Станислав Лем
Облакът на Магелан (18)

Комунисти

Кой от нас забелязва автоматите? Кой си дава сметка за тяхното съществуване, вездесъщо и необходимо като въздуха за дробовете и опората под краката? Някога, в древността, хората се безпокоели от мисълта, че автоматите биха могли да въстанат срещу човека; кой в наше време преценява такова мнение за нещо друго, освен като налудничав кошмар? Бихме ли могли да създадем автомати за унищожение? Естествено, че бихме, но също така бихме могли да разрушаваме собствените си градове, да предизвикваме земетресения и да си инжектираме болести. Всяко дело на човека може да бъде използвано за унищожаването на човека; за доказателство нека споменем средствата за убиване, каквито са създавали варварските цивилизации. Ние обаче не живеем, за да рушим, а да подпомагаме и развиваме живота, и нашите автомати служат само на тая цел.

Когато се проектираше първата звездна експедиция, пред учените възникна извънредно трудна проблема. Смяташе се, че е възможно страхотната скорост на кораба да подрони нормалното действие на умовете, че по-слабите индивиди, неспособни да устоят на това вредно влияние, ще попаднат в състояние на умопомрачаване и тогава биха били готови да дават на автоматите несъответни, дори пагубни нареждания. Такава възможност трябваше да се изключи. За тая цел бе създадена специална система от приемници, която е в състояние да блокира всички автомати на „Геа“. Системата се намираше под надзора на ръководителите на експедицията и те напълно съзнаваха грамадната отговорност, с която бяха натоварени. Към това средство им беше позволено да прибегнат само при крайна необходимост, ако по никакъв друг начин не може да се овладее положението. Блокирането на автоматите би било опасен прецедент, тъй като още никога през хилядагодишната история на нашата цивилизация те не са отказвали да слушат човека. Затова тълпата при преградата замря, като чу страшните думи на Ирьола, и в течение на няколко десетки секунди стоеше като вцепенена при жълтата светлина. Внезапно шум на бързо спиран асансьор прекъсна тишината. Главите се обърнаха в оная посока. При отворената врата на асансьора, който спря точно при коридора, стоеше Тер Хаар.

Наведен, той тръгна право към застиналата тълпа, като че ли навлизаше в празно място. Стрелваше ли някои с поглед, те отстъпваха от пътя му и затваряха уличката, която се образуваше зад гърба му. Така той премина през тях и в дъното на люка се изправи на прага на шлюза. Застанал високо, с издигнат силует над главите, той започна да говори, отначало почти шепнешком, и стана тъй тихо, сякаш всички изведнъж спряха да дишат. Всички очи се обърнаха към тъмната му, леко осветена отзад с жълта светлина фигура. Постепенно гласът му се засилваше и кънтеше в затвореното пространство:

— Вие, които искате да загинете, подарете ми десет минути от вашия живот. После ще си отидем, аз и той, и ще направите, каквото искате. Никой не ще се осмели да ви попречи. Давам ви дума.

Помълча в продължение на няколко удара на сърцето.

— Преди хиляда и двеста години живял в Берлин човек с фамилно име Мартин. Това било време, когато неговата държава проповядвала, че по-слабите народи трябва да бъдат избити или обречени на робство, а на собствените си поданици заповядвала да мислят не с мозък, а с кръв. Мартин бил работник в стъкларски завод. Един от многото, вършел онова, което днес извършват машините: с живите си бели дробове вдухвал въздух в нажеженото стъкло. Но той бил човек, а не машина, имал родители, брат, момиче, което обичал, и схващал, че е отговорен за всичките хора на Земята; за участта на убиваните и убийците също така, както за най-близките му хора. Тогава такива хора се наричали комунисти. Мартин бил един от тях. Държавата преследвала и убивала комунистите и те трябвало да се крият. Тайната полиция, наричана гестапо, успяла да го хване. Като член на организационното бюро на партията, Мартин знаел имената и адресите на много свои другари. Искали от него да ги издаде. Той мълчал. Изтезавали го. Многократно се обливал с кръвта си, тогава го свестявали. Продължавал да мълчи. С изпотрошени ребра и разкъсани от удари на палка вътрешности бил настанен в болница. Лекували го, докато му се възвърнали силите, и пак почнали да го бият, но той продължавал да мълчи. Разпитвали го и нощем, и денем, будели го със силна светлина, задавали му лукави въпроси. Напразно. Тогава го пуснали на свобода, та по следите му да се доберат до други комунисти. Той разбирал това и стоял в къщи, а когато вече нямал какво да яде, поискал да се върне в завода, но там не му давали работа. Търсел работа другаде, но никъде не го приемали. Тогава започнал да примира от глад. Изтощен скитал из града, но не се опитвал да отиде при никого от другарите си, понеже знаел, че е следен.

Затворили го за втори път и приложили нов метод. Мартин получил отделна, чиста стая, добра храна и лекарска помощ. Когато отивали да арестуват някого, гестаповците го вземали със себе си; изглеждало, като че ли ги води той. Трябвало също да присъствува при изтезаването на затворените си другари, а понякога да стои пред камерата за измъчване и инквизираните били водени покрай него. На тях казвали да си признаят, тъй като зад вратата стои другар, който вече бил казал всичко. Когато викал на водените хора, че се намира в същото положение, както те, гестаповците се престрували, че това е част от умишлено изпълнявана комедия. През този период комунистическата партия била жестоко изтребвана, работата й постоянно се късала и тя трябвало да се пази от всеки заподозрян в предателство човек. Хвърчащи позиви на комунисти почнали да предупреждават за Мартин. Гестаповците му ги показвали. После, без да го питат нищо, го пуснали на свобода. След няколко месеца Мартин се опитал предпазливо да влезе във връзка с другарите си — никой не искал да се доближи до него. Тогава отишъл при брат си, но той не го пуснал в жилището си. Разговорът протекъл през затворената врата. Родителите му също не го смятали за свой син. Майка му му дала един хляб, но нищо повече. Пак се мъчел да намери работа — напразно. Затворили го за трети път и един големец от гестапо му казал така: „Човече, твоето мълчание няма вече никакъв смисъл. Другарите ти отдавна те смятат за подлец и предател. Никой от тях не иска и да чуе за тебе. При пръв удобен случай ще те пречукат като бясно куче. Смили се над себе си и говори!“

Но Мартин мълчал. Тогава пак го пуснали и той се лутал гладен из града. Някакъв непознат човек, когото срещнал вечерта, го завел у дома си, нахранил го, напоил го с алкохол, а после спокойно му заобяснявал, че сега е вече безразлично дали ще говори, или не, и че ако не проговори, ще бъде убит, но тая смърт също няма да му помогне, понеже ще загине с името на предател; ала Мартин мълчал. Човекът го завел в затвора. През една декемврийска нощ, две години след първото му арестуване, го извели от килията и в каменното подземие получил куршум в тила. Преди смъртта, като чувал стъпките на тия, които идели да го убият, той се изправил и върху стената на килията си издълбал думите: „Другари, аз…“ Повече не успял да напише, само тия две думи оставил, като прекъснал двегодишното си мълчание, и тялото му изгнило в един от грамадните трапове с вар.

Останали само документите и хрониките на гестапо, смъкнати вътре в подземията на затвора по време на една от по-късните войни, и в тая находка от времето на късния империализъм ние, историците, открихме отделни откъслеци и в тях прочетохме историята на немския комунист Мартин.

А сега помислете. Този човек мълчал, бит и измъчван. Мълчал е, когато близките хора, родителите, братът и другарите му са се отрекли от него. Продължавал да мълчи, когато вече никой, освен гестаповците не се обръщал към него човешки. Скъсани били всичките връзки, които могат да свързват човека със света, но той непрекъснато мълчал — и ето цената на това мълчание! — Тер Хаар вдигна ръце. — Ето цената на това мълчание: ето страхотното задължение, което ние, живите, имаме към най-далечното минало, спрямо хилядите, загинали като Мартин, на които дори имената ще останат неизвестни за нас. Ето единствения смисъл, за който е умирал със съзнанието, че никакъв задгробен свят няма да го възнагради за страданията и че животът му завинаги ще свърши в трапа с варта, че няма да дойде никакво възкръсване, нито отплата. Но неговата смърт в това мълчание, което сам си наложил — може би с минути, а може би с дни или седмици — няма значение! — е ускорила идването на комунизма. И ето че сме на пътя към звездите, понеже той е умирал за това, а ето и комунизма… но къде са комунистите?!

След това възклицание на гняв и болка настъпи кратка, страшна тишина. После историкът се обади:

— Това е всичко, което исках да ви кажа. Сега да си вървим, инженере, а те ще отворят клапата и изтласкани от налягането на въздуха, ще паднат в космичната бездна, ще се пукнат като кървави мехури и остатъците от телата на тия, които се уплашиха от живота, ще се въртят през вековете!

Той стъпи долу и излезе от кръга на струпалите се около него хора; стъпките му се чуваха за малко, после асансьорът изсъска. А хората стояха неподвижни, някой потърка с ръка лицето си, сякаш смъкваше от него някакво тежко, студено було, друг се изкашля, трети изстена — или заплака, — докато изведнъж всички трепнаха и… тръгнаха на разни страни, с наведени глави, с тежки, безпомощно увиснали ръце, които при вървежа им се размахваха като мъртви. Останахме само трима: Ирьола на ръба на преградата, все още с блокиращия апарат в ръка, Зорин, със скръстени на гърдите ръце, опрян о стената, и аз; и дълго стояхме така. Исках вече да тръгна, когато над главите ни се раздаде провлечен, глух шум; беше вече нощ, свиреха предупредителните сигнали, „Геа“ увеличаваше скоростта си.