам да бъда обичан, но такъв, какъвто съм. А не както другите искат да ме видят. Желанието да бъда такъв, какъвто съм, е фундаментално.

Х: С извинение — вие дължите успеха си не само на факта, че изкачихте високи върхове, а и защото можахте да разкажете за това. Много списания участваха във финансирането на ваши експедиции. Десетилетия наред много журналисти умножаваха вашата слава. Без съвременните медии феноменът Райнхолд Меснер нямаше да съществува.

М: Оставям това на втори план. Като разказвач винаги съм се изявявал сам. Аз съм търсач на приключения и бард, който се връща у дома и разказва. На първо място съм човек, който сам е изградил себе си. Разпространяването на моите истории от медиите сигурно ми е помогнало. Никога не съм се оплаквал от това. Само че историите ми не бива да бъдат фалшифицирани, за да се продават още по-добре.

Х: Медиите са спечелили от вас и вие сте спечелили от медиите.

М: Да, в едно съвместно съжителство. При финансирането на експедициите сключвахме сделка. Една история си има и финансово изражение. Защо да я подарявам? И въпреки това никога не съм се домогвал до интервюта, до публичност. Искам да съм свободен по време на пътуванията. Не, никога не съм разказвал историите така, че да се приемат добре. Други обичат да се натрапват, но и аз знам как става това. Достатъчно е само да бръщолевя екзалтирано за близостта до Бога там, на върха, за идеализма, за желязното приятелство, за алпинисти, които са по-качествени хора, за вярност до смърт — или каквото там принадлежи към кича на алпийската литература. Животът ми показа друго. Друг свят, друга човешка природа. Той ми показа, че горе, на върховете, се случва същото, както и тук, долу. За щастие. Много симпатични хора катерят в планините — почтени момчета и момичета, деца и старци. Но има и лоши характери, които горе избиват комплексите си, хора, които говорят за другарство в планината, без да са го изпитали и без да знаят колко естествено е да протегнеш ръка.

Х: Журналистът Вилхелм Биторф — впрочем, ето още един голям ваш почитател — писа веднъж, че тези непрестанни предизвикателства в екстремни ситуации са ви дарили със завидно упование в живота. Той смята, че всекидневните грижи са ви чужди. Проблеми като „Откъде ли ще получавам пенсия?“ или „Дали колата ми ще мине на преглед?“ отскачат от вас. Тази диагноза все още ли е вярна?

М: Така е, но не мисля, че липсата на такива тревоги има нещо общо с екстремните ситуации в моя живот. Причината е по-скоро в това, че винаги съм продължавал да живея. Въпреки огромната съпротива срещу мен, въпреки всичките ми грешки. Когато паднах от зида и лекарите казаха, че вече няма да мога да ходя, не се уплаших за живота си, нямах екзистенциални грижи. Казах си — ще правиш нещо друго, дори и в инвалидна количка. Докато имам цели, които съм си поставил сам, ще имам и надежда.

Х: Може би причината е и в това, че тогава нямахте финансови проблеми? Например вече притежавахте замъка със собствено стопанство.

М: Притежанието е скучно. То означава задължения, отговорност. То ме интересува по-малко от сътворяването. И днес съм готов да предам цялата си собственост на моите деца и да започна от нула. Все пак собственото стопанство ми дава чувство на сигурност.

Х: Няма да ви остави да умрете от глад.

М: Сила ми дава чувството на независимост. При това аз съм само един дилетант. Упражнявал съм всякакви невъзможни професии. Изследвал съм. Работил съм. Често съм имал успех въпреки предвижданията. И то с много простички правила на поведение: не се отказвам и продължавам с цялата си енергия. Това, което правя сега, влагайки в музеите време, усилия и пари, не би направил никой разумен човек. Моят консултант в банката само клати глава. Страстта дори към безполезни неща ме прави силен и в крайна сметка ми дава сигурността и е предпоставка да живея така, както сам реша.

Х: Какво бихте посъветвали хората, които се захващат за нещо с цялата си енергия, но не постигат успех?

М: Разбира се, че трябва да имат и талант. Ако нещо не ми идва отръки, няма и да ме въодушеви. Ако бях туберкулозен, нямаше да стигна далеч като алпинист и никога не бих отишъл на Еверест. Обикновено с пораженията изчезва и страстта. Когато на Нанга Парбат ми измръзнаха пръстите на краката и вече не можех да катеря както преди, тази страст изчезна, започна да преминава. За щастие открих нещо друго — височинния алпинизъм, и го поставих на мястото на старата страст. Способността да сменям целите ми беше от полза и по-късно. И то винаги в подходящия момент. Обикновено забелязвам своевременно, когато нещо не се получава и си казвам, че ми трябва нещо ново.

Х: Ваши са думите: „Интересно за мен е само новото.“ Отегчавате ли се, когато обърнете поглед назад към постиженията си?

М: Отегчавам се, дори когато непознати ме потупват по рамото и ми честитят някой успех. Отношението към моите постижения се променя, само когато се кача на сцената и разказвам за тях. Тогава отново заживявам между ледове и бури, в някоя цепнатина или на заснежена стена. Разказвачът и действащото лице се сливат в едно. Там съм, но се гледам отстрани. Умението да разказвам се дължи на способността да се потапям в минали ситуации и да се идентифицирам с други лица.

Х: Според вас недостатък ли е това вечно пришпорване, тази неспособност спокойно да обърнете поглед назад?

М: Не, това е късмет. Едва ли бих понесъл друг начин на живот. Има време да поумнея. Една последна надежда.

Х: Ваши са и тези думи: „Когато вече нямам идеи, ще се самоубия“. Необходим ли ви е този патос, за да се движите напред?

М: Не мисля, че бих направил всичко, което съм казал. Необходимо ли е? Не, самоубийството не ми е в природата. Надявам се винаги да имам идеи.

Х: Този патос не ви ли притеснява?

М: Не.

Х: Има ли черти в характера ви, които бихте искали да промените?

М: Изблиците на гняв, нетърпението. Ако можех да изчаквам, много проблеми щяха да се решават от само себе си.

Х: Колко минути можете да чакате спагетите си в ресторант?

М: Аз мога да чакам и мога да понасям доста много неща. Ядосват ме измислени проблеми като бюрокрация, завист, изолация. С тях искам да се справя веднага, защото спъват проектите ми. Някои неща остават нерешени и половин година по-късно установявам, че са придвижени в моя полза. Би трябвало да си наложа да изчаквам. Невинаги. Но в повечето случаи. Какво би могло да ме ограничава в последната третина от живота ми, освен собствените недостатъци?

Х: Приятелството важно ли е за вас?

М: Да, много.

Х: Колко приятели имате?

М: Малко. Горд съм, че са толкова малко.

Х: Повече от една шепа?

М: Едва ли.

Х: Защо?

М: За приятелите е нужно време, а и трябва да сме на една вълна. В политиката също срещнах хора, с които се разбирам добре, но не мога да ги нарека приятели. Приятелството изисква доверие, сливане с другия и неговото пълно приемане. Не искам да се преструвам пред приятелите. В противен случай приятелството няма смисъл. Приятелството означава да бъдеш приет такъв, какъвто си и обратното.

Х: Кого от вашите другари от експедициите — Петер Хабелер, Арвед Фукс и Ханс Камерландер, все още бихте нарекли приятел?

М: При случай се срещаме. Но междувременно всеки си е намерил свой свят. Ние делихме опит и винаги сме били общност по целесъобразност. Ситуацията също е различна. Всички опитаха щастието си с нови партньори.

Х: Фукс?

М: Неговият мениджър опита всичко възможно, за да ни раздели. Той успя и Арвед не се противопостави. Какво от това? Дължа му познанията по навигация.

Х: А Хабелер?

М: От тримата с него се срещам най-често. Ние и двамата остаряхме. Той успя и в професията си.

Х: Камерландер?

М: Не е от моята кръвна група. Разбира се, той беше отличен алпинист. В планината с него можеше да се поема риск. Но ако сега ми се прииска да говоря с него за моя музей, не е необходимо дори да питам, дали ще ме изслуша. Той има успех, приспособи се, написаха му няколко книги и следва тенденцията на алпинизма по отъпканите пътища, имам предвид експедиционния алпинизъм. Това не е моят свят. Определящо за моята вселена днес е не толкова отделното действие, а задължението към общото наследство. Важното за Ханс е публичността, а за мен — задният план. Той беше моят най-добър партньор. Обаче приятелят остава до теб и в трудни времена.

Х: Кого от спътниците си бихте нарекли приятел и днес?

М: Никого от тях тримата. Бих говорил за общност по целесъобразност и приятелски отношения. Една връзка оцеля през изминалите четиридесет години. Връзката със Зеп Майерл. Йолц „Мечката“ също е мой приятел. Каквото и да се случи, приятели остават Наирц, Хайм, Хани… Близки са ми приятелите от младежките години във Филньос, с други отношенията охладняха. А приятелството с Ханс-Петер Айзендле укрепна. Днес рядко се срещаме, за да катерим в планината, защото имаме съвсем различни планове и интереси. Днес вече не е възможно съвместно изкачване на южната стена на Лхотце. Всичките ми предишни другари вече са стари за това. Така че тази основа липсва. Едно такова начинание е неосъществимо без съответните умения, без абсолютно доверие. След като тази основа вече не съществува и подобни турове са невъзможни, остава може би само един хубав спомен, но не и жизнено приятелство. Освен ако отново не бъдат намерени общи неща.

Х: Уши Деметер веднъж ви нарече „човекоядец“. Това комплимент ли е?

М: Аз мога да въодушевявам хората, да ги увличам, да ги приобщавам към проекти. За повечето от проектите си мога да докажа, че съответният партньор от общата ни история до такава степен се е сраснал с идеята, че още при зараждането й е бил готов да участва в нейното реализиране. Само така можехме да издържим на тези екстремни турове.

Х: Поглеждайки назад, не ви ли смущава, че голяма част от тези екстремни турове е трябвало да изкачвате с партньор?

М: Не, в никакъв случай. Научих много от другите. С партньор са възможни неща, които не бих рискувал да предприема сам. Приближаването до границата между възможното и невъзможното, между самоотдаването и саморазрушаването, между живота и смъртта, предполага много неща: самоувереност, познания, добър партньор. Другият ми е бил необходим преди всичко като психическа опора. Затова винаги съм разчитал на хора, които могат това, което аз не умея.

Х: Коя е най-голямата любов на вашия живот?

М: Жена ми Сабине. Но аз бях дълбоко свързан и с Уши и дълго страдах след нашата раздяла. Днес вече не.

Х: Тази година ставате на шестдесет. Колко стар се чувствате?

М: Извънвременен. На шестдесет има малка вероятност да умреш от опасност, избрана от самия теб. Така че наистина имам шанс да остарея. Въпросът обаче е как. Любопитството е останало. То е хубаво чувство. Преди всичко сега разполагам със спокойствието да градя моите музеи и да поддържам няколко приятелства.

Х: На какво ще се радвате в бъдеще?

М: Вече съм свършил основната работа. Остава да направя това, което е нужно. А преди това ще разчиствам, ще разчиствам, ще разчиствам. Радвам се на утрешния ден.

Х: Какво ще си остане важно за вас?

М: Още това лято ще празнуваме 200 години от първото изкачване на Ортлер. Зад гърба си имам експедиция в пустиня. Прекосяването на Гоби още веднъж ми показа моите граници. Трябва да се науча да се справям със старостта. Нещо като епилог на времето ми като депутат. Освен това имам намерение да предприема експедиции из замърсени от индустрията градове в бившия Съветски съюз, Китай и в Северния ледовит океан. Това са обезлюдени места, в които обаче сондите все още работят и капе петрол. Освен това и на стари години имам достатъчно предизвикателства: не толкова високи планини и по-малки пустини. И всичко това като една игра. Както тогава, когато бях на дванадесет или тринадесет години. Вече няма защо да се доказвам. Бих искал да направя още един филм, няколко хубави истории. Може и да напиша разказ, да се захвана с някаква идея… моят седми живот. Няма да има затишие, а с неуспеха се научих да се справям. Научи ме самият неуспех. Май съм се провалял по-често от всички други и именно затова успявах в търсене на границата на възможното. И то непрестанно.

Х: На кой литературен герой се възхищавате?

М: Няма такъв. Търся си примерите в действителността.

Х: Коя историческа фигура бихте нарекли ваш образец?

М: Паул Пройс, откривател и философ на изкуството на свободното катерене. Открих личността му в неговите записки.

Х: И въпреки това го компрометирате в един от вашите музеи. Там показвате алпийския чук, с който той уж тайно бил забивал клинове в скалата. Необходимо ли е по този начин да победите единствения си герой?

М: В МММ „Алпийски куриози“ в Зулден има обяснение в любов на приятеля към загиналия приятел, а не злепоставяне. Показвайки неговия алпийски чук, аз го правя по човешки достъпен.

Х: Понякога изпитвате ли нещо като благодарност?

М: Разбира се. Та аз живях фантастично. Предишното поколение можеше през целия си живот да предприеме само една или две експедиции. Ние можехме да правим почти всичко. Изживяхме най-смелите си мечти и дори се самофинансирахме. Не беше необходимо да забиваме на върха австрийското, германското или италианското знаме, защото са ни спонсорирали държавата или някое дружество. Получавахме необходимите средства от свободното пазарно стопанство и така се създаваше делово отношение към успеха, към нашите действия. Да, ние имахме всички възможности. Страхотно време беше. А аз имах щастието да го надживея. Щастието, да не направя фаталната грешка, щастието след 1972 г., да следвам идеите си, щастието да деля живота си с няколко силни жени и при безнадеждност или височинна болест да слизам своевременно. Наскоро, излизайки след приключването на една лекция, някой извика след мен: „Ама вие сте имали и късмет!“ Така е, помислих си, имал съм повече късмет, отколкото заслужава човек.

Х: Кога за последен път сте били щастлив?

М: Нямам проблеми с щастието. Искам да кажа, че не копнея непрестанно за него. А ако го нямам, си го създавам. Много просто. Щастлив съм, когато мога да творя. Няма да съм щастлив, ако в края на живота ми се наложи да седна, да прочета биографията, която друг е написал за мен и да кажа: „Това беше“. Сега започвам нов етап от моя живот и той няма да е последен. Може би способността да намирам нови задачи в съответствие с възрастта е част от щастието, което ме прави „млад“, съзидателен и жизнерадостен. Съпротивата, на която често съм се натъквал, също е част от моето щастие. Човек може да израства от сблъсъка със съпротива и въпреки това да води живот, който сам си е избрал.

Х: Не е ли парадоксално, че щастието може и да връхлети човека?

М: Хубавото чувство не идва ненадейно. Едно хубаво изречение, когато пишеш. Или чаша вино с добър приятел. Или пък разходка в гората. Децата ми, когато играят. Една вечер с жена ми. Една идея. А когато не се чувствам добре, просто отивам да походя.