Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (28)

Анна

 

Август 1980

По пътя към Роз-Бел тихо ръми. Одеве, когато автобусът спря заради някакво задръстване, видях една двойка, която вървеше край пътя на фона на паянтовите дървени къщи с разнебитени капчуци. Не зная защо ги загледах толкова. В тях нямаше нищо необичайно. Освен може би младостта им. И двамата бяха индийци, лицето на мъжа бе много тъмно, над устните му се чернееха тънки мустаци. И двамата бяха облечени бедно, като селскостопански работници, дрехите им бяха измокрени от ситния дъжд, който не спира вече часове наред. Жената носеше малко, вероятно не повече от тримесечно детенце. Въпреки тъмнината забелязах голата му главица и сънените подпухнали очи. Майката го бе загърнала в големия си шал, но вятърът го бе отметнал и детето бе поизмокрено от дъжда. Вниманието ми бе привлечено най-вече от младата жена. Беше странно красива въпреки бедняшкия си вид, със съвсем девическо лице и грейнали кехлибарени очи, засенени от ресниците й под извитите вежди. Под многоцветния избелял шал съзрях черната й коса, разделена от боядисан в червено път, а по средата на челото й над веждите имаше петно със същия червен цвят, което дъждът не бе отмил.

Удиви ме походката й. Силата, увереността. Автобусът се движеше бавно край къщите, а тя вървеше почти със същата скорост, от мен я делеше стъклото, по което се стичаха дъждовни капки. Мъжът крачеше редом с нея в сянката. Двамата ходеха край пътя, спъваха се в неравностите и прескачаха локвите. Не се докосваха, ала вървяха заедно, стъпваха едновременно, като при това водеше тя.

Мъжът държеше нещо като кафяв пластмасов куфар в дясната си ръка, изкаляната му риза бе залепнала за тялото му, носеше джапанки на бос крак. Тя беше увита в стария си шал и във воднозелено сари, пластмасовите й сандали с токове не бяха закопчани (вероятно бяха с повредени токи), ходеше леко приведена под дъжда, понесла скъпоценния си товар до гърдите, и въпреки това в нея имаше нещо леко, гъвкаво, живо, изглеждаше хубава, каквато е младостта. Внезапно се обърна към автобуса, взорът на дълбоките й очи прониза мръсното стъкло и проникна в мен. Въпреки дъжда и стичащите се по прозореца капки, стори ми се, че този бистър, безстрашен поглед е предназначен именно за мен. После кръстовището по пътя към Роз-Бел се освободи и автобусът се отдалечи. Обръщайки се назад, различих през задното стъкло двойката, застанала в края на тротоара, осветена от витрината на китайско магазинче, украсена с цинкови легени и клатушкани от вятъра сизалови въжа на провиснали кангали. Двамата бяха толкова приятни, стъпили здраво на тротоарчето сред ръсещия дъжд, толкова млади, толкова здраво свързани, поели на път към незнайно какво — да търсят покрив за детенцето си, работа, щастлива звезда.

Изплаших се, че ще ги изгубя завинаги, за малко не извиках на шофьора: „Спирка!“ Готов бях да сляза, да отида при тях. Какво бих могъл да им кажа? Какво бих могъл да сторя за тях? Ние обитавахме различни светове, бяхме напълно чужди. И все пак ми се струваше, че именно заради тях съм дошъл на Мавриций след толкова време, след няколко поколения, живели в изгнание.

Сега автобусът лети безпрепятствено по пътя, който се изкачва към Кюрпип, към Катр-Борн. Ала аз просто търся гледка, образ, също като туристите на пазара в Порт-Луис, които безпощадно разграбват сувенирите. Онези, които търся, откакто съм на Мавриций, нямат лица. Леон, Сурявати — нима тези имена означават нещо? Онези, които търся, всъщност нямат имена, те са сенки, в известен смисъл призраци, те се срещат само по друмищата на бляновете.

 

 

Дойдох да видя Анна. И двете. Първо къщата край Медина, черната развалина на захарната мелница, затънала сред тръстиковите ниви като остатък от корабокрушение. И другата Анна, последната представителка на рода Аршамбо, дъщерята на Клод-Канют, внучката на Патриарха. Това са имена, които съм поел още с раждането си, ако мога да се изразя така, както някои получават благороднически титли или борсови акции. Също и името на Леон, което нося в памет на Изгубения, а може би и за да запълня празнината, останала след изчезването му. От детството си мъкна в себе си тази кухина, този белег, подобен на вдлъбнатина, оставена от прекалено дълго притискан към кожата пръст.

Може би съм чакал прекалено дълго. Трябвало е да дойда на осемнадесет години. Баща ми бе още жив. Анна е била тогава шестдесет и седем годишна. Живеела е в Катр-Борн, в старата креолска къща, която вчера видях, минавайки оттам — леко наклонена край пътя като заседнал кораб. При нея са били всички мебели, останали от Патриарха, старите сандъци на Индийската компания, библиотеките от вила „Комета“, претъпкани с кутии от обувки, съдържащи книжа и пожълтели снимки, всички „лишени от ценност вехтории“, както бе писала на баща ми. Когато напуснала къщата, която не можела да поддържа сама, и се настанила в манастира в Махебург, запалила огън и изгорила всички документи и снимки. Танцувала пред огъня, който погълнал паметта на рода Аршамбо, и се кикотила като вещица, та чак съседите се изплашили. Дала мебелите на един рибар, креолец от Вил-Ноар, съдовете от Индийската компания с цветна украса на монахините от „Лорет“ за сиропиталището, продала всичко, което можело да бъде продадено — подвързаните книги, големия часовник, мастилниците, картините, дори вината от резерва на кораба „Ирондел“, останали от някакъв роднина Аршамбо, който бил корсар от Сен-Мало. Когато споменах за това, очите й блеснаха хитро и подметна: „Като припари така, огънят трябва да се поддържа!“ Приказките се оказаха верни. Анна е достойна наследница на Александър. Тя просто принадлежи на другата крайност — на загубата, на отказа, на непоправимостта.

 

 

Жегата в Махебург е тежка, задушаваща. Планината Бамбу задържа североизточния пасат. По брега е хладно, ако човек застане така, че да вижда островчетата откъм Пролива. Всичко е прекрасно — възхитително синьото море, тъмните очертания на планините, Лъвската шия.

Влезе ли човек две улици навътре, е ад. Според думите на Анна през април ставало толкова горещо, че спяла направо на земята, на плочите. Анна е висока и слаба, лицето й е съсухрено, с цвят на обработена кожа, сивите й коси са късо подстригани и тя сама ги къдри с маша, това е единствената грижа, която полага за външността си. Очите й обаче са два светли, зелени камъка, а в зениците прозира опасна острота. Когато ме видя за пръв път, дълго ме наблюдава безмълвно и усещах как погледът й ме пронизва надълбоко като някакъв изучаващ лъч. После ми каза:

— Нямаш вид на четирийсетгодишен, истински Аршамбо си. Докато са млади, изглеждат стари, а като остаряват, се подмладяват.

И добави:

— Не го смятай за комплимент.

Това бе единственият случай, когато спомена за рода. Все пак веднъж отвори дума за дядо ми и за баба ми Сюзан. За тях каза:

— Бяха наистина хубави.

Не разговарях с нея за Изгубения и за Сурявати. За тях отдавна не се говори. Или по-скоро — както със споменатия белег от пръст, забит в бузата. А Анна знае, че съм дошъл тук заради тях. За да открия следите им, да стъпя в дирите им, да усетя миналото им, да видя онова, което са видели очите им, да прозра мечтите им. Но това си е моя работа. Тя ми дава да разбера, че няма да ми помогне.

 

 

Анна е единствена и последна. Всичко е в нея. Когато се е родила, имението Анна — на което е кръстена — още е било налице: ширнали се ниви, коминът на фабриката, варните пещи, пещите за багасата, конюшните, старите колиби на робите. Пътят е бил ослепителен, покрит с коралови камъчета, свързвал е Анна с Порт-Луис през Голямата река, Кан-Беноа и Бамбу, по него непрестанно са се движили волски каруци и конски впрягове. Във всички посоки е имало влакове — към Пампльомус, към Крепостната река и на юг, към Махебург. Сега маршрутите на железниците са асфалтирани. В Кюрпип, на връщане от манастира, се качих на автобус, който следваше пътя Дисик, тесния и лъкатушещ през някогашните селища път на захарта.

За да стигна до Медина, наех кола от китаеца в Махебург, Чон Ли, на когото плащах и за място за палатката — стар, разнебитен светложълт блубърд със седалки от онази изкуствена кожа, която винаги изглежда, сякаш е била лъскана с моторно масло. Чистачките се повредиха начаса и се налагаше от време на време да бърша предното стъкло с хавлиената си кърпа. Съвсем естествено свикнах да карам по маврицийски, полунаведен през страничното стъкло, преметнал влажната хавлиена кърпа около врата си като шалче в годините на ретро-модата.

Естествено, Анна не прояви никакъв интерес.

— За какво да ходя там? То и мястото не струва.

Заговори за времето, когато Медина всеки месец била нападана от треската, за креолските деца с подути коремчета, с прекалено блестящи очи. И как чакали тайфуните с подпрени врати и капаци на прозорците, с навити край стените дюшеци, а от страх чак им се повдигало.

Когато Жак и Сюзан окончателно напуснали Мавриций, Анна и моят баща били още деца. Сега баща ми е мъртъв, а Анна не е ходила да види къщата цели шестдесет и седем години!

— Честно казано, не знам защо се изсилваш с това пътуване. Там вече няма нищо! Само камънаци!

Заведох Лили, дъщерята на Мари-Ноел. Когато Мари-Ноел идва да чисти (услугата е включена в цената на къмпинга), Лили идва с нея. Сяда вън под кадифениците и чака. Седемнадесетгодишна е, има големи черни очи и кожа с цвят на меденка. Говори креолски и френски, но с мен предпочита да разговаря на английски. Като видя жълтия блубърд, очите й светнаха и ме помоли да я взема със себе си. Мари-Ноел не се възпротиви. Навярно си е рекла, че е по-добре да излезе с мен, човек от рода Аршамбо, отколкото с немските и южноафрикански туристи от къмпингите по Блу Бей. Леля Анна е гаранцията за моята нравственост.

 

 

Разбира се, Анна имаше право. В Медина поех по пътя на тръстиката към старото имение. Има няколко дъсчени и ламаринени бараки, заети от работниците в плантациите. После пътят става лош, подгизнал и разкъртен, от двете му страни като стени се издига зеленината на зрелите тръстики. Краят му е задръстен от скални отломки и храсталаци. Лили отказа да продължи нататък заради дъжда. Остана в колата да си слуша радиото. Аз отидох пеша до белия комин с порутен връх на някогашната захарна фабрика. Шубраците и „старите моми“ са завладели развалините. Напразно обиколих около захарната фабрика. Не открих никаква следа от къщата в Анна, нито от вила „Комета“. Няма дори камънаци! Местните жители навярно са използували камъните, за да издигнат къщурките, които видях в Медина в началото на пътя.

Шумът на вятъра в тръстиките звучеше като прибой. Облаците образуваха тъмен свод, надвиснал над крепостта на Кор дьо Гард и над Троа Мамел. Странно и самотно място, сякаш със смъртта на Патриарха животът тук бе секнал.

За миг ми хрумна да отида до морето, където вълните блъскаха брега, където баща ми и дядо ми бяха тичали в детството си, в един друг живот, в един друг свят.

Гургулиците се разлетяха с писък, също както вероятно са хвръквали навремето, когато те са изскачали от храстите с изподрани от тръните крака. Аз обаче не посмях да продължа нататък. Имаше нещо мрачно, запечатано, нещо, което оплиташе краката ми и ми пречеше да вървя — някаква тайна, забрана, която никога не бих могъл да проумея. Като яджна, като магия.

Лили търпеливо ме чакаше в блубърда. Бе се залисвала, слагайки карминен лак на ноктите си. Не попита нищо. Какво толкова — Медина, Анна? За нея това бяха само имена, места като много други — позабравени, изгубени нейде сред полята. За Лили няма друго освен настоящето, затова всичко й принадлежи. Няма нещо, което да е изгубила. Не се нуждае от имена, за да живее, трябват й само покрив, храна и малко пари, с които да си купува лак за нокти и тениски. По радиото върви парче на Брат Ти: Анита, остава спи, Анита. Дали са танцували под звуците на тази музика по черния плаж на Тамарен след рязането? Лили ме наблюдава с крайчеца на окото. Според нея сме се задържали достатъчно на това зловещо място. Казва ми:

— Now, go back! Please!

Старият блубърд с клатушкане и скърцане се връща обратно към главния път. Възнамерявах да се върна по крайбрежието, през Морн и Суйак, за да посетя къщата на поета Робърт-Едуард Харт от Кийтинг, но вече е късно, а дъждът като че ли няма намерение да спира.

Когато минахме през Порт-Луис, се отбих до „Флор морисиен“ да купя няколко неаполитански пасти за леля Анна, да й припомнят младостта. Лили си избра грамаден еклер и го изяде права, като лакомо момиченце, облизвайки пръстите си. Като стигнахме до нос Ени, вече бе нощ.

 

 

Анна е била двадесет и три годишна, когато Патриарха е умрял. Агонията му била ужасяваща, траяла седмици, месеци наред. Тялото му просто изгнивало. Бил сам в къщата в Анна, скаран със сина си, мразен от целия род, изоставен от всички, само с един стар негър, бивш роб на име Топси, и с бавачката на внучката си, старата Йая. Никой не го посещавал. Един след друг неговите хора от Синархията се отдръпнали, отвратени от злобата и надменността му.

Отначало всеки път, когато Жак идвал да го види, Александър го изхвърлял, наричал го шарлатанин и използвач. Изтърпял само Сюзан, навярно защото била живяла в Париж и нямала нищо общо с рода. Освен това била хубава. Един ден казал за нея: „Има идеален профил на парижанка — чипо носле, малка уста и много издължена шия.“ Жак разказваше това на баща ми, когато ставало дума за човека, който го бил съсипал финансово. Бях на осем или десет години, добре си спомням гласа му, напевния му акцент, като говореше след вечеря. Тогава се опитвах да си представя онова чудовище, затворено в къщата като в някакъв прокълнат замък, как обсъжда профила на баба ми Сюзан.

Погребали го в Кюрпип, в гробището на Ботаническата градина, където си бил купил място след смъртта на жена си. Отидох дотам през една дъждовна утрин — по-скоро от любопитство, отколкото от набожност. Никога не съм обичал гробищата, с изключение на мюсюлманските, където има само купчинки пръст и бели камъни. Гробницата на Александър и Жюли Аршамбо ми се стори потискаща с внушителната си постройка от внесен от Индия черен мрамор и вдълбаните с главни букви имена, чиято позлата е зеленясала. Прочетох имената по гробовете наоколо — непознати за мен. Дори след смъртта си Патриарха е останал сам, без близки, без приятели.

Тук няма да открия онзи, когото търся. Дьони, съпругът на Мари-Ноел, рибар от Вил-Ноар, ме откара с пирогата си до старото гробище, над Варната река. Там, където реката завива, по хълма нагоре върви кална пътека. Дьони остана при пирогата, уж да я пази — подозирам обаче, че всъщност не му се ще много да се вре там, където са погребаните големи муни. Гробовете са по-скромни, от вулканични камъни, които стихиите са разяли. Нито едно име не се чете освен може би името Пито и едно малко име — Пиер. Исках да видя най-вече местата на някогашните клади — в Кюрпип, в Порт-Луис, в Свещеническата долина, в Морн, в Гран-Бе. Всъщност обаче целият остров служи за крематориум на кулитата, цялата тази червена земя, по която растат тръстиките, пътищата с пъплещите по тях гургулици, плажовете, хълмовете, градините и дори улиците на новите селища. Тук човек навред върви по праха на индийските работници.

Затова Анна е останала тук. Не е искала да замине, да се раздели с мъртвите. Задържала се е тук, където е родена, не се е омъжила, не е искала да живее като другите. Не се е примирила с нищо и особено със забравата. Всички останали са заминали. Отишли са да търсят късмета си другаде, в Кап, в Дърбан, в Австралия, в Щатите. След смъртта на Канют и западането на дома Аршамбо не са издържали. Изплашили са ги бедността, перспективата да се откажат от привилегиите, от славата. Дори Жак заминал. Кой би си взел за лекар един Аршамбо? За него е нямало вече място в този разпадащ се свят. Мечтата на баба ми Сюзан да открият лечебница в Медина, да се стремят да подобрят условията на живот на работниците имигранти — всичко това е било неосъществимо заради интригите, заради сплетните и злонамереността. Баща ми бил четиринадесетгодишен, когато теглили чертата и дядо ми решил окончателно да напусне Мавриций. Със сумата, изплатена за имението Анна, Жак се установил като лекар близо до Париж, в Гарш. Давал и безплатни консултации, като по този начин осъществявал на дребно бляна на баба ми. Сюзан преподавала френски в едно девическо училище. Жак възпитал Ноел да мрази всичко, свързано със захарната тръстика. „По-добре да бъда прокълнат, ако синът ми ще става захаропроизводител.“ За Жак „захаропроизводител“ било равносилно на „роботърговец“. А аз, Леон Аршамбо, последният от тая порода (както гордо се изразявал Жак, когато бил юноша), също съм лекар, безработен лекар без пациенти, който скита, преди да се отправи към другия край на света.

 

 

Всеки следобед към един часа седя на сянка в градината на манастира, под старата магнолия, и чакам Анна. Всеки път, когато тя се появява, залитайки леко, на вратата на своя „павилион“ (твърдо ми забрани да произнасям английското „бунгало“), се удивлявам колко е крехка и слаба. Кани ме в сумрачната си стаичка. Въпреки задухата носи сива, спретната, закопчана догоре рокля. Прилича на монахиня с кожените си обувки, с тази рокля и с късата си коса.

Мравките са нападнали чиния с останките от обеда й на кухненската маса. Тя е приготвила еднакви топчета от мляно месо и ориз. Когато пристигам, бързо ги покрива с бяла кърпа, с която ги понася на вързоп. Нищо не съм я питал. Тук обаче, в Махебург, тайната се знае от всички. Китаецът Чон Ли от главната улица й дава белия прах — стрихнина, който тя слага в месото. Всичките й пари за харчене отиват за отрова — парите, които й пращат братовчедите и които аз също неизменно й пращам от Франция, както правеше и баща ми преди мен.

Тя ме чака нетърпеливо. Смъква старата платнена шапка ниско над очите си, за да не дразни засегнатите си от катаракта очи. И излизаме.

Вън небето е сякаш от олово. Улиците на Махебург са опустели, докато хората се хранят, но към пазара става по-оживено. Автобусите се клатушкат към прашния паркинг, навсякъде велосипеди, грамадни флаингпиджъни, карани от млади индийци, които дрънчат неудържимо със звънците им. Това е часът на Анна. Следобед пазарът става малко по-безлюден и се появяват кучетата.

Анна млъква. Върви изправена, лицето й е напрегнато от болка. Лекарят на манастира, доктор Муггроо, ми разказа за болните стави на Анна, за повредените й от артрозата колене, за схващанията на таза и ключиците. В забележките му прозираше възхищение: в това състояние би следвало да се движи в инвалидна количка. Ходи единствено благодарение на волята си. Когато се измъква от колата, лицето й се изкривява от болка. Обяснява с присъщото си чувство за хумор:

— Нали разбираш, Леон, аз съм като русалката на Андерсен, трябва да се мъча, ако искам краката да ме носят.

Ако един ден Анна не може да излиза, ще умре. Решила го е. Няма защо да го казва. Дали е горделива като дядо си? Никога нищо никому не е дължала, винаги е живяла така, безкрайно самотно. Гледам острия й профил на стара индийка, дълбоките бръчки около очите, вирнатата глава, мършавата шия с две опънати жили и неволно се сещам за единствената позната ми снимка на чичо Александър от времето, когато е бил самотен и пълновластен господар на имението Анна. Приликата е очевидна.

 

 

Бавно вървим по проходите, осеяни с останки, между застоялите локви. Пазарът все още не е напълно затворен. Останали са сергии под оръфани платнища с плодове, банани зинзи, индийски круши, сцепени папаи с черни семки, чукнати манго, „мафи“, както ги наричаше баща ми, и не особено пресни зеленчуци. В края на прохода индиец раздава подквасено мляко от една голяма делва.

— Виждаш ли — отбелязва все пак Анна, — това е то ужасът.

Баща ми също ненавиждаше киселото мляко и изобщо млякото в какъвто и да било вид.

Аз съм единственият европеец в тази тълпа. Анна няма как да бъде определена етнически като такава, тя е индийка, ако се съди по цвета на кожата и по мършавостта й, и креолка, ако се съди по походката и по говора й. Докато минава, хора я поздравяват, подмятат по някоя приказка. Анна ги изслушва с леко наклонена глава, отвръща им нещо на креолски, хората се смеят, тя също. Всеки знае за какво е дошла. Никой не я упреква. Това е нейната задача на този свят. Когато си отиде, вече няма да има кой да я върши. Просто ролята й ще е приключила.

Известно време ни сподирят палави деца. Едното е почти голо, няма друго освен изкаляния си набедреник. Стройно е, със златиста кожа и големи тъмни очи. Държи в ръка малка бамбукова свирка и тича из пазара, издавайки с нея пискливи звуци. Като че ли виждам младия Кришна по бреговете на река Ямуна, но сравнението стига дотук — Варната река е съсипана, около нея се търкалят боклуци, а Махебург не е Матура.

Анна ме води към месарските сергии. Кучетата са в една кална канавка, която се спуска до самата вода. Много — едва ли не колкото хората, мършави, настръхнали, коремите им са хлътнали почти до извитите им гръбнаци. Няколко се карат за някаква мърша. Две по-яки дърпат мършата на две страни и ръмжат, без да разтварят челюсти, ако другите се приближат.

Малко по̀ встрани въпреки глада две се чифтосват, задниците им са долепени и пристъпват накриво, приличат на някакъв смешен рак.

Анна застава край мястото. Мълчи. Гледа с онова особено, напрегнато, сурово изражение, което придобива в тези моменти. Освобождава се от моята подкрепяща ръка, отива сама до ръба на площадката. Залита, всеки миг може да падне, но аз оставам отзад. Това е нещо, което тя иска да извърши сама.

По средата на леговището двете зли кучета са се вкопчили в мършата. Ядат друго куче — може би умряло от глад или убито от автобус. Страшна, нетърпима гледка, но Анна не е дошла заради тях. Тя се взира към месарските маси, към купищата отпадъци, хвърлени край проходите.

Движи се бавно, много изправена, вързопът в ръката й е отворен, виждам как хвърля топчета по земята, в сянката. Там са се спотаили. Кутрета, едва отбити, изоставени. Като скелети са, нямат козина, толкова са слаби, че едва надигат едрите си глави с изпъкнали очи и се поклащат, неспособни да излязат от скривалищата си. Приближавам се безшумно. Чувам как Анна им говори мило, с непознат за мен глас. Казва: „Милинките ми, горкичките.“ Тихо им говори на креолски някакви думички, сякаш са деца, постепенно кутретата изпълзяват от дупките си като някаква постеля от кожи на диви зверове.

Привлича ги гласът на Анна, странният изговор, мек като ласка. Виждам пред тях отровните топчета, които Анна е разхвърляла. Кутретата започват да ядат. Десетина са, може би повече. Скоро в прахоляка не остава нищо. Стрихнинът почти веднага започва да действува. Кученцата отстъпват, завъртат се, сякаш са пияни, и падат покосени. Телцата им лежат на една страна в сумрака. Вятърът вече поръсва с прах розово-черната им кожа, мухите забръмчават около главите им.

Анна се обръща безмълвно. Празната бохча виси от ръката й като голяма носна кърпа. Лицето й е застинало, безизразно, с цвят на горено дърво, само очите са като две светли капки.

Тръгваме заедно под палещото слънце по проходите, които ни отвеждат до главната улица. Автобусите маневрират по паркинга сред облак прах. Хора заминават за Плен-Маниен, за Роз-Бел, за Кюрпип, за Порт-Луис. Има движение. Из дюкянчетата по главната улица, в магазинчетата за касети и при продавачите на платове кипи живот. Продавачите ми викат: „Сувенир? Gift?“ Когато Анна се обляга на ръката ми, се отдръпват и ни пускат да минем.

Усещам умората й. Ръката й леко трепери, мисля си, че навярно много я боли. Отпуска се на седалката на блубърда с лек вик, който успява да превърне във въздишка.

— Стара съм вече за тая работа. Речи го, ще е за последно.

Но не е само умора. Нещо я разяжда, изтощава я отвътре. Години наред, почти всеки ден, почти всеки миг — мисълта за бродещите по улиците и пазарите кучета, прегазвани от коли и изяждащи се помежду си, за умиращите от глад в леговищата си кутрета.

В душната стая в павилиона, закътан навътре в градината на манастира, Анна се просва на леглото от кръстосани ремъци, без да свали кожените си обувки. В сумрака изглежда едва ли не мъртвешки бледа. Докато я наблюдавам така, не зная защо се сещам за Рембо на смъртния му одър в болницата „Консепсион“. Вярно, че и той е тровел кучетата в Харар, може би не поради същите причини — но кой знае?

— По-рано имах сили. Правех страшни неща, стигаше ми смелост да ги взимам, да ги приспивам с етер, давех ги в басейна на къщата в Катр-Борн.

Говори бавно, някак разсеяно. Вън по пруста се промъква някаква луда и надава пискливи възклицания. Внезапно отваря вратата и застава на фона на ярката светлина. На черното лице очите й странно светят със зелен пламък. Гледа Анна и я ругае на креолски, на френски — не мога да разбера какво казва, ясна ми е само яростната интонация, която изкривява мънкащите звуци, излизащи от устата й. Чувам: „Аршамбо! Гадина!“ Останалото е нечленоразделно.

— Вървете си! — казва Анна.

Говори спокойно, без да повишава глас.

— Приберете се. Нали виждате, че с мен има човек.

Лудата се маха. След нея остава да витае отвратителна воня.

— Лельо, не се ли боите?

Анна махва, обезсмисляйки въпроса ми.

— А от какво да се боя, драги? Тя е само една нещастна луда. По-безопасна е от мнозина нормални хора.

 

 

Като се изключат тези отивания до пазара, за да се погрижи за кутретата, Анна не напуска павилиона. Понякога се отбива за тържествените служби в църквата или за да послуша как пеят момиченцата. Манастирът е убежище за покварени момичета — малките креолки с кадифени очи, по които толкова си падат немските и южноафриканските туристи. Предплащат за тях на туроператорите, цената им се включва в цената на пътуването, заедно с наема за къмпинга край морето и половината ден лов на риба-меч. Откакто съм пристигнал, ги гледам по баровете на хотелите, край басейните и по плажовете — сестрите на Лили и на приятелката й Памела. Онези, които се разболяват или биват открити от семействата си, идват тук, в манастира, остават известно време, после напускат. Много от тях изчезват и не се завръщат никога. Качват се с фалшиви документи в самолети, с които отпътуват за далечни, опасни страни, откъдето за тях няма обратен път. Кувейт, ЮАР, Швейцария.

Анна има хубаво отношение към девойката, която й поднася следобед чая на пруста. Облечена е със строгите манастирски дрехи — морскосиня пола и бяла блуза, но е забола в тъмномедните си накъдрени коси един хибискус, който Анна е откъснала за нея. Анна ги нарича „цветя-англичанки“ — намек за слабителните им свойства.

— Това е моята Кристина — казва Анна.

Улавя за малко ръката й и за пръв път виждам как застарялото й лице на индийка придобива разнежен вид.

— Щом обичаш да четеш, ще ти дам нещо.

Намира една стара ученическа тетрадка и ми я дава. Казва:

— Открих я оня ден на дъното на пътническия ми сандък, писала съм в нея, като бях осемнайсетгодишна, щях да я хвърлям. Не мислех, че някой ден може да послужи за нещо, така де. Няма да чакам да умра, за да ти я дам.

Казва:

— Но ти забранявам да я четеш, преди да си заминал оттук.

И добавя като достойна внучка на Патриарха:

— Много ме е страх това нещо да не се озове във вражески ръце.

На първата страница на тетрадката е написано с нейния наклонен, романтичен почерк едно име:

СИТА

 

 

Срещу 600 рупии наех Дьони, мъжа на Мари-Ноел, да ме откара до остров Флат. За да не усложнявам нещата, му казах, че отивам да ловя риба. Взех си маската и плавниците заедно с един стар арбалет, останал ми от времето, когато живеех край реките на Панама. Имам среща с Дьони на плажа на Гран-Бе, там някой ще му заеме пирогата си. Лили идва с втория си баща. Както повечето креолски момичета, тя не обича да се показва по бански костюм. Носи тениска с Ролинг стоунс или Бийч бойс, знам ли вече, и червени бермуди. Все така мълчалива е, може би се притеснява. Има си някакъв проблем, сигурно заради приятелката си Памела, която я влачи по хотелите. И тя е готова да замине където и да е, с когото и да е, за да избяга от беднотията и еднообразието на сегашния си живот. Настанява се отпред на пирогата, седи изправена с подвити крака, с лице срещу вятъра. Водата на Гран-Бе е вълшебно изумрудена, виждат се кораловото дъно, полипите. Пирогата подминава Стрелковия ъгъл, кокосовите палми стърчат като леки перца в розовината на утринното небе. Оттатък носа вълните започват да блъскат щевена. Стърчащият мотор издава звук, сякаш сме на хидроплан. Дьони е отпуснал ръка на лоста за управление, погледът му издава безразличие. Седем часът е, слънцето вече прежуря.

Одеве, докато чаках Дьони, отидох до носа. Там, където се е намирала Карантината за болните от холера, където са прибирали индийските имигранти, за да ги изкъпят и да изгорят дрехите им на плажа, сега има луксозни къмпинги с хубави градини, в които растат палми и хибискуси. Опитах се да открия рова и двойната стена, разделяла Карантината от имението Уест, но всичко е изчезнало. Всичко е изравнено. Впрочем срещнах един работещ булдозер точно на мястото, където са били жилищата на имигрантите. Греблото му изтръгваше храстите, обръщаше сивата пръст — навярно подготвяше основата на някой луксозен хотел с басейн.

Пирогата подмина нос Нещастни, виждам насреща си Стрелковия ъгъл, който прилича на ръждясала стара ютия. Сега вълнението е силно, пирогата загребва вода отпред. Лили се дръпва малко, за да не я мокрят пръските. Вързала е прекалено голямата си тениска на корема, виждам настръхналата кожа на кръста й.

Вълните се хвърлят като тарани към високата стена на Стрелковия ъгъл. Водата изглежда дълбока, птици кръжат като вихрушки. Дьони ми показва пробитата скала, наричана недвусмислено „Дупка-Мадам“.

Флат е пред нас — странен и мрачен. Горе на кратера има фар в добро състояние — единствен видим знак за човешко присъствие. Останалата част от острова е дива. Вдясно от Флат има едно островче — Габриел. Към десет часа Дьони вкарва пирогата в пролива между Флаг и Габриел. Отливът е завършил, вече се вижда дъното. Когато навлизаме в лагуната, Лили хваща дългия прът. Дьони е изключил мотора. Тихо се плъзгаме по гладката вода към светлия плаж на Габриел. В средата на лагуната е закотвен малък катамаран, не мога да различа хората в него. Вероятно туристи, дошли за подводен риболов.

За да оправдая пътуването, и аз се гмурвам с арбалета в ръка. Дъното е великолепно, озарено от слънчевите лъчи. Плуват коралови рибки; морски игли и други дребосъци, но след един час се връщам на плажа без никакъв улов. Дьони не се учудва. Обяснява ми, че дъното насам е било опустошено от рибари, използували динамит.

Мари-Ноел е предвидила подобна възможност. Лили изважда от кошница за пикник голямо блюдо ориз с риба, осеяно с подобни на каучук парчета сушени урити и лютеница. Всички се храним поотделно. Лили дъвче, затуляйки с ръка устата си, както е прието сред възпитаните креолски девойки. После Дьони се скрива от слънцето под няколко кадифеници, за да изпуши една английска цигара.

Разхождам се по Габриел, търся следи, гробове. Лили е взела харпун (обикновен железен прът, заострен в единия край), виждам я как отива към рифа да лови урити (Octopus vulgaris).

Островчето е пусто, никакви дири. Само един паметник от циментирани късове лава сочи гроба на някой си Орас Лазар Бижар, умрял от вариола през 1887 на седемнадесет години. От другите, от всички имигранти, пристигнали с „Хайдари“, с „Фъти Мубарак“ и изоставени на острова, не е останало нищо. Вятърът, дъждовете, слънцето и солената вода са заличили всичко. Докато се катеря по централния връх, където някога се е намирал подвижният семафор — единственото средство за връзка с Мавриций, — чувам за пръв път дрезгавите крясъци на фаетоните (Phaeton rubricauda). Разтревожените птици кръжат около върха, за да защитят гнездата си.

Тук има нещо странно, нещо, което бавно и непонятно прониква в мен. Мислех, че ще посетя тези острови като любознателен и съвсем случаен пришълец. А и как би могло да бъде другояче? Почти непознатият ми дядо, едновременно тъй близката и тъй далечна баба Сюзан, възрастна дама с къси коси и закачлив поглед, която ми разказваше приказки и ми декламираше „Пияният кораб“ и стиховете на Лонгфелоу — как бих могъл да си ги представя тук, в някакъв друг живот, преди моето раждане? Ами незнайният човек, чието име нося, изгубен завинаги, който изоставил всичко заради една жена, която никога и никак не бих могъл да опозная, сякаш частица от разпокъсан, полузабравен сън — заминал може би за далечни острови, Агалега, Алдабра или Хуан де Нова в Мозамбикския канал.

И все пак имам чувството, че те са още тук, като че ли усещам погледите им заедно с погледите на кръжащите около върха птици. Всеки камък, всеки храст е белязан от тяхното присъствие, от спомена за техните гласове, от телата им. Тръпка, бавно, затаено трептене. Лягам на черната земя между базалтовите блокове, за да го усетя по-добре.

На плажа Дьони проявява нетърпение. Морето ще се отдръпне, скоро ще бъде невъзможно да се доближи до кейчето на остров Флат. Включва за малко мотора, за да мине през прохода, пирогата се плъзва по инерция. Лили стои права на носа. Истинска рибарска дъщеря е, разтворените пръсти на краката й се вкопчват в лодката, тя натиска дългия прът. Обърнатите урити блестят под слънцето на дъното на пирогата.

Дьони изтегля предницата на пирогата на плажа, вляво от кейчето. Търси сянка, за да изпуши още една цигара. Не си задава въпроси. Трябва да е свикнал с приумиците на големите муни и на туристите.

Лили върви с мен по тясната пътека към вулкана. Времето е минало много бързо. Вече ми се струва, че започва да се здрачава. Слънцето е леко забулено, лагуната е добила печален цвят.

Няма да успеем да стигнем до вулкана. Добираме се до изоставеното гробище над залива Баркли. Там също вятърът и солта са заличили всичко. Гробовете са разхвърляни сред шубраците, сред нагъсто израслите „стари моми“ (лантани) и прословутите бататрани (червеноцветни ипомеи). Лили подскача като котка от гроб на гроб. На нея също са й безразлични приумиците на големите муни, които пътуват до другия край на света да се разхождат по острови, където няма нищо.

От горната част на стръмнината, вече в сянката на вулкана, видях залива Палисейд, където се намираше лагерът на кулитата. Вълните прииждат по базалтовите плочи, всичко наоколо е пусто, няма друго освен сухите храсти и оцелялата след пожарите филаосова горичка. По средата на залива различавам полузатъналите в пясъка останки на дигата, покрити от блестящия воал на пяната.

Забързах към другия край на острова, за да видя развалините на Карантината, преди да си тръгна. Навярно покривите отдавна са се срутили и са останали само стените от късове лава, обрасли със зеленина.

Влизаме, като отместваме растенията. Лили сяда на перваза на един прозорец в най-голямата къща, там, където може би са сядали Жак и Леон преди деветдесет години. Щраквам няколко снимки за спомен със стария „Пентакс“, не толкова заради развалините, колкото за да съхраня образа на Лили, моята мимолетна лятна дивачка, която няма да видя повече. Златистата светлина лъщи по гладкото й лице, в къдравата й коса, разпалва закачливи искрици в ирисите й с цвят на мед. Влюбен съм. Но няма да й кажа. Прекалено стар съм, пък и светът, на който принадлежа, не може да й даде нищо.

Какво значение имат тези картини? Моята памет не е тук или там, сред развалините. Тя е навсякъде, в скалите, в черните очертания на кратера, в парливия дъх на лантаните, в шепота на вятъра, в белотата на пяната по базалтовите плочи. Исках да видя Флат и Габриел, макар да знаех, че няма да открия онова, което търся. И все пак сега, сред черните, захабени от времето стени, ми се струва, че нещо вътре в мен се уталожи. Като че ли съм по-свободен и дишам по-леко. Дълго смятах, че нямам родина и съм безотечественик заради Патриарха. Ние бяхме завинаги прокудени. Ала докато пирогата минава през прохода и се отправя, блъскана от вълните, към Мавриций, като бръмченето на мотора се усилва, когато пропадаме между тях, аз най-сетне разбирам, че принадлежа на тези места, на тия щръкнали над океана скали, на тази Карантина, сякаш тя ми е родно място. Нищо не съм оставил тук и нищо не съм взел. А все пак се чувствувам различен.

Когато се канех да се кача в пирогата, Лили ми даде един предмет — стар къс ръждясало желязо, който бе взела оттам, от разрушената къща. Пъхна го в дланта ми и безмълвно затвори пръстите ми, сякаш той ми принадлежеше, сякаш бе нещо безценно, което бях забравил много отдавна и най-сетне бях открил пак.

 

 

Остава ми съвсем малко време, за да разбера. Иска ми се да се възползувам от всеки миг, прекаран с Анна. Времето между мига, когато влизам в градината на манастира, и вечерята в шест часа е толкова кратко! Дори не ми се ще да отида на плаж или да се разходя до Порт-Луис. Трябва да започна работа в лабораторията във Венсен след две седмици. Може би на четиридесет години ще започна нов живот! Освен това майка ми преживява тежко смъртта на баща ми. И да искам да остана, няма къде да се настаня. Къмпингът на Чон Ли е зает от петнадесети август. Някакъв летец от „Ер Франс“ идвал всяка година. Бих могъл да си потърся друго място, да отида в някой хотел в Блу Бей, пълен с червендалести английски банкови чиновници. Но за тези неща някак си ме мързи. Мавриций е последното място на света, където бих могъл да пребивавам като турист.

И Анна е решила да си вървя. Казва:

— Като се върнеш във Франция…

Или оня ден:

— Жалко, че хубавите неща свършват бързо…

Може би съм й станал досаден? Не се среща с никого, живее само за да ходи до пазара в Махебург, където изтребва изоставените кутрета, а аз я принудих да се вижда всеки ден с мен, да говори, да дава израз на чувства, съжаления, да се рови из стари спомени. Много несправедливо. Тя има нужда да се съвземе, да се затвори отново, да се превърне пак в самотната борбена старица, въоръжена с несломим поглед, която не се самозалъгва със сладки приказки, както е обичаят на големите муни. Непреодолимата гордост на рода Аршамбо, все онзи девиз, който Жак измислил за Леон, когато той бил в пансиона на Льо Бер в Рюей-Малмезон: aphanapteryx — последният дългокрак и предпазлив маврицийски воден дърдавец, на когото според Жак приличали представителите на семейството, — хванал в дългия си клюн лента с надпис: Ultimas mei generis^[1].

 

 

Защо прие мен, а не другите? Когато разправих на живеещата си в Лондон братовчедка, че отивам на Мавриций да се срещна с леля Анна, тя се развика: „Анна ли? Дори няма да се срещне с теб!“ Според нея Анна била полудяла, излизала от манастира само за да трови кварталните кучета. Добави, че ако не била внучка на Патриарха, отдавна щели да я приберат.

Зная, че минава за луда. Баща ми ми бе разказал случая, когато била поканена в Редута на приема даден в чест на принцеса от британското кралско семейство. Анна казала да предадат, че дори ако принцесата я посетяла в Катр-Борн, вероятно нямала да има време да я посрещне. Внучката на вожда на Синархията, получил титла от краля и чието име носела една от улиците на Кюрпип, да даде подобен отговор! Посмели й се, но не й простили.

Тя не ми зададе никакви въпроси. Сигурно е наясно с всичко, отнасящо се до мен — обучението ми по медицина, брака с Андреа, после тежкия развод, живота, който водех, оставяйки да ме носи течението, в Париж, в Африка, в Централна Америка. Баща ми всеки месец й пишеше по едно дълго писмо на машинописна хартия, а тя неизменно му отговаряше предимно чрез телеграми, защото се страхува да не би някой крадец да отлепи марките. Когато баща ми умря преди две години, тя изпрати на майка ми подобна телеграма, в която прикриваше скръбта си със своеобразния си хумор. Спря и да изпраща вестник „Сернеен“, в който подчертаваше по-важните според нея събития. Тогава сякаш се прекъсна последната ми връзка с Мавриций.

 

 

В четири часа Кристина донася чай на пруста. Извадила е в моя чест кутията за чай в китайски стил — последен спомен от къщата в Анна, — ракитова кутия, подплатена с червен атлаз, в която са прибрани чайникът с чучур, извит като лебедова шия, и чашите от старинен саксонски порцелан, украсени с дракони. Анна ми показва, че шийката на чайника е чупена на две места и сръчно залепена.

— Случи се скоро, преди да дойдеш. Престорих се, че не съм забелязала.

Чаят е силен, горчив, с мастилен цвят, без онова ухание на ванилия, което добавят в хотелите за по-екзотично. Питам Анна как се нарича този сорт, а тя казва с обичайната си ирония:

— Викат му цай. Отивам при китаеца и му казвам: дай ми ено пакеце цай.

Зная, че тези мигове са й приятни. Слънцето залязва, момиченцата са си сложили престилки и сламени шапки, докато поливат градината. Павилионът на Анна е в края на мястото, обърнат на изток. Дядо й наредил да го построят, за да се приюти в него старата й дойка Йая. Сега в него живее Анна. След смъртта й той ще остане собственост на монахините.

 

 

Разказва нещичко за миналото там, в Медина. Толкова отдавна е било, имам чувството, че се е случвало в друг свят, навътре в Индия или в Китай. Разправя как ходели за риба с баща ми в заливчето Тамарен, в Крепостната река. Момчета и момичета газели във водата до над коленете, момичетата повдигали дългите си рокли, за да задържат в тях рибките.

— Няма да ми повярваш, ама баща ти беше кекав и свит като момиче, аз го пръсках и той се разплакваше!

Живеела във вила „Комета“ с баща си и с дойката. Майка й умряла още като била пеленаче, също като прабаба ми Амалия, от пневмония. Възпитала я старата Йая. Патриарха не идвал често. Оставал в кантората си на улица Рампар, оттам управлявал производството на захарта и сделките си. Бил дал на изполица всичката си земя и след рязането прибирал половината приходи, а в замяна осигурявал достъп до мелницата. Той плащал за всичко: работниците, чувалите, превозването до кейовете и до складовете. Бил ипотекирал всичко, да не би наследниците на Антоан някога да докопат земите. И нивите, и фабриката, дори постройките в Анна.

Така един прекрасен ден имението било иззето и продадено на банката, в която бил главен акционер, с условието той да живее в къщата в Анна до смъртта си. Не го било грижа за родния му син, нито за Анна. Като че ли светът нямало да съществува след него.

Анна никога не ми е говорила за това. Стари работи. След смъртта на баща си открих в запазените писма нейното описание как напуснали къщата в Анна. Било лете, чакали да се разрази тайфун. Под мастиленото небе дядо ми и баща ми натоварили вещите си в каруца — не била останала дори прилична кола. Сюзан вече чакала на пруста в къщата във Флореал сред тежката, буреносна горещина. Пътят от Медина до Флореал бил дълъг, на конете им било трудно да се катерят по склона към Бо-Сонж. Вятърът духал в младите тръстики, струвало им се, че никога няма да пристигнат. Острите върхове на Троа Мамел били забити като черни зъби в плътните облаци, на хоризонта бляскали светкавици, нощта сякаш вече била настъпила. Анна заминала с тях, баща й вече бил болен, затворен в къщата във Флореал. Анна и баща ми се притискали един към друг, сякаш били брат и сестра, и взаимно се плашели още повече. В писмото си Анна му бе написала: „Помниш ли? Мислехме, че отиваме в ада.“

 

 

Сега от всичко това няма и следа. Само нещо вкоравено и напрегнато отвътре, като кожичка върху стара рана. Нещо по лицето й на индийска старица, в зелените й като вода ириси. И онзи горчив хумор, когато казах, че отивам в Медина: „Там вече няма нищо!“

Анна предпочита да говори за съвременниците си. Обсъжда маниите, слабостите, самомнението им. Аршамбо може да са имали куп пороци, но никога не са се опитвали да се изкарат благородници! Някой предложил на стария чичо (Едуард VII тъкмо го бил сър-нал) да си купи титла. Можело да добави към името си „Дю Жарден“^[2]! „Дю Жарден! — подиграл се язвително той. — Поне да е дьо л’Етабл или дьо л’Екюри^[3]?!“

Анна обобщава по свой начин какъв е произходът на дребните маврицийски благородници. Когато в Лориан отивали да ги впишат в регистрите на Компанията, ги питали: „Име? — Никола̀. — Месторождение? — Кербаскен.“ И писарят отбелязвал в тефтера: „Nicolas de Kerbasquin“.

Надсмива се над замъците им, над празненствата им, над креолските прислужници, които труфят като лакеи от времето на Луи XV, с бели ръкавици и напудрени перуки, над баловете и конните им надбягвания, над шатрите и ловните им „ислети“, които нарича касапски.

За всеки може да разкаже някой виц. Когато разбра, че се каня да посетя кораловата къща на Робърт-Едуард Харт, ми разказа как се срещнала с поета, когато била двадесетгодишна. Един ден във влака към Порт-Луис пълничък мъж седнал срещу нея, представил се и започнал да я ухажва. Анна веднага го прекъснала: „Господине, излишно е. Знайте, че никога няма да се омъжа за вас.“

Впрочем знаменитите хора са й безразлични или я дразнят, с изключение на отец Дювал, който спасявал роби, и на Махатма Ганди, за когото съжалява, че не го е срещнала, когато дошъл на Мавриций през 1903 година (но пък е била едва дванадесетгодишна тогава!), преоблечен като новонает работник от захаропроизводството.

— Англичаните са измислили как да скрият посещението му, та хората от Мавриций да останат в неведение.

Англичаните са другата й тема. Анна е изпълнена с дълбока, безразсъдна, несъкрушима ненавист към тях. Ако в манастира не стига водата — значи съседът англичанин е захванал да си пълни басейна. Цената на захарта, нищетата, разрушителният наплив на туристите, сушата, тайфуните са все бедствия, причинени от англичаните.

— Арогантни са. Надменни. Нагли. Като идват на Мавриций, се преструват, че не разбират френски. Трябва да им говорим на английски. Продължават да си въобразяват, че са господари на света.

Само към една англичанка има добро отношение: Флорънс Найтингейл. Анна е изчела писмата й.

— Тя единствена се е опълчила срещу Виктория и е казала каква цена е платила Индия, та англичаните да построят своите железници. Как правителството на Индия е трябвало да хвърли милиони, докато народът е мрял от глад и от епидемии.

Един от любимите й анекдоти е обявяването на японското нашествие на Мавриций през Втората световна война. Дотогава войната звучала като измишльотина. Всичко се случвало другаде, дори човек да се чувствувал печално съпричастен или да напирал наужким да участвува. После плъзнала новината: японците идат! Едни се затворили по къщите си със заковани кепенци и запаси от ориз и брашно. Други се заели да организират пасивна отбрана. Според Анна някои дори се упражнявали да произнасят приветствия на японски. Само хората от народа продължавали да си гледат работата. За тях ограниченията не били военновременни, а вечни.

Японците така и не дошли, но в края на войната избухнала епидемия от испански грип и от коклюш, която нанесла големи поражения. Тогава умряла старата Йая. Била погребана в градината на манастира, недалеч от къщичката, която Патриарха бил наредил да й построят.

 

 

Всеки следобед съм на линия. Забравям всичко останало, проучването, заради което съм дошъл на Мавриций, издирването на Леон. А може би, без сам да осъзнавам, съм дошъл именно да видя Анна.

Исках да открия дирите на изгубените, на Леон и на онази, която нарекох Сурявати, исках да видя с очите си познатите им гледки — Медина, Анна, Махебург, Вил-Ноар, а също и Флат, островчето Габриел. Сега разбирам, че всичко това е живо в Анна. Тя е надживяла тези времена и всичко е в нейния поглед, в гласа, в изправената й стойка, в състареното й, обжарено лице, във високо вдигнатата глава, крепена от мършавата костенуркова шия.

 

 

От време на време индийките пристигат, мудни, загърнати като кралици в блестящите си сарита. Разговарят с Анна на креолски, на бходжпурски, присядат за кратко на градинските столове, които Кристина донася с чая. Идват да побъбрят, понякога молят за помощ или за малко пари. Анна собственоръчно пише писмо за една петдесетинагодишна женица, която си има разправии с чиновниците: „Затова, уважаеми господин Директоре, ще ви бъда безкрайно задължена, ако имате добрината да…“ Може да го усуква така до безкрайност. А и името Аршамбо все пак тежи.

— Нека пък и това име да послужи в края на краищата за нещо.

Тези посещения й придават известна царственост, като че ли витаят останки от времената на къщата в Анна, когато Патриарха все още не е бил съсипал всичко и тази част на острова е била окъпана в топлите багри на едно сякаш незаличимо щастие. Сърцето ми започва да бие по-силно; както когато се изкачвах по склона на вулкана на Флат и пред очите ми се разкриваше заливът Палисейд. Тъкмо затова бях дошъл на Мавриций. Благодарение на Анна най-сетне се докосвам до спомена за Карантината, до мига, в който Жак и Сюзан се отдалечават, а Леон и Суря остават на брега.

 

 

Здрачава се и градината тъне в златиста светлина. По това време на деня на Анна й е най-приятно. Нарича го „моя златен прах“. В Медина и в Анна всичко било с този цвят. Сянката на планините била морава. Жак разполагал стойката си за рисуване срещу Рампар и рисувал акварели. Ноел и Анна отивали да го гледат, а Жак им обяснявал: „Ако не сте сигурни за цветовете, примижете и ще видите златото и моравата сянка.“

Запазил съм само една картина, която баба ми Сюзан бе закачила в стаята си над леглото — представлява кътче край реката близо до Бо-Сонж, в далечината се виждат очертанията на планините и върховете на Троа Мамел. На преден план личат две детски фигури с дълги рокли и еднакви кръгли шапки, сякаш са близнаци. Едното дете е моят баща Ноел, другото е Анна. Баща ми е сламенорус, Анна е с тежки черни коси и прилича на индийка.

Комарите още не са се появили. Внезапно Анна вдига ръка.

— Слушай.

Чувам отдалеч над стените на манастира и над гъмжащите от хора улици на Махебург понесения от вечерния ветрец глас на мюезина, който призовава правоверните към молитва.

— Никога не бих могла да живея на място, където няма да чувам този глас — промълвя Анна.

Лицето й е безизразно, ала погледът й е замечтан заради вълнуващия, едва доловим тих глас на мюезина.

— Някога чувах същия глас в Медина, когато бях дете. Беше един старец, качваше се на покрива на захарната фабрика. Имаше такъв ясен глас, че се чуваше навсякъде — из нивите, в селото, дори у нас. Най-много обичах вечерната молитва. Беше толкова хубаво, човек се чувствуваше по-добре, веднага щом я чуеше, и просто му ставаше ясно, че няма начин Бог да не слуша.

В дъното на градината, в сянката на гигантските живовляци, съзирам фигурата на лудата. Дебне ни. Докато върви, гази стъблата, виждам как Анна трепва. Дали се страхува въпреки онова, което каза? Когато часът на раздялата наближава, лудата започва да снове яростно, минава зад Анна, чувам как мънка и бълва ругатните си. Все същите приказки: „Аршамбо, гадина.“

 

 

Как ще живея без Анна? Как ще преживея? Въпреки волята й тази вечер разтварям старата ученическа тетрадка, в която тя е изложила с леко наклонения си почерк историята на Сита.

На места мастилото е избледняло, хартията е пожълтяла. Чуплива хартия на сламена основа от началото на века, рони се под пръстите. Чудо е, че тетрадката още съществува.

Коя е Сита? Когато пише, Анна се изразява по-различно, отколкото като говори. В тези страници липсва хапливост и страст към разрушение. Това е прост разказ за едно момиче, израснало в Медина, една девойка, която е била най-добрата, единствената й приятелка, нейната тайна.

Разказът започва с тези думи, които си остават за мен като първото изречение на роман, останал ненаписан от нея: „Имах тайна приятелка.“

Не е казала за това на никого. Всеки ден след домашните уроци и вероучението, за които в Анна е идвала френска учителка, родена в Бордо, Анна е тичала през тръстиковите ниви, за да отиде на тайната си среща.

Сита е нейна връстница, но на тринадесет години е вече почти жена. Красива е, Анна е омаяна. Отначало Анна поисква да се сприятели с нея най-вече заради красотата й. Следобед Сита е свободна, няма работа в чифлика, може да седи на сянка под голямата дива смоковница, край захарната фабрика. Анна вече не е самотна дивачка, затворена в прекалено голямата къща, докато се извиват бури, докато тътнат заплахи за изселване и се проверяват балансите.

Със Сита тя може да забрави всичко. С часове си говорят за какво ли не, сякаш са расли заедно, сякаш са две части от една и съща личност.

Настъпват и мигове на дълбока тишина. Двете лежат в тревата, скрити от храстите, загледани в яркосиньото небе, из което се реят пухкави облаци. През цялата зима двете са навън. Вървят по пътищата сред надвишаващите ги по ръст тръстики. Когато започва рязането, отиват да се приютят край развалините на варната пещ, до морето. Вървят хванати за ръка, Сита й показва как се танцува — с ръце, с помръдване на очите, тупайки с боси крака по земята. Учи я стари индийски песни, чийто смисъл е непонятен и за самата нея. Сита очертава големите си очи с тънка черна линия, показва на Анна как се прави багрило със стрит на прах сантал, смесен с кал. Веднъж дори рисува на челото на приятелката си вълшебното петно, което богинята Ямуна положила на челото на своя брат Яма, за да му изрази вечната си любов. Сита има огромни очи, ирисите й са като смес от злато и облаци, Анна казва, че в тях може да се пътува.

През януари, през дъждовния сезон на онази година, двете продължават да се виждат. А годината е драматична. Патриарха е заплел страховитата интрига, с която ще изхвърли всички обитатели на Анна, включително собствения си син. Продал е двете къщи, тръстиковите ниви, мелницата. За да не ги притеснява лошото време, Сита всеки следобед идва на срещата с големия черен чадър, който леля й й е донесла от Пондишери. Двете заедно стъпват боси в локвите, притиснати под чадъра. Крият се под дивата смоковница или по-нататък, под кадифениците край брега.

Когато се налага да се преместят, Анна се примирява да се вижда със Сита само един-два пъти седмично. Понякога се качва на каруцата, която отива до Медина, или пък Сита идва във Флореал. Сложно, но пък е толкова вълнуващо. Разхождат се из градските улици, ядат подлютени сладки при китаеца от Катр-Борн. Толкова неща имат да си казват!

Един ден Сита пристига задъхана. Идва с важна новина: баща й е умрял и майка й е решила да се преместят в Катр-Борн. Сега двете отново ще могат да се виждат всеки ден след училище. Определили са си място, по средата на пътя към Финикс, близо до железницата. И едната, и другата ще вървят по половин час дотам. На мястото има голямо дърво, прекършено от бурята, полегнало на насипа, което ще им служи като пейка. Ако вали, ще се крият в градината на манастира Бон-Тер.

Зимата отново идва. Сега Сита е вече наистина девойка. С тънката си талия, с дългите ръце с медни гривни, с натежалата гръд и пищните си, вдигнати на кок коси тя прилича на индийска принцеса и всички мъже се обръщат след нея. Анна също е пораснала, но си е все така слаба и непривлекателна. Скъсила е хубавата си черна коса, лицето й е остро, умно. За да скрие гърдите си, ги стяга с ленени ленти под сивата рокля. Не й харесва как момчетата гледат Сита. Двете им се подиграват и със смях тичат на пътя, при грамадното повалено дърво.

През един неделен следобед Сита не идва. Валял проливен дъжд. Анна дълго чакала до дървото под студения порой. Небето било тъмно и когато забелязала, че се е смрачило, изтичала до Флореал, без да спира, за да си поеме дъх.

Случвало се за първи път. Баща й вдигнал ужасен скандал. Няколко дни Анна била наказана да не напуска стаята си — гледала как дъждът чука по растенията в градината. После се разболяла, била се простудила, докато чакала толкова дълго през онзи ден.

Когато й станало по-добре, я обзело чувство за непреодолима празнота. Без Сита дните й се стрували безкрайни. Вече нямало какво да прави след вероучението. А и вкъщи нещата вървели зле, баща й бил болен и разорен. Патриарха се настанил вместо тях в Анна. Забранил да ходят там. Старата Йая разправяла, че изсякъл всички маслени палми и заковал долните кепенци от страх да не го ограбят. След като скъсал със сина си, прогонил привържениците си, разпуснал партията на „Нравствения порядък“ и оповестил края на мечтата за Синархия. Сега било съвсем очевидно, че връщане в Анна няма да има.

Все пак един ден, докато баща й дремел, Анна отново видяла Сита. Тя стояла на улицата пред къщата, скрита под големия черен чадър. С преливащо от обич сърце Анна се спуснала навън, двете приятелки дълго се целували. Но Анна забелязала, че нещо се е променило. Очите на Сита били все тъй блестящи, ала чертите й били някак по-сурови, изглеждала по-бледа. Шията й била по-пълна, а пътят в косата й над средата на челото бил боядисан червен.

След като я целунала, Сита отстъпила една крачка. За миг се втренчила безмълвно в Анна, сякаш се чудела какво да каже. После рекла само: „Повече няма да можем да се виждаме. Омъжих се. Дойдох да се сбогувам с теб.“ Ситният дъжд обсипвал с капчици черния чадър, капките се стичали, сливали се и се отронвали тежко от спиците на чадъра. Анна гледала капките и също не се сещала какво да каже. Хората по улицата подтичвали, жените се връщали от нивите, загърнати в своите гони, носейки мотиките на главите си. Надвисналото небе притискало върхарите на дърветата.

Анна усещала как треската пълзи по гърба, по раменете й. Повдигало й се. За миг баща й се появил при входа на градината. Тогава Сита смъкнала чадъра, преметнала края на червения шал през устата си, може би като защита от хлада, и бързо поела към дъното на улицата, където минавала железницата, по посока към Вакоа.

Когато Анна се прибрала в къщата, баща й й бил приготвил кърпа. Попитал я: „Коя беше тази?“ Анна отговорила: „Не, нищо… Никой.“        Така и не видяла повече Сита. Дървото дълго си лежало край железницата. Един ден кантонерите го нарязали с трион и отнесли парчетата.

 

 

Напуснах Мавриций, без да зная дали някога ще се върна отново. Не взимам със себе си нищо от онова, за което бях дошъл. Въпреки изминалото време — скоро ще станат сто години — съсипаното от Патриарха е невъзвратимо. Той е победител — там, в своя мавзолей от черен мрамор в гробището на Ботаническата градина.

От миналото не е останало нищо и може би така е по-добре. Как да се живее с паметта за пролятата кръв, за изгнанието, за хората, принесени в жертва пред Молоха на захарната тръстика? Заличеното от горделивия Александър Аршамбо е твърде незначително. Колониалните къщи, суетните перистили, Кометата на фронтона, морните прустове с витаещата треска, басейните, завладени от водните зюмбюли, където жабите всяка нощ се надпяват, всички тия имена, титли, девизи, измислени спомени — златен прах, прах в очите. Маски.

Напротив, не бива да се забравят първите имигранти, избягали от глада и несправедливостта в Бретан, които търсели нов рай, хората от Сен-Мало и Ван, от Лориан и Пемпон, от Понтиви, от Мюр-дьо-Бретан, всички онези, които най-безпощадната Компания на света е потискала и изоставяла на далечни острови и от които всяка година е късала своя фунт месо.

Не бива да се забравят роботърговските кораби със страховити имена „Феникс“, „Оракул“, „Антенор“, „Черния принц“, — всеки от които товарел по петстотин мъже, жени и деца, заловени по бреговете на Мозамбик, Занзибар и Мадагаскар. Оковани двама по двама, превозвани в трюмовете при площ пет стъпки и пет инча дължина, петнадесет инча ширина и две стъпки и шест инча височина. Не бива да се забравя името на капитан Ларалд от Нант, който забогатял, като взимал по пет процента от продажната цена на всеки роб, продаден на Бурбон или на Ил дьо Франс. Никога не бива да се забравят индийските кулита, „бройките“, отмъкнати с кораби в Калкута, в Мадрас, във Вишакхапатнам, младежите, които аркотите са отвличали от селата, дуфадарите, местрите, препродавани на агентите на захаропроизводителните компании, затваряни в лагери без лекарски надзор, без отточни тръби, почти без храна, натоварени и отпътували на борда на новите роботърговски кораби — „Рейгейт“, „Гхунама“, „Танжор“, — за да не се върнат никога вече. Не бива да се забравят „Алфонсин“, „Софи“, „Ийстърн Емпайър“, „Понгола“, не бива да се забравя „Хайдари“, потеглил от Калкута през януари 1856 година, натъпкан с имигранти от Авадх и от Бходжпур, побягнали от глада и войната, от английските репресии срещу въстаналите сипаи, изоставени в продължение на месеци на голите скали на Флат и на Габриел. Тогава изисканите членове на плантаторската партия, привържениците на Синархията, които пишели във вестничето на Александър Аршамбо с гръмкото заглавие „Ред, сила и прогрес“, оглушели и онемели. Как не са чували воплите за помощ, как не са виждали умоляващите огньове, палени всяка нощ горе на вулкана, край развалината, останала от ненужния фар? Понякога, когато е подухвал северният вятър, трябва да са долавяли мириса на огньовете, на кладите, върху които имигрантите са изгаряли своите мъртъвци, горчивия дъх на смъртта. През онази година след февруарските бури настъпило чудесно затишие, морето станало като огледало, небето било пламтящо синьо. Колко ли ослепително трябва да е било слънцето, та ничии очи да не се взрат в островчетата срещу нос Нещастни, в двата черни сала, на които имигрантите са били като корабокрушенци. До каква ли степен в Порт-Луис са си изгубили паметта, та никой не се е обадил, не е настоял да се изпрати помощ, някоя лодка да отиде и да докара пленниците на Карантината. И когато през юни, след петмесечната забрава, корабче на бреговата охрана и здравните служби отишло до остров Флат, от осемстотинте кулита били останали само няколко десетки. Навсякъде имало следи от погребални клади, по плажовете, в залива Палисейд, в залива Баркли, по брега на островчето Габриел. По скалите и сред храстите морските птици били разпръснали човешки останки. Между гробовете се виждали трупове, защото горивото не стигнало да ги изпепелят или защото не е имало кой да се погрижи за погребването им. Неколцината оцелели се скитали, ослепени, обжарени от слънцето и от солената вода.

 

 

Не открих оня, когото търсех. Може би и неговият живот, също като живота на Рембо, комуто ми се ще да е приличал, вече е легенда. В албума със снимки на баба ми Сюзан имаше един портрет, който все гледах като дете и който ме привличаше повече от останалите. Оцветена в сепия фотография, обрамчена от декоративни арабески, портрет на слабичък, мургав юноша с вид на циганин, с гъсти черни коси, с малко хлътнали големи черни очи и едва наболи мустаци над горната устна. Снимка без име, без дата. Сюзан винаги е отричала, че това би могло да е портрет на Леон. Казваше, че най-вероятно било снимка на някой от семейство Уилям, неизвестен близък. Аз обаче не приемах твърденията й.

Фотографията трябва да е била направена в Париж, в годината, когато Жак е заминал за Лондон да учи медицина. Тогава Леон още е в пансиона на госпожа Льо Бер в Рюей-Малмезон. Такъв си го представям по времето, когато Жак е подготвял голямото пътуване до Мавриций. Такъв си представям да го е видял Рембо в стаята на болницата в Аден. Жак е влязъл в тясното, душно помещение, озарено от отразената светлина на червения пустинен пясък, Леон обаче е останал на прага, тъй като умиращият му е вдъхвал страх. Често съм гледал тази снимка в албума на моята баба. Толкова често, та понякога ми се струваше, че забравям кой съм, сякаш добивам друго тяло, друго лице. Тогава се превръщах в Леон, в другия Леон, в оня, който разкъсал всички връзки и всичко променил, дори името си, за да замине с жената, която обичал. Един ден снимката изчезна от албума, така и не разбрах какво се е случило с нея.

Всичко е измислено и илюзорно, като живота, който става по-различен, ако човек нощ подир нощ преследва някакъв сън. Баща ми е мъртъв, мъртви са дядо Жак и баба Сюзан. От тях ми остават само думи, странни, недействителни имена. Звученето на една приказка, започнала на островите Флат и Габриел, където всичко завинаги било разделено.

Винаги съм знаел, че това прекъсване е вътре в мен. То е там още от рождението ми, като белег, като привкус на отмъщение. Когато баща ми е напуснал на дванадесет години къщата в Анна, старото разединение е проникнало в него, продължило е, задълбочило се е от година на година и е достигнало до мен. И аз съм станал Леон, оня, който се губи, който обръща гръб на света с надеждата да се върне един ден и да се наслади на крушението на ония, които са го прокудили. Също като Леон в ледения пансион в Рюей-Малмезон аз бленувам за ослепителното море, за ехтенето на прибоя по черните скали на Анна. Някой ден ще дойда пак и всичко отново ще е единно, сякаш времето не е текло. Пак ще дойда — не за богатството на захаропроизводителите, нито за земята, а за да слея разделените двама братя Жак и Леон, да събера отново в мен двамата навеки свързани предци, индиеца и бретонеца, човека от сушата и скитника, моите съмишленици, оживели в моята кръв с всичката сила и любов, на която са били способни.

 

 

Сега си мисля за Суря и за Леон. Трудно ми е да си ги представя остарели, болни, изморени от лишенията и работата на нивите. Дали Суря е станала висока, слаба възрастна дама, каквато е била майка й, англичанката, с онези светли като водата очи? Дали е станала знахарка, лечителка, която познава билките и знае как да разтрие така фонтанелата на децата, че да прогони злите духове, които винаги се стремят да проникнат и човешките сърца? Или пък е разказвала безкрайни приказки на внучетата си, легендата за Лакшмибаи, царица на Джханси, дали им е пяла песента отзад напред за крадеца на езика на Домите? Дали той пък е станал слаб и сух като всички от рода Аршамбо? Дали е ходел облечен само с препаска като стар индийски мъдрец, дали е носил подрязана с ножици брада като моя дядо, когато беше осемдесетгодишен? Във всеки случай сигурно очите му са останали дори и в старостта черни и топли — очите на Евразийката, досущ очи на сърна, както би казала Анна.

Приятно ми е да вярвам, че е приличал на човека, когото Жак е срещнал в детството си, на нехранимайкото от кръчмата при „Сен-Сюлпис“ с помътения от омраза и алкохол поглед, който умеел да пише тъй леко. Също като вечния пътник, също като отровителя от Харар той не е можел да остарее. Трябвало е да остане неизменно, възхитително млад и изпълнен с непобедим огън. На 29 април 1892 година на Мавриций се разразил един от най-страховитите тайфуни на всички времена. Преди да се строши, анемометърът показал ветрове със скорост триста километра в час. Току-що построеният отново фар на Флат бил отнесен изцяло, а дигата, изградена от имигрантите в залива Палисейд, за няколко часа била сведена до издатинката, която се вижда и днес.

Откъм западната страна на Мавриций имало множество жертви, затрупани под останките или премазани от стоварилите се върху тях дървета. Значителен брой рибарски лодки потънали или били изхвърлени на брега, като приливът запокитил някои на сто метра навътре по сушата.

Този тайфун бележи залеза на имението в Анна, разрушителното безумие на Патриарха и началото на бавната му агония. Понякога ми е приятно да си представям, че Леон и Сурявати — избрах за нея това име в памет на принцесата от Кашмир, за която Сомадева написал „Океан от приказки“, първата версия на „Хиляда и една нощ“ — са изчезнали завинаги сред разгърналите се небесни и морски стихии и в известен смисъл са се върнали към самотата на лагуната край Габриел, където се е състояла първата им среща.

Мисля за детето, което Сурявати е носела в утробата си, заченато на острова и родено през същата година като Анна и Ноел, като за забравен образ от моя род, отблясък, незнаен брат или сестра. Заради това дете не мога да приема, че Леон и Суря са били пометени от тайфуна. Струва ми се, че някой ден житейската случайност ще ме срещне с потомството му и че бих могъл да го разпозная.

Като детето, което видях в деня след пристигането си под дъжда, през прозореца на автобуса на кръстопътя към Роз-Бел, сгушено в прегръдката на майка си, докато тя и бащата търсят място за нощувка, работа, щастлива звезда.

Внезапно, както гледам в летящия над океана самолет пожълтялата тетрадка, която ми даде Анна, добивам ясна увереност.

Сита, индийското момиче, в което Анна е била влюбена и което един ден е напуснало нейния живот — тъкмо тя трябва да е била детето на Суря и на Леон, заченато на островчето Габриел. Срещата на Сита и на Анна не е била случайна. Тя е била предопределена още от раждането им. Възможно е двете никога да не са го изрекли. Сита обаче е знаела, затова не е трябвало да я вижда повече, след като се е омъжила. Дали Анна е научила, дали е разбрала? Иначе защо ще пази тази тетрадка през целия си живот като най-скъп спомен? Защо ще ми я дава? Давайки ми тази тетрадка, тя ми бе подсказала своя ироничен и дълбок отговор за всичко, което бях дошъл да получа на Мавриций.

 

 

Още не познаваме Калки, но той трябва да се появи.

Отначало ще бъде Бала Кришна, детето, което не е проходило, лази и си играе с топка граниво масло в ръка.

Никой не знае кога ще дойде, нито кой ще бъде, но е все по-очевидно, че появата му е близка, че скоро той ще получи властта. Понякога сънувам това тъмно дете с много кротки очи, седнало на земята — може би дори на пазара в Махебург, — което поляга, смучейки палец, и блести като слънце в нощта на бляновете.

 

 

Дали съм преследвал химера? Днес, в края на това пътуване нямам нищо, както и в началото. Остров Флат е само една безлюдна скала, осеяна с безименни гробове, с разрушен вълнолом и лагуна, в която рибари водят туристи, за да се направят поне един ден на робинзоновци. Бистрата вода продължава при всеки отлив да се оттича по дълбинните постройки на коралите. Понякога се появява стряскащата сянка на тазора — все едно куче-пазач. Фаетоните все тъй бавно кръжат около върха със семафора, за да пазят гнездата си.

Последните дни на Анна бяха вгорчени от изчезването на медногъвкавата Кристина, за която тя късаше хибискуси — „цветя-англичанки“. Махнала се от манастира, подлъгана от лесния живот, от огледалата на барчетата в големите хотели, където лошите вълци папат плътта на малките момиченца.

Няколко седмици след нашата раздяла Анна паднала върху плочите в стаята си, като толкова много други старци, и си счупила бедрената кост. Открила я лудата и вдигнала тревога. Май никога не й се било случвало да плаче толкова много. Като отнасяли Анна, се вкопчила в носилката и викала: „Манмо!“

Когато ми писа — единственият адрес, който му дала, бил моят, — доктор Муггроо отлично обобщи същината на нейната кончина: Анна отказала всякакви грижи. Спряла да се храни и с нищо не могли да я накарат да промени решението си. Умряла три седмици по-късно през нощта, безшумно. Беше на осемдесет и девет години.

 

 

Марсилия, краят на август 1980 г.

Пак мисля за него. Спомням си, бях на десет или единадесет години, когато баба ми разказа какво се случило онази вечер в кръчмата при „Сен-Сюлпис“, прочете ми откъси от „Пияният кораб“, а аз я попитах: „Ама този Рембо ми е все едно чичо, така ли?“ Мислех, че са го скрили, че са го прогонили просто защото е бил нехранимайко, че е заминал, изоставяйки всички — като Леон.

Прииска ми се да посетя последното място, където е бил приживе, както човек ходи при семейна гробница. Да видя онова, което е видял, да изпитам онова, което той бе изпитал. В Марсилия лятото бе в разгара си. Когато слязох от влака в девет сутринта, въздухът пареше, а над града витаеше миризма, сякаш имаше пожар.

Не пожелах да взема такси. Опитах се по картата да открия пътя, по който е минал с теглената от конски впряг кола — от гарата „Сен-Шарл“ до „Консепсион“. Имаше широки булеварди, тунели. Нищо подобно вече не съществуваше.

Поех по дългата улица Сен-Пиер, която лъкатуши през онова, което германците са оставили от старите квартали на Марсилия. Старички триетажни жилищни сгради, зарешетени прозорци, широки входове към вътрешни дворове. Дъх на анасон и ориенталска музика в тъмните барчета. Струваше ми се, че чувам край къщите тракащите копита на коня, който тегли колата със спуснати перденца към болницата. Може вече да е бил в безсъзнание. Маршрутът му е добре познат, за трети път минава по него. Първия път, когато е слязъл от „Амазонка“ на двадесети май, в петък, после точно след два месеца, за да се качи на влака за север. А сега… Вървя по тясната уличка, сякаш достигам целта и всичко ще се изясни. Сякаш ще открия Изгубения — диря, знак, цвете, трептящо от вятъра в някой двор, дърво, под което е приседнал. Име, издълбано върху камък. Всяка къща, всеки прозорец, всяка врата са свидетели.

В края на улицата, опрени до някогашния затвор за каторжници, превърнат в архив или в музей, се издигат белите бетонни стени на болницата, излети върху прахоляка на разрушеното. От старата болница няма и следа. Побродих безцелно из коридорите, в онова, което е останало от градината между два паркинга. Прочетох надписа: „Тук поетът… завърши земния си път.“ Зала „Артюр Рембо“. В чакалнята арабин с анцуг и бели маратонки на бос крак слуша транзистора си. Лицето му е измършавяло, изпито от болест. И той е с малки мустачки, косата му е късо подстригана, като на каторжник. Слуша музиката си и погледът му е кротък и замечтан, сякаш е нейде далеч, из алжирските възвишения. „Аллах Керим!“

А дали той някога е докуцукал до високите явори пред входа, подпрян на патерицата си, за да поседне в хладната им сянка? Дали е вървял, опрян на ръката на Изабел, хапейки устни, за да не извика, до края на градината, за да погледа морето в далечината, между градските покриви и хълмовете, сляно с млечно замреженото небе?

Пак е било лято преди осемдесет и девет години, когато Леон и Сурявати са били заличени от паметта на Аршамбо — все едно са влезли в друг свят, от другата страна на живота, така че от мен ги дели тънка ципа и ги прави невидими. Никога не съм ги чувствувал толкова близки, както в този миг.

Бях гладен. Усещах се свободен. Вдъхвах жежкия въздух, наслаждавах се на леката сянка на грамадните явори столетници. Когато излязох от болницата, купих една питка от Паниол и слязох по дългата улица, която криволичи към гарата.

Бележки

[1] Латинският девиз е двусмислен, може да се преведе като: Последен е моят род или като: Съвършенството принадлежи на рода ми. — Б.пр. ↑

[2] Буквално: „Градински“. — Б.пр. ↑

[3] Оборски или Яхърски. — Б.пр. ↑