Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (23)

И пак искам да видя нея — Ананта, сякаш с нея е започнало всичко. Тогава постройките на Карантината на остров Флат са били съвсем нови, стените от късове лава са били добре скрепени срещу лагуната, също и кейчето, резервоарите са били приспособени да съхраняват дъждовната вода и фарът всяка вечер е горял горе на кратера. В Палисейд лагерът на имигрантите се е отличавал с военна чистота, дългата права улица е свързвала двата площада, около всеки от които са били разположени по шест общежития на площ от по двадесет на десет стъпки, разделени от готварницата, с пристроени палмови навеси, предназначени за складове. Всичко наоколо — кокосовите и захарни плантации, терасовидно разположените градини — е било изрядно и свързано с пътища, а косо разположеният вълнолом от базалтови блокове по средата между двете части на лагера е позволявал корабите да се доближават при всякакво време. От другата страна на лагуната, на върха на островчето Габриел, подпората за сигналите се е издигала нависоко и горе се е веел огненият стяг на британската империя.

А може пък всичко това всъщност да не е съществувало? Може да е било само рисунка, останала сред документите на някой си Корби, географ към управата, за да прогони страховития образ на мъжете и жените, изоставени на острова година преди това?

През дните след слизането на имигрантите на Флат по небето все нямало облаци, а вятърът подухвал едва-едва. Гирибала и Мани живеели в първата къща в лагера, предназначена за самотни жени. Било по-хубаво, отколкото в Бхованипур. От време на време Ананта повтаряла: „Кога тръгваме?“ Чакало се решението на управата.

Епидемията била спряна. Сипаите били изолирани на Габриел, от другата страна на лагуната, в убежища, издигнати от клони и листа. Вечер, когато Гирибала водела Ананта от другата страна на вулкана, те виждали по плажа запалени огньове, които издавали местонахождението на каторжниците. Носели се добри новини. Според Мани още преда края на седмицата корабът щял да ги прехвърли на Мавриций, за да започнат рязането.

Кога Гирибала разбрала какво точно се било случило? Може би на острова е имало свидетел, някоя забравена полудяла старица, останала да се крие сред храстите, когато корабът дошъл навремето да прибере оцелелите? Гирибала бродела с Ананта по брега, минавала по пътеките през шубраците. Навсякъде имало следи от огнища — по плажовете чак до северната част на острова, а в някогашните плантации човек направо стъпвал по парчета от кости.

Мани вече изобщо не желаела да напуска лагера в Палисейд. Била видяла полуизгорелите скелети, откритите след бурите пукнатини, от които надничали човешки черепи. Дори в гробището в южната част на острова имало обгорени кости между гробовете.

Една вечер някой заговорил за „Хайдари“. Някаква жена срещнала лудата, изслушала я. Разказала какво се било случило преди три години, как корабът оставил онези хора на острова. Разразили се бури, а може би плантаторите на Мавриций се били притеснили да не се вдигне бунт като тогавашния в Индия. Ден след ден, седмица след седмица имигрантите чакали на остров Флат. Нямали вече храна. Разравяли пръстта с нокти, за да измъкнат грудките на бататраните. Децата се давели край рифа, докато търсели миди. Студената богиня се разположила на острова и всяка нощ си взимала тела. Оцелелите палели огньове по плажа, за да изгорят мъртвите, за да призоват на помощ жителите на Мавриций. Ала никой не идвал. Почти всички имигранти измрели на острова.

Гирибала тръпнела, докато слушала този разказ. Притискала Ананта към себе си, бояла се, че я е завлякла в капан. Сега й се струвало, че всичко на този остров имало цвят и вкус на пепел.

И все пак след няколко дни се появило санитарното корабче. Пристигнало по обед, морето било гладко и то пуснало котва срещу залива Палисейд, а към дигата се приближила мауна. С нея пристигнал английски офицер, едър, силен мъж с прекрасна руса брада, която греела на слънцето, с великолепна бяла униформа. Той извадил от една чанта голяма червена тетрадка и започнал да чете имена и номера, които аркотите повтаряли след него на висок глас.

Внезапно, без сама да знае защо, Ананта побягнала. Затичала се по нажежения плаж сред чакащите хора с разтуптяно сърце и със сълзи в очите. Чувала гласа на майка си, която я викала, която повтаряла името й, припявайки последната сричка: Анантааа! Тичала по пътеката към вулкана, лантаните дращели лицето й, прескачала от скала на скала, пъргава като козле. Не знаела къде отива, нито защо бяга. Търсела си скривалище, пукнатина, дупка в земята, където да изчезне, та никой да не може да я намери. Прекалено много неща се били случили, прекалено много хора били умрели, пък и онова слънце на плажа в Палисейд, и чакането в търбуха на кораба. Колкото и назад да се връщала в спомените си, Ананта все била в движение, все бягала, все чакала кораби и вървяла по пътища. Сега не искала да слуша повече този мъж, който викал имена, не искала да се качи на кораба, да отива там, в Мирих Деш, откъдето никой не се връщал.

Може би в действителност е искала да я прибере студената богиня, както прибрала момчето на борда на „Ишкандер Шоу“ в съня му. Да я отведе отново от другата страна на морето, до гръдта на нейната дойка, където най-сетне можела да заспи. А крясъците на убийците щели да заглъхнат, да замлъкнат завинаги.

Най-горе на възвишението, между базалтовите блокове, Ананта открила входа на пещерата. Тъмна вдлъбнатина в застиналата лава, отворът бил полузапушен от бодливи храсти. Ананта се пъхнала в пещерата. Сърцето й биело лудо, защото била тичала по хълма, а и я било страх. Когато влязла и очите й привикнали към тъмнината, видяла, че пещерата е обитавана. В дъното й имало нещо като олтар, голям плосък камък, върху който били поставени плодове, питки и санталови парченца в глинена съдина. Под олтара имало угаснала лампа.

В пещерата царяло спокойствие. Било прохладно, отнякъде зад скалата се носел ромон на вода, ухаело на дим и на билки. След толкова часове, прекарани в очакване на нажежения плаж, на Ананта й се струвало, че е в преддверието на тъй отдавна лелеяния дворец, където щяла да намери покой й нежност. Искала да извика майка си да дойде тук, при нея, да се настанят в тази пещера, далеч от всички кораби и чужденци. Но се бояла да не би аркотите да я намерят и да я върнат при дигата. Треперела от изтощение, в устата й се стичали сълзи. Полегнала на земята до олтара. Когато се събудела, всички щели да бъдат далече, корабът на златобрадия мъж щял да ги отведе от другата страна, на големия остров. Майка й щяла да дойде да я търси, тя щяла да съумее да открие пътя към пещерата и те завинаги щели да си бъдат заедно, без да се боят от бъдещето.

Привечер старата жена, онази, която имигрантите от „Ишкандер Шоу“ наричали „лудата“, открила Ананта в пещерата. Коленичила до нея и я събудила, като докоснала лицето й. Ананта се изплашила, но старицата я успокоила.

— Ти приличаш на моята дъщеря.

Изглеждала натъжена и Ананта попитала:

— Тя умряла ли е?

Старата жена разказала какво се случило, как хората пристигнали тук с един кораб и били изоставени. Студената богиня ги прибрала едни подир други. Нейната дъщеря умряла сред първите и тя я изгорила на плажа. После се скрила в пещерата и когато след месеци корабът се върнал, не пожелала да отпътува без дъщеря си. Скрила се.

Сега Ананта вече не се бояла. Лудата я отвела до залива Палисейд и тя я следвала, без да се противи. Небето било жълто, морето блестяло, на всяка вълна имало по една искрица. На дигата последните пътници се били наредили пред мауната. Ананта познала фигурата на майка си. Слязла — отначало бавно, с присвити заради светлината очи, после се затичала през храстите, като прескачала от скала на скала. Когато се добрала до плажа, Гирибала я притиснала в обятията си. Английският офицер на дигата проявявал нетърпение. Качили се заедно в мауната и моряците започнали да гребат, за да изтласкат лодката през вълните. Ананта се взирала в шубраците около вулкана. Ала старата жена била изчезнала.