Даниел Стийл
Опасни мъже (4)

4.

Както тримата приятели очакваха, уикендът с компанията на Силвия в Сардиния се оказа забавно и вълнуващо изживяване. В Порто Черво към тях се присъединиха още две италиански двойки. Чарли отново ги покани на яхтата за обяд и вечеря, караха водни ски, плуваха. Това даде на Грей и Силвия възможността да се опознаят по-добре, нищо че не бяха сами. След като ги наблюдава през целия уикенд, Адам реши, че са само приятели. Чарли не беше толкова убеден, но запази това мнение за себе си. Знаеше, че ако Грей иска да сподели нещо с него, ще го направи. Чарли също си поговори на няколко пъти със Силвия. Разговаряха за фондацията му, за работата, която вършеха, за галерията й, за художниците, които тя представяше. Беше очевидно, че обича работата си. Както беше очевидно, че харесва приятеля му. Грей също я харесваше. Двамата на няколко пъти се уединяваха, за да си побъбрят, плуваха заедно, танцуваха в нощните клубове, смяха се много. Към края на уикенда всички бяха убедени, че са станали добри приятели. След като Силвия и компанията й си тръгнаха, тримата приятели заминаха за няколко дни за Корсика. Не им се оставаше сами в Сардиния, а и вече й се бяха наситили. Грей говори насаме със Силвия за последен път, преди тя да слезе от яхтата. Каза й, че ще й се обади в Ню Йорк веднага щом се прибере у дома. Тя му се усмихна, прегърна го и му пожела да прекара страхотно остатъка от пътуването.

От Корсика отплаваха за Иския^[1], а оттам се насочиха към Капри. Обиколиха западния бряг на Италия, през последната седмица се върнаха във Френската Ривиера и пуснаха котва в Антиб. Както винаги, когато бяха заедно, се забавляваха — посещаваха нощни клубове, ресторанти, разхождаха се, плуваха, пазаруваха, завързваха нови познанства, танцуваха. В една от последните вечери посетиха Еден Рок^[2]. Всички бяха единодушни, че за пореден път са преживели невероятно пътуване.

— Трябва тази зима да дойдеш с нас в Сен Бартс^[3] — обърна се Адам към Грей.

Той редовно летеше дотам, за да се срещне с Чарли. Всяка Нова година прекарваха седмица или две на яхтата. Грей винаги твърдеше, че един месец през лятото му стига, а и те знаеха, че той мрази Карибите. Навяваха му твърде много болезнени спомени.

— Може би някой път ще го направя — неопределено промърмори Грей, а Чарли заяви, че наистина се надява да го стори.

Както обикновено последната вечер бе изпълнена с носталгия. Мразеха да се разделят, но трябваше да се върнат към обичайния си живот. Адам щеше да се срещне с Аманда и Джейкъб, за да прекарат заедно една седмица в Лондон, след което щеше да ги заведе в Париж и да отседнат в хотел „Риц“. Нямаше да е кой знае колко голяма промяна след лукса на борда на „Блу Мун“. Грей отлиташе директно за Ню Йорк, което щеше да бъде истински шок — обратно в малкото ателие в многоетажната сграда без асансьор на Мийтпакинг Дистрикт. През последните години районът се бе разраснал и бе станал приятно място за живеене, но неговото ателие си оставаше все така неудобно както в началото. Но поне наемът беше нисък. Нямаше търпение да се обади на Силвия веднага щом се прибере у дома. Мислеше да й телефонира от яхтата, но реши да не провежда скъпи разговори за сметка на Чарли, струваше му се невъзпитано. Знаеше, че тя се е върнала у дома предишната седмица след пътуването до Сицилия с децата. Чарли щеше да остане още три седмици в усамотение във Франция на борда на яхтата. Но той винаги се чувстваше самотен, след като приятелите му си тръгнеха. Мразеше да ги изпраща.

Адам и Грей щяха да отидат до летището с лимузината, която домакинът на яхтата бе наел. Чарли стоеше на задната палуба и с тъжно изражение ги наблюдаваше как потеглят. Те бяха най-добрите му приятели, а и двамата бяха свестни мъже. Въпреки всичките им ексцентричности и емоционални проблеми, както и коментарите на Адам за жените и слабостта му към младите момичета, Чарли беше сигурен, че са почтени хора, които бяха искрено привързани към него, както и той към тях. Би направил всичко за тях и бе убеден, че те ще му отвърнат със същото. Бяха като тримата мускетари — заедно и в добро, и в беда.

Адам се обади на Чарли от Лондон, за да му благодари за фантастичното пътуване, а на следващия ден Грей му изпрати имейл със същото съдържание. Всички бяха единодушни, че това е било най-хубавото им пътешествие. Трудно беше да си го представи човек, но пътешествията им всяка година ставаха все по-хубави и интересни. Срещаха се с чудесни хора, посещаваха прекрасни места и с всяка изминала година все повече се радваха един на друг. Понякога Чарли си казваше, че бъдещето му няма да е чак толкова мрачно дори и да не срещне подходящата жена. Поне имаше двама забележителни мъже за свои приятели. Животът можеше да бъде и много по-лош.

Прекара последните две седмици на борда. Уреди си срещи по електронната поща, състави списък с нещата, за които искаше капитанът да се погрижи във връзка с яхтата. През ноември смяташе да поплава из Карибите. Прекараните на яхтата дни го успокояваха и зареждаха с енергия, но през тази година му предстоеше да свърши още доста работа. Фондацията беше дала близо един милион долара на един нов приют за деца и той искаше да провери как се изразходват средствата. Когато най-после напусна борда на яхтата през третата седмица на септември, беше готов да посрещне житейските предизвикателства. Искаше да се срещне с приятелите си, да отиде в офиса. Беше отсъствал близо три месеца. Време беше да се завърне у дома, каквото и да означаваше това. За него беше един празен апартамент или офисът, където спазваше семейните традиции и откъдето управляваше няколко борда и комитети, или времето, прекарано с приятели, посещаването на светски приеми и културни събития. За Чарли „дом“ не означаваше човек, при когото да се прибере, някой, който да го чака и с когото да споделя живота си. С годините ставаше все по-малко вероятно, че някога ще открие подходящия партньор, но дори това никога да не се случи, все пак трябваше да се завърне у дома. Нямаше къде другаде да отиде. Не можеше вечно да се крие от реалността на борда на луксозната си яхта. А и в Ню Йорк бяха Адам и Грей. Смяташе да им се обади веднага щом се прибере, и да ги покани да излязат заедно на вечеря. Те всъщност бяха единствените му близки хора, братята, при които се завръщаше.

Полетът до Ню Йорк мина гладко и за разлика от Адам, Чарли пътува в туристическа класа. Смяташе, че не си заслужава да харчи пари за собствен самолет. Но Адам пътуваше много повече и за него имаше смисъл. От секретарката на Адам, която му бе изпратила маршрута на шефа си, знаеше, че той лети същата нощ за Ню Йорк. След европейската обиколка с децата си бе прекарал една седмица в Лас Вегас. Освен това Адам му бе изпратил имейл, в който го питаше дали иска да го придружи следващата седмица на концерт. Щеше да бъде едно от онези шумни събития, които Чарли обичаше и затова отговори, че с удоволствие ще отиде заедно с него.

През последните седмици вестите от Грей бяха по-редки. Чарли предполагаше, че работи и е потънал в собствения си свят в ателието, след като цял месец не бе хващал четката. Понякога Грей изчезваше със седмици, за да изплува след това с нова картина. Чарли подозираше, че и сега е в плен на творчеството си. Смяташе да му се обади по някое време през седмицата. И Грей, както винаги, щеше да се изненада да го чуе. Понякога губеше представа кое време на годината е и с дни и седмици не излизаше от ателието. Просто стилът му на работа беше такъв.

В късния следобед, когато Чарли пристигна, в Ню Йорк беше горещо и влажно. Мина бързо през митницата, тъй като нямаше какво да декларира. От офиса бяха изпратили кола, за да го посрещне, и когато наближиха града, сивотата на Куинс му подейства потискащо. Всичко изглеждаше мръсно, хората — потни и уморени. Когато отвори прозореца на колата, сякаш го лъхна гореща зловонна вълна, примесена с бензинови изпарения. Добре дошъл у дома.

В апартамента нещата изглеждаха още по-зле. Чистачката го бе проветрила, но все още се усещаше леката миризма на застоял въздух. Мястото излъчваше тъга. Три месеца бяха много време. Нямаше цветя, никакъв признак на живот. Пощата му го очакваше в офиса, по-скоро тази, която не му бяха препращали във Франция. Хладилникът бе зареден с продукти, но нямаше кой да му приготви нещо, а и не беше гладен. На телефонния секретар нямаше съобщения. Никой не знаеше, че се връща, или по-точно никой май не се интересуваше. За пръв път от много време Чарли застана в празния апартамент и се запита какво не беше наред с него и приятелите му. Това ли искаха? Към това ли се стремеше Адам с всичките си усилия да не се обвърже с никого? Затова ли излизаше само с млади безмозъчни момичета с пищни форми? Какво, по дяволите, си мислеха те? Трудно му бе да отговори на този въпрос. Никога през живота си не се бе чувствал толкова самотен както през тази нощ.

През последните двайсет и пет години пресяваше жените като брашно, търсейки някаква микроскопична прашинка замърсена примес, както маймуната пощи малкото си за бълхи. И неизбежно откриваше по нещо, което бе достатъчно извинение да скъса. Вследствие на което сега стоеше сам в тази понеделнишка вечер в огромния пуст апартамент, гледаше към Сентръл Парк и двойките, които се разхождаха из алеите, хванати за ръка, или лежаха в тревата, зареяли погледи в небето. Със сигурност никой от тях не беше идеален. Защо тогава всичко в неговия живот трябваше да бъде идеално и защо никоя жена не се оказа достатъчно добра за него? Бяха изминали двайсет и пет години от смъртта на сестра му. Трийсет, откакто родителите му бяха загинали в Италия. И сега, толкова време след това, Чарли все още бранеше ожесточено самотата си, дори с още по-голяма бдителност, за да не допусне някой варварин през вратата. Започваше да се чуди, напук на себе си, дали не е време да пусне варварите. Колкото и ужасяващо да му се бе струвало досега, може би в крайна сметка нашествието щеше да му донесе освобождение и облекчение.