Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (10)

23 юни

Студената богиня се намести в Палисейд. Като вълна, дошла от другия край на света, която нищо не може да спре. Пътниците на „Ейва“ се затвориха и свиха в Карантината, сякаш се задава буря. Ала стъмни ли се, аз се промъквам през гората от филаоси от другата страна. Свикнах да се движа като дивак, безшумно, бос, въпреки късовете лава и трънаците. От вятъра, шумящ във филаосите, потръпвам, това е своего рода ритуал. Харесва ми да чувам и всеобхватния шум на морето, което гризе острова от всички страни. Тътенът сякаш е в мен, прониква в жилите ми.

Когато достигам до горния край на стръмнината, се заглеждам в светлините на Палисейд. Сега смъртта е нанесла многократно ударите си и кладите горят навред край залива, от скалите при дигата до издатината с обиталищата на париите. Миризмата на огньовете достига до мен, едновременно люта и сладникава, примесена с киселия дъх на маслото, което слугите изливат сред пламъците, за да ги подсилят.

От мястото, където съм, над селцето на кулитата, не чувам нито дума, нито стон. Само тътена на морето и шума на вятъра в игличките на филаосите.

После луната изгрява на съвършено ясното небе. Набъбнала, много красива. Вятърът е умил небето, разчистил е залив, по-широк от обкръжаващото ни море. Сиянието на луната озарява острова, искри по вълните. Виждам всяка подробност, всяка скала из залива, всяка къща. Човешки фигури се движат между кладите, по проходите в селището. Може би Сурявати и Ананта също са сред тези фигури, загърнати в зебло, понесли съдове с масло или ръчкащи главните с дълги пръти. Откакто сме на острова, са изминали само няколко дни, а ми се струва, че винаги съм виждал тази сцена. Вече не ме е страх от смъртта. Сурявати ми показа къде е юг — а там живее Яма, господарят на мъртвите.

Не съм забравил как тя изрече името му. Взе от огнището малко пепел, смеси я със слюнката си и с черен прах, бавно очерта белези по лицето ми и аз усетих как в тялото ми се разгаря огън. Гласът й бе нежен, също като пръстите, докосващи челото, страните, клепачите ми.

— Яма е син на слънцето, той чака сестра си, реката Ямуна. Когато дойде, тя разпалва голям огън и с пепелта белязва челото на своя брат, както сторих аз, та любовта им да бъде безкрайна.

Ето че се спускам към Палисейд. Има места, където старите насипи, дали названието на залива^[1], са непокътнати с шахматно наредените дебели стволове, и шумът, който вдигам, прескачайки ги, предизвиква лая на кучетата. Когато стигам до брега, те млъкват. Миризмата ми е различна, вече не ме мразят.

Повечето клади са на плажа. Морето шуми, пламъците пращят. Морето е набъбнало като изпълненото от луната небе. Намирам се в друг свят, в който няма страх, в който грее топлата светлина на кладите, сладката миризма на сантал и масло. Пристъпвам към танцуващите пламъци и внезапно си спомням. Жак бе измислил това преди много време. Една вечер на плажа в Бел-Ил — последното лято, когато бяхме на почивка с баща ни. Жак ме събуди с тайнствен вид през нощта. „Ела да ти покажа.“ На плажа имаше една малко, тинесто устие. Нощта бе също тъй ясна, вятърът — мек, морето звучеше приглушено. Жак се наведе над водата, запали свещ и я напъха в бутилка с тежест на дъното. Запали и други светлинки на корабчета от листа, в кутии. Гледах как светлинките бавно се хлъзгат по устието, как потъват в мрака, погълнати от водата. За миг ми се прииска да се върна в Карантината, да го събудя, да събудя и Сюзан, за да дойдат тук, при кладите, заедно с мен. За да не се боят вече от нищо.

Но нямам време. Пламъците ме привличат. Навлизам сред кладите. Разминавам се със слугите, парии, чието единствено облекло са черните набедреници, а главите им са увити в дрипи. Като че ли никой не ме вижда. На плажа се издига гореща стена на кладите, вятърът извива вихрушки от искри и отклонява към мен лютивия дим. Търся Сурявати, крача трескаво до издатината, където я чаках преди две нощи. Но тук има само парии, мършави хора с трескави погледи, Доми, слугите на кладите. Те се суетят, изтикват главните към средата на огнищата или разравят останките с дълги овъглени клони. От време на време изучават пепелта с надеждата да открият в нея нещо ценно — монета или забравено украшение. Като лешояди са. Ала Сурявати и Ананта не са сред тях.

Настрана в сянката има жени, загърнати в червени кърпи, неколцина мъже. Гледат безмълвно, без да плачат.

Мисля си за огнището на Габриел, където са изчезнали Никола̀ и господин Турноа. Ние също сме гробари. Ще ми се Жак да е тук, да дойдат всички, Жюлиюс Веран и Бартоли с тяхното самочувствие, за да ръчкат главните и да наливат масло в огъня, да вдишват дима, да чуят пукането на пламъците, които поглъщат телата.

И аз приклякам край една клада, която рухва. Хващам дълъг клон и разбутвам главните, бликват рояци искри. Никой не ми обръща внимание. Също като тях съм с изпокъсаните си дрехи, бос, с посивели от пепелта коси, с почернели от сажди лице и ръце. Станал съм истински Дом, слуга на кладите. Как бих могъл да се върна там, в Карантината, след всичко, което видях? Нима Сюзан не би ме възприела като някой от онези лешояди, белязани от смъртта?

Седя дълго на плажа край бавно угасващата клада. От време на време поривите на вятъра нашарват пепелта в червено. Долавям дъха на морето.

Малко преди зазоряване по брега пред мен бавно преминават човешки фигури. Разпознавам Шаик Хюсеин Рамасвами. Движат се бавно, като привидения, стиснали дългите си тояги. Сердарят спира и говори нещо на застаналите встрани мъже и жени. Изрича утешителни думи, а може би мълви молитва, после се надига и продължава нататък. Всичко е тихо, чуват се само шумът на вятъра, преминаващ през филаосите над селището, и морето, което напира към скалите.

Когато се развиделява съвсем, Суря идва с козарчето Шото. Тя носи торба от вакоа с храна за слугите на кладите, а Шото — котел с чай. Схванал съм се от умора, косата и веждите ми са опърлени от пламъците. Когато Суря стига до мен, се спира и ме гледа безмълвно. По лицето й не се чете изненада. Подава ми паничката ориз и пържения хляб. Момчето ми сипва чай в стъклена чаша. Чакат мълчаливо, докато ям и пия, после Шото взима мръсната паница и чашата. Утринните лъчи озаряват лицето му, очите му са огромни и изразителни. Тъй като той не може да ме чуе, правя за него и за Суря знака за „добро“ — протягам напред дясната си ръка с разтворена длан на височината на гърдите. Гледам ги как се отправят бавно към друг слуга. Чувствувам се озарен отвътре. Откъм скалите се обаждат първите птици, печални гаги вкупом прелитат към Диаманта, докосвайки морската повърхност. Не изпитвам потребност да си отида, струва ми се, че тази утрин би трябвало да продължи вечно. Лягам на черния пясък и слушам пропукването на охлаждащите се огнища.