Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (9)

Седмици и месеци наред салът блуждал между бреговете. Времето течало тъй бавно и еднообразно, че Гирибала вече не помнела съвсем добре началото на всичко това. Сещала се за деня, когато Домите я набили и окрали разни неща от торбата й, но продължението било неясно и мъгляво като светлината привечер.

По обяд, когато слънцето напичало от средата на небето, Домите изтиквали саловете край брега под дърветата и оставали така до вечерта. Някои се изтягали върху дъските на саловете в сянката на стари дрехи, окачени по клоните. Гирибала и Лил слизали на сушата и си търсели местенце между дърветата, където да прекарат времето до вечерта. Бреговете на Ямуна били високи и кални, в тях се затъвало до колене, но земята под дърветата била мека, сухите листа били удобна постелка.

Понякога Гирибала и Лил оставяли децата си да ги пази някоя старица и отивали към селата да пооткраднат нещичко. Хоризонтът бил все тъй застлан от дима на пожарищата. Сипаите се оттегляли на север, като изгаряли нивите и къщите. По пътищата имало тълпи от бежанци, хората се криели из нивята. Когато Гирибала и Лил се появявали, жените ги прогонвали с буци пръст и камъни, ругаели ги и размахвали тояги. Все пак те се изхитрявали да уловят по някоя стара/кокошка или отмъквали зеленчуци, сготвяли ги на брега, преди да се върнат на сала.

Един ден на връщане от подобен грабителски набег Гирибала срещнала девойка на не повече от шестнадесет или седемнадесет години, загърната в дрипи, с почерняло от дим лице и слепена от кал коса. Мъкнела хванато за кръста й дете, голо момченце с бръсната глава, слабо като скелет, цялото в гнойни пъпки. След като в първия миг се дръпнала стреснато, девойката разбрала, че Гирибала е сама, и уплахата й попреминала. Бавно, залитайки, без да продума, тя се приближила с протегната лява ръка. Гирибала била застинала, не можела да помръдне, гледала девойката и детето, сякаш стояла пред собствения си образ.

Внезапно Лил излязла на поляната. От пръв поглед преценила положението — залитащата девойка с протегнатата ръка, мъртвото й дете, неподвижната, ужасена Гирибала, Грабнала един камък и с вдигната ръка, сякаш пъдейки куче, пристъпила до Гирибала и рязко я дръпнала назад. Без да повишава глас, грубо заплашила младата просякиня:

— Махай се оттук! Не се приближавай!

Повела Гирибала към реката и след като всички се качили по саловете, с все сили се оттласнала от брега с пръта, докато ги подхванало течението. По-късно обяснила:

— Познах я аз тая жена с детето, това беше Шитала, Студената, дето разнася болестите — ако те беше докоснала, с тебе беше свършено.

Жените на другия сал разговаряли с груби, дрезгави гласове. Заради тази среща на Гирибала в гората сега те разправяли, че тя ще им донесе нещастие. Лил обаче я защищавала от тях, и най-вече от високата съсухрена жена, която я била най-лошо. Когато се обръщала към това злобно същество, Лил й говорела на друг език. Многословен език с обърнати думи, чийто смисъл бил различен, езикът на Домите.

Един ден Гирибала я попитала:

— Вие на какъв език говорите?

Лил се разсмяла:

— Как, не знаеш ли? Ние сме скитници, говорим на езика на крадците.

Изгледала някак предизвикателно Гирибала и тя свела очи. Уплашила се. Иначе Лил не била лоша, и с изключение на злата жена, другите делели с нея откраднатото. Винаги и Гирибала получавала дял. Грижели се за Ананта, все едно им била дъщеря. Дните минавали и те постепенно забравили случката със студената богиня.

Вечер подир вечер саловете се плъзгали край калните брегове. Дъждът бил оцветил реката в червено. Застанала отпред на сала, привързала Ананта за кръста си с кърпата, Гирибала натискала дългия прът. Сега ръцете й били загрубели, лицето й било почерняло от слънцето. Знаела отлично как да замята пръта напред, да потърси опора в тинестото дъно, да прекрачва назад по ръба на сала и да освобождава с рязко дръпване пръта. Умеела да предугажда и опасностите. Преди Далмау, където е големият завой на реката, имало засада на отряд от сипан. Те открили огън по Домите и Гирибала избутала сала колкото могла по-навътре по течението, без да обръща внимание на свирещите куршуми. През този ден Лил я прегърнала и погалила лицето й. Дори й казала:

— Храбра си като Лакшмибаи.

Разказала й за царицата на Джханси, която се сражавала сама срещу англичаните, отбранявайки своя град, и умряла край реката.

Един ден призори саловете стигнали до огромен залив, край който се издигал град. В мъглата, там, където реките Ямуна и Ганг се сливали, Гирибала съзряла кули, минарета, висока червена стена. В залива пред града имало огромно множество риболовни корабчета със застинали косо опънати платна. Всичко изглеждало тихо и потънало в дрямка. Насядали по саловете, Домите бавно се носели по водата, взрени в призрачните очертания на града.

— Това е Аллахабад — промълвила Лил полугласно, сякаш се бояла, че оттам може да я чуят.

Гирибала притискала Ананта към себе си. Долавяло се само лекото хрипкаво дишане на Нат, синчето на Лил, и сумтенето на старата коза, която се опитвала да гризе кората от дървото на сала.

После слънцето се издигнало, проявило мъглата и ето че саловете били срещу града.

Саловете се въртели бавно, подобно на рояк сламки, понесен от вихрушка, пред издигащия се като крепост град. Жените потапяли дългите прътове в дълбоката вода, опитвали се с гребане да насочат саловете към отсрещния бряг. Всеки път, когато изтегляш трептящите прътове, надаваш протяжен вик: „Еииие!…“ Приведена над задната част на сала, Гирибала също гребяла с парче от дъска, също викала и пеела, а до нея наместените между вързопи с дрехи Ананта и Нат се смеели, струвало им се, че това е игра. Дори старата коза като че ли била необичайно възбудена, опъвала повода си, тръскала глава и врещяла.

На женския сал старият Сингх също се бил хванал за един прът, въпреки раната на бедрото си. Отдалеч настръхналите с толкова парчета дърво салове навярно приличали на две насекоми, които се бъхтят сред море от кал.

Теченията на двете огромни реки въртели и отнасяли надалеч крехките плавателни съдове, разделяли ги, а после, след описани широки дъги, отново ги сближавали. Най-сетне навлезли в по-тихо място във вътрешността на извивката, срещу град Аллахабад. За пръв път от дни и месеци Гирибала се почувствувала вътрешно умиротворена, като че ли наистина била достигнала целта на пътуването си, като че ли вече нямало да има мирис на смърт и пожари и тук вече щяла да заживее свободно с Ананта.