Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (2)

Вечният пътник

Ето го, влиза в опушеното помещение, осветено от газени лампи. Отваря вратата и фигурата му се откроява за миг върху правоъгълния нощен мрак. Жак така и не го забрави. Грамаден, главата му почти опираше о горния праг, с дълга чорлава коса, със светло, детинско лице, с дълги ръце и широки длани, личеше си колко му е неудобно тясното, закопчано догоре сако. И най-вече онова диво изражение, злият поглед на сближените очи, замъглени от пиянство. Застана неподвижно на вратата, сякаш се колебаеше, после взе да ругае, да заплашва, да размахва юмруци. И в помещението настъпи тишина.

Мисля си как дядо ми за пръв път е видял Рембо. Било е в началото на 1872 година, през януари или февруари. Мога да определя датата заради смъртта на Амалия и заради посещението на майор Уилям при търговеца на божещини и уредник на погребения на партера на сградата, където е живял, на улица Сен-Сюлпис. След като скъсват с Патриарха и биват прокудени от имението в Анна, Антоан и Амалия напускат Мавриций в края на седемдесет и първа година и се настаняват в Париж, в квартала Монпарнас. През онази зима в Париж било зверски студ, из Сена плували късчета лед. Амалия не била напълно излекувана от треската след раждането на Леон. Може здравето й да се е влошило и допълнително от скарването с Александър. Умряла от пневмония в последните дни на януари. Леон нямал още и годинка. Дядо ми Жак бил само на девет. Вероятно чичо му Уилям го е водел със себе си, когато са влезли в кафенето на ъгъла на улиците Мадам и Сен-Сюлпис. Чичото сигурно е сметнал, че възрастта на Жак е неподходяща, за да влиза при търговеца, докато избират венец. Оставил го е в кръчмицата да седи с чаша греяно вино.

Дотогава Жак не е напускал Мавриций. Всичко във Франция му се струва великолепно и застрашително, пететажните сгради, грохотът на файтоните по настилката, влаковете, високите комини на обществената баня в Монпарнас, които бълват черен дим в сивото небе, преспите сняг край градинките и най-вече хората, многолюдната, плътна тълпа, която се бута, блъска, бърза. Бледи, брадясали лица, шапки като кюнци, подплатени пелерини, бастуни, гети. Жените носят безброй фусти, корсети, рокли, манта, върху мъничките им глави с големи кокове са забодени чудновати шапки с воалетки. Жак навярно се е гушел до чичо Уилям и ръчицата му се е губела в лапата на великана. Не е разбирал странния акцент на хората в този град, не е знаел какво да отговаря на съседските момиченца. Те са казвали: „Ама че е глупав!“ Наричали са го щурчо, смотльо. В дните, преди майка му да умре, той е бил почти през цялото време с чичо Уилям. Ужасно е да слушаш как майка ти се задушава, да гледаш пребледнялото й лице и разпилените по възглавницата прекрасни черни коси. Антоан е направо смазан. Накрая Амалия е неспособна дори да разпознае момчето си и малкия. Тя бълнува. Смята, че е отново в къщата на своя баща на брега на Хугли и чака под навеса на верандата кога ще започне да вали.

Майор Чарлз Уилям се настанява в апартаментчето на улица Сен-Сюлпис над магазина за божещини, за да бъде по-близо до Амалия — Евразийката, както са я наричали в нашия род. Откакто брат му я прибрал, след като я открил да скита из гората край Аллахабад през време на войната със сипаите, тя станала член на неговото семейство. След смъртта на брат му Амалия била любимото му и единствено дете. Когато починала през онази зима, той за малко не умира. Остава в Париж да се грижи за двете момчета, защото Антоан не е на себе си. После се оттегля в Лондон. Днес нищо не се знае за близките на Уилям. Драматичната смърт на Амалия е разкъсала всички връзки.

Родът Аршамбо е вече прокълнат. Наистина, ако не е бил сблъсъкът с Патриарха, събитията е можело да протекат другояче. Амалия е щяла да остане в Анна и ние щяхме да имаме земя, произход, отечество.

През онази зима всичко в Париж е мрачно. С пристигането си Антоан открива, че по-голямата част от доходите му — а именно онези от наследството в Анна — са пропилени. През годините, прекарани в Париж след сватбата, той е харчил, без да мисли. Искал е да смае Амалия, да смае себе си. Ограбили са го съмнителни печалбари, посредници, нотариуси. Антоан е бил мечтател. Основното му занимание е била поезията, литературата. Вложил е средства в небивалици. Несъществуващи зеленчукови градини, железопътни измишльотини. Далеч от Мавриций той е открит, без ризница, съвсем беззащитен. Пък да не забравяме и омразата на Александър Аршамбо към този полубрат, явил се неканен на шестата му година и нямащ нищо общо с него — безгрижен, повърхностен. Александър дори не е трябвало да се бърка. Когато брат му е започнал да пада, той просто е наблюдавал отстрани сгромолясването.

И тъй, в края на януари 1872 година, докато Амалия умира, майорът отвежда Жак на улица Сен-Сюлпис и го оставя в кръчмата на ъгъла срещу магазина за божещини. Жак неведнъж се е спирал пред витрината на този магазин (със собственик Шове) и е гледал удивителните, малко страшнички предмети — разпятия, статуетки на Девата, медальони, венци, черни мраморни плочи. Стопанинът дори го заговорил един ден, докато той чакал изостаналия чичо Уилям. Възрастен плешив господин със сини като незабравки очи, Жак никога не е виждал такива. Кръчмата от другата страна на улицата изглежда съмнителна. Когато остъклената врата се отваря, от нея се носи шумен говор, ехтят смехове. Но майорът е постоянен посетител там. Обича да поседне, да пийне греяно вино, да пафка с лулата, приглаждайки дългите си черни мустаци.

Дядо Жак никога не ми е говорил за това. Накрая, когато вече живееше на Монпарнас, той бе мълчалив човек, който палеше цигара от цигара и четеше безкрайно вестника си, без да се занимава с детето, тоест с мен. Каквото съм чул, било е от баба ми Сюзан. Тя обичаше най-много да разказва приказки. Повечето бяха измислици за една хитра маймунка на име Зами. От време на време обаче подхващаше и по някоя истинска история. Тогава ме предупреждаваше: „Хубаво да внимаваш. Сега ще ти разкажа нещо вярно, без да прибавям каквото и да било. Когато имаш деца, трябва да им разправиш същото думичка по думичка.“ Много обичах баба Сюзан. Беше сравнително дребна, пълничка, имаше хубаво лице с изящен нос и малка уста и сиви очи, уголемени от очилата за далекогледство. Белите й коси бяха късо подстригани, нещо удивително по онова време. Твърдеше, че била първата, която тръгнала с такава прическа. Бях четиринадесетгодишен, когато умря — през петдесет и четвърта, шест години след дядо. Много се натъжих. Влязох в стаята със спуснати завеси, където тя сякаш спеше — все така чиста и светла в украсения месингов креват. Докоснах челото и страните й — ледени. Искаше ми се отново да видя светлосивите й ириси.

Тъкмо тя бе запазила всички книги. Когато дядо се върнал за последен път на Мавриций през 1919 година да доуреди нещата след смъртта на Александър, помолила го да вземе всички книги. Повечето бяха събирани от Антоан на млади години в Париж и останали след заминаването му във вила „Комета“ (наречена така, защото била построена, когато преминала голямата комета през 1834 година, тъй че върху надстройката й имало дървена гравюра на прословутия метеор) в три огромни махагонови библиотеки. Към всевъзможните поетични сборници, философски трактати и пътеписи тя била прибавила собствените си книги, любимите си поети — Шели, Лонгфелоу, Юго, Ередиа, Верлен. Понякога ми четеше стихове. Имаше нежен и топъл глас, пълна противоположност на плътния тембър на баща ми. Майка ми много обичаше да я слуша. Тя казваше, че Сюзан е трябвало да стане актриса. Любимото й стихотворение бе „Fata Lorgana“ на Лонгфелоу.

O sweet illusions of Song

That tempt me everywhere,

In the lonely fields, and the throng

Of the crowded thoroughfare!^[1]

Не съм го забравил. Веднъж, след като ми прочете: „В сърцето ми сълзи, а над града ръми…“, тя ми разказа какво се е случило през онази вечер на улица Сен-Сюлпис, когато Амалия умряла и дядо ми влязъл в кръчмата. Било е привечер, тъмно, може да е валяло. Вече не съм уверен в подробностите, струва ми се, че развихрям въображението си, че добавям лични спомени, не спазвам заръките на баба. Когато дойдох за първи път в Париж с майка си — напуснахме Лориан и заминахме при баща ми, демобилизиран след войната, — беше пак по това време, градът бе пак така опустошен, дъждът шибаше мрачните улици, носеше се лъх на сивота и бедност, на печки, в които навлечени старци горяха каквото им падне — дъски, хартии, въглищен прах.

Понякога имам усещането, че това са си мои преживявания. Или че аз съм онзи Леон, погълнат от небитието, за когото ми разказваше Жак, когато бях дете. Затоплената, опушена кръчма, лютият мирис на тютюна, парливият дъх на абсента. За деветгодишно момче — все едно да премине през портите на ада.

Майорът отвежда Жак до една маса в дъното. Тук се яде боб-чорба с хляб, пие се греяно вино. Повечето редовни посетители са студенти от Латинския квартал, бъдещи медици или художници, обитаващи ателиетата на улица Фалгиер, към Монпарнас. Навярно има и разни скитници, млади пройдохи, облечени като казаци, пропаднали жени, но те не притесняват чичо Уилям — и все пак, бива ли да се оставя на подобно място малко момче, даже да е такъв зверски студ. Майорът обаче е свободомислещ антиклерикал. Одобрил е брака на осиновената дъщеря на брат си само защото Антоан не е приличал на големите муни от Мавриций — егоисти и конформисти.

Антоан се оженва за Амалия, без да разсъждава. Влюбва се в тази красива, мургава, екзотична девойка, която среща на кораба и която отива във Франция да изкара курсовете за детски учителки. Евразийка, че и с английско име. Когато се завръщат на Мавриций, за да се настанят в къщата в Анна, в наскоро потегнатата вила „Комета“, Амалия веднага осъзнава грешката си. Успява да издържи почти десет години, защото Антоан се инати, отказва да проумее положението. Въобразява си, че още има права, че може да взима решения, да избира, да се налага на брат си. Няма представа, че вече е изгубил всичко. Захарната фабрика е ипотекирана, процентите от бъдещите реколти няма да стигнат, за да се покрият дълговете. На Амалия ще да й е станало ясно веднага, инстинктът й е подсказал, че никой тук — особено пък Александър и стълбовете на „Нравствения порядък“^[3] — няма да прости на Антоан лекомислието и безгрижието му. Когато са потегляли отново за Европа с новородения Леон, Антоан може и да е вярвал, че ще се завърне. Тя е знаела, че нещата са окончателни. Сякаш вече е долавяла в себе си мразовития полъх на смъртта.

Проумях всичко това много по-късно, когато Сюзан вече я нямаше, та да ми разказва приказки. Жак седи до масата в дъното на заведението, ококорен. Странно е, че от другата страна на кръстовището е магазинът за божещини, в който майорът избира венец за Амалия. Когато той се връща, на масата вече са оставени паничка бобена чорба и две купи греяно вино. Майорът е много едър и силен, смугъл като циганин. През онази вечер сигурно му е особено приятно в кръчмата заради крясъците, заради гръмогласните впиянчени поети, заради шутовщините и богохулствата на бъдещите медици. Той сочи на Жак един мъж, седнал в другия край на помещението, пълничък, дребен, пооплешивял господин с добре поддържана брада, който пуши дълга лула. „Виждаш ли? Този човек е Пол Верлен, велик поет.“ Тъкмо тогава вратата на заведението се отваря рязко и на прага застава млад мъж, младеж с детско лице. Висок е, с някак жестоко изражение, очите му са замъглени от алкохола. Крещи, ругае и заплашва от прага, предизвиква посетителите като панаирджийски борец, размахва юмруци. Двама келнери се опитват да го изхвърлят, ала той ги изблъсква, удря ги. Жак е изплашен, притиска се към майора, притулва се зад него. Безумно замъгленият поглед на младежа, застанал до вратата, гръмогласните му изблици просто изпълват притихналото помещение. После седналият насреща брадат господин се изправя. Облечен е с дълго, елегантно пардесю и носи грамадна фльонга вместо вратовръзка. Пристъпва спокойно към вратата, заговаря младока. Никой не чува думите му, но той съумява да го укроти. Улавя го под ръка и излизат заедно в мрака. Преди да тръгнат, младежът се обръща. Косата му е разрошена, сакото му е разпрано на рамото. Взорът на близко разположените, плашещи очи отново обгръща присъстващите, после двамата се отдалечават, подир тях остава само мигновеният леден полъх, плъзнал отвън в помещението. „Кой е той?“ — пита Жак. „Той ли? Нищо особено, нехранимайко.“ Сигурен съм, че баба Сюзан се бе изразила така, когато бе станало дума за Рембо: нехранимайко. И все пак много пъти ми е чела стиховете, написани от нехранимайкото — странна музика, която не разбирах напълно, замъглена като погледа, обгърнал помещението на кръчмата.

През осемдесета година, седмица преди да отлетя за Мавриций, потърсих кръчмата, в която дядо ми е видял нехранимайкото. На ъгъла на улица Мадам наистина има магазин за религиозни утвари, тъкмо над него било жилището, наето от майор Уилям. На отсрещния тротоар, малко преди ъгъла, забелязах някакво овехтяло, запустяло заведение с ниска врата и с онези стари кепенци, които се откачат и окачват вечер върху витрините. Искаше ми се това да е пивницата, където майорът е отвел дядо ми, пропадналата кръчма, в която през онази вечер Верлен се е срещнал с Рембо. През цялата първа седмица на юни крачих по парижките улици, сякаш не съм бил там от юношеските си години. Времето беше разкошно, по прозирното небе се гонеха облаци. Жените носеха летни рокли, масите пред кафенетата бяха претъпкани с народ.

Минах по всички улици, където е бил Рембо, видях всички места, където е живял — улица Кампан-Прьомиер, от която не е останало нищо, Латинския квартал, улица Мосьо-льо-Пренс, улица Сент-Андре-де-з-Ар, улица Серпант, къщата на ъгъла на Отфьой, Отел дю Лис с ръждясалия железен фенер, осветявал навярно пътя му, фасадите на къщите, които е гледал той. Дори наех стая в хотел „Клюни“ на улица Виктор Кузен — тясна стая на последния етаж с почти долепени стени и огъващ се под. В мечтите ми това бе стаята, заемана от Рембо през онази 1872 година, когато всички в Париж са го отхвърляли. Същите стени, същата врата, същият висок прозорец с изглед към двор и към покриви, тъкмо тук го е разбуждало следобедното слънце. Крачих разсеяно по улиците, без да виждам колите, без да поглеждам хората, сякаш наистина се докосвах до изначално време.

Тогава Жак и Леон са били заедно, двама неразделни братя, единствени живи свидетели на една отминала епоха, които година след година са се срещали през време на отпуските чак до 1891, когато се завръщат на Мавриций и скъсват. Годината, в която Леон завинаги се е превърнал в Изгубения.

Тук, по тези улици, е вървял напролет Рембо, преди да се отправи към своето пътуване във вечността. Вечер впиянчени скитници все тъй наместват по площад Мобер картонените си подложки и заспиват, люлени от шума на колите. Може би единствено те наистина се докосват в сънищата си до несъществуващото вече време. Те са все тъй неподвижни, а той, пътешественикът, е обиколил всички земни краища. Когато е зарязал всичко и е потеглил към Аден и Харар, към прегарящото до кости небе, Жак и Леон са израствали, учели са се да живеят в самота. Леон наизустява „Пияният кораб“, „Гласни“ и „Седящите“, които Жак е преписал за него в ученически тетрадки. Вече е мечтаел да замине, вече е знаел. Знаел е, че един ден ще отида там, ще се завърне в къщата в Анна — не като човек, който си възвръща имуществото, а като нов човек, обжарен и той от небето и от морето.

Сега го разбирам. Всичко е започнало в кръчмата на Сен-Сюлпис една вечер през зимата на 1872 година. Така се преобразих в Леон Аршамбо — Изгубения.

На улица Сен-Жак номер сто седемдесет и пет открих Абсентената академия. Красива сграда с олющени стени и многоскатов покрив, чиито плочи на места са заменени с нагъната ламарина. Академията се е превърнала в пакистански ресторант. Входът е със същата изметната врата, влиза се направо в дългото, тъмно, наклонено помещение. Край една маса кухненски работници пакистанци белят тиквички и репи над някаква тенджера. Поглеждат ме подозрително. Питам ги:

— Как се е наричало по-рано това място?

Не се и надявах да ми споменат Абсентената академия. Единият обменя мисли с другите и ми отговаря:

— Тука по-рано се е казвало „Голямото солено“.

До ресторантчето има портал, който води към голям, запуснат вътрешен двор, настлан с павета. Там в един ъгъл седи мургаво момче, диво като скитащ котарак. През онази зима опияненият от абсента Рембо се е бил тъкмо в този двор с въображаеми противници, може да е седнал точно в този ъгъл и да е задрямал на калдъръма под мрачната утринна роса с гръб, опрян в стената.

Крачех из тия улици, сякаш сънувах с отворени очи, мъчех се да доловя отгласа от онзи неотшумял живот. Същият гняв замъгляваше погледа ми, върху лицето ми бе легнала изкривената маска на погубеното детство, косите ми бяха сплъстени безсънно, гърбът — болезнено превит. В Париж съм мимоходом, за няколко часа след толкова години на път, след като скъсах с Андреа — изреченото и стореното помежду ни е непоправимо, — преди да поема с друг самолет към края на света. По улиците около Сорбоната, пред кафенетата има студенти. През юни Париж е същинска магия. Златисти прашинки навсякъде, цветен прашец, слънчеви лъчи и отблясъци в косите на момичетата. А по мен още е полепнал прахолякът от лошите пътища в Колумбия, на Юкатан. Калта от реките на Панама е засъхнала в косите, по дрехите ми, червен пясък скърца между зъбите ми. Когато се озовах в канцелариите на културната служба в Мексико и се кандидатирах за преподавател на договор в Кампече (предишният загинал при разчистване на сметки между хомосексуалисти), дежурният енарх^[4], дребен господин с костюм в колониален стил и раирана вратовръзка, ми каза кротко: „Всеки ден пристигат такива като вас, с раници на гърба, искат ми пари или работа, после си тръгват и повече не ги чувам.“

В Латинския квартал не е останал никой от студентските ми години. Паветата от май шестдесет и осма са заменени с асфалт. Има задръствания. Влаковете, обслужващи околността, са живи одрани, седалките от изкуствена кожа са изписани с маркери и нарязани с ножчета. Никой не ме забелязва, от време на време изпитвам усещането, че съм станал невидим. Кой ли има нужда от мен? Не знам защо, отидох до Роаси да погледам как излитат самолетите. Когато бях десетгодишен, баба Сюзан ме заведе до Бурже. Обичаше да гледа как самолетите бавно се издигат в небето. За нищо на света не би се качила на такова нещо. „Никога няма да се завра в такъв калъф за пури.“ Ала й харесваше да ги наблюдава как отпътуват. Днес по летищата вече нищо не се вижда, но все пак мирише на път. И названията: Делхи, Банкок, Брюксел, Рио, Дакар. Като планетарна музика, космическо песнопение. Пренощувах на една пейка там, сякаш се канех да отпътувам на другия ден. Като че ли съществуваше някакво „някъде“. Така реших да отида до Мавриций.

Ето го, броди по улиците на града, гневът помрачава погледа му, ето я тънката, прибрана долна устна, заради която брадичката натежава (Изабел също имаше този недостатък), ето ги чорлавите кичури, затиснати под кръгла шапка, каквито носят индианците аякучо. Подкованите обуща чаткат по настилките на улиците Виктор Кузен и Серпант. Още отсега Париж му е тесен — все тия улици, все тия сгради със спуснати завеси на прозорците, все тия безизразни лица, тия мъже, напомнящи невежи патриарси, тия кепета, шапки, перуки, високи яки, колосани нагръдници, рединготи, жилетки, панталони с щипки, жълти геги, направени по поръчка лакирани боти, бастуни-шпаги и черни чадъри. И нима поезията не е работица като за буржоа, нещо като уравновесен бюджет, черен тефтер за вписване на assets и liabilities, активи и пасиви? Е, с малко полети, викове, въздишки, пориви и вълнения. Тук-там краестишия, сложни рими, анжамбмани, цезури. Във винарната на улица Мадам гласът на Артюр обозначава всяка строфа с „Мамка му!“ Той вече не е забавен. Дразни. Плаши. Вратата се отваря, откривайки нощта — тесен, нисък отвор, като дупка на невестулка, — и ето го прав, дете-гигант със стиснати пестници и потънало в сенки лице, с разрошени коси и вехто селско палтенце с вечно отпрани ръкави, защото той се бие всяка вечер, крещи богохулства и мръсни ругатни, заканва се да повали всеки, който го доближи. Присъствуващите мълчат, боят се. Това е истинско, силно, тъмно чувство. Не ветрец за мелниците, нито тежки и сложни рими, „ах“ и „ох“ и сладък мирис на холандски тютюн. Тъмносините очи плъзват взор през очите на моя дядо, впиват се в него (и през него в мен) и не му е писано да се отърве от тях. Врата, открила нощта, пиян млад негодник, предизвикал околните. И нищо повече чак до Аден.

Баба ми Сюзан — тя чете „Пияният кораб“ или „Лятна зора“ със същия глас, с който чете стиховете на Лонгфелоу. Поезията на нехранимайкото. Ангелско лице, щръкнала коса, зъл, мътен поглед, който някак не се спира върху нищо, върху никого. Отхвърлящите го тесни, тъмни парижки улици. Дворовете на многоетажните сгради — западнали керван-сараи, където прокудени хорица спят върху парчета картон. Мъглата, която обгръща сутрин долината на Мьоз в Шарльовил. Студът, безмълвната сивота на небето, враните по полята с цвекло. Нима човек може да се излекува, да се освободи от това? Невидимо небе. Париж като капан. „Ах, но какво ще правя там?“

Именно за Леон Аршамбо си мисля. Изгубения, разбунтувалият се срещу „Нравствения порядък“ и Синархията, който после заминава с любимата си и никога не се връща. Когато Антоан умира от енцефалит през осемдесетте години (може би 1884?), Леон е на около дванадесет. Жак вече е заминал за Лондон да учи медицина, вероятно живее при майор Уилям. Леон е на пансион, отначало в Лориан, после в Рюей-Малмезон при знаменитата госпожа Льо Бер. В безсънните нощи пристъпва през спалното помещение до високите зарешетени прозорци, надвиснали над пресъхналия двор, за да слуша грохота на морето.

Под влиянието на своя преподавател господин Моро — който е обучавал и Жак и за когото баба Сюзан ми говореше, сякаш й е бил познат — чете поезия, Ришпен, Ередиа, Бодлер, Верлен, стихове на Рембо от броеве на „Ла Вог“, преписани от Жак: „Поразените“, „Търсачките на въшки“, „Седящите“, сонета „Гласните“, а „Спящият в долината“ е от антологията от 1888 година, баба ми твърдеше, че го научила заради Леон. Преписал „Пияният кораб“ в ученическата си тетрадка от „Прокълнати поети“ — господин Моро купил сборника още щом излязъл — и си го повтарял едва ли не всяка вечер като молитва. Също и забранените стихове на Бодлер, които изчел последната пролет в часовете по реторика. „Прокълнати жени“, „Сатанински песнопения“, „Врагът“:

Как боли! Час след час ръфат този живот

и сърцето гризе безпощадният Враг,

и от нашата кръв става крепък и горд!

Поне за Леон градът е тесен. Ъглите на къщите сякаш се забиват в тялото му, устремените в далечината булеварди са същински остриета. Пурпурен скреж застила кейовете. Може би през онова лято и той като мен прекарва дни наред затворен в хотелска стаичка близо до гара „Сен-Лазар“. Излиза само нощем да поброди из околните улици до площад Бланш или пък към Монмартр — да види как Париж се задушава от собствения си дъх. През онова лято (началото на август деветдесета година) Жак пристига и го отвежда в Англия. Иска да го запознае със Сюзан Морел, която е от Реюнион и за която току-що се е оженил в Лондон. Заедно пътуват с влак до морето, до Хейстингс. Баба ми ми е споменавала само веднъж за това лято. Може би защото за щастието няма думи. Един път каза нещо за безоблачното небе, за топлия вятър, за морските бани, когато са придвижвали кабинки на колелца до вълните. Вечер оставали вън или пък сядали на вълнолома и Сюзан четяла стихотворения, „Birds of Passage“ на Лонгфелоу:

Black shadows fall

From the lindens tall,

That lift aloft their massive wall

Against the Southern sky…^[5]

Също и на Бодлер:

Люби морето ти, свободният човек!

Та то е образ твой… и пр.

Навярно за пръв път той се чувствува силен, усеща топлота, любов, опознава семейната близост. Лежат тримата на каменистия плаж, Сюзан е между двамата братя. Леон обляга главата си върху мекото рамо на Сюзан, вдъхва уханието на нейните коси. Един летен миг — нека погледат следите на болидите над морето, в черното небе. После всичко ще се срине.

Впрочем, доколкото разбирам, началото е именно в Париж. В кръчмицата на улица Мадам, на чийто праг се появява залитащ, пиян и разчорлен юноша, сипещ ругатни, с помътен от безумие поглед. Като че ли след това започват блуждаенията, загубата на къщата в Анна, краят на рода Аршамбо. Този образ е запечатан от Леон и чрез Сюзан достига до мен. Нося го в себе си днес, той е свързан с живота ми, заключен в паметта ми. Какво остава от вълненията, мечтите и копнежите, след като изчезнем? Човекът от Аден, отровителят от Харар имат ли нещо общо с яростния младеж, нахълтал една нощ в кафенето на улица Мадам, плъзнал мрачен взор по едно деветгодишно дете, което ще бъде моят дядо? Аз крача по тези улици, слушам как токовете ми тракат в нощта по Виктор Кузен, по Серпант, по площад Мобер, по улиците на Контрескарп. Оня, когото търся, вече е безименен. Не е дори сянка, диря или призрак. Той е вътре в мен като трепет, като желание, като порив на въображението, като усилен сърдечен ритъм, като повик за летене. Пък и утре заминавам със самолет за другия край на света. За обратната страна на времето.

Отровителят