Райнхолд Меснер
Моят живот на ръба (7) (Автобиография в беседи с Томас Хютлин)

Съхраняване на наследството
1998–2008

„Една изложба трябва да бъде нещо повече от информационна проява. Тя трябва да е като експресионистичен театър: да вълнува!“

Крие Декром, Дом на изкуството, Мюнхен

Силата на изкуството

В сърцето на Алпите, на прага между Севера и Юга, в Южен Тирол, ще има Планински музей на Меснер, едно място, където пътникът ще може да поспре, едно пространство за планините, за нашите истории. Важни за мен са диалогът, общото наследство, колективната биография на алпинизма.

Нима има по-подходящо място за среща на тема „Човек — планина“ от хълма със замъка Зигмундскрон и южнотиролския планински свят? На изток се вижда връх Шлерн, на север — Текселската планинска верига над Меран, а непосредствено под тях е Болцано, столицата на провинция Южен Тирол, наричан открай време „Планинска страна“. Планинският музей на Меснер във Фирмиан ще бъде разширен с още четири: „Ювал“ във Виншгау, където експозицията ще разказва за мита „Планина“ и религиозното измерение на планините; „Доломити“ край Кортина д’Ампецо за вертикалния свят; „Ортлес“ в Зулден, където тема са снегът, ледът, ледниците и всеобщата преходност, както и „Планински народи“ за света на планините. Все още не се знае къде ще бъде последният музей, но идеята за него съществува.

В моя музей реликви, мисли на алпинисти и творби на художници ще общуват помежду си и ще носят информация, без да е необходимо да бъдат обяснявани. Така посетителите, творбите и мястото на тяхната среща ще влязат в открит диалог. Като създател на музея бих искал да остана в сянка, но да представя динамична картина на планините, а не замръзнала действителност. Само така ще се създаде връзка между посетителите и планините, които непрестанно се променят в нашето съзнание. Преходни пространства, които не могат да бъдат родина — това е моят свят. Та нали съм получергар! В Южен Тирол ми е необходимо място, където да се оттегля, когато се връщам от ледени пространства или големи височини, за да мога по-късно отново да тръгна срещу студа, умората и безнадеждността. Моите пътища в планините не са видими линии. Линиите са в главата ми. Дива природа, скални стени и пустини — това са преходни пространства, които в съответствие с нашите представи допускат изкуството, без да се превръщат в родина.

Ето защо моята географска карта има нещо общо с пространство, време и лична отговорност. Спомените също са част от нея. Всяко пътуване е като един живот сам за себе си, като пребиваване навън, на друга планета. При това колкото по-високо се изкачвам, толкова по-дълбоко изживявам страховете си. Колкото по-висок е върхът, към който съм тръгнал, толкова по-широк е погледът върху моето съществуване. Именно това послание трябва да препредават моите музеи.

Когато отивам някъде, където не ми е мястото, се проявява изкуството да се живее — ориентация чрез дезориентация. Защото всички пустини на този свят съществуват първоначално единствено в самите нас.

Х: Вие казвате, че сте получергар, полуномад. Какво означава това?

М: Полуномадите са хора, които имат място за презимуване, а през пролетта, лятото и есента скитат със семейството и животните си, с цялата покъщнина. Отиват там, където има пасища. Получергари има навсякъде по света — в Тибет, в Сахара, в Източна Африка. В най-широк смисъл номадството отново навлезе в нашата цивилизация. Ние си имаме някъде едно сигурно място и летим, пътуваме, пътешестваме по света. Поне някои от нас. Мнозина. Ние сме модерните самолетни полуномади.

Х: В началото на вашата кариера пътувахте непрестанно. Кога усетихте, че и вие се нуждаете от място, където можете да се оттеглите?

М: Винаги съм изпитвал силно желание да имам покрив и затова отдавна си купих и подредих къща във Филньос.

Х: Домът ви беше дървена къща на високопланинското пасище Гшмагенхарт.

М: Прекрасно място! Най-хубавото в Доломитите. Това беше мое старо желание — да имам хижа високо горе в планината. Между горите и скалите.

Х: Какво толкова ви очарова на това пасище?

М: Това е една поляна, не повече от осем хектара, надолу е гората, отзад — Гайслершпитцен, тези прекрасни върхове. На тази поляна лято след лято премина детството ми заедно с моите братя. Разбира се, само по няколко седмици, нали трябваше да се грижим за кокошките! Спяхме в сеното, сами си носехме вода, дърва, ходехме да катерим. Нямаше ток, телефон, магазини. Разполагахме само с това, което бяхме изкачили на гръб. В продължение на десет години мечтаех да си имам покрив точно на това място. Накрая купих две стари хижи, разруших ги и заедно с дърводелци построих тази къща от дървени трупи: кухня с огнище, дневна с камина, много малка тоалетна и спалня. От просто по-просто. Но отвсякъде се вижда Гайслершпитцен.

Х: Защо не се задържахте дълго там?

М: Мислех да остана там, когато вече няма да скитам като полуномад. Все пак трябваше да печеля пари, а това означава телефон, мобилност. Тогава, през 1971 г., все още нямаше мобилни телефони. А и през зимата всичко замръзва. Животът на пасището не беше практичен. Въпреки това мястото е красиво. Именно заради този минимализъм. Ако къщата ми на Гшмагенхарт беше нормална, нямаше да има това очарование.

Х: След това придобихте на търг къщата на пастора в Санкт Магдалена^[77].

М: Да, така стана. Селяните в долината бяха построили къща на пастора, за да остане при тях. Това е било някога. Но той все пак си тръгнал, отишъл в друга долина. По-късно къщата била превърната в старчески дом, а още по-късно — в училище. В края на 60-те години лекарят на провинцията я затворил, защото имала външен клозет, била с обикновени прозорци и нямала канализация. И това в края на шейсетте години! Така че през 1972 г. къщата беше продадена на търг. С удара на чукчето стана моя.

Х: За 6 хиляди марки?

М: За 6 милиона лири, по-късно станаха 6 хиляди марки. Нанесохме се през 1973 г. — жена ми Уши и аз.

Х: Как изглеждаше получергарският Ви живот? Тази къща място за почивка ли беше, където просто се скривахте, за да се подготвите за нови приключения, или я чувствахте като свой дом?

М: Тя беше мой дом. Беше като гнездо. Родителите ми също живееха в тази долина, така че можех да посещавам майка ми, да пазарувам в селото и да си купувам вестник. Не можех да си представя, че някога ще я напусна. Единственото, което ограничаваше мечтите ми във Филньос, беше фактът, че не мога да купя селски имот. Още тогава мечтаех да си произвеждам всичко сам. Дълго време исках да живея като селянин.

Х: Още тогава сте мечтаели за автаркия^[78]?

М: Да, защото полуномадският живот означава независимост и предполага способност сам да си произвеждаш всичко. А без собствено стопанство това е невъзможно.

Х: Какво удовлетворение изпитвате? Шунката може да си я купите и в магазина.

М: По-късно и аз стигнах до заключението, че виното, сланината и хлябът са по-евтини в магазина. Дори е по-евтино да отидеш на хотел, отколкото да поддържаш лятна къща и да я стопанисваш две седмици. Но по-силно беше чувството, че имам място, където мога да остана цял живот, където мога да се връщам. А може би и желанието да пусна корени. Исках сам да се прехранвам. Да бъда независим от успеха в обществото, от доходи, пенсия. Независим до смъртта. Моята мечта за автаркия, за собствено производство се дължи може би и на това, че долината на Филньос е селски регион. Там думата имаха селяните. Те бяха като царе в долината. И това беше правилно. Те са пазителите, те отговарят за традицията, за начина на живот, за това, че сме такива, каквито сме. Човек се ражда в това общество и може да има сигурност само ако притежава земя.

Х: Въпреки това звучи парадоксално. По време на вашите приключения излагате живота си на абсолютна опасност, а у дома искате максимална сигурност, искате да имате собствени прасета, собствено вино, собствено мляко. Искате абсолютен контрол над всичко, с което се прехранвате, а и над устоите на вашия живот.

М: Собственото производство гарантира възможно най-голяма сигурност. На всеки от нас. И преди всичко днес. Селският имот си остава. Не може да ми бъде отнета този вид сигурност, за разлика от наемния труд или държавната пенсия, която например е възможно да бъде намалена. За сметка на това аз имам по-голяма отговорност, необходими са ми знания, занаятчийски умения, енергия. Възвръща се толкова, колкото си вложил като труд. Който не сее, не жъне. Мисля, че в Европа направихме политическата грешка, като отнехме много от отговорностите на човека. Дамите и господа политици зачеркнаха личната отговорност на гражданите и те започнаха непрестанно да претендират — всеки иска повече от всичко: субсидии, доходи, пенсии. Отговорността се носи от други, никой не поставя изисквания към самия себе си и в крайна сметка с нулевия растеж започват разрухата, хаосът. Накрая всички ние увисваме във въздуха. Благотворителната демокрация е задънена улица. Аз обаче искам да нося максимална отговорност за моя живот. Поставям високи изисквания към себе си. Някои го наричат амбиция.

Х: Господин Меснер, какво е за вас родина?

М: Родина е мястото, където са моите деца и където пускам корени.

Х: Следователно Филньос е родина?

М: Беше. Там съм израснал, там беше нашето семейство, Филньос и днес си е там.

Х: Хималаите родина ли са?

М: Не, не. Може би само базовият лагер под K-2 за шест седмици.

Х: Но вие пренесохте във вашите къщи много неща от Хималаите. Защо Южен Тирол да е родина, а Непал — не?

М: Чувството за родина свързвам с Ювал, едно място, където съм създал нещо, при това със собствените си ръце. За мен родината не е толкова детски спомени, гробът на родителите ми или планините от младежките мечти. Родина не е уютът на отминалите дни.

Х: Можете ли да намерите родина в жилище под наем?

М: Аз не, но други могат. Родината също е нещо относително.

Х: Излиза, че вписването в емлячния регистър е предпоставка за наличието на родина?

М: Това също, иначе как ще мога да конструирам, да оформям? Първо трябва да притежавам едно място, така че вписването в емлячния регистър е важно.

Х: Да се върнем към къщата на пастора. Кога се нанесохте в нея с предишната си жена Уши Деметер? Тя също ли искаше тази къща, или вие сам взехте решението?

М: Не аз, а тя реши. И затова и до днес живее там. Това е нейно място, нейна собственост, нейна отговорност. Тя наблюдаваше строителните работи, а след съвместно обсъждане обзаведе къщата и оформи градината. По време на основните строителни работи аз бях в Хималаите.

Х: Какво отношение имаха хората там към вас? Вие превърнахте алпинизма в своя професия, живяхте с жена, с която нямахте църковен брак, а на всичкото отгоре и казвахте, че южнотиролците имат проблематично, ако не дори погрешно отношение към своето минало.

М: Различно. Тези, които ме познаваха лично, ме харесваха, но повечето ме смятаха за странна птица. А всъщност аз бях един от тях. Уважението на хората към мен нарасна успоредно с финансовите ми успехи. За тях алпинизмът не беше постижение, но когато видяха, че връзвам двата края, решиха, че всичко е наред.

Х: Колко време издържахте в къщата на пастора? Госпожа Деметер ви чака, вие се връщате, тя се радва, че мъжът й най-сетне си е у дома.

М: И на следващия ден вече има нова идея. На по-следващия отивах да тренирам и започвах да купувам екипировка, да правя планове и финансови концепции. Три месеца по-късно вече бях отново на път.

Х: Значи не сте седели на есенното слънце да гледате кравите и да си казвате: колко хубаво е у дома?

М: Това беше причина за нашата раздяла. Тя искаше да отиде в Ню Йорк да види някаква изложба, в Париж или в Прованс. Но на мен времето и парите ми бяха необходими за следващата експедиция. Сигурно е било егоистично, нечестно, но животът ми беше такъв.

Х: Защо не създадохте семейство? Страхувахте ли се, или просто нямахте покой?

М: Не можех да си представя да търся работа, после отпуска на море, през зимата една седмица на ски. Имах още толкова много проекти — Маунт Еверест и много други. Не можех да поема тази отговорност. Желанието за деца се появи по-късно, все пак идвам от голямо семейство. Мисля, че който е израснал в многодетно семейство, рано или късно иска да има деца.

Х: Туристите не ви ли дразнеха?

М: Живеех високо горе на хълма над Санкт Магдалена, междувременно бях станал известен, пишех книги, а това събужда любопитство. Скоро хората от Филньос се сетиха, че туристите сигурно ще искат да надзърнат в къщата на Меснер. И когато валеше, съдържателите на кръчми и пансиони казваха: хайде да отидем при Меснер. Техните клиенти естествено се радваха.

Х: С автобуси ли идваха?

М: И това, но аз не можех непрестанно да посрещам гости, къщата ми не беше хан.

Х: Идваха и искаха да разгледат къщата, така ли?

М: Трябваше да се заключвам. Това е една от причините, поради която имах толкова малко приятели в долината. При нас не можеш просто да си заключиш къщата. В една планинско село това не е прието. Всеки идва, без да се обажда предварително. Това е обичай.

Х: Хората просто отваряха вратата и влизаха?

М: Преди тридесет години във Филньос все още беше възможно, както се разхождаш и стигнеш някой селски имот, да почукаш и да кажеш: „Добър ден, как сте?“ И ако стопаните имаха време и бяха в настроение, отвръщаха: „Влез, ще хапнем хляб и сланина и ще изпием чаша вино“. Когато се разхождах с майка ми, хората често излизаха пред вратата и казваха: „Госпожо Меснер, заповядайте, влезте!“ и сядаха да си приказват. Така се общуваше в нашите планински долини. Кой е четял вестници тогава? Хората се срещаха и обменяха информация, мисли, спомени и емоции. Според мен това е хубаво. Ако обаче туристите се тълпят пред вратата, това вече е нещо друго. Нямах нито време, нито желание да разказвам на някой летовник на чаша вино как съм катерил северната стена на Айгер или как съм се изкачил на Нанга Парбат. Всеки иска да чуе едно и също. Задават все едни и същи въпроси. По това време вече изнасях доклади — в Мюнхен, Милано, Неапол — пред 2000 души. Да бяха отишли всичките там! Посещавах много градове, щях да стигна и до техния. Но не това искаха летовниците. Те искаха да видят мен…

Х: … да ядат сланина в кухнята.

М: Да. По това време изнасях лекции в алпийски клубове и особено често в Алпийското дружество. Както подобава, след срещата се оттегляхме с ръководството и трябваше отново да разказвам същото, но вече лично, само на тях, до три часа през нощта. Отказах се вече от тази клика, иначе щях да се превърна в дрънкало. Непоносимо е това престорено свойско отношение, това фамилиарничене. Не мога да го понасям. Отделих публичното от личното. Да, излизам публично, но след това изчезвам.

След публична изява си отивам в хотела, а не в частна къща, където да се натоварвам допълнително.

Х: Станали сте прекалено велик за тясната долина на Филньос.

М: Грешите. Но поведението ми бе тълкувано именно така. Бях се превърнал в реклама, в магнит за туристите. Казах на хората, че и без да ми влизат в къщата, нося само облаги на тази долина. Това е моят дом, моля, оставете ме на мира. Трябва да разберете, че съм тук за малко и може би пиша книга, работя или подготвям следващата експедиция.

Х: Филньосци одобриха ли тибетските молитвени знамена, които се вееха на покрива?

М: Дори им харесаха. А също и фигурите пред къщата. Колекционерската ми страст беше толкова голяма, че скоро мазето вече беше претъпкано с тибетско народно изкуство, селски мебели, картини. Още тогава ми беше ясно, че рано или късно ще се наложи да им търся място. През 1979 г. започнах да се оглеждам за замък.

Х: Защо точно замък? Да не сте искали да се окопаете?

М: Търсех нещо като орлово гнездо, идеалното място за живеене на полуномад като мен, където никой не може да почука на вратата, без предварително да се е обадил, където никой не може да ми наднича в двора. Исках да имам спокойствие. В Ювал, този средновековен замък, който купих накрая, не можем да бъдем изненадани от никакви фенове, гости или политици. А и от отдолу, от долината, няма как да се гледа с бинокъл в спалнята. Този замък се намира високо горе, на една скала.

Х: Баща ви винаги е бил против Ювал.

М: Той никога не дойде там.

Х: Какво е имал против Ювал?

М: Казваше, че не ми подхожда, алпинист и замък някак си не се връзват. Прав беше. Сто процента. Един алпинист от Южен Тирол, който не може нищо друго, не е учил и няма професия, не живее в замък.

Х: Да не би баща ви да е мислел, че нарушавате добрите нрави?

М: Той смяташе, че решението ми изглежда високомерно. Освен това се опасяваше, че се изхвърлям. „Който живее така — казваше — лесно проиграва всичко.“ Ние заедно намерихме къщата във Филньос. Той дори ми помогна при покупката. Но не му харесваше, че придобивам имущество, което не отговаря на положението ми. И непрекъснато се опасяваше, че Ювал ще ме разори. Вероятно. А можеше да разсъждава и така: сега момчето ще бъде принудено да си стои вкъщи и най-сетне ще престане с тези опасни пътувания. И двете позиции са буржоазни, но не мога да разбера първата. Ювал беше една възможност, една игра да го доизградя, да го оформя. Аз и днес живея там.

Х: А майка ви?

М: Майка ми го харесваше.

Х: С кого живеехте, когато купихте Ювал?

М: Бях ерген, а един приятел ми показа полуразрушения замък.

Х: Колко платихте за него?

М: 60 000 марки. Тогава това бяха много пари за мен, но не бяха непосилни. Цели две години строих. Предишният собственик ми продаде и два селски имота. Той имаше пари, но беше толкова стиснат, че напълно ги беше занемарил. За съжаление и за щастие, защото само така можех да ги купя.

Х: Бил е прекалено стиснат, за да ги ремонтира.

М: Да, когато покривът протекъл, той го оставил да си тече.

Х: Как изглеждаше Ювал, когато го купихте?

М: Беше затрупан с поне два метра отломки от стените. Липсваше част от покрива.

Х: И защо, въпреки това, се заехте с него? Първия път, когато сте отишъл там, е трябвало да се прекатерите през шестметров зид.

М: И отвъд зида видях хималайски кедри, чимшир и фрески на Рименшнайдер^[79] в столовата. Нямах представа как са попаднали там, но ми харесаха. Много бързо се влюбих в къщата, мястото, излъчването им. Каква светлина, елегантност, топлина! Замъкът изобщо не беше мрачен. Помислих си, че като го оправя, ще бъде идеалното място за мен. Когато го видях за първи път, беше есенен следобед. Слънцето грееше и веднага си помислих: това е моят замък! Сякаш е строен за мен, преди 800 години. Селските имоти купих чак три години по-късно и с това мечтата ми се осъществи. Имах си селско стопанство, отгоре замък, а малко по-късно и семейство. Вече можех да си живея като руските помешчици отпреди двеста години. През лятото — в замък с домашни животни, през зимата — в града.

Х: Кога купихте Ювал?

М: През 1983 г. В началото имаше само едно помещение, където можех да спя. Сега там е дневната. Само то беше обитаемо. Там бивакувах с матрак и спален чувал, когато бях в Южен Тирол и помагах при ремонта.

Х: Казвали сте, че Ювал отговаря напълно на вашето настроение, на вашите представи.

М: Ювал е по-хубав, отколкото съм си представял моя отбранителен замък, моите въздушни кули, моя дом — мечта. Какво разположение само! И този ренесансов палат в средата! Най-хубавият замък в Алпите!

Х: Защо той не ви беше достатъчен? Защо ви трябваше и това, което наричате Ноев ковчег?

М: Стопанствата бяха по-скъпи от самия замък. И не мога да опиша колко бяха занемарени. Къщата в Оберортл почти нямаше покрив. От мазето се виждаха звездите. Навсякъде храсталаци, тръни, бодли. Трябваше веднага да назнача някой да коси. Иначе поляните щяха да отидат. Купих машини. Всичко ново. Там нямаше нищо.

Х: Не беше ли за вас тайно удовлетворение да притежавате Ювал и така да покажете на южнотиролци, че не само можете да изкачвате високи върхове, а и да се издигате в обществото?

М: Що за въпрос! Никой друг не искаше този замък. Ако смятах да правя кариера в обществото, трябваше само да се приспособя. Но аз не исках. По това време дори не изключвах възможността да напусна Южен Тирол. Важни за мен бяха моите „въздушни кули“, а не да се изтъквам. При това стопанството ми носеше само проблеми, поради което за първи път се обърнах към един политик, Луис Дурнвалдер, шефа на правителството. Той пределно ясно ми заяви какво мисли: „Глупаво е да се купува такова стопанство. Вие сте алпинист, често отсъствате. Ако се налага да наемете персонал, ще имате само неприятности и дългове. Много неприятности ще имате“. Колко прав беше! Даде ми съвет: „Заедно със стопанствата в Ортл може да се купи и една гора, която преди е принадлежала на замъка, не е скъпа“. Учудих се колко подробна информация има. „Дали ще купите гората, си е ваша работа. Стойността й по-скоро ще расте, а към нея има и ловно стопанство.“ Да, Дурнвалдер имаше право, сто процента. Аз обаче се върнах у дома и в крайна сметка купих само стопанствата. Дали това го е ядоса. Той все пак ме посъветва: „Сега ви остава само едно: да направите най-доброто от тези стопанства. Ще ви изпратя най-добрите си хора“. Те трябвало да ме консултират. Изпрати ми най-големия специалист по ябълкови насаждения, както и експерти по лозята и говедата. Придружаваше ги лично. А за консултацията получиха само закуска.

Х: Дурнвалдер не се присмя на плана Ви за производство на екологично чисти продукти?

М: Каза, че идеята е изключителна, но нямало да проработи. Днес вече не било възможно да има биологично стопанство. Но аз все пак го направих — с изключение на гроздето. Сега имам биологично стопанство с говеда, лозя и малко овошки. С интегрирано отглеждане на култури. Ако случайно мине насам, Дурнвалдер винаги ме пита: „Все още ли оцеляващ финансово?“ Колко прав беше той!

Х: А вие какво отвръщате?

М: „Оцеляваме. Имаме малко проблеми, но се държим“.

Х: Винаги сте казвал, че заседналият живот рано или късно ще ви донесе леност и депресии.

М: Да.

Х: Това не се ли случи в Ювал?

М: Не стигнах чак дотам. А и още не съм приключил с подреждането. Все има нещо да се прави. Появи се и идеята да превърна Ювал в музей, който да се издържа сам.

Х: За вас подреждането на Ювал по-важно ли беше от обитаването му?

М: Ювал се превърна в един вид тематичен парк. Едно малко обобщено произведение на изкуството. Част от идеята ми за няколко музея.

Х: Обичате ли лете да си седите в градината и да се наслаждавате, или отново не намирате покой и си мисиите: „Ето тук ще закача една картина. А кога ли отново ще тръгна на път?“

М: Наслаждавам се на всяка вечер в замъка. Преди всичко, когато дойдат децата и кажат: „Хайде да вечеряме навън или да запалим скарата“. Тогава отиваме на двора и се радваме, че сме заедно. Но няма да ме видите да седя и да си казвам: „Сега вече успях. Достатъчно“. Каквото съм направил е хубаво, но никога няма да бъде достатъчно, фантазията ми се развихря от нови идеи, от възможността да изграждам, а не от удовлетворението, че на (карата се пече агнешко от собственото ми производство. Разбира се, че се наслаждавам на чаша вино от моето лозе. Радвам се и на продуктите от биологичното ми стопанство — мармалади, зеленчуци, собствени наденици. Най-много се радва семейството. Наслаждавам се на горите, поляните и околните стопанства, на свободно ходещите наоколо свине, но само това не стига. Не е достатъчно за емоционалния ми живот. Притежанието е нещо скучно. Убеден съм в това. Всичко, което имам — знания, ноу-хау, имот, дори изкачването на Еверест, след време става банално, а с това и скучно. Върхът е предизвикателство, преди да го изкача. И това предизвикателство ми е по-ценно от успеха след това. Опитът остава, поне известно време. Но при мен любопитството, интересът към следващия въпрос са винаги по-силни.

Х: Еверест също ли стана скучен, след като слязохте?

М: Да, няколко седмици след това. Тогава вече бях на път към Нанга Парбат.

Х: Върхът ви интересува само, докато се изкачвате. Само тогава ли той е всичко за вас?

М: Идентифицирайки се с поставената цел, върхът наистина е всичко. Иначе няма да стигна горе. Аз не съм свръхчовек. Само съм способен да се концентрирам върху крайната цел. Отново и отново. След тази крайна точка са ми необходими нова задача, нова идея, нов проект. Досега винаги съм имал щастието да се въодушевявам от следващата идея. В съответствие с възрастта. Не е изключено музейният ми проект да е предизвикателството, което ми е необходимо на стари години. Или за да не се отчая.

Х: Това звучи, сякаш страдате от маниакална депресия.

М: Не, не страдам. Напротив, когато действам, ме обзема жизнерадост.

Х: Най-напред се палите по една идея, а после, когато тя вече е осъществена, изпадате в тъга.

М: Не, това не е тъга, а нещо като дълбоко вдишване и издишване, придружено от съзнанието за стойността на живота. Но той има стойност, само ако отново го изпълня със съдържание. Ако вложа себе си.

Х: Често ви упрекват в егоизъм, а и вие самият се окачествявате като егоист. Това ли е егоизмът — да построиш пет музея в Южен Тирол?

М: Аз не ги правя за Южен Тирол, а за себе си. Строя ги, защото искам и трябва да ги направя. Така, както непременно трябваше да изкача Еверест, сега уреждам планинския музей. Това е моята възможност да се изразя. Писах книги, за да се изразя, изкачвах върхове и прекосявах пустини. Сега имам чувството, че трябва да вложа в един музей всичко, което знам или не знам. Така мога да се изразя по-добре, отколкото с други средства. Ако действаме с вдъхновение, не вредим на обществото. Напротив. Само онези, които се нуждаят от оправдание за егоистичните си действия и настояват за признание, не могат да живеят в мир със самите себе си. По-далеч от мен такива идеалисти!

Х: Защо планината може да намери по-добър израз в един музей, отколкото в един филм?

М: Важна за мен е природата на човека, а не планината. В музея разполагам с повече изразни средства — изкуство, текст, музика, шумове, те ми дават много повече възможности, отколкото другите медии. На първо място ме интересува какво се случва с човека, когато отива в планината. Който отива там, се връща друг. Не планината се променя от нашето катерене, а ние самите ставаме други. В самата планина не става кой знае какво, освен ако не построим хижи, пътеки, шосета, въжени линии или друга инфраструктура. С нашите котки най-много да оставим някоя драскотина. Но с човека се случва нещо. Там, горе падат всички маски и дори долу, след слизането, другарят от върха показва истинското си лице. Завист, ревност, алчност си пробиват път едва тогава, когато така нареченият добър другар се върне при себеподобните си. Тази истина, както и нашата история и общата ни страст, ще намерят място в моите музеи. Накрая ще има за всекиго по нещо: за алпинистите и техните критици, за любителите на изкуството, за всички посетители. Разбира се, и за Южен Тирол като туристическа страна и за самия мен. Паралелите са очевидни. Винаги съм казвал, че алпинизмът е самоцел. Няма никаква друга причина, никаква друга мотивация за изкачването на един връх от собствените страст, амбиция и възторг от природата.

И в музейния проект не се отказвам от изискването, което поставям към себе си, да го осъществя възможно най-добре и дори по-добре от другите. Винаги съм държал на качеството. С него нямам проблеми, а с посредствеността. Само защото смело отстоявам идеите, проектите и претенциите си, често ме наричат егоист. Искам да видя човек, който не е егоист. Пикасо беше чудесен егоист, който нарисува картините си, защото трябваше да го направи. Но мисля, че този егоист Пикасо даде на човечеството нещо неоценимо. Ние щяхме да бъдем по-щастливи, ако повече хора имаха възможност да се изразят според собствените си представи, нужди и потребности.

Х: Как стигнахте до идеята за музеите?

М: Както повечето неща в моя живот, идеята се появи, като следвах пристрастията си. През 1967 г., написах едно есе за свободното катерене, което озаглавих „Смърт на невъзможното“. Един от източниците, който ми даде най-голямо вдъхновение, принадлежи на един катерач с име Паул Пройс. След публикуването на есето получих писмо от възрастна дама, писано с разкривен почерк, който едвам разчетох. Това писмо ми отвори очите. Тя пишеше с възхищение за своята младежка любов Паул Пройс — евреин от Виена, образован, общителен, невероятно умен. Пройс загива през 1913 г. След няколко писма „за разговорка“, дамата ми изпрати един чук, алпийския чук на Паул Пройс и ме помоли в края на живота си да го предам на съмишленици или да го направя публично достояние. Този чук се търкаляше дълго време в мазето, но аз знаех, че не бива да остава там. И така, тази необходимост ми даде повод през 90-те години, когато бях със счупен крак, да създам един музей. Нарича се „Алпийски куриози“ и се намира в Зулден под Ортлер. Купих една къщичка в Зулден, развих концепцията и написах текстовете заедно с Кристоф Рансмайр. Историите следват метафората на цепнатините. Цепнатината е отвор в скалата, изображение на разстоянието, което зее между желанието и действията на най-добрите алпинисти. Дори при катерач като Пройс мисленето е в пожелателна форма: „Аз бих искал да катеря без клинове“. Обаче фактът, че е забивал клинове, макар и само два пъти през живота си, го прави повече човек. Пройс, моят идол, винаги е носел чукче.

Моят минимузей „Алпийски куриози“ е отворен за посетители. Подарих го на селото. Правеше ми удоволствие да събирам, да подреждам, да пиша текстове, както се прави при писането на книга. Така например, там показвам парче от скъсаното въже на Едуард Уимпър, който оставя на Матерхорн четирима другари и бива упрекван, че сам е прерязал въжето, за да загинат, а той да си присвои славата. До него е пикелът на Тони Егер, който пада на Серо Торе, а неуспехът на това първо изкачване на върха бе разкрит чак с намирането на пикела. Това също е хубава история. Малко по-нататък виси парче от един кръст, поставен преди 500 години при първото изкачване на Мон Егюйи във Франция. Като пример до него съм поставил роолплъгов клин и длето на Емилио Комичи, който в навечерието на великолепната премиера по северната стена на Чима Гранде през 1933 г., пише: „Може да се носят клинове, карабинери, примки, въжета, въжени стълби, но никога длета“. И все пак той е носел каменоделско длето. Намерено е от следващата свръзка, изкачила стената по този маршрут. Пет години се молих, докато получа длетото, тази частица алпийска история, тази истинска реликва. Какво имам още? Книгата на героите от Айгер през 1938 г. за първото изкачване на северната стена. Главата, писана от Хайнрих Харер, завършва с думите: „Изкачихме се над върха чак до нашия фюрер“. Не ми е ясно как става това, но ето още едно изречение, което хвърля светлина върху нашата история. Как може да се изкачиш над върха? А освен това — и тук е поантата — Харер винаги е отричал близостта си с фюрера.

Х: Основният музей ще бъде в националния паметник на Южен Тирол Зигмундскрон. Защо точно там?

М: Това е един замък край Болцано, който запада от 400 години и след съдебен процес бе присъден на провинциалното правителство. Отвън се издигаха камари боклуци и никой не знаеше какво да прави с него. Внесох предложение и ми бе разрешено да го ползвам ограничено време. Замъкът се намира непосредствено до магистралата, така че там не може да се живее. Подходящ е само за музей. Започнах да инвестирам в Зигмундскрон. Платих обезщетение на тамошния гостилничар. Дадох поръчки на художници. Планирах. Изведнъж се развихри кампания срещу мен, подета от двамата братя, които контролират медиите в Южен Тирол — Тони и Михаел Ебнер. Безпрецедентна кампания, изпълнена с коварство и спекулации. И до днес не разбирам защо.

Х: Публикували ли сте книги в тяхното издателство?

М: Да, първите ми книги излязоха при техния баща. Мисля, че тогава бях от авторите с най-голям успех. Отношенията ни бяха делови, а не приятелски. Нещо като общуване по целесъобразност. След експедицията на Еверест, когато казах, че носната ми кърпичка е моето знаме, медиите на Ебнер започнаха да стрелят срещу мен. Ежедневникът „Ди Доломитен“ премина всякакви граници. Тъпкаха ме седмици наред. Така ме дискредитираха, че отидох в издателството и си поисках правата върху книгите. Тогава Тони Ебнер-старши ми каза, че без него нямало да мога да се изправя на крака в Южен Тирол. Тръгнах си и намерих издател извън Южен Тирол. По-късно отказът от правата бе потвърден и писмено.

Х: Имате стари сметки със семейство Ебнер. Имахте ли чувството, че искат да ви видят далеч от Южен Тирол?

М: Останах с такова впечатление. Във всеки случай те знаеха, че ще остана, ако получа Зигмундскрон.

Х: По какъв начин се опитаха да осуетят плановете ви?

М: Те упражниха натиск дори върху председателя на правителството. Това можеше да се прочете в местната преса. Тогава се говореше следното. Двамата братя се обадили по телефона на председателя и му казали да отиде в редакцията. На срещата го заплашили, че Меснер в никакъв случай не бива да се разпорежда в Зигмундскрон. „Ние ще простреляме Зигмундскрон. И ако не се махнеш от пътя, ще бъдеш прострелян и ти!“ Това изречение, публикувано с огромни букви в заглавие на южнотиролския седмичник „FF“, по-късно бе опровергано. Двамата братя твърдяха, че не било точно така. Председателят на правителството също помести опровержение, че изречението не звучало точно така.

Х: Говори се, че имало някакво допитване, според което седемдесет процента от немскоезичното население на Южен Тирол се обявило срещу влизането ви в Зигмундскрон.

М: Така е. Дори резултатите са верни. Не само, че въпросът беше поставен подвеждащо, а и месеци наред хората биваха насъсквани срещу мен. Как може да се пита така: „Смятате ли, че е правилно Райнхолд Меснер да получи Зигмундскрон като подарък с пари от провинциалното правителство?“ Не, аз не получавам Зигмундскрон като подарък. Напротив, дори поех задължението да влагам там лични средства в продължение на тридесет години, да го отворя и да го ползвам без субсидии.

Х: Какво ще стане след тридесет години?

М: Зигмундскрон ще се върне на провинцията с всички идеи, които съм вложил в него. Разбира се, имам право да си взема предметите от експозицията. Но аз имам амбицията да го направя толкова интересен, че южнотиролци да се радват, ако внуците ми останат там, и да кажат: „Задръжте го!“ Вече казах на децата си: „Ако след тридесет години не съм между живите, а вие имате успех в професиите си и не желаете да се занимавате с моите музеи, подарете ги на провинцията. Не си заслужава да ги продавате“.

Х: Въпреки това седемдесет процента от немскоезичните тиролци казват: „По-добре без Меснер!“

М: Може би повече от седемдесет процента са против мен. Нищо чудно, щом седмица след седмица биват насъсквани срещу мен. Ще го преживея.

Х: И въпреки това искате да направите нещо за тази страна?

М: Да.

Х: Защо?

М: Аз съм южнотиролец.

Х: Те са против вас, а вие искате да им подарите музей?

М: Аз съм израснал в тази страна. Тя е и моя. Тук съм си у дома. Не изключвам вероятността да се кандидатирам за ландтага през 2008 г., по време на следващите местни и: бори. Въпреки всичко. Ще го направя и заради моите деца, които могат тук да си създадат родина. Засилва се чувството, че идеи за бъдещето са възможни там, където всесилната Народна партия вече не дава отговори. Значи тази страна трябва да намери мястото си в глобализиращия се свят. А аз съм част от нея. Ние имаме ключова позиция в Европа. Имаме фантастична възможност, която не бива да проиграваме. Председателят на нашето правителство работи отлично, но понякога се оставя да го повлече течението, защото невинаги се противопоставя на популисти, монополисти и разни псевдородолюбиви съюзи, които мислят само за членската си маса или за сделките си. Аз съм южнотиролец и оставам тук. Въпреки че понякога ми е идвало да кажа: „Отивам си!“ Във връзка разправиите около музея ходех често в Тренто и Инсбрук. Предложено ми бе, ако не получа Зигмундскрон, да построя голям обект на някой хълм в долината на Еч^[80] или Ин. Навсякъде бих намерил място за осъществяване на моите идеи, но най-доброто място за този проект е и си остава Южен Тирол. И затова се борих за него. Докрай.

Х: Защо не ви стигна един музей, а трябваше да правите пет?

М: Това ме питат и децата. В Зигмундскрон няма достатъчно място. Теренът е прекрасен за големи скулптури, но няма къде да разположа картините по темите „Скала“, „Лед“, „Планински народи“. Така че потърсих филиали на Зигмундскрон, за да може накрая цялата страна да се превърне в пространство за преживяване на планината.

Х: Дойчес музеум в Мюнхен побира цялата си колекция в една сграда.

М: Естествено, на такава площ! Дойчес музеум не само е по-голям, той има складови помещения, цели зали. Деветдесет процента от съкровищата му са в подземия. Разбираемо е, че му трябват субсидии в размер на милиони, за да може да съществува. Аз не получавам подкрепа. Моите музеи трябва да се издържат сами. Освен това екстремното им местоположение е част от моята концепция. Музеят на Доломитите се намира на скален връх, висок 2181 метра. На края на света! Но мястото има толкова силно излъчване, че посещението си заслужава дори само заради това. А и напълно подхожда на темата „Скала“.

Х: Каква е концепцията на музея?

М: В един музей от пет части бих искал да вложа наследството на алпинизма, да разкажа всичко, което съм научил в планината чрез творби на изкуството, реликви и цитати. Центърът се намира в замъка Зигмундскрон край Болцано. Понеже старите отбранителни съоръжения са паметник на културата и не могат да бъдат преустройвани, остава много малко място за темите, които искам да разработя. В интерактивния музей в Болцано (МММ Фирмиан) предлагам музика, литература и театър на тема „Планина“, а също история на алпинизма и планините на света. В „Ювал“ във Виншгау, западната част на Южен Тирол, се спирам на религиозния аспект на планините. В Зулден под Ортлер темата е „Лед“, а на Монте Рите край Кадоре представям вертикалния свят. В центъра са Доломитите, най-прекрасните планини на света! Освен тези четири търся подходящо място за последния, пети филиал и темата „Планински народи“. В него ще представя начина на живот на хората от всички планински региони. А всичките пет, под името Messner Mountain Museum (МММ, Планински музей на Меснер) ще могат да бъдат посещавани в рамките на една обиколка. Аз фигурирам само като инициатор и не се появявам в музеите.

Х: Какво показвате в МММ Ортлер?

М: Изображения — от леден кристал до 4000 метра дебела калота от Антарктика, от лавина до полярно море. Върховете на масива Ортлер символично представят айсберги, а Юлиус Пайер^[81], алпинист, полярен изследовател и художник, е връзката между елемента лед и публиката. Музеят се намира под земята, в подножието на връх Ортлер, който се извисява непосредствено над входа. В самия музей могат да се видят фирнови полета, ледоход, можем да чуем пукането на леда, грохота на падаща лавина, но и тишината извън ски курортите.

Х: В какво се изразява участието на вашия приятел Кристоф Рансмайр?

М: Неговият прекрасен роман „Ужасите на леда и тъмата“ ме накара да се замисля, какво е останало от нашите приключения и местата, на които са се случили. Кристоф ми помогна при написване на текстовете за МММ „Алпийски куриози“. Негова е идеята в МММ „Доломити“ да се свържат реалните планини с техните изображения. Той ме консултира и за МММ Фирмиан. Пътувахме заедно, дискутирахме и така станахме приятели. Общият ни опит в планината се вля в музеите. А работата ни кара отново да отиваме в планината. Обичам да тръгвам на път с него.

Х: Във връзка с това какво означават за вас творбите „Shit happens“ на Щефан Хубер и видеоинсталацията „Thaw“ на Дък Ейткън?

М: Работите на Щефан Хубер — в МММ „Доломити“ са изложени три върха от гипс, в МММ „Ортлер“ една лавина, а в МММ Фирмиан ще има инсталация за покоряването на Алпите — имат голяма изразна сила и говорят сами за себе си. Именно затова, поставени в средата на помещението, те допълват моята сбирка и я превръщат в общо произведение на изкуството. Дък Ейткън разказва историята на водата и леда. Мястото й е в Зулден, но повече не искам да говоря за това. Творците, които имат какво да кажат, получават от мен ролята на посредници, но аз не коментирам работите им. Показвам творбите им в контекста на други изображения и така се получава среда, която позволява на всички посетители да се докоснат до темата.

Х: Каква е концепцията за Ювал?

М: МММ Ювал се роди бавно. Днес моето семейство живее в замъка през лятото, а през пролетта и есента той е музей. Сбирката е посветена на религиозните представи на хората за техните планини, при което централно място заемат ламаизмът, тантризмът и анимизмът.

Х: Централна фигура в сбирката ви от тибетско изкуство е митичният Гезар Линг. С какво ви пленява неговият образ?

М: В историческата памет на тибетците той е герой и религиозен водач. Неговото съприкосновение с планините на Кхам и Хималаите е същото като на хората от храмовете и книгите, а това значи архаично. Къде другаде планината е мост към отвъдното?

Х: Какво искаше да кажете на посетителите с тази единствена по рода си сбирка от тибетско изкуство?

М: На Гезар Линг е посветено отделно помещение в Ювал, залата на „1000-та радости“. Така се е наричала любимата му жена. Многобройните експонати, събирани в продължение на тридесет години по време на повече от тридесет експедиции, са разпределени в няколко вътрешни двора и помещения. Въпреки че е окупиран от Китай, Тибет си остава онази снежна страна, където планинските върхове са обиталища на богове. В Ювал разказвам именно за това и го правя с помощта на изкуство от Тибет.

Х: Моите уважения към вашата колекционерска страст, но все пак мястото на сбирка от тибетско народно изкуство е в самия Тибет или поне някъде наблизо.

М: Тибетското народно изкуство е пръснато по целия свят. Червената гвардия на Мао разруши повечето манастири и продаде доста тхангка^[82], бронзови фигури и творби на народното изкуство. В самия Тибет едва ли вече може да се намери нещо. Впрочем, износът на антикварни предмети е забранен. Най-хубавите неща намерих в Цюрих и Лондон, а не в Лхаса. Някои купих в Катманду. Други са от Дхарамсала в Индия, където Негово светейшество, 14-ият Далай Лама, намери убежище заедно с 40 000 бежанци. Аз само съм съхранил част от една култура, която щеше да бъде унищожена. Когато Тибет най-сетне получи културна автономия, моята сбирка трябва да се върне там, откъдето някога е била изнесена от комунистически функционери, бежанци и монаси. Ако междувременно никой не беше поел отговорност за тази изтикана на ръба култура, тя щеше да бъде изгубена. Завинаги. Но ние, които обичаме Тибет, сме много. А тибетският народ е силен и може би ще успеем да спасим неговото наследство.

Х: Каква е идеята на музея „Доломити“ на Монте Рите?

М: Мястото му бе намерено случайно, но то е най-доброто сред „Бледите планини“^[83]. Отчаян от вечните разправии около развалината Зигмундскрон край Болцано, тръгнах да търся друго място за музея на тема „Скали“. Бях в затруднено положение, а не исках да се откажа от проекта. Тогава намерих тази стара крепост на връх Монте Рите между Кортина и Белуно, между Антелао и Скиара. За разлика от Южен Тирол медиите, кметовете и политиците в провинция Белуно приеха предложението ми с възторг. Само за три години бе създаден малък планински музей, който работи от 2002 г. без всякакви субсидии.

Х: Какво очаква посетителите в МММ „Доломити“?

М: Всичките ми музеи са разположени в местности със силно излъчване. А МММ „Доломити“ е в най-хубавата от тях, въпреки че е далеч от големите пътни артерии. Не е лесно да се стигне дотам, но пък при ясно време гледката е неповторима — на 360 градуса само върхове, повече от сто. В самата крепост има картини от 1800 г., до днес, достатъчно помещения, в които разказвам за откриването на „Бледите планини“ от Доломю^[84] до Александер Хубер^[85], най-добрия алпинист в наши дни, а също така показвам вкаменелости, народно изкуство и тв филми, които се превръщат в свидетелство на модерните времена.

Х: Къде точно се намира този музей?

М: На връх Монте Рите в Кибиана ди Кадоре, недалеч от Кортина д’Ампецо, сред самите Доломити. Намирането на това място е истинско чудо. Така нареченият „Музей в облаците“ се помещава в стара крепост. На високото 2181 м върхово плато се намира стар форт, построен през 1914 г. от италианците за защита от войските на австрийския император Франц Йозеф. Идва Първата световна война и австрийците завладяват Монте Рите. Една година по-късно те се оттеглят, без да успеят да разрушат цялата крепост. През Втората световна война там намират убежище партизани. После започва дълъг сън, докато през 1998 г. не открих това прекрасно място. Община Кибиана ди Кадоре, регион Венето, и аз реализирахме идеята за три години. „Музеят в облаците“ бе открит през 2002 г.

В крепостта и в двадесет помещения стъпка по стъпка се разказва историята на Доломитите. Страничните стаи приличат на абсиди в църковен кораб. В тях са изложени реликви, които напомнят онези катерачи, които с първите си изкачвания пишат историята на алпинизма: английските пионери, Михл Инеркофлер, Георг Винклер, Анджело Дибона, Микеле Бетега, Габриел Хаупт, Емилио Комини с неговата „шеста категория“, героят на диретисимата Лотар Брандлер и „модерните времена“.

Но преди всичко в музея може да се види изкуство — картини на Доломитите от моята сбирка. От епохата на романтизма до днес, от Томас Ендер през Е. Т. Комптън до Хамиш Фултън и Щефан Хубер. Неговите снежнобели скулптури на върхове се издигат като ератични блокове в голямата галерия. От прозорците между картините се разкрива прекрасна гледка към околните върхове. Наричам ги „истинските картини“.

Има и други реликви, които са по-стари от останалите — най-красивите фосили от времето, когато Доломитите са се издигали в тропическо море с коралови рифове. Или черепа на една от легендарните пещерни мечки от Контуринес. Може да се излезе на покрива на музея, където върху някогашните лафети на оръдията са поставени стъклени скулптури, вдъхновени от кристалите в Доломитите.

Х: Как намерихте това място?

М: По време на един излет, преди да отида в Европейския парламент и то точно на рождения ми ден 17 септември. Търсех нещо друго и изведнъж разбрах, че това е мястото на Музея за Доломитите. Въпреки че идеята едва се беше зародила в главата ми, си казах: ето го. Стоях горе с жена ми и няколко души от село Кибиана ди Кадоре, гледах върховете наоколо, които бях катерил преди десетилетия, и вече бях готов с предложението — от една вековна развалина исках да направя нещо за утрешния ден и да я изпълня със съдържание, което подхожда на Доломитите. Междувременно идеята стана действителност.

Х: Какво по-конкретно планирате за Зигмундскрон?

М: Този замък е сърцевината на целия проект. Там е фокусът на планинския музей с картини и скулптури от моята сбирка. В центъра на вниманието поставям историята: това са общите истории за планината, от Мойсей, който слиза от Синай, до Томаж Хумар^[86], който сам изкачва южната стена на Дхаулагири (вж. „Големите стени“^[87]). Това са онези истории, които поставят своя отпечатък върху нас и представляват нашето наследство. Върху тях се гради нашият утрешен ден. Зигмундскрон ще бъде творческият двигател на всеобщата култура и сърцевина на музейния проект. Там ще се провеждат конгреси, фестивали, филмови дни, концерти на тема „Планина“, там се намира и управата на целия проект.

Х: За музея в Зигмундскрон искахте да придобиете инсталацията на Йозеф Бойс^[88] „Мълния с лъч светлина върху елен“, която да бъде нещо като лайтмотив на цялата сбирка. Защо именно тази творба?

М: Сбирката ми за този музей още не е попълнена. Впрочем, тя никога няма бъде окончателна. Цял живот ще прибавям и махам по нещо от нея. Само така музеят ще може да живее. Йозеф Бойс трябва да присъства, не само защото лично го познавах и ценях, а и поради архаичния му изказ — като на Анзелм Кифер^[89] или Амиш Копур. В „Зигмундскрон“ трябва да се оформят големите дворове и високите кули. Там могат да бъдат изложени само огромни творби. Или съвсем мънички. Но аз не съм художник, моята работа е оформлението. Моите сътрудници, консултанти и собственият ми инстинкт казват, че „Мълния с лъч светлина върху елен“, би стояла идеално в МММ Фирмиан. Ако планинските богове се смилят, това великолепно произведение на изкуството ще намери своето място и ще обогати моя музей.

Х: Познавали сте лично Йозеф Бойс? Къде сте се запознали?

М: През 80-те години бяхме заедно един цял ден в неговото ателие. Разговаряхме, направихме един кратък филм. За съжаление тогава не познавах неговата работа „Мълния с лъч светлина върху елен“. Преди бях само любопитен, а след нашата среща интересът ми се изостри, докато не се замислих да направя музей. За съжаление вече е твърде късно да помоля Бойс за нещо специално за моя музей.

Х: Казвате, че осъществяването на музейния проект е вашият „петнадесети осемхилядник“. Какво ви кара да остареете като директор на музей?

М: Аз съм само инициаторът на МММ: Необходими са ми помощници, управители, спонсори. Защото осъществяването на тази идея е свързано с много по-големи разходи, отколкото изкачването на четиринадесетте осемхилядника взети заедно. И по-трудно. Аз съм готов още веднъж да вложа цялата си енергия, времето и средствата си в този проект. Възможно е пак да се проваля, да фалирам. Така че отново се намирам между себераздаване и едно възможно себеунищожение, което трябва да бъде предотвратено. Помагат ми най-добрите ми приятели. Всички дават най-доброто от себе си. Аз не се питам какво ще излезе от всичко това. Искам само да осъществя една идея. И понеже всички са толкова възторжени — приятели, художници, архитекти, колекционери, помощници и консултанти — ще се получи нещо неповторимо, което в крайна сметка дори ще се самоиздържа. Не съм искал нищо повече от това.

Х: За вас днес по-голямо удовлетворение ли е да „катерите“ мислено художествени произведения, отколкото върхове?

М: Да, междувременно започнах да катеря върховете мислено. Понякога катеря наистина. През лятото се изкачвам на десетки върхове. Един път годишно съм на експедиция. Но всеки ден се занимавам мислено с планините: планините в изкуството, планинските народи, историята на скалното катерене, религиите, идващи от планините — това днес са моите теми. Възбуждащо е мислено да изкачваш Еверест заедно с Джордж Лей Мелъри или да бивакуваш с Валтер Бонати под K-2 на 8100 м. Да разсъждавам за това, да реконструирам такива ситуации е възможно, само защото и аз съм бил там, горе, изложен на смъртна опасност, болен от страх и щастлив, че съм оцелял. Историята на алпинизма, разказана от домоседи, е не само скучна и стерилна, тя е неистинска, защото никой не може да прочете там какъв е вкусът на отвъдното, щом за него земното е недостъпно. Важна за мен е емоцията, достижима само в един кратък миг между небето и земята. Важно е уталожването, настъпващо, когато се връщаме от горе, възвишеното, за което няма думи. Колко съм благодарен за катераческите години, за десетилетието на осемхилядниците, за месеците в пустините, които още са живи в моя спомен, а това значи достъпни. Но по-важен е днешният ден, приятелят, който в мечтите си катери върхове, художникът, който смалява планините, за да ги накара да изглеждат възвишени.

Х. Защо този опит е по-важен?

М: Днешното ми съприкосновение е опит, на който бих се присмял преди тридесет години. А сега събужда любопитството ми. Държи ме буден. Дава ми жизнерадост.

Може би ме подтиква възможността да градя или пък инстинктът, който знае, че в съответствие с възрастта са ми необходими нови пространства за събиране на опит.

Х: Ако сравните осъществяването на музейния проект примерно с вашата експедиция в Антарктика…

М: … мога само да се смея. Дори скалното катерене не може да се сравнява с височинния алпинизъм. Вярно е, винаги съм действал всеотдайно. Прекосявайки Антарктика, ние прекосявахме една чужда планета. Сега отново съм изправен пред предизвикателство, пред задача, която сам съм си поставил, пред една цел. Този път обаче нито ще се кача на връх, нито ще отида на полюса, а може би ще стигна до едно всеобщо произведение на изкуството, което разказва за природата на човека. Без изкачването на Гайслершпитцен, без трагедията на Нанга Парбат и нейните последици, без вероятността от провал на полюса, без опита от Гоби нямаше да знам — или поне щеше да е недостатъчно — как да изпълня със съдържание една структура като МММ.