Станислав Лем
Облакът на Магелан (9)

Пилотът Амета

Първите астронавти, които преди единайсет века тръгнали да победят космоса, са си представяли пейзажа на пътешествието като черна, изпъстрена с искри глъбина, разделена на две полукълба от пръстена на Млечния път; те са знаели, че ще видят познатите на Земята съзвездия като грамадни облаци от светлини, увиснали с тежките си маси в бездните, и очакванията им са се сбъднали; едновременно обаче са изпитали и онова, което не може да си представи никой, без сам да е бил всред звездите.

Древните мореплаватели са възхвалявали океанската шир, летците — неизмеримия простор на атмосферата, първите завоеватели на полярните страни са възпявали безкрайната огромност на „бялото мълчание“, ала какво представляват земните величини в сравнение с междузвездното пространство, в което пламтят милиарди светове? Не е вярно, че голямото пространство е нещо от същия вид като малкото пространство, както казва един китайски философ в прастара притча. Създадените на земята чувства, навици, надежди се разпадат още при първия допир с безкрая.

Тук разстоянието не може да се прецени на око. Някоя забелязана искрица със същото право може да бъде светлина на друг кораб, който се движи наблизо, както и звезда, която изпраща лъчите си през трилиони километри пустинни простори. Улучените от слънчевата светлина предмети се показват изведнъж, но когато излизат от обсега й, покрити със сянката на някое небесно тяло, изчезват така внезапно, като че ли никога не са съществували. Едновременно се загубва чувството за движение. Ракетата може да увисне неподвижна или да върви с най-голяма бързина — звездното небе остава еднакво неподвижно. Всяка промяна в посоката на ракетата, всяка извивка и завой се възприемат като движения на звездната сфера и всичките сетива се обединяват, за да стане тази илюзия пълна. На Земята благотворното действие на въздушната перспектива, която омекотява острите очертания на далечните фонове, поставя всеки предмет на присъщото му място в пространствения мащаб, но в безвъздушното пространство нещата или се виждат добре, или никак не се виждат; тук липсват каквито и да било преходи, затъмнения, полутонове, има само абсолютен блясък и също така абсолютна тъмнина.

Древните мореплаватели малко са мислили за глъбините, които се простират под повърхността на моретата, не те са били техният враг, а неприязнените вихри, бурите, тайфуните са атакували и потопявали корабите им, като все пак са изпращали видими вестители. Врагът е предизвестявал идването си с надигнати вълни, с хаоса във водата и в облаците. Застанали лице срещу лице с него, мореплавателите са изтърпявали могъщите му тласъци и удари, парирали са ги и или са побеждавали, или са загивали в борбата. Нищо подобно не съществува всред звездите. Докато не е била изобретена непрекъснатата радарна охрана, корабите били изложени на ударите на връхлитащите метеори; често пъти част от секундата е деляла пълния успех на пътешествието от унищожението при смъртоносно сблъскване. После били създадени и постепенно усъвършенствувани средствата за отбрана. Непрекъснато изкупвани с жертви, започнали да се създават принципите и законите на звездното плуване, които не приличат на земните.

Така например говори се за срещи на ракетите. Те се записват в бордовата книга като близки, ако корабите преминават на разстояние от няколко хиляди километри един от друг, тоест като че ли са на противоположните брегове на най-големия земен океан, а когато се разминават на разстояние, равно на диаметъра на Земята, такава случка все пак се записва като среща — и така трябва да бъде, защото, ако хората биха се опитали да пренесат в бездната на космоса непроменени обичаите на земните пътешествия, те биха се обрекли на крайна самота. Защото, както излиза от елементарните изчисления, между планетите биха могли да обикалят не милиони, а милиарди кораби и пак биха изтекли хиляди години, докато се случи един да премине край другия толкова близо, че да може да се види с просто око.

Всеки от нас, днешните хора, смята, че познава пейзажа на звездните пътешествия. Свикваме с него от най-ранната си младост, познаваме бездънния му мрак и ледената му пустош, но благодарение на безопасността на полета, изправността на корабите и непрекъснатото общуване с черното небе, което се разгръща пред прозорците на ракетите, ние постигаме известна фамилиарност с гледката; пътникът започва да обръща все по-голямо и по-голямо внимание на планетите, които за безвъздушното пространство са онова, което за земния пейзаж са хълмовете, дърветата, реките — това, което му придава белега на разнообразие; вярно — слабо, но все пак забележимо разнообразие, а това вече значи много. Дисковете на едни планети намаляват, на други растат, луните и планетите навлизат в, различни фази, носят се по неподвижния звезден фон и по такъв начин се вижда нагледно напредването на пътешествието, понеже тук в обсега на погледа си имаме — не така, както на Земята — едновременно и точката на излитането, и неговата цел.

От историята на космонавтиката са познати описания на страха, който е овладявал пътниците, когато за известно време Земята се е скривала зад някое небесно тяло. Не един млад човек смята подобни признания за признак на слабост; та какво — мисли той — може да представя за наблюдателя от милиони километри синьото петънце светлина, върху което не могат да се различат дори очертанията на континентите и океаните? Но както старите космонавти са се убедили, че междупланетното пространство е нещо различно от земното пространство, също така ние, хората на „Геа“, познахме простата и тежка истина, че късото пътешествие с нищо не прилича на дългото.

Както е известно, „Геа“ не тръгна веднага към южния полюс на Галактиката, а най-напред прекоси цялата Слънчева система по плоскостта на еклиптиката. Така че преминахме извънземната област на малките планети, в която кръстосват около 260 милиарда астероиди, после зад Марс прекосявахме показаните като черни линии върху картите на звездното небе траектории на многобройните комети от семейството на Юпитер, които този великан на нашата система е направил свои робини, като ги е улавял в простора с могъществото на своята далеко стигаща гравитация. Той непрекъснато променя пътищата им, докато най-сетне ги прогонва извън границите на системата или пък ги настанява на постоянна орбита. В течение на двайсет и осемте дни, през които „Геа“ със скорост близо хиляда километра в секунда летеше през вътрешните области на Слънчевата система, като си намираше път през роищата от планетоиди, метеори и комети, беше изпитана изправността на всичките й навигационни съоръжения. През това време живеехме със събитията, които идваха отвън; рядко посещаваните планети отвъд Юпитер се увеличаваха, растяха и ставаше възможно да се наблюдават с просто око гигантските им газови обвивки, вълнувани от кипежите на дълбоки течения; диаметрите им достигаха лениво максимума и започваха да намаляват; една след друга големите планети се отдалечаваха назад, заобиколени от рой застинали, ледени спътници — и най-сетне се скриваха като дребно, светлисто петно далече зад кърмата на „Геа“. В същото време напредването на пътешествието проличаваше по отслабналия блясък на Слънцето, докато при височината на Плутон то стана като една от звездите на небето, само че най-светлата. От много дни вече Земята не се забелязваше; слабата й искрица се губеше в потоците светлина, които бликаха от матерната й звезда.

Между орбитите на Уран и Нептун в едно разстояние от тринайсет дни срещнахме две ракети от рода на безлюдните космодромни станции, които патрулират по тези мъртви, студени простори и неспирно търсят комети и метеори, ненанесени досега върху картите на небето; за откритията си те уведомяват и предупреждават другите кораби с радиосигнали. Казвам, че срещнахме тези космодромни станции, но, разбира се, ние ги минахме извън обсега на погледа ни, дори на телескопите; те се обаждаха сами с ритмичното прииждане на радиосигнали, което даваше възможност точно да се определя местоположението и посоката на полета им. Тези патрулни кораби, на брой около шестнайсет хиляди, прекарват най-дълго време в пространството между едното и другото си завръщане в сферата на малките планети, когато, извикани по радиото, долитат в някое пристанище на вътрешната система, за да напълнят резервоарите си с гориво за следващите десет години.

Близо до орбитата на Цербер астрогаторите започнаха бавно да извеждат кораба от плоскостта на Слънчевата система. Оттук „Геа“ щеше да навлезе в океана на междузвездното пространство; започваше непрекъснатото ускоряване на полета й. Както казах, средната й скорост при прекосяването на еклиптиката се колебаеше около хиляда километра в секунда. Така се движихме осемдесет и два дни и през това време изминахме близо седем милиарда километра. Някой неориентиран човек би могъл да сметне това като внушително дълъг път, но на другия ден след като преминахме границата на Слънчевата система, по стените на залата на кормилната система се появиха карти с милион пъти по-голям мащаб от употребяваните досега. Изминатото до този момент пространство беше изобщо незабележимо на тях, тъй като цялата Слънчева система заедно с най-отдалечените планети, чак до границата си, беше представена върху новите карти с една малка черна точка.

Мнозина от нас неволно си въобразяваха, че извънпланетният простор ще изглежда по-различно от проучения и опознатия досега. Макар да знаехме, че не може да бъде така, в деня, когато съобщиха преминаването през орбитата на Цербер, рано сутринта излязохме на палубите с чувство на прикрита възбуда. Звездното небе обаче ни се показа все така неподвижно.

Стоях на предната наблюдателна палуба. Полярната звезда, скрита зад кърмата, не се виждаше. „Геа“ беше на директния си курс и сякаш се спускаше от северния към южния полюс на звездната сфера, където в просторния полуостров на Млечния път светеше целта на пътешествието — слънцата на Кентавър.

Пред нас се простираше Галактиката. Огромни, наслоени един върху друг, нейните застинали белезникави облаци се влачеха из простора като масивни камари, прорязани от бездните на мраковете, които се провираха с криволици през звездните масиви: това бяха облаци от черна, студена космична материя, които отслабваха светлината на увисналите зад тях звезди. Взорът неволно се насочваше напред покрай тия светлинни континенти към слънцата на Кентавър. Там, в богато осеяната със светлини област, в милиарди толкова слаби звезди, че насочените към тях очи бързо преставаха да ги виждат, сякаш те се стопяваха под погледа, блестяха огньовете на Южния кръст, а отвъд полюса на Галактиката, при блесналите като брилянти зъбери на кълбообразната грамада на Тукан 47, светеха Облаците на Магелан.

Светлината на Големия облак минаваше за 80 хиляди години пространството, което ни делеше от него. Тоя звезден облак, който имаше почти петстотин милиона слънца, стоеше върху черния фон като къс белезникава мъгла с неправилни очертания. Малко по-нататък, обиколен с разпокъсаната светлинност на границата на видимостта, светеше Малкият облак, който сякаш беше отражение от първия в безкрайно далечно, черно огледало.

Тези два спътника на нашата Галактика се влачеха подире й на еднакво разстояние от милиони години, държани като в юзди от гравитационните сили.

Разговарях с другарите, че видимостта се подобри, откакто напуснахме Слънчевата система, в която се въртят затъмняващи светлината частички прах; след около един час шумната галерия започна да опустява. Постепенно всички се разотидоха и аз останах сам. Странно ме увличаше това взиране в облаците от звезди; усещах почти физически усилието на зрението, което се бореше с безбрежните простори. Гледката беше все една и съща, но не досаждаше, може би защото будеше все нови и нови мисли, които обаче не бих могъл да изразя.

Стоях така вторачен, а звездите светеха — не с оня променлив, колеблив, сякаш капризен блясък на земните нощи, а с толкова постоянна и неподвижна светлина, сякаш това бяха искри, фиксирани в черни, ледени обвивки. Изведнъж чух някой да шепне съвсем близо; погледнах в тази посока. На две крачки от мене стоеше някой, загледан като мене в звездното пространство. В тъмнината само забелязах, че е почти с една глава по-нисък от мене. Стори ми се, че е някакво момче. По едно време той промълви тихо:

— Там се намира сърцето на Галактиката…

И с жест, за който повече се досетих, а не че го видях, той посочи сферата, където се събираха съзвездията Стрелец, Змей, Скорпион. Сега и двамата гледахме тази област; Стрелец висеше над нас със звездния си облак, най-светлия от всичките, разделен с трираменен залив от мрак.

Моят другар продължаваше да си шепне. Когато свикнах с еднообразния шепот на гласа му, започнах да различавам отделните думи; той изреждаше имената на съзвездията, но не като астроном-класификатор, а като някой, който се радва на експонати от изумителна сбирка.

— Корабни платна — казваше той — Скорпион… Южна корона… Хамелеон… Хвърчаща риба… Мрежа… Каква нечувана фантазия са имали древните хора… — внезапно се обади той по-високо, като че ли подхващаше прекъснат за миг разговор, — та какво ли още не са видели в този хаос от светлинни! Колко се опитвам да сглобя нещо подобно на тези имена, но не мога.

Както ясният тембър на гласа му, така и думата „светлинни“, с която нарече звездите, утвърдиха мнението ми, че това е младо момче. Не му отговорих, понеже той говореше като че ли на себе си. Внезапно, все без да ме гледа, той каза:

— Ти си доктор, нали? Кажи, как е нашият нов другар? — А когато мълчах, понеже не го разбрах, той добави: — Оня младеж от Ганимед, когото оперирахте.

— Жив е, но е в безсъзнание — отговорих някак студено, защото той трябваше поне да каже името си при обръщение към по-възрастен от него; за да му дам лек, но, струва ми се, заслужен урок, попитах едва ли не безцеремонно:

— А ти кой си?

— Аз ли?

В гласа му прозвуча удивление.

— Аз съм Амета… пилот.

Мълчах доста време изненадан. На „Геа“ се намираха четирийсет и няколко бордови ракети; щяха да ги пилотират специално обучени доброволци, които бяха главно техници, физици и инженери. На цялата Земя само сравнително малка група хора се отдаваше изключително на пилотажа; те работеха в центровете на светлинните скорости, а петима или шестима влизаха в състава на екипажа ни. Най-известният между тях беше Амета, доколкото знам, единственият човек, който в експерименталния полет надминал скоростта 190 000 километра в секунда и въпреки тежките поражения в организма му бил възвърнат към живот. Изненадата ми беше още по-голяма, защото си го представях като грамаден, атлетичен мъж, докато сега, като го преценявах по силуета и гласа му, това беше хлапе. Той се запъти за изхода от палубата и аз тръгнах подире му.

В матовата светлина на вътрешния коридор го разгледах за пръв път. Беше нисък, почти малък, набит, с непропорционално голяма глава с настръхнала, бакъреночервена коса; лицето му беше сухо, носът огънат на върха, издялан грубо; плътните му устни бяха силно стиснати, сякаш с несъзнателно усилие пазеха някаква тайна. Той се движеше леко, но така, че се усещаше масивността на тялото му, като че ли под дрехите му то беше направено от тясно усукани пружини, готови всеки миг устремно да се развият. Отначало помислих, че е на около двайсет години, но когато преминахме навътре във все по-силно осветения коридор и все по-далече от звездната палуба, в очните му ъгли забелязах остри бръчки. Когато говореше, той ме гледаше право в лицето, сякаш непрекъснато ме оценяваше колко струвам.

Коридорът се разширяваше. От една страна се показа обширна ниша с фотьойли, а в противоположната стена беше вградена стъклената стена на аквариума. От дълбочината му се лееше зеленикав блясък; мяркаха се там сенки на големи риби, които се движеха лениво. В нишата седеше астрогаторът Сонграм и едно светлокосо момиче, което познавах само от виждане, Лена Беренс, асистент на бордовия пост на ИПБ. Седнахме при тях. Амета мълчеше и известно време гледаше стъклената плоскост; при подводната светлина кестенявобакърената му коса придоби почти черен цвят.

Неочаквано той се обади:

— Защо всъщност ние летим към други звезди?

— Нали някой трябваше да бъде пръв — започна Лена, но той я прекъсна; оказа се, че тя не бе схванала мисълта му, както впрочем и самият аз.

— Защо ние летим към други звезди, а при нас, на Земята, никой никога не е долетял?

Завърза се дискусия на тема дали пришълци от другите системи не са се появили на Земята през крайно древните епохи, преди няколко хиляди или милион години.

Най-сетне Сонграм каза:

— Всъщност нашата Слънчева система не е нещо особено. Преди всичко тя се намира в далечната периферия на Галактиката, където звездите са много разредени, между раменете на спираловидна мъглявина, на разстояние около трийсет хиляди светлинни години от центъра; така че ние сме глуха, затънтена „провинция“ на вселената. Освен това от всичките планети само Земята притежава високо развити форми на органически живот, но все пак тя е една от най-малките планети, много трудна за наблюдение от по-големи разстояния; най-сетне през последните няколкостотин милиона години тя е претърпявала заедно с другите планети епохи на заледяване; всичко това би могло да обезкуражи дори най-запалените астронавти от другите светове да ни посетят.

Амета кимна с глава.

— Прав си, малки са шансовете да се накани някой да ни дойде на гости… но — прибави той — жалко. По-рано хората или изобщо не са мислели за съществата от другите светове, или са искали да ги познаят от любопитство, а сега у нас има такъв копнеж, както ако вървиш някъде далече в нощта и ти се иска да срещнеш някого…

Не предполагах, че устата на пилота може да изказва толкова нежни думи. Според обичая си, когато говореше, той трябваше да гледа някого в очите; сега свърза погледа си с очите на Лена, която отначало повдигна леко клепачи, а после ги наведе сякаш в защита. След малко тя стана и предложи да отидем в градина. Сонграм, който вече трябваше да поеме дежурството при кормилното управление, ни кимна с глава и се насочи към асансьора. Тримата тръгнахме в друга посока; като излизах последен от нишата, все така залята с трепетливия блясък от аквариума, почти се отрих о стъклената стена и срещнах погледа на една голяма риба с огъната като подкова, белезникава уста; тя се люлееше лекичко на едно място, а двата лигави израстъка, които като мустаци стърчаха от двете страни на муцуната й, се полюляваха някак тъпо и подигравателно. При камъните край поточето забелязахме група другари, които тананикаха някаква песничка. Преминахме в другия край на градината; за тая цел трябваше да се изкачим на малкото, обрасло с ракита хълмче, от което през глинеста долчина се сливаше при беседка, скрита между високи люлякови храсти и лещак. Вървях последен и се спрях на върха на височинната, за да погледам червеното слънце; диска му прорязваха тесни, черни на ослепителния фон ивици от облаци. Струваше ми се, че съм стоял само няколко минути, но това бе продължило повече, понеже когато влязох в беседката, синкавият здрач вече се сгъстяваше. Между листата в беседката беше почти тъмно. Чух гласа на Амета:

— В космоса няма лазур, нито багри, нито сенки и вятър, нито звуци на водата и гласове на птици. В него има нажежени газове, ледени планети, вечна нощ и пустота. Земята е нещо извънредно рядко и необикновено… Питаш защо съм пилот? То е все едно да питаш защо именно този камък дава опора на нозете ти; ако не беше той, на това място щеше да има друг.

— Това разбирам — отговори Лена; тя се пораздвижи и забелязах златното сияние на косата й. — Но ти не си камък, никой не те е поставил на това място, ти сам си го избрал.

— М-м-м — замънка Амета и пак неволно, въпреки истинския му образ, си го представих като плещест великан. — Дали наистина всичко трябва да бъде казано докрай? Защо съм пилот? Някои хора смятат, че тази професия е по-различна от всички други, че уж вечно играя с живота си посредством случайността. Това не е вярно; аз не съм нито играч, нито герой, нито дори глупак; живея както другите хора, само че може би…

— Само че може би? — повтори тихо Лена и по тона на гласа й разбрах колко много е увлечена в разговора.

— По-силно…

Изглеждаше, че той обмисля това, което трябва да каже сега.

— Питаш защо съм станал пилот? Знаеш, аз… искам да може да се пътува по Галактиката. Затова са необходими най-големи скорости. Някои казват, че това е невъзможно. Ако само вярвах, че съм прав, това би било твърде малко. Риеш твърдеше, че човек не може да превиши скоростта сто и осемдесет хиляди километра в секунда; исках да покажа, че това не е вярно. Не можех да го докажа теоретически, та трябваше да оборя теорията със самия себе…

— Можеш ли да ми кажеш защо… тогава си бил усмихнат? — каза тихо момичето. — Прощавай, не знам дали е вярно…

Амета се покашля, сякаш смутен.

— А, значи, си чувала за това? Вярно е. Когато ме извадили от кабината, лицето ми било усмихнато. Може би това беше неразумна история. Когато включих ускорителите, започна явлението, което наричат мъждеене на съзнанието, нали знаеш? Борих се с него, докато можех, после помрачаването започна да се засилва и не знаех какво трябва да сторя, за да продължи това; вече не виждах и усещах, че след малко ще загубя съзнание. Не исках да умра, но още по-малко желаех то да свърши, затова започнах да се смея — и така припаднах.

— Не разбирам… Не си искал да свърши — но какво?

— Полетите — обясни просто Амета. — Аз не разсъждавах логично, не бях, разбира се, способен за това, но навярно съм си го представял така: когато отворят кабината и видят, че съм се усмихнал до края, ще помислят, че това… не е толкова трудно. — Той се поколеба. — Знам, че разказано на трезво, то звучи глупаво; та нали повтарям: вече не мислех, понеже не можех да мисля. Можеш да наречеш това своего рода рефлекс.

— Можел си да загинеш — едва уловимо каза момичето.

— Да, зная. Обмислях и това нещо. Когато човек умира, умират и неговите спомени, и бъдещето му, всички неразгърнати възможности и всички чувства. В това няма нито онеправдаване, нито съжаление, понеже умрелия го няма, а как може някой, когото няма, да роптае срещу собствената си участ? Това е просто, има само някои изводи, но може би… няма да говорим за това.

— Не искаш ли да говориш?

— Защо не, мога — отговори той някак по-студено. — Работата е там, че аз не се свързвам с никого, освен с ония, които са като мене.

Когато Лена си отиде и останахме двама в потъналата вече в мрака беседка, казах:

— Лош начин си избрал да отблъскваш момичетата… в случай че не искаш да се свързваш с никое от тях.

— Не от себе си отблъсквам момичетата — отвърна той и по гласа му познах, че се усмихва, — а от необикновения герой, какъвто не съм. Обгражда ни фалшив романтизъм, в който ще се заплесне не само едно момиче. Понякога се налага да причиниш болка; това действува отрезвително. Но какво да се прави, имам си стари принципи, те растяха и се затвърдяваха заедно с мене.

— Чакай — казах аз. — Всъщност на колко си години?

След всичко, което беше казал, повиших предишната си преценка: двайсет и осем, може дори трийсет.

— Четирийсет и три. Да, имам си стари принципи, но съм готов да ги наруша, ако се наложи…

Излязохме заедно. По пътя попаднахме на сноп светлина, който се процеждаше през живите плетища. Оттам се носеше тихо хорово пеене. Тогава още веднъж през тази вечер видях Амета и за трети път се учудих, че е толкова малък.

 

 

Когато се прибирах, погледнах часовника си — наближаваше единайсет. В коридорите дневната светлина беше заместена от синкавото сияние на нощните лампички. Корабът беше потънал в мрак, по всички палуби цареше тишина. Отидох в болницата. Кабината, в която лежеше младежът от Ганимед, тънеше в мрак. Благодарение на радиовръзката ни със Земята знаехме, че той беше абсолвент по космонавтика; след три месеца е трябвало да се върне в къщи, но сега неволно стана участник в звездното пътешествие.

Виолетова лампичка, сложена доста далече от леглото, слабо осветяваше ъгъла на стаята. Влязох внимателно. Лицето на легналия беше неподвижно. Само лекичкото потръпване на ноздрите при дишането показваше, че животът пулсира в тялото му. Състоянието на несвяст продължаваше: Шрей споменаваше, че е необходимо да се изследва мозъкът, но ние отлагахме тази процедура с желание младежът да възстанови силите си след тежката операция.

Застанал над леглото на спящия, наблюдавах внимателно лицето му, сякаш исках да прочета неговата тайна, но там нямаше нищо друго, освен голямо изтощение. Изведнъж дългите сенки от миглите върху бузите затрептяха. Затаих дъх, като смятах, че се пробужда, но той само въздъхна дълбоко и отново стана неподвижен. Проверих автомата, който бдеше при леглото му, и излязох на коридора.

Когато крачех по огледалния под на преддверието, погледът ми неволно се спря на араукарията. В ума ми се мярна мисълта, че нежните й иглички, готови да трептят при най-леко движение, хвърчат със страхотна скорост заедно с цялата ракета. Притворих очи. „Геа“, огромно метално вретено, което носеше машини и човешки съдбини, летеше направо през вечната нощ. Някъде в глъбините на мрака, който я обгръщаше, се движеха късове от желязо и камък, разпаднали се глави на комети и остатъци от разбити планети. Кометите се движат бързо само близо до Слънцето; в най-отдалечените точки на орбитата, в афелиите, те пъплят лениво и там, тъмни и вледенени, дебнат ракетите. С увеличаването на скоростта на ракетата стойността на радарната охрана намаляваше; нашият кораб не можеше вече да маневрира, понеже всяка маневра би причинила чудовищни промени в ускорението, от които конструкцията би била разпокъсана, а телата на хората превърнати в пяна. Общата маса на метеорите, които блуждаят близо до Слънчевата система, възлиза на милиарди тонове, но статистическите изчисления показаха, че вероятността от сблъскване не надминава една седемнайсетмилионна. Тръгнах. Поспрях се при вратата на жилището си, за да проверя дали случайно не съм забравил тефтерчето си в градината, но то беше във вътрешния ми джоб; когато извадих ръката си от джоба, чу се бавно нарастващ шум, който прииждаше от всички посоки едновременно.

Движението на кораба засилваха веднъж в денонощието — през нощта. Инструкциите препоръчваха тогава работата да се прекъсва и всеки да заема легнало положение, въпреки че това не беше необходимо. Преди задвижването на двигателите се обаждаха предупредителни сигнални апарати, скрити във всички помещения без изключение, и техният именно заглушен, но ясен звук ме беше настигнал при прага на стаята. Застинах и с наведена глава и затворени очи дълго се вслушвах в този глух, монотонен глас, който отсега нататък щеше да ме придружава години наред.