Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (14)

26 юни

Днес малко преди два часа се върна корабчето на бреговата охрана. Бях с кулитата, които работеха на дигата, когато това се разбра. Един младеж от селцето на париите, слуга на кладите на име Ука, метач, съобщи новината. През последните дни Шаик Хюсеин го бе сложил на пост откъм южната страна на вулкана, може би освен другото да следи и Карантината и да наблюдава придвижванията на Веран-Неверан.

Настъпи плътна тишина, всички бяха застинали по местата си сред базалтовите плочи. Времето бе великолепно, небето и морето бяха като изгладени от вятъра, мощните вълни обливаха дигата с пяна.

Корабчето бавно заобиколи носа, като се полюшваше, и се разнесе всеобщ вик. Работниците от плантациите, жени и деца тичаха към плажа, размахваха ръце и крещяха. Напразно сердарят свиреше, а аркотите с викове се опитваха да въведат ред. Шаик Хюсеин мина през тълпата покрай мен, без да ме погледне, обветреното му лице на стар войник имаше строго изражение, безупречната му бяла брада и бледожълтата чалма някак не се връзваха с дрипавото сако. Крачеше бързо, стиснал абаносовия си бастун като водач на парад или като пророк. Вървящите зад него Рамасвами и Бихар Хаким изглеждаха хилави, полуголи, слаби, главите им бяха омотани със стари парцали. Напливът на тълпата ме накара да се отдръпна към задната част на плажа.

Корабчето на бреговата охрана спря срещу залива на височината на строящата се дига. Вълнението повдигаше носа му и въртеше привързаната към него мауна. На моменти се чуваше боботенето на машините, носено от вятъра заедно с кълбетата черен дим. По палубата се движеха хора, офицери от здравния корпус и моряци от Коморските острови. После мауната се отдели от корабчето, моряците метнаха въже към брега и няколко момчета веднага се хвърлиха в морето, за да го уловят. Останах да чакам, приклекнал в задната част на плажа. Не бяха дошли за нас, само възнамеряваха да осигурят връзка, за да прехвърлят хранителни продукти и бурета с питейна вода. От клуба на Синархията не желаеха да излезе, че са ни оставили да измрем от глад и от жажда на тази скала.

Тълпата на плажа бе плътна, имаше блъсканица. Вече се чуваха гневни викове, проклятия. Огледах се за Суря, но не я видях. Не беше дошла на плажа. Във всички случаи появата на корабчето не я засягаше.

Прехвърлянето на продуктите започна бързешката, несръчно. Моряците мятаха сандъците във водата, без дори да ги привържат, някои се блъснаха в базалтовите плочи и се разбиха. Момчетата се бяха съблекли голи и бяха нагазили до кръста във водата, прихващаха сандъците и буретата и ги тикаха към брега. Вълните прииждаха бавно и мощно, пяната бе ослепителна редом с черните скали, морето бе яркосиньо. В сцената имаше нещо отчаяно и драматично — скупчените на напечения от слънцето плаж хора и тъмният силует на корабчето на бреговата охрана, което се държеше на разстояние. След като всички продукти бяха изтеглени на плажа и наредени под укритието от листа, мауната се насочи отново навътре в морето. Хората на острова разбраха, че това е всичко. Повечето се върнаха към селището или към плантациите. Няколко мъже обаче останаха при дигата, взеха да хвърлят камъни към морето и да крещят безсмислени заплахи. Корабчето на бреговата охрана все така се полюшваше на място срещу залива. Сегиз-тогиз се чуваше бученето на машините, от комина излиташе черен дим и вятърът го разпръскваше. Внезапно забелязах метача Ука на края на дигата. Като че ли имаше нервна криза. Бе застанал върху брулен от вятъра къс скала, бе разтворил ръце като голяма тъмна птица и се въртеше като пумпал с безумно лъщящи очи. После се хвърли в морето и след миг видях, че яростно плува към мауната. Всички се наредиха по плажа и по дигата да гледат. Бунтовническото настроение бе преминало и единствено прииждащите вълни нарушаваха тишината.

В продължение на няколко минути изненаданите моряци спряха да гребат. Всички гледахме как главата на Ука изчезва и се появява отново сред вълните, като че ли той вече бе достигнал целта си и бе успял да избяга. После откъм мауната нещо просветна и веднага след това чух звук от изстрел. Един моряк бе застанал на кърмата с пушка в ръце. Друг моряк също изпразни пушката си и всички хора по дигата начаса хукнаха да се спасяват зад скалите в задната част на плажа. Ука продължи да плува към мауната, но скоро стана ясно, че няма да се добере до нея. Моряците отново започнаха да гребат и след малко лодката стигна до корабчето на бреговата охрана. Сред морето Ука приличаше на точица, на останка, подмятана от вълните. Размаха ръце, сякаш зовеше за помощ, и пое обратно, изтощен, а вълните го понесоха към брега.

Тогава видях как откъм склона на вулкана се зададоха хора. Най-отпред вървеше Бартоли, следван от Жюлиюс Веран с револвер на кръста. Малко след тях разпознах и Жак. Тримата поеха към дигата, докато кулитата изтегляха Ука на плажа и го мъкнеха към укритието от листа. Сега тишината на плажа бе странна сред ослепителната светлина и пяната. На някакви си стотина метра мауната се въртеше и клатушкаше край корабчето подобно недостижима играчка.

Веран бе свил парче картон като рупор и се опита да разговаря с офицерите на корабчето. Ала онова, което викаше, не се разбираше, вълните го заглушаваха. След няколко секунди стълбът дим стана по-плътен, чу се как котвената верига стърже по кабестана, а боботенето на машините се засили. За миг корабчето се отклони по инерция към брега, после даде заден ход, направи бавен завой и се насочи към открито море. След няколко минути подмина извивката на вулкана и се скри от погледите ни. През това време всички стояха неподвижни в задната част на плажа, някои още клечаха зад скалите, за да се опазят от изстрели. Пътниците от „Ейва“ чакаха под укритието от листа, като че ли корабчето все пак би могло да се върне. Шаик Хюсеин бе застанал на плажа и бе побил в него владетелския си жезъл. Приличаше на старинно изваяние на парцалив воин. После се обърна, лапна свирката си и издаде с нея протяжен звук, който се усили и изостри, като накрая заглъхна плачливо.

След това настъпи нещо, което никога няма да мога да забравя. Безмълвно, безутешно. Кулитата се наредиха пред сердаря в дълга верига от палмовия навес до общите сгради на селището, за да прехвърлят продуктите. Движението бе бавно, лишено от напрежение, просто Шаик Хюсеин стоеше на плажа, извърнал към тях тясното си лице, облегнат на абаносовия си бастун, а тъмните фигури на кулитата преместваха сандъците, чувалите с ориз, буретата с течно масло и питейна вода. Приведени напред, без да обелят дума, без да се оглеждат, като че ли идещи от някакво изначално време и устремени към някаква незнайна епоха, те пренасяха продуктите по своя безкраен път.

Тримата пътници от „Ейва“ не помръдваха. Бяха застинали по местата си заедно с нелепите си принадлежности, Веран с револвера и разгъналия се картонен рупор, Бартоли стискаше с две ръце случайно проблясващия хелиотроп, а Жак държеше излишната лекарска чанта, взета може би, за да поразсее лошото впечатление, което правеха дрипавите му дрехи и очилата със счупено стъкло.

Той също мълчеше. Не стори нищо, за да спре множеството, което отнасяше припасите за следващите седмици. Навярно пръв бе свил рамене, както има навик, когато оценява дадено положение като безизходно. После се върна към Карантината, а двамата безпомощни наблюдатели го последваха.

Трябваше да мине близо до възвишението, където стоях. Жак вдигна глава и ме погледна. Слънцето го заслепяваше. Видях почти съвсем чуждото му лице — бледо, брадясало, покритите му с прах очила и коса, безсмисленото сако, което бе закопчал догоре и с което приличаше на погребален агент. Понечих да стана, да изтичам към него, да го прегърна, но погледът му се отклони и разбрах, че не ме е видял или не ме е познал. Вече бяхме далеч, далеч един от друг, сякаш не бяхме расли заедно. Зад него пристъпваше Веран, следван от Бартоли — и изведнъж те ми се сториха обикновени пешеходци, случайни блуждаещи минувачи, озовали се насред тази прашна и обгорена природа, търсещи файтон, който да ги отведе по домовете им.

 

 

Не знаех къде да отида. Затърсих с очи Суря из околностите на залива. Плажът беше опустял. Стори ми се, че съзрях девойката пред една от общите къщи, сред жените и мъжете, които бяха извлекли дотам тялото на Ука и го бяха положили на сянка. Когато се приближих обаче, него го нямаше.

Отидох до пещерата, където Суря всяка нощ пали светилник за Яма и за неговата сестра Ямуна, истинските господари на нашия остров. Ала не посмях да се приближа. Само Сурявати можеше да ме заведе там. Сетих се и за долчинката, от която избликваше изворът. Където и да отидех, чувах как свирката на сердаря насърчаваше труда на преносвачите на камъни, сякаш нищо не се бе случило. Както всеки път, когато изпитвах тревога или омраза, се отправих към носа с птиците, откъдето има изглед отвъд Диамантената скала, към Индия и към естуарите на големите реки. Там е също като на носа на „Ейва“, който цепи океана до скалата на Аден, до легендарните земи.

Вятърът бе разкъсал небето на дълги ленти. Цял следобед останах да наблюдавам кръженето на птиците около Пиджън хаус рок. Имаше гларуси, морски лястовици, яркобели чайки. Всички кряскаха, кацаха по скалата, отлитаха и крилата им вдигаха шум като врящ котел.

Към края на деня се върнах в селцето на париите, без дори да чуя свирката на сердаря. Гагите се спускаха ниско над водата, грачейки плачливо. Вдъхнах сладкия мирис на пушеците — също като във всяко село по света, където работниците са се прибрали след тежкия ден, седят и си приказват край огъня в очакване яденето да бъде готово.

При влизането си в селцето на париите отново видях проститутката Расама, която седеше пред вратата си. Изглеждаше странно с детинското си, натежало от гримове лице. Беше се напудрила с талк и лицето й изглеждаше някак зеленикаво. Бе намазала устните си с киновар и бе нарисувала два червени кръга върху скулите си. С червената си рокля, с пригладената и намазана с кокосово масло коса, както пушеше своята цигара с ганджа, изглеждаше като същество, дошло от друг свят. Малкият й брат бе застанал встрани на един крак и ме наблюдаваше подозрително.

Отначало тя не каза нищо, но когато продължих пътя си към къщата на Ананта, се разкрещя подире ми, както оня ден, подиграваше ми се, хулеше ме. Даже взе дребни камъчета и ме замери с тях, както правят децата, като видят бездомни кучета. Дали беше халюцинация? Стори ми се, че лудата вика името ми, кряка като паун, както правеха някога в пансиона в Рюей-Малмезон: „Ле-ооо! Ле-ооо!“

 

 

Ананта бе легнала на рогозката в тъмната колиба, беше облегнала глава на един камък, а мрежата бе малко повдигната, за да може да се наслади на вечерната прохлада. Разпуснатата й коса бе разстлана около нея, топла, копринена и някак млада, открояваща се редом с мършавото й, състарено лице. Във втренчения поглед, с който ме посрещна, нямаше учудване. Светлите й ириси сякаш грееха в полумрака и аз не посмях да вляза. Тя обаче ми махна леко и ме покани да седна при нея: Промълви няколко думи на своя напевен език. Въпрос или може би молба. Направи ми знак да хвана ръката й, дълго стиска моята. Усетих захабената й, нежна длан, също като изгладените от морето камъчета.

Нямах представа какво искаше. Заговорих й на английски, както на Суря, заразказвах й каквото знаех за Лондон, за квартала, в който живееше Жак, докато се обучаваше в болницата „Сейнт-Джоузеф“, в „Елифънт & Касъл“. Тя бавно повтори Elephant and Castle, сякаш названието й говореше нещо, и ми се струва, че внезапно, благодарение на магията в тези думи, като че съзря този град, подобен на главните градове на Индия, където край реките в градините, под прозорците на дворците се разхождат слонове.

Разказвах й всичко това и същевременно си припомнях онази пролет в Лондон, прекарана с Жак. Той се канеше да се жени. Бях боледувал от бронхопневмония и Жак бе уредил с госпожа Льо Бер да напусна пансиона и да остана с него, докато се оправя напълно. Това бяха най-желаните ми спомени — тия месеци, които сега избледняваха, ставаха неуловими като прах. Цъфналите дървета в градините, яркото небе въпреки внезапните проливни дъждове, Темза с бавно плъзгащите се шлепове. Шляех се по улиците из Сити, край „Сейнт-Пол“, тротоарите бяха изпълнени с тълпи, а в неделя по алеите на Сейнт-Джеймс се разхождаха хубави момичета с разтворени чадъри заради лекия дъждец.

Не зная дали Ананта ме слушаше. Бе затворила очи и мършавото й лице леко лъщеше в сумрака. Ала тя не изпускаше ръката ми, стискаше я, сякаш искаше да й прелея от силата си.

Никога не съм преживявал нещо подобно. Просто потръпвах. Когато мама е умряла, съм бил на една година, все едно че изобщо ме е нямало. А Ананта си бе тук, усещах я топла, жива. Мислех за онова, което бе преживяла, за разказа на Суря, за клането в Каунпур, как Гирибала я откъснала от трупа на дойката й, как я взела и я потопила във водата на Ямуна. Мислех за онова, което очите й бяха видели, което ръката й бе докоснала, и ми се струваше, че сега всичко това преминава през гладката й длан и прониква дълбоко в сърцето ми.

Навън мракът се сгъстяваше. Млъкнах и Ананта отдръпна ръката си от моята. Спусна мрежата, без да ме погледне. Тогава аз запалих малката лампа пред вратата и излязох. Суря скоро щеше да се върне от извора. В повечето къщи вече светеха лампи, огньовете бавно гаснеха. Помислих си за Жак и за Сюзан в Карантината, за Джон и Сара, които се бореха със смъртта на островчето Габриел. Там вече нямаха масло за лампите и нощният мрак навярно бе завладял всичко. Разполагаха само с известно количество ориз и с киселата вода от резервоарите.

При мен на брега дойдоха деца. Вече не ги плашех. Дори станаха доста смели, сядаха до мен на пясъка, подвикваха ми, смееха се. Нямото козарче Шото, което все тичаше със Суря, се настани малко встрани. Забавляваше се, като подхвърляше разни неща в пясъка, сякаш играеше на ашици.

— Какво е това?

Показа ми един от дребните предмети. Беше просто парченце ръждясало желязо, вероятно от арматурата на старата дига или от някой потънал кораб. Металът бе разяден от морето, приличаше на костна останка. Докато го разглеждах, момчето затвори дланта ми и ми направи знак, че мога да го задържа. Лицето му бе съвсем гладко под гъстата къдрава коса, очите му блестяха като обсидиан. Приличаше на своето малко, странно и същевременно съвсем обикновено съкровище — късче от този остров, заключило в себе си слово за времето и за смъртта.

Не се дръпна, когато седнах на пясъка до него. Поиграхме си малко с неговите ашици. Леко плъзгаше пръсти по ръцете ми от китките до лактите, за да усети космите. Лицето му бе почти невидимо в нощта, ала очите светеха с жълт огън.

Най-после Сурявати пристигна, носейки вода, за да изкъпе майка си. Децата се пръснаха. Само Шото остана и тихичко засвири с цафарата си. Звукът се носеше в тъмното и не можеше да се разбере от коя част на плажа иде. Самото момче не можеше да го чуе. Свиреше, като движеше пръстите си по памет.

Откъм Палисейд кладите се разгоряха не за някого, а просто за да се възрадва бог Яма на благоуханието. Мирисът на сантал и на масло се смесваше с миризмата на морето, с музиката на цафарата, с гласа на Суря, която приспиваше майка си. Все си мислех как Сюзан чакаше изворна вода от другата страна. Може би бълнувах от треската.

Сурявати ми донесе паницата с ориз. Движенията й издаваха напрегнатост, нетърпение и гняв. Постави паницата на земята, върху един плосък камък, седна встрани, а голямата кърпа закриваше напълно лицето й. Когато се нахраних, ми каза:

— Сега трябва да си вървиш.

Гласът й звучеше уморено, неузнаваемо.

— Повече не можеш да останеш.

— Защо?

Станах. На плажа бе съвсем тъмно, вече нямаше деца. Само Шото си свиреше безгрижно.

— Защо искаш да си отида? Заради Шаик Хюсеин ли?

Тя се ядоса.

— Не, Шаик Хюсеин няма нищо общо. Аз ти казвам, че не бива да идваш повече.

Гласът й леко потрепера. Стараеше се да подбира думите си.

— Вие, големите муни, всички сте лъжци. Казвате, че ни обичате, а после ни забравяте. Майка ми ще умре, не искам да й досаждаш, не искам да й причиняваш болка.

Опитах се да възразя, но тя също се изправи. В мрака фигурата й изглеждаше много висока, вятърът развяваше булото й. Не разбирах какво говори. От друга страна, знаех какво се бе случило в Палисейд, как въоръжените моряци бяха стреляли, как клетият Ука се бе бъхтил сред вълните — всичко това бе променило някак нещата. Тя каза разпалено:

— Докато ме няма, идваш да говориш нежно на майка ми, а вие, големите муни, си уреждате да ви изтеглят, да ни изоставят, както някога, да измрем до един тук.

— За какво уреждане говориш? Не знам какво искаш да кажеш.

Но гласът ми прозвуча неискрено, знаех за писмото, което Веран и Бартоли възнамеряваха да изпратят на губернатора, за да поискат пътниците на „Ейва“ да бъдат прехвърлени на Стрелковия ъгъл.

Сърцето ми биеше силно и не знаех как да се защитя. Казах:

— Ама как могат да направят нещо? Шаик Хюсеин прибра всички запаси. От другата страна няма нищо за ядене!

Тя се изсмя презрително. Гласът й издаваше безразличие и студенина. Внезапно осъзнах ненавистта й към всички себелюбиви и жестоки големи муни, за които майка й бе работила цял живот и които я бяха изоставили.

— Само за ядене мислите вие! Все искате да ядете!

Нещо сякаш я задушаваше, изглеждаше, като че ли ще се разплаче.

— Знаеш ли откога майка ми изобщо не яде? Тя си отива, а ти се тревожиш, че нямаш ориз колкото ти се иска!

Беше несправедлива и зла, но аз я обичах още повече. Хвана ме за ръката, отведе ме до пътя, откъдето се виждаха всички запалени светлинки в колибите на париите.

— Погледни! Те ядат ли? Те имаха ли ориз, когато големите муни ги оставиха тук месеци наред от страх заради болестите, заради войната в Каунпур?

И добави яростно:

— Вие ни изяждате. Изяждате нашата бедност.

Изостави ме. Влезе в къщата, под мрежата, за да дари малко от топлината на тялото си на Ананта.

Пушекът от кладите се стелеше по плажа. Усещах в устата си вкус на пепел, на кръв. Затичах се към носа. Не исках повече да вдъхвам този мирис. Исках да се чувствувам на форпика на кораб, който цепи вятъра и вълните, който навлиза в света на морето и на птиците.

Вятърът предвещаваше дъжд. Беше студено. Приливът настъпваше срещу скалите с непрестанен грохот. Седнах на любимото си място сред базалтовите късове срещу Пиджън хаус рок и се отдадох на бавното нощно пътуване.

 

 

Призори ме събудиха изстрели. Отекнаха наблизо, при резервоара. За миг сметнах, че отново е избухнал бунт и Шаик Хюсеин е изпратил хората си срещу Карантината. Промъкнах се през храсталаците.

Когато се добрах до резервоара, чух тропот на бягащи крака. Едно от козлетата на Шото профуча близо до мен. Явно бе ранено, защото по дирята му върху земята бе покапала кръв. На поляната до резервоара забелязах в бледата утринна светлина тежката фигура на Бартоли, както и Жюлиюс Веран с револвер в ръка. Като ме видяха, безмълвно се врътнаха назад. Този лов ми се стори едновременно тъй смехотворен и ужасяващ, че просто побягнах към плажа и се гмурнах в лагуната. Вече ми се струва, че лудостта наистина ни е обзела.

 

 

27 юни

Когато следобед се върнах в Карантината, огрените й от слънцето постройки изглеждаха едва ли не като нови с босилека, който старият Мари е насадил край лазарета, и с приятната зеленина на бататраните, спускащи се към морето като английски жив плет. Ако не бяха обстоятелствата, заради които бяхме пленници на острова, всичко съвпадаше доста точно с някогашното описание, което Жак бе дал за рая на своето детство, за сградите на имението в Анна, за двете къщи — „Комета“ и къщата на Патриарха, — обгърнати от обширната и пълна с потайни кътчета градина. Там според него се чувал само шумът на морето, заливащо черния пясък на плажовете, а небето се сливало с морската синева.

Затова се бях върнал в Карантината — да чуя още за онова време. Нищо не можеше да промени живота ми, нямаше друго упование за утрешния ми ден. Приказки, приказки — както в Англия, когато Жак и Сюзан ме взеха със себе си на своето сватбено пътешествие до Хейстингс в началото на лятото, седяхме заедно, завити под грамадно одеяло, и си разказвахме за Медина и за Анна. Ние със Сюзан слушахме, очите ни блестяха, беше същинско вълшебство. Безкрайните захарни тръстики, чак до планините, крайморската пътека при О-Буйи, извивката при Флик-ан-Флак, реката Бел-Ил на север, имението Тебаид, Мека. Названията на тези места просто ги превръщаха в блян.

Влязох в къщата. Сюзан бе сама, беше по-добре. Ремисия. Лицето й светна, отново видях усмивката, закачливите й очи.

— Леон? Не разбра ли? Ще дойдат да ни вземат. Ще ни прехвърлят на Мавриций, на Стрелковия ъгъл. Жак трябва да предаде писмо на губернатора, ще изпратят кораб.

Нищо не отвърнах. Мислех за онова, което Сурявати бе изрекла вчера, за нейния гняв.

— Какво ти е? Изглеждаш странно. Видя ли Жак? Къде беше? Вчера ми беше толкова зле, нищо не си спомням.

Казах с пресеклив глас:

— Да отида да ти донеса хубава вода от извора.

Тя улови ръцете ми. Дланите й горяха.

— Не, не — беше нетърпелива, нервна. — Няма смисъл. Утре ще бъдем на Мавриций, ще имаме вода колкото си искаме. Жак каза, че недалеч от Медина имало рекичка и през зимата водата била студена. Имало и езерце, птиците се снижавали да пият от него, докато летели, било пълно с водни кончета, а индийките идвали вечер да се къпят. И аз ще ходя да се къпя там, нека чичо Аршамбо да се ядосва. Ще плувам в реката, нали знаеш, че плувам хубаво, в пансиона бях единственото момиче, което умееше да плува, отивах скришом до реката, водата беше студена, приятна, не можеш да си представиш…

Просто не беше в състояние да млъкне. Всъщност бълнуваше. Въпреки болестта си бе възвърнала онова изражение, което толкова ми допадаше. Сиво-сините й очи блестяха, бузите руменееха, между полуотворените устни личаха яркобелите й резци. Спомних си колко бях влюбен в нея, когато за пръв път дойде в Париж при чичо Уилям. Жак я представи — Сюзан Морел, дошла в Париж от Реюнион, сираче като нас. Вечеряхме по креолски, имаше лютеница, чай, пиперени сладки.

Тя пипаше предметите, прегръщаше брат ми — като че ли никога не бях срещал човек като нея. Беше забравила чантата и кърпичката си в банята и аз притиснах кърпичката й до лицето си, за да вдъхна уханието й. Срам ме беше при мисълта, че би могла да ме види. Като че ли и сега усещах уханието на онзи парфюм — нежно, натрапчиво, малко остричко.

— Помниш ли Хейстингс?

Нищо не бях забравил. Тя сякаш четеше мислите ми.

— Когато те видях, ми се стори, че си много по-малък, косата ти беше гъста и черна като на циганче, закачах те, че очите ти са такива морно-влюбени, с такива разкошни, дълги и извити ресници.

Беше седнала до вратата, бе обхванала коленете си. Винаги правеше така, когато ходехме на море, отказваше да сяда по пейките. Избираше си някоя ливада или кътче на плажа, закътано от вятъра. Жак казваше, че е също като мама, все й е едно дали няма да я одумат.

— Помниш ли, една вечер бяхме на плажа, аз целунах Жак и пристигна една жена, наруга ме и процеди на английски: идете да мърсувате в някой хотел!

Разсмя се, а на мен сърцето ми се свиваше, защото знаех, че Жак не е написал никакво писмо и че дори да го е написал, не би могъл да го предаде на губернатора. Сега Веран и Бартоли бяха горе на вулкана, сред развалините на фара, и като някакви пелтеци се мъчеха под угасващите лъчи с недоизмайсторения хелиотроп, обърнати към далечната, сива и равнодушна суша на Мавриций, над която се скупчваха облаци.

Сюзан бе жадна. Дадох й да пие от ужасната, черна резервоарна вода, от която трябваше да се чистят със стрък трева една по една ларвите на комарите.

— Последния път… — промълви тя.

Беше много уморена. Очите й някак натежаваха, вдълбаваха се в лицето.

— Ами любимата, твоята баядерка? Трябва да ме запознаеш с нея.

За миг доби закачливо изражение, в очите й заигра познатата усмивка. Казах:

— Суря ли?

Тя раздвижи устни, сякаш тихичко си повтаряше това име. Сети се за нещо друго:

— Вчера Жак ми рече: „Никога няма да ги изоставя.“ В писмото настоял всички да бъдем прехвърлени на Стрелковия ъгъл, казвал, че няма да тръгнем без имигрантите.

— Знам…

— Той винаги е на твоя страна. Онази вечер, нали те нямаше, бил си с нея… Веран заявил, че трябва да те задържат, да ти попречат да ходиш там, че си бил станал опасен. Жак се вбесил и му се разкрещял: „Вие за кого се мислите?“ Нарекъл го луд, самозванец.

Искаше й се да каже нещо забавно, да ме развесели, за да остана при нея, както навремето, когато бе дошла при чичо Уилям и аз не можех да се наситя на шегите й.

— Има да клюкарстват на Мавриций, ако се появиш с нея! Ще им стъжниш живота!

Тя започна да рецитира стихотворението на Бодлер:

В блага есенна вечер притварям очи

и поемам топлика на твоята гръд,

виждам как се извива щастливо брегът;

нейде там озарен с жар от морни лъчи…

Бях удивен. Дни наред вече живееше само с вода и с мъчещата я треска, а ето че съзнанието й бе по-ясно от моето. Очите й блестяха в полумрака.

— Забравил ли си, Леон?

Промълвих тихичко:

— Не, не съм забравил.

— Като ми разказа за Бодлер, се отвратих. Зъл човек, и с такова гадно отношение към жените! Казах ти, че изобщо не желая да слушам. А ти въпреки това изрецитира „Слугинята с широкото сърце“: „горките мъртъвци, и тях ги стига зло“ — чак тръпки ме побиха. Помниш ли? А аз декламирах The Song of Hiawatha. Беше като сражение, твоето слово срещу моето. А Жак не разбираше и искаше да рецитира онзи ужас, „Езерото“!

Всичко това бе се случило тъй отдавна. Изглеждаше толкова странно, почти непонятно тук, сред стените от лава, сред горещия следобеден въздух и самотата.

— Издекламира ми „Покана за пътешествие“. Не исках да ти кажа, но никога не бях чувала по-прекрасно нещо.

И двамата едновременно мислехме за едно и също.

— Помниш ли как слезе на сушата в Аден? Бях в шезлонг на палубата, за да подишам малко въздух, толкова горещо беше. Там бе и капитан Боало. Жак се върна блед и ми каза: „Видях един човек, който ще умре.“ А гласът му звучеше, сякаш ще се разплаче.

Сюзан се отпусна назад, лежеше плътно притисната към черната земя. Затвори очи. Улових ръката й, тя стисна пръстите ми, ръката й бе гъвкава, топла, силна. Промълви с въздишка, сякаш наистина го бе познавала:

— Боже, колко противен ми беше този Рембо.

Вятърът фучеше край стените на къщата. Познах гласа на Жак. Идеше откъм кейчето, от ладията на Мари. Долавях отделни, напевни думи, сякаш говореше на креолски. Искаше ми се да се скрия, ала Сюзан не пускаше ръката ми. Заприказва по-бързо, да не би Жак да се върне.

— Много лош е този твой Рембо, но е написал чудесни стихове. Може би човек трябва да бъде лош, за да пише чудесни стихове.

— А може да е обратното, да е станал лош, понеже е написал прекрасни неща.

— Не, не ми се вярва.

Гледаше ме. Промълви полугласно:

Бездушно теглен от реките, вече можех

да разбера, че без водач съм път поел.

По стълбовете пъстри сред червенокожи

водачите ми голи бяха под обстрел.

Хейстингс. Тетрадката, която мъкнех навсякъде със себе си. Тя имаше изключителна памет. Бях й чел стихотворението само веднъж. Слушаше го с онова сериозно изражение, което е тъй присъщо на децата.

Излязох. Навън залезът бе ослепителен. Струваше ми се, че чувам как светлината звучи като несекващо трептене. Веран и Бартоли влязоха в пристройката на лазарета. Жак тръгна към мен.

— Как е тя?

— Изглежда по-добре. Много говори.

Не можех да различа очите на Жак в контражур. Крехък, прегърбен. Рошавата коса, разбърканата брада, зараждащата се плешивина — белегът на рода Аршамбо, — за която Сюзан все го подкачаше. Гласът му звучеше уморено, неуверено:

— Вече просто нямаме нищо, нито хинин, нито дезинфекционни средства. Наложи се да прося продукти от Палисейд. Веран напираше да ги отвоюваме, искаше да предприеме нападение с револвера си! Започва да става опасен.

Той се огледа някак объркано.

— Ще трябва да приготвим вар, много вар.

— Успя ли да се свържеш с губернатора?

Жак сви рамене.

— Сюзан ли ти каза?

Потърси с поглед Веран-Неверан.

— Онзи надут глупак го измисли. Смяташе, че ако помоли, ще му пратят кораб. Ще му се, ама авизото го няма!

Интонацията му издаваше такова отчаяние, че колкото и да не вярвах в нищо, понечих да го утеша. Сетих се за старата приказка: „Безпокойство и очакване…“

Гледах как профилът на Жак се открояваше върху ясното небе — брадата, орловият нос, високото, олисяващо чело. Това е, само толкова ми е останало от моя баща, поне можех да си представя как е изглеждал, когато майка ми го е срещнала на кораба на Индийската параходна компания, пътувайки към Англия през 1860 година. Бил е точно на сегашната възраст на Жак, завършил право в Лондон — млад, блестящ, романтичен адвокат с успехи сред жените. Незабавно се влюбил в странната девойка, в тази смела и затворена евразийка, която била поела на път да си търси работа на другия край на света. Жак бе запазил големия лист, на който Амалия попълнила безкрайния въпросник, обичаен за кавалерите на девойките при тогавашните соарета:

„— Какво ви харесва най-много тази вечер?

— Да ви гледам.

— Какво ви е най-неприятно?

— Да ви гледат други.

— Любимият ви танц?

— Нямам такъв, не умея да танцувам.

— Любимият ви герой?

— Александър.

— Любимата ви героиня?

— Жулиета.

— За какво мечтаете?

— За далечни страни.

— В коя страна бихте желали да живеете?

— Не зная. Може би в Лапландия.

— Предпочитано качество у мъжа?

— Откровеността.

— А у жената?

— Нежността.

— Какво бихте си пожелали?

— Да ви виждам всеки ден.

— Състоянието на духа ви в този миг?

— Безпокойство и очакване.“

Така и не разбрах какво направи Жак с този лист. Аз обаче си го бях преписал, бях го научил наизуст и нощем си го преповтарях като някаква театрална пиеса в спалното в пансиона на госпожа Льо Бер в Рюей-Малмезон. Най-много ми допадаше, а и винаги ни разсмиваше с Жак, като си го четяхме, финалният отговор: „Безпокойство и очакване…“ Когато ни сполетяваха житейски трудности или се опасявахме от нещо, някой от нас все подмяташе накрая: „Безпокойство и очакване…“

Жак се поусмихна. И той помнеше.

 

 

Нощта се спусна над Карантината. След толкова дни дъжд и вятър небето е оголено и ведро. Не мога да заспя. Прекалено светло е, а и това трептене в основата на острова, което като вълна пронизва базалта и достига до мен, ме кара да се олюлявам на краката си. Сякаш целият този остров бе памет, изникнала насред океана и понесла в себе си скритата искрица на първорождението.

Когато бяхме заедно във Франция, на Монпарнас, Жак все говореше за нашия остров. За морето, в което била събрана цялата синева на света, понякога мрачна и яростна, друг път прозирна, свежа и много нежна; като кръгообразна река, която тече през лагуната и носи цветя от пяна. И за небето, за звездите, които се виждат нощем в него. От толкова много слушане бе започнало да ми се струва, че и аз съм виждал всичко това, че си го спомням, че съм го отнесъл със себе си от Мавриций, както се отнася съкровище. Мисля си за Суря. Тя също е имала свое битие чрез майка си, тя също притежава трептяща, смесваща се с живота й памет, паметта за сала, върху който Ананта и Гирибала са се носили по реките, паметта за стените на Аллахабад и за храмовите стъпала в Бенарес. За люшкането на кораба, който ги е превел през океана към неизвестността, към другия край на света.

Това е то — сега вече зная добре, в мен тътне и трепти паметта за онези съществувания, за изгорените, забравени тела, които изтласкват на повърхността на острова спомена за себе си. Суря говореше за баба си, изчезнала в огъня на кладата някъде на плажа на Палисейд, чиято освободена душа все още шава между черните камъни и трънливите храсти и се слива с дъха на вятъра, гони кръжащите над лагуната на Габриел фаетони, тия вечни пазители. А когато Ананта умре, те заедно ще се върнат при реката Ямуна.

 

 

Легнах пред вратата на Карантината, на мястото, което си бях избрал в началото, за да не ме хапят комарите. Възглавницата ми си е още там — камъкът, парчето лава, загладено от водата и от вятъра. Слушам как вятърът шушне в листата на „старите моми“ и на палмите. Наистина като лятна вечер, в която всеки предмет, всяко същество си има свое звучене, своя музика. Струва ми се, че ясно чувам как крабовете скърцат в подземните си дупки, как плъховете шумолят сред маслените палми, долавям дори подтичването на стоножките със стоманените им ризници. Умората пари по клепачите ми, ала не успявам да заспя. Слушам спокойното дишане на Сюзан и хъркането на Жак в дъното на помещението. Излязох за малко да се облекча и видях как пълната луна грее над огледалната лагуна. Приливът се надигаше — не с онези високи гневни вълни, които бяха като нимб около вървящата по скалната ивица Сурявати, а полекичка, бавно завладяваше всяка вдлъбнатина, всяка бразда между коралите. Откъм Пиджън хаус рок се носеше далечно бучене, морето се разбиваше в острите скали. Чух стъпки в нощта и сърцето ми трепна, реших, че е Сурявати. Фигурата се приближи и познах Сюзан. Стоеше с дългата си бяла нощница, вятърът развяваше разпуснатите й коси, приличаше на лунатичка.

— Къде си тръгнала?

В гласа ми се прокрадна раздразнение, имах чувството, че някак си съм затънал в собствените си усещания.

Тя зашепна, като че ли се бе стреснала. Постройките на Карантината лъщяха на лунната светлина. Боеше се да не събуди Жак.

— Никъде, никъде не отивам, търсех те.

Залита. Чака да я подхвана, да й помогна да върви.

— Леон, да не си отидеш? Да не ни оставиш? Жак си няма никого освен теб, и аз си нямам никого освен теб.

Стоя неподвижно. Вътрешно съм студен.

— Нищо подобно, къде да се дяна според теб? Иди да си легнеш, Жак ще се тревожи.

Искаше да отиде до отходните места, но няма сили да върви сама, а не смее да си признае. Хванах я под ръка като недъгава и със ситни крачки се добрахме до дупката. Понечих да й помогна да клекне, ала тя ме отпрати.

— Стига и ти! Това поне мога.

На връщане няколко пъти едва не падна. Потна. Извръщам се леко, за да не усещам дъха й. Шегувам се, да не би да разбере.

— Хайде, още малко, по-добре си, отколкото преди ден-два. Не можеше дори да се надигнеш.

Подхващам я.

— Леон, ужасно е, ко… коленете ми се подгъват обратно.

— Какви ги приказваш? Няма начин!

— Не, наистина, уверявам те. Не можех да си представя, че съм стигнала дотам.

Хленчи. Отпуска се на земята до стената на къщата.

— Не искам пак вътре, не издържам вече. Мирише лошо, и стените, всичко, повръща ми се. Ако се върна, имам чувството, че тази нощ ще умра.

Жак се е събудил.

— Какво става? Какво й е?

Учудих се, че говореше за Сюзан в трето лице, сякаш я нямаше.

— Леон, помогни ми да я пренесем вътре.

Сюзан е разярена. Дърпа се, пада, избухва в сълзи.

— Оставете ме, не искам вътре, вие сте лоши! Вървете си!

Отстъпвам назад. Нищо не мога да кажа, обаче Жак обяснява:

— Не бива да остава тук, на тоя вятър и с тази температура може да пипне пневмония.

Гласовете ни предизвикват намесата на Жюлиюс, Веран и на Бартоли. Двамата застават на прага на пристройката и се опитват да разберат какво става; Веран дори извиква знаменитото си: „Кой там?“ Внезапно Сюзан се съвзема:

— Ама какво искате? Вървете си, оставете ме на мира.

Успява да стане сама, като се хваща за изпъкналите камъни от конструкцията. Влиза обратно в къщата.

Жак отива да донесе вода от резервоара, разтваря хинин на прах в канчето. Чувам го как нарежда тихичко, сякаш говори на дете: „Пий, мила, моля те, пий, иначе никога няма да оздравееш.“

Не зная дали в края на краищата тя пи. Когато влязох след малко в къщата, ги видях прегърнати на светлината на фенера, неподвижни, като че ли бяха заспали.

 

 

Колко дни без теб, Суря?

След като тя ме отпрати от другата страна, не съм се опитвал да отида нататък, за да разбера какво става. Не съм броил дните. Всяка сутрин минавах по пътеката до залива с гробовете, в подножието на вулкана. Оттам виждам отлично бледозелената суша на хоризонта, пяната при нос Нещастни. Вече не знам близо ли е, или далеч, толкова съм се взирал в нея, че понякога ми прилича на грамаден сал, който се отдалечава от мен, плъзга се, понесен от издутите си облаци-платна.

Единствените новини от другата страна, които получаваме, достигат до нас чрез стария Мари, а Бартоли и Веран-Неверан ги преповтарят и разкрасяват.

Снощи след вечеря (ориз и проядена от насекоми леща) Жюлиюс Веран спомена за опита на млад парий, който направил сал от гнилия ствол на една кокосова палма с помощта на върви от вакоа, за да доплава с него до Мавриций. Пуснал се в морето от носа при Палисейд. Веран го описа като комична сцена. Известно време момчето се носило навътре, като пляскало с ръце и с крака, за да придвижи плавателния си съд, но една вълна го отхвърлила върху базалтовите плочи и за малко не го удавила.

— Как се казва?

Веран като че ли е изненадан от въпроса ми.

— Знам ли го? Младо момче, от онези там несретници.

Не е нужно да слушам повече — знам си, че е бил метачът Ука, който едва не се удави оня ден, като се опитваше да доплува до кораба. Казах, за да го подразня:

— И аз ще се опитам.

Веран сви рамене.

— Както искате, не ви задържам. Но няма да успеете. Теченията са прекалено нагъсто. Според вас защо хората от Мавриций са ни заточили на този остров?

И добави:

— А се срещат и превъзходни екземпляри от вида на белите акули.

Жак дори не слушаше. Сюзан обаче ме загледа разтревожено. Бои се да не взема да осъществя намерението си само за да натрия носа на този ненавистен човек. Бартоли подметна:

— Невъзможно е. Ако имаше начин, досега куп хора щяха да са го сторили.

Веран ми хвърли особен поглед, като че ли все пак това безумие го изкушаваше.

— Би трябвало да разполагаме с истински плавателен съд. В края на краищата Франсоа Лега нали е успял да се придвижи с гребане от Родригес до Мавриций.

Той продължаваше да разсъждава на глас:

— Нужно е здраво дърво, под, мачта с рангоут. Е, имаме дъските от сандъците и лебедката, която се използва за прехвърляне на товари в Палисейд. Стига кулитата да не са я изгорили вече на някоя от кладите си. Разполагаме и с ладията за Габриел. Така бихме могли да превозим десетина души.

Бартоли бе скептично настроен.

— Вие това ли наричате плавателен съд? Тая лодчица, чиито ръбове са си само на два пръста от водата и която ще се обърне, стига няколко риби да припляскат?

Жак каза:

— А като пристигнем, какво?

— Все ще трябва да ни изслушат, ще ни пратят на Стрелковия ъгъл. Няма да ни върнат тук!

— Точно това ще направят. Още преди да достигнем Стрелковия ъгъл, бреговата охрана ще се намеси и изборът ще бъде дали да се качим на корабчето и да се приберем обратно, или да ни потопят с оръдие.

— Тогава онзи парий е бил напълно прав — заключи Бартоли. — Всъщност хич даже не е бил глупав. Единственият начин е да се приспособи поплавък и човек да се добере сам с плуване, с надеждата, че акулите няма да го забележат.

Тази размяна на мнения не успокои Сюзан. Когато излязох от бараката, усетих как ме проследи с очи, като че бих могъл още тази нощ да се хвърля във водата.

 

 

Откакто се върнах от тази страна на острова, прекарваме повечето време затворени в лазарета, където старият Мари е разположил готварницата си. Следобед, когато Жак прекъсва своята игра на шах, за да отиде до Габриел да види болните, аз правя компания на Сюзан. Седим на прага, задушният въздух в сумрачната стая й е противен. Разменяме по някоя дума, помагам й да се придвижи до отходните места. От време на време съзнанието й се прояснява невероятно, като взрив. Очите й са някак застинало блестящи, смущават ме, напомнят ми очите на Никола̀. Кожата на лицето й е страшно опъната, няма нито една бръчка, придава й кукленски вид, като че ли са заличени следите от страданието и страха.

Вчера следобед Сюзан помоли Жак да й отреже косата. Седмици наред вече не може нито да я мие, нито да я вчесва като хората. Жак нямаше ножици. Хвана огромния бръснач, който ползува, за да поддържа брадата си, и взе да кастри любимата ми тежка светлокестенява коса със златисти отблясъци. Сцената можеше да добие и доста трагичен оттенък, но Сюзан й придаде весела, налудничава нотка. Седеше на един камък пред бараката с широко разтворена нощница, с рамене, увити в индийски шал, който Жак й бе купил през време на престоя в Аден. Смееше се всеки път, щом Жак отрязваше някой голям кичур. Когато свършиха, застана съвсем изправена, за да я огледам. Изглеждаше вече напълно като момиченце, избягало от някой манастир, с изпъкналото си чело, с гладкия си тил и със зачервените връхчета на ушите. Помислих си, че заради нея, заради всичко, което тя представлява, не мога да помръдна, да си отида. Заради лицето и челото, заради синьо-сивите й очи съм пленник в Карантината. Защо трябва да избирам между моите две сестри?

Всеки следобед, когато светлината над лагуната поизбледнява, започва настъплението на треската. Тогава Сюзан е с най-ясно съзнание. Започва да трепери, виждам как в очите й като вълна се надига страхът. Смесвам в очуканото канче хинин на прах и онази ужасна вода от резервоара и й давам да пие. Жак ми се довери да върша това, защото той не може да я придума. После за награда разтварям синьо-черната й книжка, чиято подвързия вече е разядена от мухъл. Очите й блестят нетърпеливо.

Чета „Песента на Хайауата“, все едно че е приказка за деца без скрит смисъл, просто звучни думи, будещи мечти. Понякога имам чувството, че непрестанно чета един и същи пасаж.

Can it be the sun descending

O’er the level plain of water?

Or the red swan floating, flying,

Wounded by the magic arrow

Staining all the waves with crimson

With crimson of its life blood…^[1]

Сюзан гледа как светлината над лагуната се променя, а печалните гаги прелитат току над скалата.

Думите нямат значение. Значение има светлината в очите на Сюзан. Това, което тя очаква.

 

 

Тази вечер, докато чаках Жак да се върне от Габриел и да съобщи как са Джон и Сара, минах по плажа да погледам първите признаци на прилива по кораловия риф. Морето бе спокойно, само на моменти избликваха гейзери от пръски, а от поривите на източния вятър оставаше вкус на сол. Островчето пред мен изглеждаше голо, черно и безжизнено. Бях точно на мястото, където видях Сурявати за пръв път — фигурата й се открояваше насред лагуната като някакво украшение. Сега скалата е пуста, очертаният от нея път едва се вижда — изоставен. След смехотворната и драматична сцена, при която Веран изпразни револвера си по едно заблудено козле, децата не идват да събират раковини. Струва ми се, че сивата преграда на рифа вече отбелязва същинската граница, която ни дели от другата страна на острова.

При един внезапен повей на вятъра чух протяжното изсвирване на сердаря и призива за молитва. Стори ми се, че припяващият глас никога не е звучал тъй близо. За миг бях завладян от мечтата да съм там, от другата страна, редом с този глас. Когато пристигнах в Карантината, видях Жак, който разговаряше с Бартоли и Веран. Веран се палеше, говореше почти заплашително, Жак беше като смазан. Полугласно, сякаш за да не го чуе Сюзан, ми каза:

— Искат утре сутринта да отведа Сюзан.

— Не разбирам. Къде да я отведеш?

— Ами там, отсреща. На Габриел. В лагера на заразно болните.

Не се сдържах и изкрещях:

— Че тя има само температура!

Жак ме прекъсна някак грубо.

— Сюзан е болна от едра шарка. По този въпрос няма съмнение.

Отчаянието му е толкова жестоко, че очите ми се насълзяват. Не зная какво да кажа, какво да направя. Крача около Карантината, гледам водата в лагуната, над която небесната светлина гасне, черните очертания на Габриел, слушам как морето бучи по брега. Как допуснахме Сюзан да попадне в този капан? В мен, в нас зейва празнина, която нищо не може да запълни. За миг си припомням как започна всичко, подготовката за отпътуването, влака до Марсилия, качването на борда на „Ейва“, прощалната вечер, фенерите, окачени по вантите, серпантините, оркестъра, който свиреше кадрил за пътниците от първа класа, Жак и Сюзан, които танцуваха прегърнати на междинната палуба. Гладката, черна пристанищна вода, отблясъците от светлините на стария град, бавно плъзгащите се в далечината прожектори за привличане на рибата.

Сърцето ме боли, когато влизам в помещението. Жак е седнал до Сюзан, като че ли очаква нещо да се случи, да се реши. На светлината на керосиновата лампа за пръв път съзирам онова, което Жюлиюс Веран е забелязал от пръв поглед. Опънатото лице на Сюзан, натежалите клепачи, пресъхналите, подути устни, болезненото, отсъствуващо изражение, познато ми от лицето на Джон Меткалф, преди да го отведат на островчето Габриел.

Внезапно ме обзема гняв при мисълта, че Веран-Неверан е посещавал всеки ден Сюзан с най-благодушен вид, все едно че просто се осведомява как е тя. А всъщност е дебнел първите признаци на болестта, за да я заточи на Габриел, да я прогони далеч от живите. Не мога да се овладея, треперя от ярост, тръгвам към лазарета да търся тиранина. Там е само Мари, който седи на своето място пред вратата и с философски вид пафка лулицата си с ганджа. Когато го питам къде е Веран първо на френски, а после на креолски — де отиде?, той ме гледа с мътните си очи и не отговаря. Но аз не се нуждая от неговия отговор. Изтичвам между скалите до залива с гробовете, изкатервам се по вулкана, без да спра, за да си поема дъх. Искам да се добера до кратера, преди да се смрачи, до хаотично разхвърляните базалтови късове, сред които Веран се разполага всяка вечер, за да наблюдава страната откъм Палисейд. Той е седнал върху плоска скала над извора. Долу сенките вече са се сгъстили, индийките си наливат вода, някои са голи до кръста и мият дългите си коси. Виждам червените и жълти петна на дрехите им, които съхнат по черните скали. Обзема ме гняв. Не мога да допусна порочният му поглед да скверни това потайно място, тази чиста вода. Сещам се за стореното от него, за отчаянието на Ука, за стрелбата му по козлето на Шото.

С един скок се мятам върху него, той се обръща, когато вече съм стегнал шията му със свит лакът. За миг се стряска, привежда се, а аз го удрям с левия си юмрук. После се надига и аз се озовавам под него, главата ми се блъска в скалата.

— Лайнарче такова, ще те науча аз!

Той е много тежък и силен. Затиснал е с колене ръцете ми и не мога да помръдна, колкото и да беснея. Започва да ме души с някаква студена злоба. Ръцете му притискат шията ми, смазват гърлото ми. Виждам надвисналото му лице, маска с хлътнали черни очи, със замръзнали в безумна ненавист черти. Не казва нищо, не мърда, само стиска врата ми и ме задушава. Тъкмо когато вече губя съзнание, чувам боботещия глас на Бартоли. Той го дърпа назад за раменете, опитва се да го накара да ме пусне. Вика:

— Проклятие, пуснете го, де! Та той е още дете, ще го убиете!

Ръцете на Бартоли откопчват пръстите му един по един и в края на краищата Веран се предава.

— Пуснете го! Да не сте полудял!

Отново мога да дишам. Бартоли дръпва Веран и той се изправя. Съвсем блед е, лицето му още е изкривено от жаждата да убива.

Залитам между скалите, въздухът пари в гърлото ми, когато си поемам дъх, очите ми са насълзени. Не зная от какво ме заболя повече, от душенето или от безсилния гняв.

Без да се обърна, се спускам по склона към гробището. Залязващото слънце е оцветило в кървави отсенки лагуната, островите са черни камъчета, понесени от дима на облаците и от нощния мрак. Прекосявайки изоставеното гробище, виждам Суря. Стои сред скалите полуизвърната, сякаш всеки миг ще избяга. Нагоре е нивата на Ананта, където работих, там са загражденията и стоборчетата. Всичко е тихо и пусто. Суря се приближава, докосва лицето ми. На слепоочието косата ми е залепнала от кръвта, нали си ударих главата в скалата.

— Какво ти е? Бил ли си се?

Все едно че нищо не се е случило, все едно че сме се видели вчера. Върви с мен до брега, после ме оставя и се връща при майка си. Промълвя, преди да си тръгне:

— Тази нощ ще те чакам горе.

Изкачва се по стръмнината до отвора на пещерата.

 

 

Тази нощ не спим. Тримата сме сами в къщата в Карантината, обгърнати от вятъра и от шума на морето. Това е последната ни вечер. Жак е взел решение. Утре вече ще бъдем на Габриел.

Сюзан е легнала в дъното на помещението, до нея е маслената лампа, която озарява лицето й, проблясващите между клепачите очи, напуканите устни. Може би нейните трескави сънища са я понесли в друг свят, в друга епоха, сред яркозелените ливади на Хейстингс, на алеята на вълнолома, където оркестърът свири увертюрата на „Прилепът“, сред кръжащите морски птици.

Струва ми се, че ни слуша в просъница. Казах на Жак:

— Разправи ни пак за къщата в Анна.

Той ме гледа недоумяващо. Свалил е очилата си. Върху основата на носа му е останала вдлъбнатина, която подчертава орловия му профил на истински Аршамбо.

— Аз в Анна ли съм роден?

— Ти се роди в Анна, в една от стаите горе, спомням си. Имаше страшна буря, всички се опасяваха да не премине в тайфун. Нямаше лекар, трябваше да го доведат от Катр-Борн, татко отиде с конска кола под плющящия дъжд по пътя между планините, смрачаваше се, всички го чакаха дълго, дълго, аз май задрямах пред вратата и ти си се появил, докато съм спал, когато татко се върна с доктора, вече те имаше.

За пръв път ми разказваше това — моето раждане, бурята. Болеше ме, но усещах и прилив на сила, на топлина в себе си. Мислех си за Суря, за онова, което тя бе промълвила, като си тръгваше, искаше ми се нощта да се изнизва по-бързо.

Чувам свистенето на вятъра, усещам вкуса на морето по устните си, както през първия ден, когато пристигнахме на острова. Струва ми се, че долавям свиренето на сердаря от другата страна, но защо ли? Утрото е още далеч, нощта е дълга.

— Видях те за пръв път на следващия ден или може би след седмица, защото според доктора се беше появил прекалено рано, беше съвсем слабичък. Чудесно помня — мъничко бебе с красиво личице, не като повечето кърмачета, с гъста черна коса. Твърдяха, че си се родил с отворени очи и си гледал всичко много съсредоточено.

Сюзан не помръдва, но съм сигурен, че слуша. Дишането й е забавено, мъчително. Не ми се ще да чувам този потискащ звук, копнея да слушам още думи.

— Веднага ли ме сложиха в отделна стая?

— Ами, къде ти! Мама не искаше да се дели от теб дори нощем, искаше да бъдеш при нея, настаниха те в моята люлка, дървена, със завески от небелено платно, скърцаше, щом я побутнеш. Мама не искаше жена, искаше да се грижи сама за теб. Взимаше те под своята мрежа, много се страхуваше да не прихванеш треска, казваше, че чула да шумолят плъхове.

Докато говори, Жак се поклаща леко, сякаш се опитва да си спомни нещата по-добре. Чичо Уилям разправяше, че и баща ми имал същия навик — като дете, което изпитват.

— В Анна имаше ли плъхове?

— Да, грамадни плъхове. Накрая татко купи фокстериер, само така можеше да се излезе наглава с тях. Тичаха между маслените палми и нощем се чуваше как драскат по гредите на тавана. Татко даже стреля по тях с карабина, но не го биваше да ги цели й се вдигаше много шум.

Разсмиваме се. Странно, говорим си за Анна, сякаш всичко е наред, сякаш сме на пътешествие в другия край на света и наистина ще се върнем. Сякаш всичко би могло да започне отново.

Вятърът е изчистил небето, звездите блестят ярко и над лагуната се е вдигнала изтънялата луна, килната като нахапан плод. Сега Жак говори за Сюзан. Не е споменал името й, просто неусетно за самия себе си продължава с лятото в Хейстингс след сватбата им.

— Държеше непременно да се къпе всяка сутрин въпреки вятъра и дъжда, взимаше си един голям чаршаф, зад който се криеше, за да се преоблича, аз я придружавах до водата… Местният вестник писа за нея, нарече я Bathing Beauty^[2]…

Нощта като че ли е безкрайна. Приливът е достигнал до най-високата си точка, водата в лагуната се е опнала и блести на лунната светлина. Всичко е тъй прекрасно и спокойно, като че ли е невъзможно да сме обкръжени от смърт. Мисля за Ананта, за нейното тяло, в което животът бавно угасва.

Жак престана да говори. Запали последната си цигара с английски тютюн, мекият дим се разпръсва от повяващия през вратата вятър. Мечтае си за онзи рай, който е тъй близо, от другата страна на пролива, за тръстиковите насаждения, които се огъват на вълни при всеки полъх, за белите къщи, за градините, за алеите, обрамчени от филаоси, за утринното неделно оживление по градските улици. Къщата в Анна. Любимото място на мама в края на пътя, близо до морето, което тя наричала нейния театър, защото редовно отивала по здрач да поседи там и да послуша как пеят птиците-рибари.

Фигурата на Жак потъва в нощта, виждам само огънчето на цигарата му. Треперя, усещам в себе си онова трептене, напомнящо вибрирането на „Ейва“, когато напускахме марсилското пристанище — толкова отдавна, сякаш оттогава е изминала цяла вечност.

Поех в нощта към старото гробище. Исках да се изкача догоре по стръмнината, за да доловя миризмата на дим и сантал от кладите, за да чуя джафкането на кучетата. Луната осветяваше вулкана, базалтовите гробове лъщяха. Обърнах се да погледна морето отвъд Габриел, необятно, с цвят на метал, с подобните на аеролити острови.

После усетих присъствието й, погледа й — близо, затаени в мрака. Дъх, тръпка сред бученето на вятъра и на морето, тя мълвеше името ми: Бхаии…

Над мен луната разпръскваше искри по храстите, които скриваха отвора на пещерата. Изкатерих се по скалите и видях Сурявати. При входа на пещерата имаше запалена лампа, но я озаряваше лунната светлина. Бе коленичила на земята. Беше с голямата си кърпа, с разпуснати, разделени на път черни коси. Аз продължавах да стоя сред скалите, а тя ме повика отново някак нетърпеливо:

— Ела!

Седнах до нея край отвора на пещерата. Тук вятърът не се усещаше. Малката керосинова лампа светеше като звезда. Откъм дъното на пещерата се носеше сладко, опияняващо ухание на тамян. Сурявати ми заговори на езика на майка си. Полугласен напев, който проникваше дълбоко в мен. Аз също й говорех. Не зная какво точно, като че ли й разправях за Англия, за мечтания от нея град, не за Лондон или Париж, а за град, пълен с градини и фонтани, където „Елифънт & Касъл“ бе името на владението на Рао Сахиб в Джханси, с обрамчени от дървета алеи, из които препускаше царица Лакшмибаи с двете си любими приятелки Мандра и Каши, а дългите им цветни шалове се вееха след тях като знамена, там бе и надигналата се река, в която те умират заедно — недосегаеми.

Гласът на Суря бе странен, дрезгав и нисък. Каза:

— Майка ми си отива при Ямуна.

Гледах я недоумяващо, а тя продължи:

— При нас не се казва „умирам“. Казва се, че човек отива във Вриндаван, страната на реката Ямуна.

Искаше ми се да й кажа нещо непринудено, да й предложа подкрепа, но тя затвори с длан устата ми. Лицето й бе съвсем близо до моето, лунната светлина блестеше върху скулите й, от време на време бялото на очите й лъсваше. Усещах миризмата й, топлината на тялото й, дъха й. Както вечерта, когато бяхме заедно на плажа, а Шото свиреше. Беше прекрасна нощ. Досега през живота си не бях изпитвал нищо подобно, бях сигурен, че няма да се повтори никога вече. Вятърът бе разчистил небето, лунните лъчи бяха преобразили в метални остриета скалите и храстите, и вакоата. Представях си гробовете около нас, изправени като живи същества. Вслушвах се във вятъра, в бученето на кръвта си, в шепота на морето. И в трептенето, идещо сякаш от морското дъно, което нарастваше в мен — вибрацията на паметта.

Суря положи ръце на раменете ми, събори ме като борец на земята навътре в пещерата. Не можех да се съпротивлявам. Обгръщаха ни мирисите на сантала и на тамяна, усещах в устата си вкус на сол и пепел. Сякаш се намирахме високо на канара, надвиснала над морето, сред птици, без нищо, което да е над нас, обгърнати от празно пространство. Целунах Суря, първо ръцете й, после лицето, очите, ъгълчетата на устните й. Притиснах лекото й тяло. За миг тя извърна лице, после силно притисна устата си към моята и аз усетих вкуса на нейната слюнка.

Поех дъха на пепел от шията й, там, където започваше косата, разтворих отгоре роклята й, за да докосна с устни гърдите й. Така треперех от желание, че не можех да дишам. Чувствувах се като болен. Заради всичко, което се бе случило, откакто дойде корабчето на бреговата охрана, откакто моряците стреляха по Ука, а Шаик Хюсеин прибра питейната вода и продуктите. Не можех да разбера какво става с мен. Желаех я, исках да я докосвам, да се потопя в уханието й, да вкуся устните, кожата й, да се слея с нея. И същевременно се боях, изпитвах нещо като омраза. Суря усети, че треперя, и се отдръпна.

— Какво ти е?

После попита някак презрително:

— Какво искаш от мен?

Бях отчаян. Помислих си, че не съм проумял какво трябва да сторя, че ще трябва да се върна в Карантината, в нашия черен затвор. Тя оправи роклята си, черните коси се спускаха като тъмно було по раменете й. Видях, че пътят над челото й е боядисан в тъмночервено.

Суря ме накара да седна срещу нея толкова близо, че коленете ни се вклиняваха.

— Погледни ме.

Даде ми кратуна, пълна със стипчиво-сладко кокосово мляко. Пих дълго и свежата течност успокои треперенето ми. Исках да й говоря, може би да й кажа, че я обичам, с онези извивки в гласа, обичайни за младежите на моята възраст, пристрастени към поезията, но тя ми даде знак да мълча. Сложи късчета смола в огнилото до олтара и пламъкът стана наситеножълт. После пак каза:

— Погледни ме, за пръв път ме виждаш.

В светлината на лампата лицето й представляваше златна маска, очите й бяха два тъмни кладенеца. Усещах погледа й като нещо осезаемо и живо, като вълна, като ласка. Той ме пронизваше, изпълваше ме, смесваше се с образа и мириса й. Спомних си черния камък през онзи следобед, когато отидох сам на Габриел, грапавината му и вкоравения ми член, който се изля в пяната.

Вече нямаше нужда да говоря, нямаше нужда тя да ми говори. Всичко у нея ми бе понятно, то идеше от нейното сърце към моето, тя може би припяваше гърлено — остро бучене, което се сливаше със свистенето на вятъра. Може би пък изразяваше всичко с ръце, както през онази нощ при кладата, когато изричаше с танц името си, вдигнала дясната си ръка с долепени палец и показалец, разтворила лявата с разперени като ветрило пръсти. Бях пиян, очите ми горяха. Нощта нямаше начало, нямаше край.

Усетих ръката й по кожата си. По лицето, по гърдите, по раменете си. Гладката й, захабена като на старица ръка, нейната поръсена с прах и с куркума суха, топла ръка, която ме рисуваше, която чертаеше кръгове и линии по тялото ми. Тя разтвори роклята си и аз видях в полумрака леките й гърди, странния белег, който бе изписала над дясната си гръд, диск или колело, виолетово цвете върху светлата кожа, подобно на цвета на зърната й. Хвана дясната ми ръка и я положи върху гръдта си, за да усетя топлината й, нежността на кожата й и далечното туптене на нейното сърце.

Знаех, мигът бе настъпил. Това бе най-важният миг в живота ми, без сам да зная, заради този миг се бях качил на „Ейва“, заради него капитан Боало се бе спрял на Занзибар въпреки забраната и се бяхме озовали заточени на остров Флат. Най-сетне си давах сметка, че нищо не е случайно. Бях се върнал в Карантината, мислех, че всичко е свършило, че вече няма да видя Сурявати. Скоро щях да се върна в моя свят, на Мавриций или във Франция. Можех да забравя всичко — тези дни и нощи, пушеците от кладите в Палисейд, чистата изворна вода, виковете на децата в селото, музиката на Шото, къщата на Ананта. Можех да стана Аршамбо, да имам кантора на улица Рампар, да ходя на състезанията в Шан-дьо-Марс, да се влюбя в някое момиче от клуба на Синархията, да пиша стихове в „Сернеен“, злостни статии срещу Патриарха в „Комършал газет“, можех да стана друг, безразличен, син на захарен фабрикант, внук на роботърговец. Суря обаче бе начертала с прах по земята двете шестолъчни звезди и Субрамания, която прогонва злите духове, която премахва закона на Патриарсите и ослепява надменността на рода Аршамбо. Очите на Суря бяха неустоими, в тях светеше чистата истина, те носеха блясъка на слънцето дори в тъмната нощ.

Усетих напора на тялото й към себе си. Корави късове базалт под кожата й, прах като пепел. Вкус на сол по клепачите й, шума на кръвта в жилите ми, в гърдите й. Проникнах в нея и тя извърна леко лице, защото й причинявах болка. Но желанието ми бе неудържимо, бързах, не можех да се спра, сега чувах дишането й, смесено с моето, усещах хладното й като течаща вода тяло, бях се превърнал в огън, в треска, в кръв, Суря ме стискаше силно между бедрата си.

Всичко това ми бе познато отдавна, хиляди пъти го бях преживявал в мечтите си. Челото ми бе мокро от пот, тя се стичаше по гърба ми, усещах и потта на Суря под кръста й. Туптенето на сърцето ми, неспирното трептене, идещо от дъното на пещерата, изпълваха и нейното сърце. Вкусът на нейния дъх, вкус на пепел и на море в косите й. Гледах лицето й, черната извивка на веждите й, като криле на лястовица, медните й ириси със сини и зелени жилчици. Вече не бях сам, бях едно с нея, тя бе свежото, бавно, люлеещо се море около мен. Членът ми, този черен, прав камък, се плъзга по меката и влажна устна на нейното лоно, водното лале обгръща камъка. Спомням си играта на „хартия и камък“. Спомням си ръцете на Суря в онази нощ, когато тя танцува за мен при кладите, светлината в очите й, божествения знак, който изобразяваше пред мен — стисната в юмрук дясна ръка с изпънат палец, докато присядаше на дланта на лявата си ръка.

Вече не бях същият. Бях друг, бях тя, а преди да бъда тя, бях Гирибала, която се спасява с бяг покрай реката, понесла малката Ананта през опожарените нивя, и се крие денем в тръстиките, която я потапя в калната вода на Ямуна и прошепва новото име в лицето й.

Суря извика и аз усетих как тялото й потръпна, сякаш от мен в нея преминаваше вълна, усетих прилива на семето си, който се надигаше, избликваше от тоя свят, от черните вулканични скали, от стенещия под напора на морето риф. Изплаших се, побоях се от онова, което се случваше, от тази неудържима сила, — загледах промененото, изкривено лице на Суря, тя сякаш изпитваше болка, чувах задавеното й дишане, усещах потта, стичаща се по раменете й, по гърба, по гърдите й, слепваща косите за челото й. Може би и тя се изплаши. Затворила очи, се вкопчи с две ръце в тила ми и ме затегли, сякаш се катереше. Промълви името ми, името, с което ме бе нарекла на своя език, бхаии, братко, името, с което се обръщаше към мен, когато вървяхме заедно през храсталаците, а Шото подскачаше пред нас и гонеше козлетата си по пътя с камъчета. Обичах да слушам как произнася името ми.

Останахме легнали един до друг в сянката на пещерата, редом с помръкващата лампа. Имахме една кожа, едно лице, огромните й очи бяха два кехлибарени кладенеца и аз виждах през тях, дишах през устата й. Вече нямаше да има нито страх, нито болка, нито самота. Шумът на морето и на вятъра ни понасяше, възвеличаваше ни, комарите свиреха около косите ни, от другата страна на вулкана се носеше глъчка откъм селцето на кулитата. Всичко в мен и в нея се разгръщаше и се сливаше в пространството. Вече не вълна, а тръпка, студеният лъх на Шитала, предвестник на смъртта, вятър преди дъжда. Черната лава, салът от черна лава, който се плъзгаше по пламтящия океан, небето, далечните звезди. Хората там, тъй далечни. Хората в техния рай, зазидан от морето. В техните запретени градове, Лондон, Париж, улиците около „Елифънт & Касъл“, марсилските кейове, улица Сен-Пиер, която стига до „Консепсион“. На техните кораби, пуснали котви при устието на Толис Нуллах, срещу реката Хугли, набърчена от мусона, в очакване да се отправят към другия край на океана, към Мирих Деш, към Демерара, Джорджтаун, Тринидад Фиджи. И вечните стелещи се пушеци от кладите, които обгръщат бреговете, влачат се бавно и разпръскват сладникавото си и потърсващо ухание.

Искаше ми се вечно да усещам вкуса на кръв, на слюнка и пот, защото това бе вкусът на Суря, на нейния живот. Искаше ми се винаги да усещам надигащата се в нея тръпка, от стъпалата до мокрите й длани, до корените на влажните й коси, да тъна в очите й. Гласът й мълвеше името ми — бхаии — тихичко, сякаш тя ме питаше нещо или ми се оплакваше. Ръцете й притискаха тила ми, не го пускаха, тялото й бавно изплуваше от морето, тя си поемаше дъх на големи глътки. Заедно се плъзгахме, летяхме, не, носехме се редом с черното крило на небето. Бяхме птици, същински птици.

Бавно се спуснах обратно. Усетих острите върхове на обсидианите. Пещерата беше топла, влажна. Потта се стичаше на вадички по гърба, между плешките ми. Сурявати се бе изправила, видях я как се загърна в голямата си червена кърпа и се промъкна навън, сред храстите. Отиваше си. Извиках глупашки името й, аз също промълвих бахин, сестро! Нощта бе безмълвна. Пламъчето на лампата бе угаснало. Пред мен бе склонът на вулкана с твърдите, лъщящи скали. Разкъсани облаци, провиждащо се през тях небе, надупчено от звезди. Сурявати се върна, за да ме накара да млъкна. Седна при входа на пещерата. Лицето и ръцете й бяха мокри от студената вода.

Мълчаливо отидохме до филаосовата горичка край плантациите. Вятърът фучеше като ковашки мях, морето бъхтеше скалите. Бяхме само на няколко крачки от постройките на Карантината, вървяхме по искряща под небесната светлина ивица пясък. Тук всичко бе студено и застрашително. Разбирах защо Шото и децата не припарваха насам. Не само заради револвера на Жюлиюс Веран. Всичко напомняше за смъртта. Само няколко възвишения ни деляха от Палисейд — толкова близо, че се чуваше лаят на кучетата. Ала тук всичко бе изоставено на произвола на вятъра и солените пръски, това бе бряг на корабокрушенци.

Минахме край отходните места и резервоара сред облак комари, които се завираха чак в гърлата ни. Суря крачеше бързо, стъпваше точно по камъните на пътя, промъкваше се през клоните, без да ги докосва. Когато пристигнахме на плажа, тя влезе във водата, без да ме изчака, гмурна се. Имаше прилив, морето бе като черно езеро. От другата страна на рифа вълните прииждаха и тътенът им достигаше до дъното на лагуната. Сегиз-тогиз съзирах на лунната светлина облаци воден прах между черните скали към Диаманта.

Аз също навлязох в меката, топла вода, затърсих Суря. После усетих тялото й до себе си, залепналите за кожата й дрехи, косите й, разгънати като водорасли. Никога не бях усещал подобно желание, подобно щастие. Вече не изпитвах никакъв страх. Бях друг, бях нов.

— Виж, бхаи, съмва се.

Водата се плъзгаше около нас като сива, огледална река, преливаше през северната пролука в рифа и се носеше през пролива между двата острова към южната пролука.

Потърсих с устни устата на Суря. Улових гъвкавата й снага, тя се смееше. Заедно се пускахме във водата, усещах как краката й обгръщат моите, как ръцете й ме притискат. Задъхвахме се. Изправяхме се, колкото да си поемем дъх. Бяхме отново деца. Преродени в бликащата вода на лагуната, без минало, без бъдеще.

Смъртта не представляваше нищо. Просто дъх на студената богиня, преминаващ над острова. В един миг Суря каза:

— Също като реката, където се е родила майка ми.

Тя стоеше пред мен необичайно сериозна, водата й стигаше до кръста. Небето светлееше бавно, но аз виждах само нейната фигура, натежалата й от водата коса. Свежестта на лагуната ме бе отмила, бе отпуснала нервите ми. Бях обзет от усещане за покой, за невинност.

Суря промълви:

— Мама ми даде благословията си. Каза ми, че мога да бъда твоя жена. Сега тя ще отиде във Виндаван.

Сърцето ми биеше бавно. Всичко бе гладко като водата, светлината вече озаряваше Суря, блестеше по косите, по раменете й. Върнахме се на плажа. Вълните също бъхтеха рифа някак бавно, протяжно и глухо. Вятърът бе стихнал. Комарите кръжаха около косите ни. Въздухът бе приятен, вече почти топъл, след малко слънцето щеше да изникне над Диаманта. Суря опъна голямата си кърпа върху бататраните, за да я изсуши. Положих глава върху гърдите й.

— Ще ме вземеш ли?

Питах я като хленчещо дете.

— Ще останем ли завинаги заедно?

Не отговори. Също както тя ме бе разпитвала за Лондон, сега аз настоявах:

— Ще ме вземеш ли с теб до Ямуна?

Суря притисна топлите си длани към лицето ми. Може би искаше да ми каже, че всичко това са само думи, празни приказки.

Заспах, опрял буза до гърдите й, заслушан в туптенето на сърцето й, сливащо се с трептенето, което вълните придаваха на основата на острова. Малко преди слънцето да се издигне над хоризонта, тя намести главата ми върху свитата ми ръка и си тръгна. За миг задържа ръката ми и аз се опитах да я задържа в просъница, така че се наложи да откопчва пръстите ми един по един.

Бележки

[1]

Дали слънцето преваля

над водата равна, гладка,

или ален лебед плува,

пърха, от стрела вълшебна

наранен, вълните багри

с пурпура на кръвта си…

— Б.пр. ↑

[2] Къпеща се красавица (англ.). — Б.пр. ↑