Станислав Лем
Облакът на Магелан (16)

Пьотър от Ганимед

Отдавна вече не съм споменавал за Пьотър, но пък и състоянието му не се променяше през целите двайсет месеца, които изминаха от първата операция. Тя му спаси живота, нищо повече. Следите от нараняванията в мозъка му възпираха потока на мислите. Той не можеше да говори, да пише, да чете, а и страдаше от централна слепота. Това не значи, че не виждаше, напротив, очите му реагираха на светлината, но мозъчният център на зрението беше сякаш остров, отделен със следи от рани от центровете на паметта, така че Пьотър виждаше само непонятен хаос от разнобагрени петна и форми. Напълно безпомощен, той се движеше също като слепец и това състояние продължи до следващата операция, която извършихме през втората година на пътуването ни. Възвръщането към здраве продължаваше дълго време. Пьотър бавно и с мъка възстановяваше умствените си функции. Не че почна да говори, а като че отново научи това. Бях настойник на вечерните му занимания; прекараните с него часове изискваха много търпение и усилия, но не съжалявах за това, понеже бяха твърде резултатни. Към края на втората година Пьотър вече почти не се различаваше от който и да е от нас, ако не се вземе под внимание обстоятелството, че повечето от фактите на своето минало знаеше като научени неща, а не като преживени. Разказвахме му неговата собствена история така, както ни беше предадена по радиото от Земята; за щастие закъснението на радиовълните нямаше значение, понеже, докато те гонеха кораба ни, това време за Пьотър беше напълно безполезно.

Младежът вече сядаше в дълбокия фотьойл, беше много измършавял, но с всеки ден ставаше по-силен и все по-често напомняше за намерението си да се присъедини към трупата младежи, които следваха космонавтика; желанието му посрещнахме с истинско удоволствие, убедени, че работата най-много ще му помогне да възвърне нормалното си състояние. Като преценихме, че вече може да узнаем всичко, което ставаше с него през двете години, а още повече че неизвестността на събитията от този период го обезпокояваше, с Тер Хаар му разказахме как се е озовал на „Геа“.

Съвсем предпазливо му загатнах за забележителния експеримент при изследването на мозъка му. Пьотър спокойно изслуша това, при все че после се оживи и очите му започнаха да блестят, та се страхувах дали не се връща нервната треска, която го изтезаваше толкова дълго време. Вечерта заяви, че желае да разкаже на тези, които са спасили живота му, единствения си оцелял спомен. Отначало исках да го отклоня от тая мисъл, но той толкова упорито се връщаше към нея, че след като се съвещавахме с Ана и Шрей, дадохме съгласието си. Освен лекарите и Тер Хаар при разказа присъствуваше и Амета, компанията на когото винаги по удивителен начин ободряваше нашия болен. Пьотър говореше с къси изречения, често спираше и въпросително поглеждаше ту мене, ту Ана, сякаш с мълчалива надежда, че ще се досети каква именно дума трябва да му подскажем; разказът му куцаше, беше разпокъсан от дълги паузи. Понякога той се замисляше и в настъпилото мълчание със затворени очи се мъчеше да извика в себе си някоя избледняла, изчезнала подробност. Понякога успяваше, а понякога поклащаше глава с лека безпомощна усмивка, която означаваше „забравих“. И въпреки това, а може би тъкмо затова историята, която той пресъздаваше пред очите ни също както някой, който се връща в родния си край и само със силата на въображението си възстановява образа на превърнатия в пепелище бащин дом и застанал върху руините, час по час повдига едно или друго късче и от тоя къс прочита видимата само за него цялостна форма — може би тъкмо по тая причина ни потресе така суровият му и прост разказ. Предавам ви го не в онази недъгава форма, в която сам го чух, но преписан отново, с попълнени празноти благодарение на известията от Земята. Ето я историята на междузвездния корабокрушенец Пьотър от Ганимед, единствения спомен, който се оказа по-силен от катастрофата.

Ранната си младост той прекарал така, както малчуганите на неговата възраст. До седемгодишна възраст живеел при дядо си и баба си в големия резерват на Евразийския парк на природата в памирска подпланинска местност и само два месеца в годината престоявал в старата къща на родителите си край Висла. После започнал училище, тоест непрекъснати пътешествия по земните морета и суши, свързани с изучаване на география и геология, посещаване на стари музеи и сбирки при лекциите по история, планински екскурзии, летни излети по течение на реки; първите ракетни полети заедно с възпитатели и съученици, самостоятелни експерименти по физика и химия, разглеждане на модели на планети в Детския парк в междузвездното пространство, най-сетне първи двуседмичен престой в обсерваторията на Шестата космична станция.

Това било време на пламенни сънища и мечти за открития, за необикновени приключения и за страшните сили на далечни страни и планети, с които ще се бори до победа. Колкото повече растял, толкова любопитството му към света се превръщало от забава в научен интерес, всичко наоколо изглеждало разбираемо, а момчешките блянове за борби и победи чезнели във все по-далечни и по-нереални области. Той вече изучавал основите на общообразователните знания и вярвал, че тайните, ако изобщо съществуват, като че ли се крият само в най-отдалечените кътища на вселената. Когато навършил седемнайсет години, почнал да посещава различни политехники, институти, кабинети, та след като опознае неизмеримите области на човешката дейност, да открие тази, на която ще се посвети завинаги. Отначало клонял към астрономическите науки, докато не се намерил в грамадния Институт по обща и експериментална астронавтика.

След три години завършил предварителния курс и започнал да се готви за следващия, четиригодишния етап на по-самостоятелни изследвания. Тогава преживял първия триумф — и първото поражение. Професор Дяадик при оценката на работата на учениците си решил, че той вдъхва най-големи надежди, но скоро радостта била подправена с горчивина. Той претърпял поражение в борбата с непозната сила, която открил не на далечна планета, а в себе си.

Запознал се с едно младо момиче, негова връстница и студентка като него. Свързали ги общи интереси и надежди; след една година станали вече приятели. Станали близки. Техните мисли — неведнъж със смях констатирали това — вървели по успоредни пътища, а чувството, което се пораждало у единия при слушането на музика или разглеждането на произведенията на изкуството, сякаш се допълвало у другия. През това време той работил по-напрегнато от когато и да било. Никога по-рано при сблъскването с пречки не бил толкова уверен в победата, никога не ги бил атакувал с такава страст и упоритост, но крайната развръзка вместо облекчение му донасяла безпокойство. Той непрекъснато търсел допълнителни занимания, нови проблеми, теми. Или отново го обземало непреодолимо желание да отиде сам в планината; тогава направил няколко смели, дори лекомислени, много трудни преходи, докато една вечер, когато бил останал с нея насаме в лабораторията и гледал как, обърната гърбом, тя се движела лека и силна край апаратите, той разбрал неочаквано и толкова внезапно, та сърцето му замряло в него, че тия борби, страсти и бягства, тия непонятни захласвания, пламенни сънища, неизразими копнежи и скитания — че всичко това се обяснява с една дума: любов.

Не изведнъж и не наскоро й казал това; най-сетне дошъл тоя момент и всичко се свършило, понеже тя го обичала, ценяла и уважавала, но не го любела. След решителния разговор той не я виждал няколко месеца, а когато се срещнали, не й казал вече нищо. А най-чудното е, че почти никога не мислел за нея. Само понякога, когато нощем висял над разгънатите листове под ниско спусната лампа, между два етапа на научно търсене случвало се понякога погледът му да се изплъзне от осветената повърхност на хартиите извън края на масата, където започвал мракът, пуст и черен като междузвездното пространство. Тогава го удряла толкова силна светкавица на скръбта, че губел дъх. Прегърбвал се, навеждал глава, връщал се към изчисленията и тъпо повтарял последните написани изрази, после отново всичко се оттегляло и затваряло някъде надълбоко.

Изминала втората година от следването, после още една. Пьотър започнал дипломната си работа. Заживял в един от извънземните отдели на института, в астронавтската служба на Луната. Там завършил работата си и дошъл на Земята, за да я предаде на ръководителя си Дяадик. Искал да се върне още същия ден, но срещнал един свой по-възрастен колега, който му казал полу на шега: „Не правиш добре, че не прескачаш у нас. Дъщеричката ми все очаква обещаната приказка.“ — „Щом съм обещал, извини ме и кажи, че утре ще дойда“ — отговорил сериозно Пьотър. Той имал няколко часа свободно време и отишъл в големия парк при института и там срещнал онази, която не бил виждал от две години. Тя много се зарадвала и предложила да отидат заедно на екскурзия. Отлетели за един от близките резервати. До залез-слънце сновали по обраслите с гарига поляни, тя брала цветя и си направила грамаден букет. Най-сетне, загрети от слънцето и изморени, седнали на южния склон на един хълм, покрит с висока, буйна трева. Слънцето вече се било скрило зад хоризонта, между листата зашумял ветрец, предвестник на нощния хлад. Изведнъж облаците на североизток били обхванати от непоносим за окото блясък. През тях се стрелнала ослепителна ивица, издигнала се към зенита и изчезнала. След доста време от висините започнал да долита все по-силен грохот, подобен на тътен от далечна буря.

— Това беше последната ракета за Луната — обадила се девойката. — Отлетя без тебе; ще останеш ли и утре?

Той не отговорил. Мракът все повече се сгъстявал. Лицето на седналата девойка се губело като на статуя, закривана от тъмна вода. Известно време то още светело като фосфорично петно, докато угаснало. Нощта така ги разделила, че той вече не знаел дали под храста още има някакво живо същество, и мълчал от боязън, че ще заговори на празното пространство. Седял неподвижен, ослепен от тъмнината, погледът му блуждаел безпомощно — изглеждало, че самият въздух се превръщал в безтегловна субстанция, която омотавала всичко като безформени пашкули. До него достигало само шумоленето на невидими листа, които се триели едно о друго ту по-силно, ту по-слабо. В тоя сипкав, неспирен шумол имало нещо неизразимо равнодушно и поради това жестоко.

Мълчанието царяло дълго. Най-сетне до него долетял друг шум, по-жив: тя се изправила.

— Трябва вече да си вървим — обадила се тя със спотаен глас, сякаш наблизо имало някой. — Късно е вече…

— Жалко, че не си взех хелиплана, щяхме да отлетим — отговорил той и станал.

— О, нищо… само че не зная откъде дойдохме, Пьотър.

— Ще се ориентираме по звездите и ще потърсим влака-ракета. Той минава някъде наблизо. Оттук, нагоре. Виждаш ли Голямата мечка? Ето там, а по-нататък Полярната звезда.

Озовали се на върха на хълма — леко наклонена гола купола. Слабото мъждукане на звездите само усилвало тъмнината. Определили посоката и заслизали надолу. Краката им потъвали във високата трева, която шумоляла от росата.

— Чу ли вече — попитала тя след пауза, — че изгребването на водата от океаните извън пределите на Земята е спряно?

— За плана за увеличаване повърхността на сушите ли се отнася?

— Да, но досега водата се изхвърляше безполезно, а сега получихме проекти от Института по ареология за наводняване на сухите планети с тази вода… Внимавай, като че ли тук има хвойна, убодох се. А, вече започва пътечка. Все ще ни заведе някъде. Та сега професорът хвърли всички ни в нова работа. Извънредно интересна.

Пътеката, по която вървели, минавала между високи, неподстригани живи плетове. Вляво от завоя се открила гледка към широкия простор. Някъде много далече, в поднебесните висини, се плъзгал светликав облак, после спрял и запълзял назад.

— Виждаш ли — посочила го тя на другаря си, — там Поздена прави експериментите си. Жалко, че няма да останеш по-дълго… Бих ти показала всичко ново… напоследък направихме много нещо.

— Не — отговорил той нетърпеливо. — Не трябваше да идвам тук — изтръгнало се от него.

Тя се спряла. Дребните листенца на живия плет имали много светла, почти светлива обратна страна и когато полъхът на вятъра ги обръщал, на двамата се струвало, че от тъмнината поглеждат десетки белезникави очи. Той не я виждал, само при слабите лъхове листенцата ту се обръщали, ту се отпускали и това неспокойно трептене сякаш на призрачни пламъчета очертавало неясно фигурата й.

— Защо, Пьотър? — попитала тя тихо.

— Да не говорим за това — помолил той. Внезапно се почувствувал много изморен. Да не говори, да не мисли, само да върви така с нея в тази тъмнина, да върви, да върви…

— Пьотър… мислех, че… Та аз не исках, разбираш ли… Мислех, че през тези две години… — Тя не довършила.

— Че съм забравил?

Той се усмихнал в тъмнината. Чувствувал само великото, облекчително спокойствие на тая нощ, нищо повече.

— Не говорѝ така — добавила тя с тон, с какъвто се говори на дете. — Ти не разбираш това… и аз не го разбирам, но… дай си ръката.

Тя протегнала ръка. Той я хванал в мрака. Застанали в най-тъмното място, като че ли телата им вече не съществували. С глас, какъвто още не била чувала, толкова тих, че едва се издигал над непрестанния шумол на листата, той се обадил:

— Всичко, каквото ми се случва, отначало не съществува, после идва, минава и изчезва, но ти продължаваш да бъдеш. Не зная защо е така и не питам това. Формата на твоите пръсти, уста, глава ми е дадена, както формата на моите собствени, не съм ги избирал; има ги и аз не се удивлявам, при все че понякога мога да роптая срещу това… Но кой роптае наистина срещу собственото си тяло? Ти не си ми скъпа, както не ми е скъпо тялото ми, то ми е само необходимо, понеже без него не бих могъл да съществувам. Докосвам ръката ти. Какво означава това? Ето кокалчетата, сухожилията, кожата, да, всичко това е истина, но без значение. Как да ти обясня? Няма безсмъртие. Всички знаем това и всички мислим така. Но сега, в тоя момент, има безсмъртие. Понеже усещам ръката ти — това е обяснението и отговорът ми. Докосвам ръката ти и като че ли познавам всичките забравени, изгубени хора, всичките човешки тъги, всичките светове, тяхното начало, история и край… А кое друго, ако не именно това, е безсмъртие?

Мълчиш. Това е добре. Не казвай „забравѝ“. Не казвай така. Ти си умно момиче, нали? Ами ако забравя, няма да бъда вече аз, защото ти си влязла в цялата ми същност, смесила си се с най-старите ми спомени, стигнала си дотам, където още няма мисъл, където дори сънища не са се раждали, там, където има само слепи промени на материята, от които съм взел началото си, и ако някой би те изтръгнал от мене, ще остане празнота, като че ли никога не ме е имало: би трябвало да се откажа от себе си, да се отрека от отговорността за собствената си съдба, а нямам такова право.

Знаеш ли защо отидох да работя в обсерваторията на седловината Тихон? Исках да забравя, но когато гледах светлосинята Земя, все едно, че гледах тебе. Мислех, че разстоянието е твърде малко, но това било глупост. Защото ти си навсякъде, където гледам… Простѝ ми, не се сърдѝ… ах, какво говоря. Ами че ти разбираш защо казах всичко това. Не за да те убеждавам, нито да изяснявам — тук няма нищо за изясняване, както не се изяснява защо човек живее. Говорих, понеже дърветата губят и отново възстановяват листата си, понеже пуснатите от ръката камъни падат, понеже светлината се огъва, когато преминава близо до силните звезди, понеже ледниците влачат късове скали, а реките — вода…

Това, което чувствувам, е безполезно за тебе, зная. Ала някога ти ще имаш много неща зад себе си и малко пред тебе. И може би всред спомените си ще търсиш някаква опора, нещо, от което се започва изчислението или с което се приключва. Ще бъдеш вече съвсем друга и всичко ще бъде друго, и не зная къде ще бъда аз, но това не е важно. Помисли тогава, че си можела да имаш моята астронавтика, както и моите сънища, и гласа, и грижите, и непознатите ми още замисли, и моята нетърпеливост и стеснителност, че по такъв начин можеше да имаш света повторно. А когато започнеш да мислиш така, няма да бъде важно, че не си съумяла или че не си искала да имаш това. Важното ще бъде само, че ти си била моята слабост и сила, загуба и възстановяване, светлина, тъмнина, болка — а това значи: била си моят живот.

Навеждал се и докосвал слепите очи и челото си с безсилно разтворените пръсти на ръката й.

— Усещаш ли това твърдо очертание? Това е кост. Някога тя ще излезе от тялото, свободна и гола. Но нищо. Защото въпреки че всичко се изменя в река от форми, че е течна форма от атоми и тяхна структура, от съчетания на атоми, атомни вериги, а те понякога се свързват, за да образуват човешко тяло, и пак се разединяват — този миг ще пребъде. Ще съществува в праха, в който ще се превърне спряната ми завинаги памет, по-силна от времето, от звездите, дори от смъртта по-силна.

Последните думи той изговарял с все по-тих, почти неуловим шепот, докато млъкнал. Правел впечатление, че не диша. После пуснал ръката й внимателно, като че ли й връщал нещо много крехко. Тръгнал пръв. Пътеката отначало вървяла направо, после завила и се раздвоила. Тръгнал по лявото й отклонение. Заприиждали облаци и почнали да покриват все по-голяма повърхност от небето, а вятърът се усилвал. Вървели мълчаливо, докато иззад стената от жив плет до тях долетяло бавно, монотонно хръскане, което отслабнало, когато наближили до източника му, после пак се засилило; тракали остриета на невидими ножици.

— Има ли там някой? — казал високо Пьотър, като се обърнал в оная посока.

— Аз съм тук… аз съм Сигма шест — отговорил металичен баритон.

Пьотър тръгнал натам, но се натъкнал на плътна стена от бодливи клони и спрял.

— Сигма шест, как се идва при тебе? Има ли тук път?

— Щом не можеш… да преминеш, значи, ти си човек. Върви направо десет метра — отговорил гласът, — там има прелез.

— Сигма шест, дай сигнал.

В дъното на храсталака пламнало червено кълбо със зелени ивици. Двамата преминали през ниския отвор в живия плет. Под надвесените клони се намирала изправена на трите си плазове машина. Едната от антените й била осветена със сигнална лампа, останалата част от металната повърхност, покрита с отсечени клонки и едра роса, като че ли със сълзи, тънела в сянка.

— Сигма шест, къде наблизо минава влакът-ракета? — попитал Пьотър, като наближил до машината и сложил ръката си върху хладната облицовка.

— Подстанцията на влака-ракета… е на четиристотин метра на северо… североизток — отговорила машината. Гласът й бил все по-тих, думите излизали с пауза помежду си.

— Някаква заблудила се сигма — казал Пьотър на другарката си. — Като че ли изтощена. Забеляза ли колко смешно заеква?

— Аз не… не съм из… изтощена — отговорила машината с метално хриптене, което прозвучало чудновато като с отсенка на обида. — Изгоряла… ми е… моду… лационната верига — изпъшкала тя още веднъж и млъкнала.

Пьотър тръгнал в указаната посока и придържал гъвкавите вейки, за да не удрят момичето, което вървяло след него. Скоро тъмнината започнала да се прояснява от ниско оранжево сияние. Храсталаците свършвали и почвала голяма равнина. През нея минавала тръбата на вакуумен влак, стените й издавали матово сияние. Наблизо се издигала гаричка със сводест покрив. На това място от главната пътна артерия се отделяло отклонение от все по-къси и по-къси тръби; цялото напомняло наредени по земята свирки от орган за великан. Покачили се на стъпалата и все продължавали да мълчат. Пьотър натиснал копчето за повикване; девойката се облегнала върху металната врата. Лицето й било неподвижно и затворено. Веднъж устните й трепнали, после отворила уста, сякаш искала да каже нещо, но само въздъхнала. Най-сетне прозвучал сигнал и вратата се разтворила на две страни; показала се вътрешността на мъничко вагонче.

Той протегнал ръка. Тогава девойката направила леко движение, сякаш не искала да я поеме, после хванала ръката му и заговорила бързо:

— Пьотър, повярвай ми, бих искала… прости ми…

— Ти ми прости — прекъснал я той спокойно. — Понякога ставам неразумен, особено нощем…

— Няма ли да тръгнеш с мене?

— Не. Ще се поразходя малко, лека нощ.

Вратата се затворила. Вагончето, всмукнато от вакуума, прескачало от един сегмент на тръбата към друг и увеличавало скоростта си; за малко в стъкловидната обвивка на тръбата колебливо греела светлина, после всичко утихнало и пак останало само оранжевото сияние, което мъждиво развиделявало най-близката околност. Той погледнал затворената врата, сякаш се учудвал на ненадейното изчезване на момичето, и леко изтичал надолу.

Скоро се намерил всред храсталака. Дълго време вървял слепешката, като с чело, бузи и заслепени очи усещал вятъра, който обвявал и него също както тъмните контури на дърветата и храстите. Дишал дълбоко и ускорявал крачка. Струвало му се, че чува останалия някъде назад зад гърба му далечен, но мощен шум на вълни, като че ли много дни се е борил с морето, докато най-сетне намерил сушата, на която е излязъл, и сега върви в мрака по пясъка на незнаен бряг гол, изтощен, без да чувствува нито скръб за всичко, което е погълнал океанът, нито радост поради спасяването си.

Обземало го все по-голямо безчувствие, а в същото време се възвръщала способността за ориентация. Започнал вече да забелязва нагърбеното тъмно очертание на хоризонта и още по-тъмните облаци над главата си. В един разкъсан облак светела звезда. „Марс“ — помислил той и продължил по-нататък. Ръцете сами разгръщали клоните, мокрите листа леко и сякаш неспокойно докосвали лицето му. Това нежно докосване, което се повтаряло непрекъснато, крадешком задълбочавало спокойствието на отлива, на отминаването, на замирането. Изведнъж, без още да знае защо, той спрял. Познал големия храст, чиито листа святкали с опакото си, мястото, където й бил говорил. Тогава при мисълта, че през това място ще мине сега сам, обхванала го тревога, каквато никога не бил изпитвал. Дръпнал се назад, навел глава и като се спотиквал, побягнал слепешката. Разблъсквал клоните, невидимите в тъмнината вейки го шибали по лицето, по тялото, пулсът му се разлудял, а той тичал ли, тичал в мрака, докато най-сетне усетил, че нищо вече не го спъва. Поясът от храсти се бил свършил. В това пусто пространство той спрял също така внезапно, както бил хукнал да бяга.

„От кого бягах? От себе си ли? — помисли той. — Трябва да направя нещо, да мисля логично, спокойно, да развия в ума си някаква теорема, защото…“

Дишал все по-дълбоко, но и по-равномерно. Силен, непрекъснат вятър изпълвал дробовете му с хлад и го освежавал, нощта била тъмна, безбрежна. Последната звезда угаснала в облаците. Не виждал нищо, не чувал дори вятъра, дори тишината. Бавно паднал на колене и се свлякъл върху тежката от влага трева. Рамото му усетило някаква твърда отвесна плоскост, върху която се облегнал, като й придал своето безсилие, твърде равнодушен да провери какво е това. Натрапвали му се смесени откъси от спомените за тая нощ. Губел власт над паметта си, асоциативният поток протичал хаотично, обърквал откъсите от изречения, интонациите на гласовете, заплетените образи. Внезапно чул гласа й: „Пьотър…“ — илюзията била толкова силна, че въздухът сякаш още трептял и изпълвал празнотата, останала след тоя глас. От него се изтръгнал сподавен отклик, нито стон, нито ридание. Тогава отгоре, от незнайна височина, долетели бавно изречени думи:

— Човече, какво правиш?

Той съзрял огромните, потъмнели от облаците небеса, от които, помислил, преди векове са прогонили бога, убежището на слабите и угнетените. Сега чувал ударите на собственото си сърце: те се раздавали всред дълбока тишина, сякаш то работело в напуснат, затворен дом: удар, звук на изхвърляна кръв и ехото му, после кратка тишина. Но не в ударите на пулса започнал да се вслушва, а в тая тишина, като че искал да я удължи, та тия два ритмични, безмълвни, повтарящи се тонове да настъпват все по-рядко, а тишината да става все по-дълга…

— Човече — повторно се обадил над него нисък, бавен глас, който идвал неизвестно откъде. — Пътя ли си сбъркал?

Пьотър мълчал.

— Какво желаеш? Питай, ще отговарям.

Пьотър седял полусвит, с рамо, все още опряно върху твърдата стена зад гърба му, която не виждал. Рамото му започнало да изтръпва от студеното докосване. Бил като изтръгнат от мъртвешки сън, но чувал всичко, което ставало. Прошепнал:

— Защо е така?

— Не разбирам. Повтори изречението. Ако си сбъркал пътя, ще те упътя.

— Нямам къде да отида.

Пак настъпила тишина. Вятърът отгоре облъхвал влажното, студено чело на Пьотър. Започнало да го обхваща неопределено желание да продължи тоя празен, излишен и едновременно необходим разговор. Сега в него нямало нищо, съвсем нищо, тая пустота била по-голяма от предишната болка и кръстосаните хаотични въпроси и отговори някак си я изпълвали. Тишината пак растяла. Струвало му се, че едновременно сънува и продължава да е буден. Отново чувал сякаш освободени от тялото тоновете на сърцето си. Намирал се в подводен кораб, който заедно с него се спущал в бездънна глъбина. Усещал тъмната необятност на водата, която обикаляла стените, все по-голяма и по-голяма, как ги натиска, смачква железните им плочи, втурва се безшумно и с черен, студен потоп изпълва преграда след преграда. Вече само на едно място имало въздух. В него туптяло сърцето му в тръпно очакване на момента, когато ще рухне и последната преграда. Корабът все се спущал. В това полубълнуване протегнал ръка, за да докосне желязната преграда, в съществуването на която повярвал за момент, за да провери дали тя вече не се огъва. Пръстите се плъзнали по студено желязо, но това не било стена. Не се намирал на кораб, не загивал. Нямал какво да чака.

— Какво искаш? Кажи, човече — пак се обадил гласът.

— Нищо не искам. Не можеш да ми помогнеш.

— Защо? Не разбирам. Загубил ли си нещо?

Този смешен въпрос странно развълнувал Пьотър.

— Да — отговорил той. — Загубих.

— Какво си загубил?

— Всичко.

— Всичко ли? Нищо от това. Пак можеш да имаш всяко нещо.

— Така ли казваш? Всяко нещо? Целия свят?

— Светът е на хората. Значи, е и твой.

— Светът става безпредметен, ако не го споделяш с никого.

— Не разбирам, повтори това изречение.

Пьотър започнал неясно да схваща с кого води тоя странен разговор. Изтрезнявал. Идвал на себе си, а заедно с това се връщала и болката.

— И без това няма да разбереш — казал той. — Не можеш да ми помогнеш.

— Аз съм тук, за да ти служа.

— Зная. Можеш да извършваш полезни неща… но аз, ние повече от тия неща ценим нещо, което ти е недостъпно, така да знаеш. Нищо нямам, нищо, и все пак мога да предложа на другите твърде много. Никой не може да даде повече, отколкото тоя, който е загубил всичко. Не разбираш, нали?

— Не — отвърнал гласът някак покорно или недоволно, но може би това само се сторило така на Пьотър. Без да знае защо, той изведнъж скочил и се обърнал натам, откъдето идвал гласът.

— Слушай… — внезапно казал той шепнешком. — Ти си Сигма, зная. Слушай.

— Слушам те.

— Убий ме!

Настъпила тишина, в която с монотонния шум на вятъра се смесвало човешко дишане, подобно на хълцане.

— Не разбирам, повтори изречението.

— Ти си машина, която служи на хората. Имаш механическа памет и можеш да изтриеш всеки записан в нея спомен, все едно, че никога не го е имало. Никой няма да узнае; на никого няма да навреди. Сигма, спаси ме! Убий ме, чуваш ли?!

— Не разбирам. Какво значи „убий“?

В Пьотър сякаш нещо се скъсало. Олюлял се върху металния плосък гръб на машината и отскочил назад.

— Не! — изохкал той. — Не! Нищо не съм казал. Мълчи! Нищо не казвай. Забрави! Забрави! Чуваш ли?

Дишал тежко. Въздухът стенел в гърлото му.

— Ти си от метал… машина… мъртва… Нищо не чувствуваш, не знаеш, не знаеш какво е отчаяние, страдание, нищо не знаеш. Колко е добре… Аз… сега нямам сили. Нямам, но зная, трябва да имам, а това е вече много… Аз… забравѝ тоя разговор, Сигма, чуваш ли?!

— Няма да забравя — отвърнала машината.

— Защо?

— Изгорена ми е веригата. Когато ме поправят, ще забравя.

Пьотър се засмял.

— А, така ли? Добре. Може би и мене ще ме поправят, може би и аз ще забравя…

Обърнал се и тръгнал напред. Промъквал се през гъстите храсти, докато спрял там, където започвало поле. Косата, ръцете, дрехите му били пропити с влага.

Потъркал с ръка лицето си, хладът го успокоил. Между облаците започвала да светлее румена зора. Раждал се новият ден. От мъглите се подавали силуети на дървета, вятърът замрял, царяла дълбока тишина. Земята се простирала огромна, безцветна, сякаш станала пепелява от нощта. Някъде под хоризонта заблещукала светлинна в някаква къща — трепетлива земна звезда, от която не могъл да откъсне поглед. Там имало будни хора, работата продължавала както обикновено. На далечни летища се приземявали кораби. В научните кабинети съсредоточени лица се навеждали над инструменти. Неговите колеги в обсерваторията „Тихон“ хвърляли върху стоманения под покритите със скреж скафандри и поглеждали към циферблата на часовника. Чакали го. В далечната Силистрия било вече утро; малко момиченце казвало на майка си: „Няма да замина с леля на екскурзия, защото днес ще пристигне чичко Пьотър и ще ми разкаже приказка.“ Тогава Пьотър вдигнал ръце към лицето си, потъркал очи и тръгнал за гарата, загледан в разведрения простор, като че ли се предавал под покровителството на спокойния пейзаж.

 

 

Щом свърши разказа си, изнуреният бързо заспа. Дадох знак на другарите да излязат и постояхме още малко с Ана при леглото му. Дишането му ставаше по-бавно и по-дълбоко, сложената на гърдите ръка направи малко, боязливо движение, сякаш галеше нещо, после се смъкна и спря неподвижна на ръба на постелята.

Другарите стояха в хола под голямата араукария. Подтикнат от внезапен импулс, тласнах вратата за моето жилище.

— Елате при мене — казах със спотаен глас, въпреки че до кабината на Пьотър не можеше да проникне никакъв звук.

Влязоха. В стаята беше вече късна вечер и океанът зад прозорците ставаше тъмносин, но аз не запалих лампа. Седнахме всеки където намери за добре, обърнати към възсиния мрак навън; над хоризонта блестеше високият възсребрист букет на зодиакална светлина и звездите се излюпваха, неистински, но колко красиви, трепетни, земни звезди.

В привидния хаос на водения разговор и в дългите недоизказвания нямаше случайност, понеже мислехме за едно и също. Изведнъж вратата се отвори с такъв размах, че през стаята премина въздушен полъх; влезе Ниле Ирьола, който ме посещаваше понякога вечер.

Отначало се помъчи да разбере подхвърляните забележки, но понеже не знаеше причината им, най-сетне попита:

— Извинете, мога ли да зная за какво говорите?

— Навярно помниш — отговорих, — че ти разказвах за изследването, което направихме на Пьотър, и за внезапното изменение на мозъчните токове, когато Ана го попита…

— Разбира се, че помня — прекъсна ме Ниле. Неговият юношески стегнат профил се очертаваше върху фона на стъклото по-тъмен от мрака зад прозореца.

— Знаеш ли, че Пьотър ни разказа тази история, този оцелял спомен; това било любов.

— И така на тъмно ли размишлявате за това? — попита Ниле.

— Да. Това било, знаеш, любов необикновена и тъжна — несподелена.

— Аха, нещастна любов. — Младежът наведе глава, но след малко отново се обади, а в гласа му прозвуча тон на леко своенравие:

— Да, случва се нещастна любов. Чел съм за това. Има по-важни неща, но разбирам, че това се случва. В бъдеще такива случаи положително ще намерят решение.

— Какво имаш на ум? — попитах аз, а Ниле отвърна:

— Ами, да речем, че ще бъде възможно по някакъв начин да се промени психиката на тоя човек…

— За да се „отлюби“ ли? — най-сериозно попита Амета от своя кът.

— Може и така, но не непременно. Би могло да се промени психиката на другия човек. Чел съм, че може по желание да се предизвика майчинска привързаност у животните, като им се инжектират съответни хормони. Това е химическо въздействие върху сивото мозъчно вещество и при все че с човека навярно ще бъде по-трудно, няма основна разлика…

— Така ли смяташ — каза Амета, а Шрей отвърна:

— Това не е толкова просто, мой Ниле.

— Защо?

— Чел си за това — каза Шрей. — Но чел ли си и знаеш ли друго? Има една комедия от Архиоп, „Гостът“, в която на Земята пристига един много интелигентен марсианин, напълно лишен от сетивото слух. Запознава се с нашата цивилизация и между друго отива на концерт.

„Какво правят тук хората?“ — пита той. „Слушат музиката.“ — „Какво е това музиката?“ Земните придружители започват да му обясняват по най-различни начини. „Не разбирам — казва марсианинът, — но почакайте, веднага ще проуча цялата работа.“ Показват му музикалните инструменти, проучва ги, открива, че в тях има разни клавиши, чукчета, най-сетне попада на тромбон. Много му допаднала големината и геометрическата хармония; внимателно го опипал и казва: „Благодаря, сега вече зная какво е музиката, това е нещо приятно.“ Ти, момчето ми, толкова си научил досега за любовта, колкото оня марсианин за музиката. Предполагам, че не те обидих, нали?

— Ах, не — каза Ниле, — но, моля, обяснете ми какво глупаво имаше в това, което казах, щом го преценявате така.

— Това, което ти каза, Ниле — обади се смълчаният досега Тер Хаар, — се свежда до следната картина: мъж обича жена, която не споделя неговите чувства, няма други спънки да заживеят заедно, жената гълта едно хапче и то преобразява ония особености на нейния ум, които са пречели да обикне тоя именно човек, и всичко завършва с взаимно задоволство. Така ли си въобразяваше това?

— Но… — поколеба се Ниле — така, както го каза, професоре, звучи малко смешно… не е необходимо това нещо да бъде хапче…

— Ах, техническите подробности не са важни, отнася се до въздействието върху психиката. Ето къде се намира цялата мъчнотия.

— Защо смяташ, че това би било толкова трудно?

— Не зная. Може би такава намеса би била възможна и днес, а може би не. Не зачеквам тази страна на въпроса. Мъчнотията е от етично естество, а не от биотехнично. Знаеш ли, тая жена е също така пълноценен човек, както тоя мъж. Ако не го обича, това се дължи на структурата на нейния характер, на психиката й, нрава й, на цялата й индивидуалност. За да го обикне, би трябвало да се преобразува умът й, да се промени нещо в него, нещо да се отстрани, унищожи, убие — но ето че никой от нас няма да даде съгласието си за това, никой на света, нито дори оня нещастно влюбен. Защото съществува неписана, но категорична забрана да се извършват операции върху душата на човека. Откъде произхожда тая забрана? Нашата цивилизация често заглажда прехода между това, което е естествено, и онова, което е създадено изкуствено, но всичките ни изобретения и технически удобства се спират пред границата на човешкия ум. Ние сами ги спираме там, понеже смятаме духовния свят на личността за ненарушимо, върховно обществено благо. В неговите области не е позволено да се намесват никакви методи, които „улесняват“ живота. Тук най-дребният опит щеше да бъде опасен прецедент; бихме почнали от плевене на незначителните пороци в характера, от някакъв „психически ретуш“, а ще завършим с такова разбъркване и прехвърляне на духовните качества, което ще прилича на нареждане мозайка от камъчета…

— Когато говориш така, струва ми се, че си прав — отговори след малко Ниле, — но нали такава нещастна любов причинява страдания? Вярно, че никога не съм изпитвал нещо подобно, но мисля, че едно безполезно чувство…

— Безполезно чувство ли? — пресече го Амета. — Няма безполезни чувства, драги мой. Неуспехите, страданията, тъгите са наистина необходими. Това не е празна фраза, нито възхвала на самоизмъчването. Като преодоляваме големи трудности, самите ние ставаме по-големи; задоволяването на прищевките, ако не са се развили и узрели в човека, може да допринесе повече вреда, отколкото полза. Затова възпитателите знаят, че трябва да се култивират детските мечти и да се отлага тяхното сбъдване, понеже благодарение на това в душата се образуват насочени напрежения, много ценни, защото стават нещо като невидими лостове на развиващата се конструкция на характера. Човек постига в живота толкова повече, колкото по-далечни цели си поставя. Не е случайност това, че в момента на „Геа“ се разработват планове за пътешествия, далеч по-големи от нашето. Ти каза „безполезно чувство“. Помисли за Пьотър. Това, което е преживял, се е запечатало в него толкова дълбоко, че оцеляло, докато всичките други спомени са били унищожени. По такъв начин му останало нещо собствено, към което могъл да се връща, сляп, обречен на мълчание. Без да помни нещо, е могъл да каже „любих“, а това е вече много нещо… Сега около тоя спомен се настаняват другите; иначе неговото завръщане към живота щеше да има в себе си нещо нечовешко, той щеше да бъде като автомат, който забравя по заповед и става празен като неписан лист хартия. Един човек, който наистина би забравил всичко, щеше да бъде страхотно явление, понеже щеше да загуби индивидуалността си и думата „аз“ би била само празен звук в неговата уста. Ето защо дори най-тежките страдания не са безполезни; вярно е, че трябва да ги превъзмогваме, но да превъзмогваш, не значи да ги отхвърляш.

Говорихме още някое време. Когато всички се канеха вече да си ходят, Ниле каза:

— Професор Шрей, мисля, че сега зная за любовта повече, отколкото марсианинът за музиката…

Старият хирург остана при мене след другите. Седяхме мълчаливо доста дълго време, най-сетне Шрей отвори очи, които блеснаха живо в полумрака, и с глас, какъвто още не бях чувал у него, каза:

— Познаваш ли туринските гори?… И ония големи бели пътища, които излизат от тях и тръгват към пълните с вятър равнини, и брезовите млади горички… Там можеш да обикаляш по цели дни, вечер да си грееш ръцете над огъня, а димът се стеле толкова ниско и клоните така пращят…

— Това винаги можеш да видиш във видео — отговорих аз, — всеки момент, дори сега.

Шрей замига с клепачи и се изправи.

— Протези за спомените не са ми нужни — отговори той сухо и веднага си отиде.