Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (27)

Зората се сипва от другата страна на острова. Отначало петно в нощта, после се очертават леки сиви облаци, дълги неподвижни пера над смътно различаващата се земя. Черната канара на вулкана отново се вижда. Суря се надига да погледне, потръпва леко.

— Сякаш е краят на света.

Казва го някак уверено.

— Когато дойде свършекът на света, цветът ще бъде такъв, защото въздухът ще се вдигне от земята и ще отиде далеч, към слънцето.

Вървим по плажа между все още спящите хора. По пясъка има черни кръгове от огнищата, вятърът е посипал сънните тела с пепел.

Сурявати върви пред мен. Бърза, за да стигне първа до извора в подножието на вулкана. Базалтовите скали са още хладни, блеснали от ситни капчици роса. Когато стигаме до първия вир, с пърхане се разлитат птици — бели чапли, чайки, някакви дребни синигерчета. Водата е студена, още ухае на нощ. Суря измива лицето и ръцете си до раменете, пие дълго, после приглажда с длан косите си. По-надолу, на плажа, застанали там, където потокът се влива в морето, вече се молят неколцина мъже. Други идват с мехове за вода, която ще им послужи за чай. Измиват чайниците и чашите, после се връщат при разпалените наново огньове.

Когато се развиделява, ми се струва, че чувам как светлината звучи по листата на растенията, по земята, по морските вълни като мощен дъх. В същия миг чувам гласа на мюезина, който отеква някъде по плажа в края на залива. Гласът се издига, потреперва, поривите на вятъра го отдалечават, приближават го — все едно е протяжен вопъл на кръжаща птица. После — пак тишина.

Огньовете са пламнали по целия бряг. Хората са разровили жаравата под пепелта и са я подхранили със съчици, с изсъхнали водорасли. Над Палисейд отново се носи мирис на пушек. Някой готви ориз, питки от смляна бакла. Миризмата на яденето изпълва залива, издига се към небето. Краят на света няма да настъпи.

Шхуната е тук. Морето е спокойно, имигрантите се прехвърлят по въжения мост един по един. Небето е ясно. От време на време над морето, над пяната се плъзгат мощни лъчи, които опарват раменете ни. Около единадесет часа се появява втори кораб, стар стотонен бриг с издути от източния вятър квадратни платна. Неволно се сещам за брига „Есперанс“, с който моят прапрадядо Елиасен пристигнал на Ил дьо Франс преди сто години, след като напуснал родния си град Сен-Мало и заобиколил нос Добра надежда.

Корабът се движи бавно, наклонен наляво, после прибират платната и пускат котва срещу пролива, малко по-назад от „Делхаузи“. Ясно различавам въоръжените с пушки моряци по палубата.

Суря и аз сме последните пътници, които се качват на шхуната. Докато се настаняваме на кърмата на мауната, аз се обръщам да погледна плажа на Палисейд, където стотина кулита чакат да се качат на брига. Встрани, край недовършения вълнолом виждам фигурата на Шаик Хюсеин, вятърът развява дрехата му, видът му е величествен, застанал е с кръстосани ръце. Явно е решил да остане до края, да бъде последният човек, напуснал остров Флат. Рамасвами се качи преди нас с помощта на младежите. Погледите ни се срещнаха на мауната, той се взря за една секунда в мен, сякаш искаше да разбера, че ме е познал. Умората е изострила чертите му, изглежда изтощен, но погледът му излъчваше същата сила, същата усмивка бе застинала на устните му.

И Суря е изморена. Облегнала е глава на рамото ми и се е отпуснала, докато лодката я люлее. Преди да навлезем в морето, тя окачи на шията ми като талисман гердана с номера, който баба й дала на Ананта, когато потегляли от Бхованипур. Сега вече имам име и род. Мога да се появя на Мавриций.

На палубата на старата, негодна шхуна имигрантите седят, прикривайки се от вятъра до надстройката, обгърнати от кълбата пушек, които коминът бълва. Намерихме си място до младата двойка, която сподели с нас огъня през нощта. Всички мълчат. Веднага, без да дава никакъв сигнал, „Делхаузи“ вдига котва със спуснати платна, машините бумтят. Зад нас морето е тъмносиньо, с виолетов оттенък в сянката на вулкана. Плажът на Палисейд вече е само разпенена извивка на брега, където палмите се огъват от вятъра. Шхуната бавно завива, право напред, срещу нейния блъскащ се във вълните нос е Стрелковия ъгъл и дългата линия на Мавриций с вълшебните, обгърнати от облаци планини.