Райнхолд Меснер
Моят живот на ръба (6) (Автобиография в беседи с Томас Хютлин)

Участие в изграждането на родината
1991–2004

„Политиката не е статична. Трябва да я разглобиш, за да можеш отново да събереш частиците на доброто. Политиката е непрестанна промяна.“

Александер Лангер

Южен Тирол в Европа

Никога не съм си поставял за цел да заема някакъв пост в политиката, въпреки че от младежките си години се занимавам с нея като гражданин, който поставя въпроси и участва в дискусиите при вземане на решения на местно ниво. Заедно с моя приятел Александер Лангер, водач на опозицията в Южен Тирол и депутат в Европейския парламент от 1989 г., развивах вижданията си за един друг Южен Тирол. Непрестанно. През есента на 1991 г. обикалях и катерех в Южен Тирол заедно с планински водачи, приятели и художници. Движехме се по границите на страната, в която бях роден и израснал. Маршрутът бе замислен като акция за определяне на точното ни местоположение. Кои сме ние, южнотиролците, днес и накъде искаме да вървим?

През 1999 г. бях помолен да се кандидатирам на изборите за Европейския парламент. Включих се като безпартиен в листата на Зелените в Северна Италия и на косъм спечелих депутатско място. Като новак в групата на Зелените/ Европейски свободен алианс натрупах първия си опит като депутат от задните редици. Пет години, от 1999 г., до 2004 г., бях член на Европейския парламент.

Общо взето това бе важен период за мен, но като творческа личност не позволявам да ми се отнема правото на собствени виждания и активно участие при вземането на решения. Затова пет години ми стигат. С това не се отказвам от позицията си на зелен. Отказвам се само от мандата. Не съм бил член на партията на Зелените, но няма да скъсам с нея. Няма и да вляза в друга партия, защото аз съм и си оставам с екологично съзнание и се старая да допринеса за постигането на справедливост по отношение на околната среда. Както и преди, съществените неща за мен са Европа, устойчивото развитие, свободните пространства, правото на индивида на самоопределение. Качеството на живота на общността е в центъра на моята политическа дейност.

При толкова много автономия, каквато имаме в Южен Тирол, при толкова много субсидии, които разпределя правителството на Народната партия, нарастват не само благосъстоянието и достойнството, но и завистта и мизерията, а не на последно място и зависимостта. Когато мнозинството не вижда, че отчаянието на многобройните малцинства, на незащитените стига до отрицание, тогава расте страхът. И онези, които не са част от цялото, проявяват недоволство. То ме плаши, защото лесно може да премине в агресия.

По принцип малките автономни региони клонят към имплозия, когато структурите на властта са централизирани. Такова е положението и в Южен Тирол: еднопартийно правителство, монопол върху медиите, субсидии, които идват от едно място. Само ако успоредно с компетенциите нарастват демократизацията, прозрачността чрез медийно разнообразие и структурите за разпределение, една страна като Южен Тирол може да разцъфне за благото дори и на околните региони.

Но реформаторите се изселиха или замлъкнаха, изпаднаха във вътрешна емиграция. Къде е днес южнотиролецът, настояващ за самоопределение? Има ли го още? Може би окончателният отговор на тези въпроси е извън моята сфера на влияние, извън моите компетенции. Въпреки това да си тръгнеш или да не участваш не е верният отговор на нашите проблеми. И двете означават бягство от отговорност за бъдещето, за тази страна, а в крайна сметка и отказ от обща отговорност.

При това Южен Тирол притежава едни от най-красивите кътчета на земята. Там, където свършват овощните градини, започва гората с поляни, усамотени къщи и хилядолетна тишина. Над тях — голи върхове, безименни клисури. Каква красива страна! Който дойде през ваканцията, може да се наслаждава, да почива, да се радва на грижи и внимание. Да, ние сме гостоприемни домакини. Същевременно обаче тишината в нашите села крещи до бога. Крещи за помощ, за просвета, за знание. Нищо не се случва. Да, страната е малка, но манипулацията е необятна, безучастността е огромна.

Който обаче мисли, че няма какво повече да губи и доброволно се оттегли във вътрешно изгнание, не печели, а се предава.

Х: Господин Меснер, какво ви накара да влезете в политиката?

М: Човекът, който оказа решаващо влияние върху мен, се казваше Александер Лангер. Той бе опозиционен политик, а също и идеалист, който създаде няколко движения срещу монопола във властта на Народната партия на Южен Тирол.

Х: Смятахте ли се за ляв, преди да се запознаете с Лангер?

М: Аз съм либерален човек и нямам нищо общо нито с левите, нито с буржоазните убеждения. В някои отношения дори съм консервативен и съм привърженик на грижата за природата, закрилата на планините, защитата на потребителите.

Х: Какво имате предвид, когато казвате „ляво“? Че държавата трябва да се грижи за всичко ли?

М: Въпреки че произхождаше от буржоазно семейство, първоначално Лангер се кълнеше в Мао. Той бе в първите редици на движението от 1968-а, но бързо надрасна протестното поведение. Той още тогава поддържаше добри контакти с Фишер^[68] и Кон-Бендит^[69], запази връзките си с Кон-Бендит и направи в Италия това, което приятелят му осъществи в Париж.

Х: Какво точно разбирате под „ляво поведение“?

М: Нали го имаше „реалният социализъм“? В ГДР, СССР, Китай. В Италия положението бе по-сложно, защото имахме силна левица в лицето на Комунистическата партия, която по едно време беше дори на второ място по влияние, а нейният лидер след войната пък бе привърженик на Сталин. Този комунизъм бе един вид социално движение, както и социалдемокрацията. Аз обаче по-късно станах антикомунист в резултат на многобройните ми пътувания, по-специално в Китай. Достатъчно говорихме за левите ми убеждения.

Х: Вие никога не сте се прекланяли пред китайската теория, тъй като сте опознали действителността, така ли е?

М: Аз преживях, наблюдавах и видях реалния социализъм. С лагерите в Северен Китай, с мъртвите фасади на къщите, с всеобщата тъга. Знаех и какво пишат за мен вестниците в Източна Германия. За тях аз бях асоциален тип, реакционер, по-черен от дявола. Щом отивам в планините сам, значи съм против колектива. След соловото изкачване на Еверест вестник „Правда“ ме обруга на цели страници. Аз се гордеех и продължавам да се гордея с това.

Х: Това учудва ли ви? Най-големият враг на комунизма е индивидът.

М: Според комунистическите правила в планината се ходи само колективно. През 1975 г., над 600 души участваха в една китайска хималайска експедиция. Безкрайна колона от хора. Самоопределението беше истински грях. С Александер Лангер дълго спорехме за неща като общност, индивид, собственост, отговорност. И понеже съм индивидуалист ГДР бе за мен повече от подозрителна.

Х: Били ли сте в ГДР?

М: Да. Неколцина алпинисти ме помолиха в началото на 1980 г., да отида при тях, като спра на определено място на магистралата за Берлин. Конспиративна среща. Страхотен театър само заради няколко лекции. На магистралата ми показаха вестници, в които с омраза пишеше за мен, че съм бил егоист, индивидуалист, който не катери с групата, а сам и не се подчинява на ръководството на експедицията. По принцип същото, което ветеранът от Нанга Парбат Херлигкофер пишеше за мен на Запад. Само че от друг ъгъл — десен.

Х: Какви бяха опознавателните знаци за срещата на магистралата?

М: Не си спомням вече. Знам само, че минах оттатък с фолксваген костенурка.

Х: Не се ли страхувахте, че ЩАЗИ (източногерманската Държавна сигурност) може да ви арестува?

М: Не, не се страхувах. Само внимавах да не карам прекалено бързо по тези ужасни пътища. Срещнах се с хората и те ми казаха, че вестниците може и да пишат лошо за мен, но всички алпинисти ме уважават. Бях поканен да изнеса лекции. Но по-късно започнаха да увъртат — нямало да им дадат зала, не бивало да се появявам, защото съм бил персона нон грата. Затова пък след падането на стената успехът ми в новите федерални провинции беше огромен. Тогава доста пътувах из източната част на Германия. Познавах хората от моите експедиции — саксонци, руснаци, чехи, поляци. Срещахме се в Катманду или в базовия лагер, прекрасни хора, въпреки че работеха при съвсем други условия. Те имаха пари от държавата и консерви от изпълнение на петгодишния план, скромни, но добри алпинисти със саморъчно ушити спални чували. С една дума: те имаха по-лоша екипировка, но храната им беше по-добра от нашата.

Х: Как изглеждаше комунистическата височинна храна?

М: Тя наистина беше от хубава по-хубава. Руснаците отиваха на осемхилядниците с черен хайвер. Имаха кислородни апарати и ледени клинове от титан.

Х: Черният хайвер добра храна ли е за алпинистите?

М: Несъмнено.

Х: Защо?

М: Там, горе, никой не иска да яде храна, която е безвкусна и не е приготвена добре. Няма нищо по-важно от една супа и една наденичка, които са вкусни. Всичко друго се оставя. Ако храната е без вкус, никой не я яде.

Х: Значи при яденето трябва да има тръпка.

М: Да, иначе никой няма желание да се храни.

Х: А вие си ядяхте хляб със сланина^[70].

М: Не бяхме по-зле. Ние често давахме от нашите провизии на поляците. Те бяха първите, с които се запознахме. Чудесни хора, добри алпинисти. Тогава научих много и за политическото положение. Но Лангер бе първият, който ме въведе в политиката. През 1989 г. той бе избран в Европейския парламент, което окончателно го реабилитира. Преди това той беше персона нон грата в Южен Тирол. С него се отнасяха още по-зле, отколкото с мен. Сякаш бе прокажен или пък самият дявол. Въпреки че отношението му беше много социално в християнския смисъл. Той беше открит, образован, възторжен. Дори децата ми обичаха Александер Лангер, който беше невероятно мил човек. Той самият нямаше деца и всеки път, когато беше наблизо, го канехме на вечеря. Александер Лангер напусна Южен Тирол, когато стана евродепутат, но продължи да ръководи движението на зелените между Страсбург, Брюксел и Болцано. Той произхождаше от еврейско семейство, а това допълнително утежняваше положението му. Още през седемдесетте години го наричаха „евреина Лангер“, а той беше идеалист в най-добрия смисъл на думата.

През 1994 г. или 1995 г. той искаше да стане кмет на Болцано. Мечтата му беше един многоетнически град с работещо съжителство на ладински^[71], италиански и немски език. Това щеше да бъде важен експеримент със световно значение. Най-голямото му желание бе да събере германци и италианци, за да може в Болцано да се изгради пълно взаимно разбирателство. Той бе майстор на международната политика. И изведнъж се оказа, че няма право да се кандидатира. Забранено му беше. Кандидатури се издигаха само на онези, които през 1991 г. бяха подписали декларация за принадлежност към езикова група. Александер Лангер отказа да подпише, защото смяташе, че тази разпоредба е безполезна. Преди изборите за Европейския парламент през 1994 г. той дойде при мен и каза: „Направи го ти. Теб ще изберат. Ще спечелиш мандата, защото при преки избори ти ще вземеш повече гласове от твоите зелени конкуренти. Аз предпочитам да остана в Южен Тирол. Може да стана кмет в Болцано и така да се върна в местната политика!“ Опитах се да го разубедя: „Не, прекалено рано е за мен, а ти няма да седнеш на кметския стол. Още не, обаче по-късно сигурно ще стане“. Но те изобщо не го допуснаха до кметските избори. Той се отчая. Накрая, през 1995 г., се самоуби.

Х: Вие очаквахте ли такава развръзка?

М: Той ми намекна за нея, но не ми го каза директно. Никой от нас не подозираше, че ще посегне на живота си.

Х: Как ви намекна?

М: По онова време той беше много нещастен, беше преживял политически разочарования, а изглежда, че и лични. Малко преди това получи наследство от майка си, която произхожда от богато аристократично семейство. Веднъж тя ме покани на вечеря и ми изложи молбата си: „Господин Меснер, поканих ви само защото сте практичен човек. Моят Алекс няма и понятие от финанси“. Тя имаше трима сина — единият трябваше да поеме аптеката, другият е лекар, а третият, най-възрастният, беше Алекс. Тя продължи: „Бих искала само и Алекс да приеме своята част от наследството!“ Той обаче не искаше. Майка му възнамеряваше да му завещае част от малкия замък край Болцано, в който ме беше поканила. Той не желаеше да приеме. Имаше и една овощна градина, около един хектар, в покрайнините на Болцано. Майка му, дама с чувство за справедливост, я приписа на него. Аз го посъветвах: „Алекс, това не ти струва нищо! Вземи я, дай я под аренда!“ Той обаче не я искаше и въпреки това я наследи. Мисля, че изобщо не осъзна какво е станало. Тази овощна градина от днес за утре се превърна в строителен терен. На стойност няколко милиона евро. Всеки вестник в Южен Тирол писа: „Александер Лангер, милиардер“. Тогава още имахме лири. Бедният, студентският водач, изведнъж бе станал заможен, дори богат. Какъв удар за човек като него, който винаги се застъпваше за бедните, онеправданите, който беше дал всичко от себе си и никога не изпусна от поглед социалните проблеми.

Х: Истински лукс е да имаш проблеми като неговите.

М: Лангер ми се обади по телефона, отчаян, извън себе си, и каза: „Райнхолд, вече не знам какво да правя. Те ще ме довършат. Нали си спомняш, че аз изобщо не исках тази градина!“ Поздравих го и добавих иронично: „Сега и двамата сме капиталисти“. Той не се засмя.

Х: Не можехте ли да му помогнете?

М: Той беше безкрайно нещастен. След смъртта му бе основана фондация на негово име. Дадох съвет в нея да се вложи поне половината от парите от овощната градина. Не знам дали наследниците са постъпили така.

Х: Но да се самоубиеш заради наследство и политически проблеми? Това звучи доста екзотично!

М: Александер Лангер винаги искаше да даде всичко от себе си, да постигне повече, отколкото беше възможно. Също и по отношение на правата на човека, например в Косово. Той не постигна това, към което се стремеше. Според него всичко ставаше прекадено бавно. Често политиката му се струваше много предпазлива. Той действително беше идеалист, а освен това християнин и безкрайно чувствителен човек. Изглежда, че се натовари с голяма част от мъката на другите. Оставил беше бележка, неговото завещание до движението на зелените: „Продължете това, което беше успешно“.

Х: На колко години беше?

М: Още нямаше петдесет. Обесил се на кайсиево дърво недалеч от Флоренция. В деня на смъртта на баща си. За мен той си остава най-важният политик след войната в Южен Тирол. По-важен от Маняго^[72].

Х: Начинът на самоубийството изглежда доста стилен.

М: Винаги съм се опасявал, че с този идеализъм ще си счупи врата. Светът не е такъв, какъвто той си представяше, желаеше да бъде и искаше да изгради. Светът обаче не е само лош. Политиците трябва да държат сметка за действителността, ако искат да се ориентират в нея и да я променят стъпка по стъпка. Политиката е умение да убеждаваш и способност да правиш компромиси. Но да кажеш, че светът трябва да бъде такъв, какъвто ти си го представяш, т.е. идеален, е опасно. Ние само можем да се доближим до идеала.

Х: Вие самият смятате ли се за идеалист?

М: Старая се да бъда реалист и все повече ставам такъв. Първата ми книга обаче съдържа много идеалистични картини, думи, които днес вече не бих изрекъл.

Х: Кои са тези идеалистични картини?

М: Планинският свят е чист, алпинистите са по-добри от другите. Който приеме тези клишета, се присъединява към онази секта, която в името на другарството изолира алпинистите с различна позиция в живота. Това са типичните алпийски клубове, често затворени общества с кичозни ценности, които станаха моите най-върли врагове именно защото им показвам тези противоречия. Това е добро, а това — лошо, тук е светлина, а там — сянка. Тази поляризация вече доведе до катастрофи. Не съм склонен да споделям в идеология, която твърди: „Ние, алпинистите, сме по-добри от другите хора“. По-добре да бъда изолиран, отколкото да се нагодя! Наскоро четох, че най-силното ми качество било способността да си създавам врагове.

Х: И смятате, че това е хубаво?

М: Да, смятам, че е хубаво. Така си е. При това аз не държа да ставам омразен. Само защото казвам, каквото мисля, будя отвращение у хората, които размахват идеалите си, сякаш се налага да крият истинската си същност. Искам да запазя правото си да се изразявам остро и в бъдеще. Не съм съгласен да се откажа от себе си заради една идеология. Дори не и заради един идеал. Аз съм инатлив южнотиролец — поне в това отношение.

Х: Въпреки това непрестанно се заплитате в разправии.

М: Не съм готов да проституирам за няколко гласа повече или за ръкопляскания. Журналистите може и да определят дали да бъда избран, или обичан, но не и какво да говоря. Аз искам да бъда обичан за това, което правя, а не за това, което твърдя, че съм. Когато е необходимо, се опитвам да се противопоставям с моята гражданска смелост — може би доста невъздържано. А това не се приема добре. Все пак има достатъчно нагаждачи.

Х: Не смятате ли, че характерът, който описахте, е неподходящ за кариера в политиката?

М: Може би. Но през 1999 г. с него спечелих моя мандат. Италианските зелени дойдоха при мен шест седмици преди изборите и казаха: „Александер Лангер спомена, следващият път да се кандидатираш ти!“ Първоначално отказах. После обсъдих въпроса със Сабине. Реших да изчакам още няколко години.

Х: Какво беше мнението на Сабине?

М: Тя смяташе, че си струва да опитам.

Х: Защо?

М: Искаше да поема отговорност. Лесно е да се говори за политика на маса, но съвсем друго е, сам да поемеш отговорност. Активното участие в европейската политика е равнозначно на участие в изграждането на общото цяло.

Х: Парите имаха ли значение при вземането на това решение?

М: Не. За нас двамата парите са само средство за постигане на целта. Те дават простор на действие. Казах на Сабине, че ако стана депутат, вероятно ще имаме по-ниски доходи от преди. Нашият семеен живот е старомоден. Ние си поделяме задачите и заедно носим отговорност. Така че и такива важни решения се взимат съвместно.

Х: Естествено. По-малко лекции, но затова пък по-дълго застояване на едно място.

М: Всички спонсорски договори бяха прекратени. Накрая ме привлече предизвикателството. И то не защото другият южнотиролец в Европейския парламент беше най-големият ми противник в собствената страна, а поради разбирането, че Европа е едно общо цяло и Южен Тирол трябва да се интегрира в тази Европа. Не обратното — да се изтъкват особените интереси на Южен Тирол, както прави моят колега. Или твърди, че прави.

Х: Имате предвид Михаел Ебнер от влиятелното издателско семейство, което притежава и консервативно — клерикалния вестник „Ди Доломитен“?

М: Именно. Междувременно обаче вече няма от какво да се оплаквам. Населението реагира на тяхното опекунство и се противопоставя на този клан, който преследва единствено собствените си интереси и парализира страната. Смесвайки политика, медии и индустрия, семейство Ебнер спъва Южен Тирол в продължение на петдесет години. Стига вече!

Х: Как успя Сабине да ви убеди да влезете в политиката?

М: Попита ме дали знам какво искам. И за да ме предизвика, каза: „Нямаш смелост да се кандидатираш, защото те е страх да не се провалиш!“ Рискът беше голям поради слабостта на зелените в Италия. Въпреки това вече бях решил. В началото на предизборната кампания нямах понятие от политически игрички и вътрешнопартийни борби за власт. Сериозната политика е едно, а кариеризмът и игрите във властта — съвсем друго.

Х: И така, изведнъж сте бил принуден да участвате в предизборна борба, да държите речи пред двайсетина души на селския площад.

М: Точно така, а това ми беше чуждо. Само преди една година заставах в същото село пред петстотин души, а сега, като кандидат събирах само двайсет. Хората сигурно са си мислели: „Този пък сега иска да става и политик. Защо ли му е?“ Само по време на предизборна кампания става ясно колко маловажна е политиката. След изборите уважението расте — много интересно наблюдение. Питах се, защо ли толкова много хора искат да влязат в политиката? Може би, защото носи изгода. А освен това и звучи добре: депутат в Европейския парламент. Като аутсайдери от Южен Тирол досега само Лангер и аз сме успявали да влезем в парламента. На мен обаче един мандат ми стига. Достатъчно дебатирах. И въпреки това продължавам всеки ден да получавам по десет писма от хора, които преди избираха изключително Народната партия. „Помогни ни!“ и „Само ти можеш да го направиш!“ — пишат те. В повечето случаи ръцете ми са вързани. Те трябва да се обърнат към председателя на южнотиролското правителство.

Х: Какво значение има Берлускони за Южен Тирол?

М: Той завзе медиите, после властта и се опитва да се намеси и в правосъдието. Засега това не му се удава напълно. Но голяма част от медийната власт в Италия е в негови ръце. Днес избори се печелят с подкрепата на медиите. Ако бъде изправен пред съда, Берлускони ще каже, че е преследван, че е жертва на левицата, на комунистите, че е по-беден от бедните. Много вестници пишат това, което той иска. Негови са три телевизии, под негов контрол — още три. Понеже притежава половината, не, всъщност повечето италиански медии, деветдесет процента от зрителите гледат „неговите“ програми, които директно или индиректно носят неговия отпечатък, така че той трудно може да бъде отстранен^[73]. Дали тази диктатура на медиите не е нова форма на фашизъм? Във всеки случай положението е съмнително. Европейският парламент вече го осъди.

Х: Какво впечатление ви направи Европейският парламент в Страсбург, когато влязохте в него за първи път?

М: При първото ми посещение бях впечатлен и същевременно объркан. Сградата, която отвън е истинско произведение на изкуството, вътре е трудна за ориентиране, цари хаос. Без моя асистент Макс Рицо, южнотиролец от италиански произход, сигурно не бих се справил. При това кабинетът ни беше малък като килия. Да, в началото се чувствах като в затвор, въпреки че като депутат не дължах отговорност никому, освен на собствената си съвест.

Х: Как бихте описали политическата си мисия в Европейския парламент?

М: Най-напред осъзнах, че парламентът, в който аз бях само един от 626 други депутати, няма големи компетенции за взимане на решения. Но понеже за мен бе важно общото цяло, а не някакви отделни интереси, не исках да се изгубя в джунглата от параграфи, а да поставя конкретни въпроси: да изградя европейско съзнание, да изтъкна многообразието в Европа, да подчертая нашите виждания за опазване на мира. Също така не исках и да загърбя живота си извън бюрокрацията. Нали и извън парламента можех да защитавам европейската идея чрез изнасяне на доклади и пътувания в Ирак, Кашмир, Непал, Камбоджа. Надеждите ми, че ще бъда съинициатор на идеята за „век на околната среда“ и ще допринеса за укрепване на Европа на регионите, бяха излъгани. Въпреки това през петте години в Страсбург и Брюксел събрах съществен опит. Излекуван от представата, че политиците променят света, и изпълнен с голямо уважение към прагматиците между тях, сега ще се опитам да работя извън парламента. Както и преди в Южен Тирол.

Х: Какво постигнахте, докато бяхте депутат?

М: Не аз, а парламентът създаде през този период Конвента, а с това и минималния необходим консенсус за европейска конституция, осъществи разширяване на Изток и прие нова стратегия за осигуряване на мира. Разбира се, аз се включих в мрежата между Комисията, Съвета и парламента по въпроси като прокопаването на железопътен тунел под прохода Бренер, пропорционалната избирателна система В Южен Тирол или миньорските проблеми. По въпросите на мира се постарах да представлявам европейските позиции на място — в Кашмир, Тибет, Ирак. Обаче идеите за устойчиво развитие срещат трудности с ЕС. Жалко. Това не означава, че съм разочарован, а по-скоро насърчен да се захвана с проекти в тази област.

Х: Какво не ви харесваше там?

М: Парадирането на някои депутати, които в зависимост от случая твърдяха, че представляват избирателите си, лобитата си или дори Европа. Кариеризмът и егоистичното боричкане за по-предни места в листите на следващите избори ме отвращаваха. Като че ли човек няма други задачи.

Х: Вие казахте, че сте прагматик в политиката. В кои конкретни случаи сте имали неприятности със собствената си партия?

М: Аз не членувам в никаква партия. През 1999 г. италианските Зелени ме помолиха да се кандидатирам с тяхната листа за депутат в Европейския парламент. Успях да ги уговоря, ако ме изберат, да си остана безпартиен. В парламента бях член на групата на Зелените и възхищението ми от нея нарасна, когато начело застана Даниел Кон-Бендит. Така че няма как да е имало разпри с партията. Като новак в групата се държах настрана.

Х: Как виждате бъдещето на Южен Тирол в Европа?

М: С въвеждането на еврото и Шенгенското споразумение Южен Тирол вече не е толкова част от Италия, колкото от Европа. Така ние можем бързо да възпитаме европейско самосъзнание. Аз самият се чувствам южнотиролец, европеец и гражданин на света, а не италианец, австриец или германец. Щастието да отхвърля националното самосъзнание в резултат на интеграцията в Европа бе една от причините, поради която се осмелих да участвам в европейската политика. Все пак на другите европейци им е по-трудно, отколкото на нас в Южен Тирол и общият ни дом Европа още дълго ще остане Европа на нациите, ако не разберем, че само заедно имаме шанс. Европейската интеграция е добра възможност за Южен Тирол. Същевременно обаче се налага да решим някои задачи в собствената си страна: положението на малцинствата трябва да бъде предефинирано по европейски модел, а общата ни родина да намери мястото си в глобализиращия се свят. Нашата политика на автономия има много предимства, които обаче не бива да облагодетелстват само една народност. Александер Лангер обичаше да казва: „Най-важни са посредниците, тези, които строят мостове, прескачат стени. Необходими са ни «предатели на етническата сплотеност», но не и дезертьори“.

Х: Смятате ли, че продължавате наследството на Александер Лангер така, както той би желал?

М: Чертаейки бъдещето, той беше идеалист, а това не се харесваше на партията на мнозинството в Южен Тирол. В крайна сметка той бе сразен от високите изисквания към самия себе си и от напълно човешкото в неговото обкръжение. Но не се провали. Като прагматик аз не исках да продължа неговото дело. Някои от идеите му обаче междувременно бяха осъществени. Например, неговият „друг Южен Тирол“ — толерантен, по-справедлив, зелен е по-силен откогато и да било.

Х: Говорили ли сте напоследък с неговата майка, или с друг член на семейството му за тази мисия?

М: Майката на Александер почина, а с неговата смърт прекъсна и връзката с братята му. Но все по-често срещам млади хора, които искат да продължат неговото дело.

Х: Защо не се кандидатирате отново?

М: Възможността като представител на европейска зелена партия да търся в европейското пространство и преди всичко в страните — кандидатки съмишленици за водене на устойчива политика наистина беше предизвикателство. Но аз не искам да ставам професионален политик, а още по-малко да залепна за някой стол. Още повече че музейният ми проект изисква всичките ми сили, време и средства. Иска ми се и да задвижа няколко проекта за подпомагане на планинските народи в Хималаите. Втори мандат в Европейския парламент не би ми го позволил, защото ако бъда избран, ще трябва да поема допълнителни отговорности. Все пак ще ми липсва едно: възможността да настоявам за повече свобода в Тибет, за автономия в Кашмир, за друго отношение към природата в Алпите или за устойчиво развитие на туризма в Карпатите. Като политик. Като гражданин ще имам по-слаб глас.

Х: Смятате ли в бъдеще да участвате по някакъв начин в политиката?

М: Не и в близко бъдеще. Първо искам да открия музея^[74] си, а и да доизградя „Боулдър вилидж“ в подножието на Нанга Парбат. Ако все пак отново участвам в политиката, то ще е на местно ниво, в Южен Тирол. „Южен Тирол в Европа“ е предизвикателство, което си заслужава да се заемеш с него.

Х: Мислите ли, че през тези пет години сте успели поне малко да промените Южен Тирол на семейство Ебнер и да го модернизирате?

М: За щастие все още няма Южен Тирол на Ебнер, за разлика от Италия на Берлускони. Без да имат качества на водачи, „християнските братя“, както наричам двамата Ебнерови, продължават да играят ключова роля в обвързването на политика и медии. Поради монопола на техния вестник те противопоставят едно на друго различните политически течения в страната. Гражданска смелост, идеи или праволинейност са табу за много южнотиролци. На дневен ред стои изолацията, а подчинението е задължително. Южен Тирол на „християнските братя“ може да бъде променен, само ако се разделят политическата и медийната власт. Докато господата от най-големия вестникарски концерн определят кой да стане президент, кой главен редактор в телевизията или кмет, докато политиците са подкупни, а членовете на правителството подчиняват вижданията си за развитие на страната на едно жадно за власт семейство, Южен Тирол ще бъде далеч от Европа. В това отношение отдавна съм без глас — две поколения от това семейство ме обявяват за персона нон грата — но не и без надежда. Поне имаме енергичен шеф на правителството.

Х: Има ли паралели между алпинизма и политиката?

М: Не, алпинистите, които действат на собствена отговорност, сами виждат последиците от своите решения и то незабавно, а политиците в нашите представителни демокрации решават вместо всички останали и когато се проявят последиците от техните решения, в повечето случаи вече не са власт.

Х: С кои европейски политици се разбирахте особено добре по време на вашия мандат?

М: С Даниел Кон-Бендит, политик по призвание, Фридрих Грефе цу Барингдорф, практик в селскостопанската политика, Елмар Брок от групата на Европейската народна партия, чийто поглед върху нещата ценя, Йоханес Фоденхубер, австриец и европеец по душа, Йо Лайнен^[75]… Но също много уважавам Фишлер^[76] и Проди.

Х; Какво научихте от този период за по-нататъшния си живот?

М: Колко трудно е да се стигне до приемливи компромиси в един хаотичен, глобализиран свят и колко важен е всеки глас — на избори и преди всичко на дискусии за нашето бъдеще. Така че аз и занапред ще давам моя принос, макар и в повечето случаи като глас в пустиня.