Райнхолд Меснер
Моят живот на ръба (5) (Автобиография в беседи с Томас Хютлин)

В търсене на отговори
1995–2009

„Алпинистите винаги са се чувствали необикновени. Ореолът на смъртта и опасността, който ги обгръщаше, ги превърна в елит. Те отново трябва да се издигнат до нивото на елит. Не в смъртта, а в Живота. Съзнанието, че най-големите възможности на алпинизма се крият не в техниката, а в отказа от нея, би превърнало отново изкуствените катерачни структури в планини, планините в храмове, а туристите — в алпинисти.“

Ралф-Петер Мертин

Митът Дива природа

В разгара на предизборната борба за Европейския парламент, в която участвах като безпартиен кандидат в две листи на Зелените от Северна Италия, отново се появи Джордж Лей Мелъри^[53]. Моят герой от Еверест беше мъртъв вече 75 години и все пак толкова жив в образите, които ме спохождаха, че не можех да се откъсна от тях. С помощта на снимките на тялото му в интернет можех така точно да си представя неговия път към върха на 8 юни 1924 г., сякаш и аз съм бил там. Новото предизвикателство за мен беше да намеря подходяща форма, за да разкажа тази история.

Не Йохен Хемлеб е човекът, който отново възкреси Мелъри. Този геолог и самозван историк само последва предварително създаденото мнение, докато не си повярва, че е намерил доказателството. Въпреки че не той откри трупа на Мелъри, нему се пада голямата заслуга да сложи ръка върху онзи мит, който с намирането на останките на 1 май 1999 г. можеше да се разраства все повече. Благодарение на неговата упоритост и на случайността — Конрад Анкер успя там, където Хемлеб не се сети да търси — Мелъри оживя отново в нашите представи. Митът Мелъри е свързан с един неизкачен Еверест, с една недокосната дива природа, която не приема човека и си остава недостъпна. Въпреки това няма съмнение, че Хилъри и Тензинг са били там, горе. Те бяха първите, но не и на върха на Мелъри.

В тази по-късна фаза от моя живот размишлявах над едно друго измерение на дивата природа. Едва сега осъзнах относителното значение на успехите и в центъра на моя интерес поставих други ценности: тишина, простор, недостъпност — такива, каквито ги е преживял Мелъри. Сега вече и героите ми бяха други: Джордж Лей Мелъри, Фритъоф Нансен, който не стига до Северния полюс, или Ърнест Шекълтън^[54], който се проваля във всичките си начинания. Несъмнено обаче много по-важен от успеха на други търсачи на приключения е фактът, че благодарение на отличните си качества на водач Шекълтън винаги успява да върне хората си от Антарктида. Само ако части от Земята останат недокоснати, ще има такива пътешествия и в бъдеще. Сега вече окончателно разбрах, че изживяванията на границата на възможното ни бяха отнети с изчезването на дивата природа. Ето защо по мое предложение през 1987 г. в Биела, Италия, бе основано движението „Mountain Wilderness“, което се застъпва за съхраняването на по възможност недокоснати високопланински местности, именно защото не можем да се откажем от „дивата природа“ като ценност.

Историята за Йети също е невъзможна без съществуването на дива природа и ще дойде време, когато тази история, записана от мен през 1997 г. като завет към планинските племена в Хималаите, ще бъде разбирана като измислена легенда, като послание и предание, в което всеки детайл символизира особеностите на едно племе, но също така и като сблъсък с дивата природа.

Така, както я разказват в Хималаите, легендата за Йети е на няколко хиляди години. Създадена е от съжителството на човека, същество на светлина, с чудовището на мрака — мечката, която е била постоянна заплаха за населението на Хималаите. Хората предполагали, че навън, в тази пустош, дебне нещо огромно и страховито. Така се ражда една легенда, която — разказвана и украсявана непрестанно — се превръща в историята на Снежния човек. И само защото преданието и самата мечка оцеляват до наши дни, аз можах да ги сравня и да докажа, че става дума за едно и също. Това, което ме учуди при решаване на загадката, не беше лесният отговор на въпроса кой е Йети, а по-скоро склонността на много европейци да вярват не в очевидното, а в невероятното. Сякаш за нас, европейците, измислената действителност е станала по-силна от реалната дива природа. Дивата природа — има ли я още?

Х: Казвате, че хубавите мисли ви идват, когато ходите.

М: Тогава по-ясно виждам себе си и света, сливам се със света. А освен това и главата ми се прояснява.

Х: Какво става с вас, когато крачите?

М: Прочиствам мислите и духа си.

Х: На какво се дължи това?

М: Естествено, не мога да го обясня съвсем точно. Може би мозъкът ми се оросява по-добре. Но на първо място аз просто обичам да ходя. Второ, обичам да вървя по просторни местности. И трето — да ходя дълго. Половин час не ми стига. Когато бях евродепутат, този глад за движение ми създаваше проблеми — не можеш ей така да излезеш от парламента, да речем да напуснеш някое заседание и да следиш дебатите по мобилния телефон. Нямаше как да се разхождам поне два часа. Все пак не знам как политиците проясняват главите си. При мен това беше невъзможно.

Х: Къде живеете със семейството си?

М: Децата биха казали, че домът им е в Меран. Със семейството ми живеем десет месеца в града.

Х: Изглежда, че синът ви предпочита замъка?

М: Да, там са неговите животни — лами, един кон. Той е дресьор. Но той също живее с нас в Меран, само през лятото е в замъка.

Х: Как се промени животът ви, откакто имате семейство?

М: Преди също имах дете, но нямах семейство. Не съм живял с майката на първата ми дъщеря. Сега тя следва в САЩ, а майка й живее в Канада. Запознахме се през 1979 г., предприехме няколко пътешествия. Бяхме заедно само няколко месеца. Тя се казва Нена, а детето ни Лайла. Половин година майка и дъщеря живяха в Южен Тирол. Но това съжителство не можеше да продължи повече. Беше невъзможно. Ние живеехме в два различни свята. Не заради детето. Ние не само обитавахме различни светове, а и не си подхождахме, въпреки че Нена беше родена търсачка на приключения. Сякаш беше индианка.

Х: И защо съжителството беше невъзможно?

М: Невъзможно беше. Не искам да говоря повече за това.

Х: Защо?

М: Тя се опита да ме промени. Ние взаимно искахме да се ограничим, да се затворим.

Х: Къде се запознахте със сегашната си партньорка Сабине Щеле?

М: На презентацията на една книга. Аз представях книгата на Зеп Майерл в една хижа в Източен Тирол. Тя присъстваше случайно, видяхме се за кратко, а се сближихме едва по-късно.

Х: Изглежда, че отношенията ви са доста сложни.

М: Отношенията ни са фантастични. Ние сме една силна двойка.

Х: Вашата партньорка си има апартамент в Меран, а вие си запазихте Ювал.

М: Точно така.

Х: Означава ли това, че държите всеки да си има собствен запазен периметър?

М: Да.

Х: И не желаете да бъдете едно цяло?

М: Мисля, че това е част от нашия успех. В семейството не е необходимо всичко да е общо. Моята партньорка смята, че е по-добре всеки да носи собствената си отговорност. Тя има точни представи за това как да изглежда апартаментът й, как на практика да организира живота с или например кога да слага децата да спят.

Х: Значи има определена система за създаване на ред?

М: Наскоро й подарих няколко картини и ги закачих. Тя избра съвсем други места.

Х: Заради своенравието й ли се чувствате привлечен от нея?

М: Харесват ми нейният вкус, нейната самостоятелност, нейният характер. Тази сутрин дъщеря ни Магдалена каза: „Видя ли, че мама премести картините?“ Отвърнах: „Да, видях“. Магдалена ме предупреди, смеейки се: „Да не вземеш пак да ги върнеш на старите места!“ Ние знаем, че Сабине си има собствени разбирания.

Х: Как смятате да попречите децата ви — въпреки цялото богатство — да не се държат като новобогаташи?

М: Моите деца не са новобогаташи, майка им се е погрижила за това. Те виждат как живея и забелязват, че аз само реализирам идеи. Въпросът не е в притежанието или парите. Децата знаят, че баща им няма нищо друго, освен идеи и когато средствата позволяват, ги осъществява с цялата си енергия. За тях нашият начин на живот не е нещо, което се разбира от само себе си, те са скромни, дори пестеливи. Симон например попита дали пътуването ни в пустинята не е прекалено скъпо. „Да, скъпо е“, отвърнах, „но мога да го финансирам с написването на статии. Трудът си заслужава, защото обичаме да пътуваме“. Симон искаше това пътуване, планира го, а аз го финансирах. „Ти направи проучванията — му казах — така че заминаваме, просто защото е възможно.“ Затова пък ще получи по-малко подаръци за Коледа. Той не иска нищо друго, само това пътешествие.

Х: В какви ценности се стараете да възпитавате вашите деца?

М: Децата знаят, че замъкът и имотите на село никога няма да ни донесат финансова изгода. Ние сме любители — земеделци и се радваме, ако нямаме загуби. Така и цялата ни житейска философия си е чисто любителство. Мисля дори, че замъкът и селските имоти трябва да преминат в ръцете на любител. Който и да е той. Впрочем децата имат силно развито социално чувство и не си придават важности. Никога не биха казали в училище, че баща им е „царят на планините“. А и това не би се приело добре. Възпитанието им дължа на Сабине.

Х: Защо не участвате във възпитанието на децата?

М: Дори и поради факта че традицията е такава. Жените са имали деца, а мъжете са пътували. Жените са си търсели мъж, а не обратното.

Х: Не е ли твърде удобна тази позиция?

М: Не искам вкъщи да казвам: „Правете това или не правете онова“. Сабине решава и точка. Децата идват при мен и казват: „Ти нямаш думата“. Смятам, че така е правилно. Ако получават различни указания, децата няма да могат да се ориентират, няма да знаят какво става. Ето защо, вкъщи Сабине има последната дума.

Х: Казвате, че не можете да варите кафе. Чувал съм за мъже, които не могат да приготвят и едно яйце, но чак пък кафе! Вие по принцип ли сте против домашната работа?

М: Не.

Х: В пустинята варите спагети, на Еверест само за две чаши чай топите лед в продължение на три часа, а у дома отказвате да направите едно кафе. Господин Меснер, това са доста странни приумици.

М: През целия си живот съм имал щастието или нещастието да бъде глезен от жени. Майка ми ни глезеше, приготвяше закуска, а ние се прибирахме само да се наядем и на масата винаги имаше нещо. После дойде Уши, тя също готви много добре. А Сабине е ненадмината по отношение на семейното ръководство. При това тя готви отлично — вари мармалад, много неща прави сама, от сиропа до покривката от пачуърк^[55]. Нашите деца не искат да се хранят навън. Те смятат, че у дома е много по-уютно и по-хубаво.

Х: Все пак това не дава отговор на въпроса, защо не искате да правите кафе вкъщи.

М: Нямам желание. Когато съм сам, предпочитам да закусвам навън. Аз не водя домакинство и то не, защото не мога. Когато гледахме кокошки, бях много сръчен майстор, поправях разни неща. Но мисля, че съм по-талантлив като алпинист.

Х: Вие сте привърженик на идеята, че майката, а не гувернантка, трябва да се грижи за децата.

М: Ние имаме домашна помощница, най-добрата досега. Тя е добре интегрирана. Но въпреки това Сабине винаги е насреща и децата го чувстват. Децата искат майка си. Една гувернантка никога не може да бъде толкова близо до тях, както майка им. Знам обаче, че в днешно време повечето семейства не могат да си го позволят. За съжаление.

Х: Прогнозирате ли обедняване на средната класа?

М: Често се ядосвам, когато колегите ми от различни органи на ЕС украсяват положението с красиви думи. Харесвам Романо Проди^[56], но когато казва, че след десет години Европа ще стане водеща икономическа сила в света, се замислям за видяното по време на моите пътешествия. Нека погледнем какво става в Китай, в Индия, в Америка. Всеки реалист ще разбере, че той греши. Освен ако не се случи чудо. Ние, европейците, нямаме шанс да задържим нивото на жизнения си стандарт, ако продължаваме така. Разходите за издръжка на труда са много високи. Ние сме разглезени. И дори не сме започнали структурни промени, за да може Европа да остане конкурентоспособна в глобализиращия се свят. През последните десет години стана много по-трудно за семейство с две-три деца да върже двата края. Родителите ми нямаха почти нищо. Припечелваха с отглеждането на кокошки. Баща ми имаше нищожен доход. И въпреки това беше възможно да отгледат девет деца. Днес подобно нещо би било немислимо в Европа. Със среден доход да отгледаш девет деца, да ги пратиш в университет — невъзможно.

Х: По отношение на замъка Ювал първоначално имахте големи трудности с бюрокрацията в Южен Тирол. Защо не искаха да ви разрешат да живеете там?

М: В началото ми забраняваха почти всичко — не бивало да се слага покрив на тази развалина. След това искаха да ми откажат достъп. Накрая дори трябваше да демонтирам соларната инсталация от една прилежаща постройка.

Х: Защо бяха тези трудности?

М: Дали не ставаше дума за борба за власт? Старият кмет на Кастелбел срещу новия? Спираха ме по всякакъв начин. Когато се преместих от Филньос в Ювал, отначало не ми разрешиха да живея там. Най-напред трябвало да включа замъка към пречиствателна станция за отпадни води в долината. Или да чакам дълги години, докато стане обитаем. Глупавото беше, че тогава в селото нямаше пречиствателна станция.

Х: Какво имаха против вас?

М: Не знам. Накрая сам си направих пречиствателна станция, една трикамерна система. Въпреки това старият кмет се запъна. Аз обаче се противопоставих и заявих: „Нека опростим нещата. Ще обходя всички ферми във вашата община и където няма пречиствателна станция, ще поискам писмено потвърждение. След това ще напиша оплакване“. Той отстъпи чак тогава. Оттогава ме смятат за изнудвач. Щом се появя в селото, ще се намери някой да каже: „Той пак идва да ни изнудва“. Но аз не изнудвам никого, а само защитавам правата си. Притежавам може би най-старата къща в общината и съм я ремонтирал толкова внимателно, колкото изискват законовите разпоредби. За съжаление не мога да се включа в местната пречиствателна станция от 500 метра височина над долината. Това е невъзможно. Ювал е построен на скала, надолу са 500 метра скали. Технически също е невъзможно. И поради това да оставим замъка да западне? Днес кметът и общинските съветници са доста разумни, особено младият кмет. На едно мнение сме. Той е реалист и няма предразсъдъци. Сега вече нямам проблеми с Ювал.

Х: Кога решихте да пуснете туристи в Ювал?

М: Когато дъщеря ми Магдалена трябваше да тръгне на училище. Беше ни ясно, че ще можем да живеем в Ювал най-много три месеца в годината. Значи девет месеца щеше да е пуст. Ето защо превърнах замъка в музей. Потръгна още от първата година. Все пак да не забравяме първоначалните трудности. Докато наберем персонал или, например, докато намерим подходящ шофьор, минаха месеци, дори години. Сега Ювал е туристическа атракция.

Х: Колко струва входът?

М: Мисля, че е най-много шест евро на човек. Това е достатъчно за издръжка на персонала, за застраховки и поддръжка на замъка. Въпреки потока туристи през лятото живеем в Ювал, което все пак ни струва малко повече. Ние го обичаме и в този вид той трябва да бъде предаден в други ръце.

Х: Ако в началото вашата партньорка Сабине беше против замъка, какво щеше да бъде по-важно за вас: Ювал или Сабине?

М: Сигурно не бих се отказал лесно от него. Но що се отнася до облика му, имахме много общи виждания. Вероятно всяка друга жена би си казала, че не може да се живее с такъв човек и неговите фантазии. Ако една двойка иска да създаде силна връзка, само любовта не е достатъчна. Необходими са повече общи неща: пътувания, отговорност, цели.

Х: По какво си приличате със Сабине?

М: И двамата сме родени под знака на Дева. И двамата обичаме реда. Много хора си мислят, че нямам никаква организация, нещо като рамка в живота, че съм получергар, който си живее безметежно. Ей така, от днес за утре. Те не знаят, че животът на получергаря е много труден. Трябва ми добра организация, иначе няма да издържим финансово. Сабине го знае и ме подкрепя. Освен това и двамата колекционираме антикварни предмети. И двамата сме любители на изкуството. По отношение на литературата вкусовете ни също са близки. Разбира се имаме и децата.

Х: Как се случи да паднете от оградата на замъка и да си счупите крака?

М: Собственикът на един ресторант ми се обади по телефона и каза: „Знаете ли, Гюнтер Яух^[57] е в Южен Тирол и иска днес да вечеряте заедно. Свободен ли сте?“ Току-що се бяхме върнали от дълго пътуване, но все пак не се срещахме всеки ден с Гюнтер Яух, който по това време беше на почивка със семейството си в Натурнс^[58]. „Децата му са на същата възраст като нашите. Ще си направим приятна семейна вечеря“ — помислих си аз и потвърдих срещата за седем часа. Тогава нямаше как да знам, че гостилничарят е направил същото и с Гюнтер Яух. Обадил му се по телефона и казал: „Знаеш ли, Меснер ще дойде довечера при мен“. Изглежда, че е искал да попадне в заглавията на вестниците: Яух и Меснер ще вечерят в неговия ресторант. И така ние хапнахме, изпихме заедно бутилка вино, разговаряхме. Тръгнахме си към девет часа — Яух към хотела, а ние към Ювал. Когато пристигнахме, ключът от външната порта не беше на мястото си. Виках известно време, защото помислих, че някой от служителите го е прибрал. Виках, търсих — нищо. Тогава казах на Сабине: „Ще се прекача през зида и ще ви отворя отвътре“. И така, покатерих се на стената, ограждаща замъка от запад, и при спускането паднах в двора. Защото беше мокро и тъмно. Към това се прибави и известна самонадеяност. Та нали го бях правил толкова пъти! Но винаги денем. Нито за момент не си помислих: ей, внимавай! В мига, в който изпуснах хватката, когато ми се изплъзна тази тясна и мокра от дъжда хватка, осъзнах, че нещо не е наред, но вече беше твърде късно. Не виждах къде падам, не можах да смекча удара с пружиниране на коленете. И ето ме, лежа там, неспособен да се изправя. Нощ. Дъжд. Смъкнах се в двора по задник, опирайки се на двете ръце и единия крак, и започнах да крещя. Сабине също се развика и събуди помощника ни, който спеше в източната кула. Той ни отвори и извика линейка. Закараха ме в болницата, където установиха, че съм изгубил два литра кръв. Счупил си бях костта на петата. Открито счупване. Част от костта стърчеше навън. Рядко се среща по-лошо счупване.

Х: Лекарите дадоха ли ви надежда, че след операцията ще можете отново да катерите екстремни турове?

М: Отначало не. Лежах в болницата, кракът трябвало да си почива. Дойде брат ми Хуберт и каза да забравя експедиции като тази на Северния полюс. Дори да ме оперират и най-добрите хирурзи.

Х: Защо брат ви е бил така песимистично настроен?

М: Счупването на костта на петата е най-лошото, което може да се случи на един пешеходец. А моята кост беше раздробена на десетки парченца. Никой лекар не се осмеляваше да ме оперира. Вече исках да отида в Швейцария, когато в Болцано се намери един млад хирург, д-р Валднер, който се нае да опита. Отначало седна с рентгеновите снимки на компютър, за да установи кои частици от костта трябва да се заменят. След това ги изряза от таза ми, завинти ги към останалите парченца и ги постави на местата им. Великолепно постижение на костната хирургия!

Х: Тази злополука и фактът, че след това не можехте да се впускате в големи приключения ли беше причината да се захванете със Снежния човек?

М: Да. Но историята на Йети ме занимаваше още отпреди десет години, когато се опитах да прекося Източен Тибет. Планирах маршрута така, че да разбера как е станало преселението на шерпите. А и за да пътешествам със Сабине, да се впуснем заедно в едно особено приключение. Тогава, през 1986 г., тя си заслужи „посвещаването в рицарство“. А по-късно баща й ме ругаеше, че съм могъл да причиня такова нещо на неговото момиче.

Х: За какво я „посветихте в рицарство“?

М: Първо, тръгнахме без разрешително. И то накрая на света. Второ, бяхме арестувани. И трето — взеха ни паспортите. Дни наред не ни пускаха да продължим. Известно време бяхме затворени в един полицейски участък. Без паспорти. Нямаше как да тръгнем на път. А и аз не знаех как да реша проблема. Тогава Сабине каза: „Сега трябва да заложим всичко на една карта. Иди при полицаите, които естествено са от народността хан^[59], и им кажи, че ще ги снимаш и ще се оплачеш от тях в Пекин“. И така, отивам при полицая. Паспортите ни лежат на масата пред него. Изваждам демонстративно фотоапарата и започвам да снимам. Той си грабва сакото, омотава си го около главата и хуква да бяга. Взимам паспортите и изчезваме. Често преживявахме такива моменти — непрекъснато бягащи, непрекъснато преследвани в една област, забранена за европейци. Голяма колкото Бавария. Накрая се скрихме в един манастир. Аз исках да продължа сам. Сабине нямаше да издържи пътя от Тачен Гомпа до Лхаса. Прекалено дълъг, прекалено опасен, непрестанно изкачване и слизане, нагоре, надолу. Затова се наложи да се върне сама до Ченгду. Така че трябваше да се разделим. Но понеже беше болна, тя първоначално стигнала само до Лхаса.

Х: Защо не се върнахте с жена си, нали положението й е било много сериозно?

М: Защото знаех, че ще успее и сама. Така, въпреки всичко, беше възможно да мина по приключенския маршрут, който бях замислил.

Х: Нима желанието за приключения е било по-силно от инстинкта за закрила?

М: В Катманду бяхме наели един закрилник, който трябваше да ни помага като преводач и водач, но той изчезна. Казах й, че ще се върне.

Х: Жена ви не настоя ли да тръгнете с нея?

М: Не, тя е много смела. За съжаление закрилникът повече не се появил. Бях я заклел да чака, докато той се обади и тогава да тръгне към Лхаса, където щях да я намеря. Но закрилникът изчезнал. Тя си потърсила друг, един кхамп^[60], висок почти два метра и толкова силен, че навсякъде вдъхвал респект. Когато тръгнала да се връща, загинали двама американци. Преобърнали се с камион по един склон. Изглежда като мен са възнамерявали да прекосят Тибет. На Сабине й прилошало при вида на труповете, имало страшно много кръв. В Лхаса, болна от дизентерия и станала кожа и кости, тя отишла в един хотел.

Х: Как се отрази на брака ви това, че сте продължил сам и сте оставил жена си?

М: Ние не бяхме женени и още не сме, но от двадесет години живеем заедно. Тогава цял ден и цяла нощ я търсих в Лхаса. Накрая помислих, че е заминала. Разбира се, паспортът ми беше с мен, но парите и самолетните билети бяха в нея. Нямаше я в града, нямаше я в хотела. Никъде я нямаше. Накрая я намерих в един хотел, където по невнимание я бяха отписали. Впрочем, тя и до днес ме упреква, че когато я намерих, вместо да се хвърля на врата й, съм изкрещял: „Видях Йети!“ И до днес не може да ми го прости. Тя приличаше на дух. Беше станала почти прозрачна. Но децата смятат, че сме събрали много съществен опит. Че това е спойка, която държи. Според тях е хубаво, че сме преживели всичко това.

Х: Къде мислите, че сте видели това същество, приличащо на Йети?

М: Вървях из тази безбрежна пустош, там горе, в Кхам. Не бях сигурен дали съм на прав път. Помагаха ми местните хора. Вече седмици наред. Стигнах едно селце и потърсих подслон. Чаках поне два дни и се молех да ми дадат храна. Разбира се, че си я платих. Често се хранех при местните хора. После си купувах храна за следващия преход. Ако случайно тръгваше керван от якове, ходех с тях. Този път обаче нямаше керван. Местните хора ме изпратиха на запад, нагоре в планината по една река. По-късно успях да мина на другия й бряг. Но не намерих смелост да я прегазя обратно — толкова буйна беше. Имах късмет, че изобщо минах отсреща. Но там нямаше нищо, нито една следа. Обзе ме несигурност. След няколко часа видях стъпки. После пак нямаше нищо. Стъмни се. Не знаех къде се намирам. Обзе ме страх да не ме нападне някакво животно или да не умра от глад. Исках само да разбера къде се намирам и се надявах да се появят местни жители. Тогава щях да бъда спасен. Изведнъж… Какво има там? През гъсталака видях някакво раздвижване. На земята имаше нещо тъмно. Помислих си: „Аха, сигурно идват якове, а с тях и хора“. Яковете винаги вървят напред, тибетците, подсвирквайки, зад тях. „Значи идват хора, сега вече съм спасен“. Но не чух звънци. Не чух викове. Нищо. Озадачих се. В близост до яковете винаги има хора. И изведнъж в мрака на нощната гора се появи огромно, черно чудовище. Излезе от гъсталака и моментално пак изчезна. Сякаш потъна вдън земя. Изобщо не видях каквото и да било. Само усетих присъствието на нещо тъмно, черно и голямо. Спрях и се заслушах. Миришех. Гледах. Чудовището изчезна в същия миг, в който се появи. Не можех да кажа колко голямо беше. Знаех само едно — че е по-високо от мен, черно, рунтаво. Внезапно ме обзе страх. Въпреки това, след един миг на ужас, тръгнах в посоката, в която бях видял това нещо. Глина по земята и стъпки, подобни на човешки. Само че много по-големи. И веднага си помислих: „Та те приличат на стъпките на Йети!“ Снимах мястото, но не исках да нощувам там, защото Снежният човек ме беше видял. Можеше да се върне. Междувременно мина полунощ. По някое време излязох от гората и стъпих на една високопланинска заравненост. Изведнъж пак се появи подобно чудовище. На два крака. На лунната светлина. На голямо разстояние. Още по-ужасяващо и огромно. Вероятно е същото животно, което е вървяло пред мен. Дали на четири крака, дали на два? И изобщо какво е това? Уплаших се и нямаше да мога и да помръдна, ако нещото беше тръгнало към мен. После то изчезна сред скалите. В обширната скалиста местност по посока на планината. Бях уморен до смърт и същевременно напълно буден от ужас.

Х: Изпаднахте ли в паника?

М: Останах сравнително спокоен и непрекъснато осветявах наоколо с фенерчето. Вероятно исках да кажа: тук има светлина, огън. За дивите животни светлината на фенерчето е нещо като огън. Чудовището можеше да бъде само някакво животно, обаче извънредно силно. По-късно през нощта стигнах до един поток, който не можеше да бъде пресечен. Тръгнах по него, докато не видях, че се влива в река. Още по-буйна. Не можех да мина оттатък. Там, в ъгъла, образуван от два потока, се опитах да си направя бивак от камъни. Разпънах постелката. Поставих спалния чувал и си казах: „Оставам тук“. От часове си говорех на глас. Обаче още първият шум ме накара да скоча. Толкова се уплаших, че набързо си събрах нещата. Опасявах се чудовището да не ме изненада, докато спя. Нали не знаех какво е? Сигурно щеше да ме убие. И така, тръгнах срещу течението на по-малкия поток и скоро намерих мост. Към два или три часа през нощта стигнах някакво село. Извиках — нищо. Само от тъмнината се появиха кучета. Обградиха ме. Въоръжих се с тояга, за да се отбранявам. Накрая избягах в една къща. Качих се на първия етаж по външната стълба и легнах. В спалния чувал, само по риза и долно бельо. Веднага заспах. Изведнъж се стреснах. Усетих, че нещо ме заплашва. По спалния чувал се сипеха камъни. Изпълзях от убежището си, запалих фенерчето и видях пред себе си цяла орда местни жители. Долу имаше поне двайсет мъже с факли и тояги. Крещяха неистово. Веднага разбрах, че трябва да се подчиня. Ако не бях реагирал веднага, както си бях по гащи и с раницата в ръка, щях да бъда загубен. Знаех, че ще ме убият, ако не сляза веднага.

Х: Да не са ви помислили за чудовище?

М: Да, те действително мислеха, че аз съм Йети. Вероятно бяха решили, че в селото им е проникнало чудовище, както това често се е случвало. Затова всички се бяха събрали, въоръжени с факли, ножове и мечове, за да се защитават. А аз нямах нищо в ръцете си. Имах само опит. Инстинктивно осъзнах, че трябва да бъда спокоен и покорен. Иначе щяха да ме убият.

Х: Как се разбирахте?

М: Отначало ги поздравих на тибетски — „Ташиделек“. След това се опитах с ръце и крака да обясня, че аз самият едва съм избягал от едно чудовище. За първи път ми беше казано, че в тази област има чудовище, нещо като Йети, което те наричат Чемо. Този Чемо беше точно толкова висок, колкото Йети от легендите. Освен това съвпадаха и другите белези: рунтав, смрадлив, оставящ следи като човешки стъпки. Когато се върнах в Катманду, разговарях с десетки тибетци, намерили убежище в Непал. Бежанците, които знаеха езика и познаваха тибетската култура и митология, трябваше да отговорят на въпроса: „Как в Тибет наричате чудовището, което туристите и шерпите в Непал знаят като Йети?“ „Чемо“ — беше отговорът. Винаги един и същ. Така разбрах, че Чемо и Йети са едно и също. А аз бях видял Чемо. В това няма съмнение. Местните жители ми казаха да продължа да го търся. През 1988 г. отново отидох там. В същата местност. Останах цял месец. Но чудовището повече не се появи. Местните жители ми казаха: „Когато Чемо види човек, който го чака, той никога не излиза от скривалището си“. Това също беше истина. Едва през 1995 г., след падането на стената^[61], реших да го търся толкова дълго, докато не намеря отговор на въпроса: „Какво се крие зад Йети?“ Предприех дузина експедиции, първоначално като инвалид. Похарчих много пари. Търсих в Тибет, Кхам, Амдо. Проучих Бутан, Алтай. Посетих Монголия. Бях в Гоби, Непал, Кашмир. Все по следите на Йети. Къде ли не търсих и непрекъснато разпитвах местните жители как се нарича при тях чудовището, което шерпите и туристите знаят като Йети. Така стигнах до стотина имена на различни диалекти. За едно и също чудовище. Да, историята му е една и съща. Навсякъде една и съща.

Х: Защо тези усилия — мечката може да се види в зоологическата градина на Лхаса?

М: Точно така. Научих го по-късно. След като вече бях решил загадката, Далай Лама ми каза при едно посещение в Южен Тирол: „Мисля, че имаме от тези йетита в зоологическата градина в Лхаса. Смятам, че Йети и Чемо са едно и също“. Какво потвърждение само! Заклех Негово светейшество да запази мълчание: „По-тихо, никой не бива да го чуе, нали и аз мисля, че Чемо и Йети са едно и също“. Той отвърна, че винаги е подозирал това, само не можел да разбере какво си представят европейците под Йети.

Х: Моите уважения, но все пак тази революционна научна мисъл си има граници, щом единственото, което сте открил е, че една мечка има две имена.

М: Точно така! Но с колко предразсъдъци се сблъсках! По принцип грешката е на индустриалното общество, което отъждествява Йети с някакво същество между маймуна и човек. Типична европейска представа. Образ в главите на закоравели фетишисти в цивилизованите общества. Никой не си е дал труда да попита местните жители как си представят техния Йети. Тази история, една хилядолетна легенда с всичките отличителни черти на рядко срещано чудовище, може да съществува само, ако наблизо има дива природа. В поведението си тези мечки доста приличат на човека — ходят на два крака, ядат това, с което се храни и човекът, стъпват на цялото си ходило. За разлика от нас обаче те са нощни същества. По принцип аз само доказах, че легендата за Йети води началото си от наблюденията на едно животно. Че зоологическият Йети е родил съответната легенда: Чемо, Дремо, Мити или именно Йети. Животното действително съществува. Все още. По поведение, големина, външност и хранителни навици то напълно отговоря на това, което местните наричат Йети. Накрая при мен дойдоха хора от народността кхампа и ми казаха, че някога в манастирите били пазени реликви на Йети. Дали са били истински?

Х: Нали китайците разрушиха почти всички манастири в Тибет?

М: Да, 4995 от общо 5000. Все пак намерих един оцелял стар манастир. Високо горе в планините на Кхам. Промъкнах се там с риск за живота си, преследван от китайците. И какво виси на входа? Препариран Чемо! Снимах чудовището от всички страни. Живо трябва да е тежало към 300 килограма. Огромно животно, високо 2.80 метра.

Х: Защо след Йети така пламенно се заехте с историята на загиналия през 1924 г. алпинист Джордж Лей Мелъри?

М: Веднага, след като тялото му бе намерено, разбрах, че това е моя история.

Х: Защо историята да е ваша? Той е мъртъв от 75 години, вие никога не сте го познавал. Защо изведнъж го почувствахте толкова близък?

М: Защото Мелъри е първият алпинист на Еверест. Един легендарен претендент. А и защото като малък майка ми четеше неговата история. На високопланинското пасище Гшмагенхат, на газена лампа. Това е моята първа история за планините и затова е най-важната.

Х: На колко години сте бил тогава?

М: На пет или шест. След първото ми изкачване на Еверест се върнах у дома и казах на майка ми: „Доколкото си спомням, ти ни четеше историята на Мелъри“. „Да“ — отвърна тя и няколко дни по-късно ми донесе една тетрадка, от която ми бе чела. Тогава не можехме да си купуваме книги. Мелъри е бил мислител. Посещавал е салона на Вирджиния Уулф^[62]. Бил е интелектуалец от висшето общество и толкова луд, че е искал да изкачи Еверест. Известен е отговорът му на въпрос на журналисти защо иска да отиде на Еверест. „Защото го има“ — отвърнал той кратко. Това, разбира се, е било много дръзко по онова време. Днес аз не бих се изразил така, но за онова време е подходящо. Той също така е пишел прекрасно. През последните петдесет години вече не се пише така хубаво за алпинизма. Впрочем, Мелъри е роден в същата година като моя любимец — виртуозът на катеренето по скали Паул Пройс^[63]. Той също е бил алпинист и писател. И двамата са родени през 1886 г.

Х: Как бихте обобщили поведението на Мелъри?

М: Спортно, смело, дръзко и типично английско, с една дума understatement^[64]. Англичанинът повтарял непрестанно: „Ние няма защо да се държим като герои. Би било смешно. На върхове от такава величина отстъплението се разбира от само себе си“. Така Мелъри попадна в подсъзнанието ми още като дете. По-късно, при соловото ми изкачване на Еверест, той беше нещо като мой партньор. Аз не само можех да си представя как е загинал, аз вярвах, че съм го познавал. Още тогава писах къде би могло да бъде тялото му и в крайна сметка то бе намерено именно там.

Х: Щом сте знаели точното място, защо сам не го потърсихте?

М: Тялото на Мелъри не ми е необходимо, за да пиша за неговия дух. А точно той е важен за мен. Неговият дух, неговите идеи, неговият стил — това е основното. Мелъри бе намерен случайно, само защото един любопитен американец от германски произход на име Конрад Анкер напуснал района, в която се извършвало търсенето. Другите му викали да се върне, но той продължил и случайно се натъкнал на Мелъри.

Х: Защо вие, за разлика от намерилите трупа, сте напълно сигурен, че Мелъри не е изкачил Еверест?

М: Конрад Анкер споделя моите заключения. Той е достатъчно добър алпинист, за да си представи точната картина. От алпинистка гледна точка може да бъде доказано, че Мелъри не е бил на върха.

Х: Само защото вие смятате, че тогава не е било възможно да се изкачи Второто стъпало?

М: Още по-малко с подковани обуща. През 1925 г., най-добрият скален катерач в света се нарича Емил Золедер^[65]. Той е първият, изкачил шеста категория на трудност. С двойно въже, клинове и специални обувки. Но на височина от 3000 метра в Доломитите. Мелъри не е имал клинове, носел е неподходящи обувки, разполагал е само с едно тънко копринено въже, което щяло да се скъса, ако паднел дори три метра. През 1924 г., шеста категория, на 8600 м, надморска височина — това е немислимо. По онова време никой не би качил върха. Освен това Мелъри е бил умна глава. Понеже го е видял отдолу, той е знаел, че Второто стъпало не може да се изкачи като някоя скаличка в Англия.

Х: Какво се е случило според вас?

М: Вероятно Мелъри и Ървин са стигнали до Второто стъпало и са си казали: „Дори няма защо да опитваме“.

Х: Как да разбираме тогава остатъците от въже и ледени клинове, които една китайска експедиция писа, че е намерила през 70-те години на Второто стъпало?

М: Това е булевардна литература. Китайците намерили тези неща под Второто стъпало. Не на него или над него. Те намекнаха също така, че над Второто стъпало видели кислородни бутилки. Естествено, това би било доказателство за изкачването на върха, както от Мелъри, така и от тях през 1960 г. Обаче кислородните бутилки се появиха далеч под Първото стъпало.

Х: Защо китайците са имали интерес да припишат на Мелъри първото изкачване на Еверест?

М: Преди всичко те искаха да докажат своето спорно изкачване от 1960 г. Според тях твърдението им, че са намерили нещо от англичаните, е доказателство за достигането на върха. Но къде е намереното?

Х: Следователно, вие отричате, че китайците са били на върха през 1960 г.?

М: Така, както описват изкачването — невъзможно. Посред нощ, без фенери, без кислородни апарати. Те пишат, че един от тях се изкатерил бос по Второто стъпало. Без обувки било по-лесно. Били си направили жива стълба. През 1960 г. те по-скоро са разбрали, че пасажът не може да се изкачи свободно^[66]. Защо тогава през 1975 г. разглобили алуминиеви стълби, занесли ги горе на части, там ги сглобили, опрели ги на стената и се изкачили? Но за мен важен е Мелъри, а не комунистите на Еверест.

Х: Защо решихте, че с Мелъри сте сродни души?

М: Ние сме сродни души. Достатъчно ми е само да чета написаното от него.

Х: Защо?

М: Не знам. Това е въпрос на чувство.

Х: Вие пишете в първо лице.

М: Да, това е литературен похват. Впрочем именно пасажите, които приписват на мен, са цитати от дневника на Мелъри и от писма до жена му.

Х: Да, но в такъв случай трябва да се усеща известно духовно родство, иначе това не е литературен похват, а присвояване.

М: Както вече казах, аз отчасти съм използвал неговите текстове буквално.

Х: В началото на книгата Вие лежите мъртъв и се оплаквате, че спокойствието Ви е нарушено, защото жадни за сензация членове на една експедиция ви пипат.

М: Да, после възкресявам Мелъри и той наблюдава как експедициите се променят през последните 75 години. Харесвам Мелъри — тази ясно поставена цел и толкова наивност!

Х: Защо сте сигурен, че знаете как са загинали Мелъри и Ървин?

М: Мелъри и Ървин не успяват да преминат Второто стъпало. Дори вероятно са спрели под него. Той самият казва, че мусонът може да му изиграе лоша шега. Двамата се връщат. Мъгла. Може би се смрачава. Оставям този въпрос открит. Те са под Първото стъпало. Отклонили са се от маршрута. Единият се подхлъзва. Повлича и другия. Въжето се оплита на скална издатина. Къса се. Мелъри остава да лежи на земята, с раздробен крак. Не може да върви. Какво е станало с Ървин? Все още не знаем. Такива сценарии често се разиграват по Североизточния гребен на Чомолънгма.

Х: Не сте ли прекалено самонадеян?

М: Със сигурност съм по-близо до действителността от Йохен Хемлеб, който се изживява като историк и следва представите, създадени от американеца Том Холцл преди 25 години. Междувременно Холцл осъзна заблужденията си и ги отхвърли. Хемлеб обаче описва сценарии, които би трябвало да се сторят подозрителни на всеки височинен алпинист. Хемлеб просто не знае какво означава да катериш на тази височина една тридесет метра висока, отвесна стена. Нищо чудно, че историята на алпинизма губи силата си, когато в нея се подвизават автори, които не пишат от собствен опит. Историята на алпинизма е интересна, но тя може да бъде писана само от много добри алпинисти, какъвто беше Валтер Шидкунц^[67].