Станислав Лем
Облакът на Магелан (11)

Златният гейзер

Изтече петият месец от пътешествието и вторият, откак започна закъсняването на радиосигналите от Земята. Сега имах по-малко свободно време от преди: отнемаше ми го момъкът от Ганимед. Направихме с Шрей и Ана консулт, на който решихме да изследваме прецизно мозъка му. Главният хирург поиска непосредствена връзка със Земята, за да получи подробни данни за младежа, тъй като предполагаше, че ще трябва да го учим на собственото му минало, един вид да попълним отново паметта, опустошена от катастрофата.

Младежът позволяваше да се прави с него всичко; беше напълно пасивен, не се съпротивяваше; можехме да го водим като дете: Ана му посветяваше много внимание; често я виждах да върви между цветните лехи в градината, хванала го за ръка, а той, висок, строен, много сериозен, послушно крачеше след нея и от време на време се опитваше да съгласува дългата си крачка с дребните й стъпки. Тя му говореше, показваше му цветята, назоваваше имената им, но всичко това се отблъскваше от восъчното му спокойствие. Най-сетне Шрей разпореди да направим решително изследване. Голямата енцефаловизионна апаратура имаше някакъв дефект, който не можех да отстраня сам, та трябваше да се свържа с втория астрогатор, понеже станцията с автоматите за техническа помощ беше под неговото ръководство. Не го намерих веднага; тъкмо бил напуснал залата за кормилно управление след дежурство.

Информаторите не ми помогнаха в търсенето. Лутах се по целия кораб и най-после отидох някъде далече от централните палуби. Коридорът преминаваше в нещо като обширно преддверие пред малка концертна зала. До една странична колона стоеше Ланцелот Гротрян и гледаше бялата статуя, която се издигаше в центъра на голото пространство. Изложих му молбата си. Разговорът беше делови, почти сух, но присъствието на белия каменен торс като че ли хвърляше в него блясък и попълваше всяко замълчаване.

По едно време започнахме да вървим или по-право да се разхождаме; стъпките ни се чуваха добре, подсилени от отразяването си в свода, който покрива преддверието като високо вдигната мидена черупка. Не зная как се случи, та се спряхме едновременно — лице срещу лице със статуята. Тя представяше млад момък, спрял се в далечен път. Лицето банално, безинтересно, да — така изглеждаше. Но е като някое много ранно мартенско утро, подало се от мъглата, през което дърветата стоят изплакнати с вода, голи, изложени на бледото растящо слънце в очакване на големите дни през лято. Именно такова е лицето, което чака да се сбъднат всичките, следователно и най-големите обещания. Гротрян каза, че статуята е дело на Соледад. Тогава си спомних една дребна случка преди седмица. Срещнах скулпторката в градината; тя седеше на върха на едно хълмче с истинска, старовремска книга на коленете си. Заинтригуван, попитах каква е тази книга. Тя не отговори, нито вдигна глава, но зачете на глас:

„И тъй те казаха:

— Ти как си живял?

— Добре — отвърна той, — много работих.

— Имаше ли врагове?

— Те не можеха да ми попречат на работата.

— Ами приятелите?

— Искаха от мене да работя.

— Вярно ли е, че много си страдал?

— Да — отвърна той, — вярно е.

— Какво си правил тогава?

— Работих по-усърдно: това помага.“

— За кого се отнася? — попитах аз.

Тя назова името на някакъв скулптор от древността, залови се пак да чете и моментално забрави за присъствието ми.

Разказах тази история на Гротрян и го попитах дали смята, че участието в експедицията може да бъде с нещо полезно за скулпторката.

— Мисля, че да — отговори той. — Много е трудно да се оформява като повърхност на геометрически тела онова, което е дълбоко скрито в хората. Трябва да се търсят различни начини и навярно много неща можем да научим за човека, като гледаме звездите…

Когато астрогаторът говореше, наблюдавах лицето му. В него вече преобладаваха линиите на старостта, линии, които слизаха надолу, в бръчките около очите, в отпуснатите бузи всичко беше тежко и тежеше. Под побелелите вежди очите му сякаш бяха премрежени от незабележима мъглявинка, но когато заедно с последните си думи той ме погледна, стори ми се — изумително нещо, — че е по-млад от мене.

Вечерта се събрахме в операционната зала и момъкът, все така равнодушен, беше сложен върху металната маса. Изведнъж се случи нещо непредвидено: когато Шрей започна да сваля надолу широките плоскости на електродите, които щяха да обвият главата на младежа, той внезапно се закри с ръце. Тоя пъргав, тревожен жест така ни порази, че ние се слисахме, понеже бяхме вече свикнали с пълната му пасивност. Ана се наведе над него и започна тихо, спокойно да говори, като нежно отгъваше пръстите му, сякаш при детска игра или милувка. Тогава той все още със свито като пестник лице престана да се съпротивява. Металните пипала обхванаха слепоочията му и стигнаха до бузите под очите, кремавата покривка закри тялото и само част от разголената гръд се движеше равномерно при светлината, която започна да намалява, защото Шрей гасеше лампите една след друга. Най-после настъпи дълбок полумрак. От лъскавия калпак, който сега покриваше плътно черепа на болния, като игли на таралеж стърчаха приемниците на токовете. Всички заедно образуваха нещо като екран, който възприемаше слабия пулс на електрическите мозъчни изпразвания и усилен хиляди пъти, го предаваше вярно на апаратурата, поставена над възглавето на масата. Там се издигаше стъкловиден предмет, който по форма напомняше глобус. Както е известно, средновековното предположение, че някога ще бъде възможно по записа на мозъчните биотокове да се четат човешките мисли, не се сбъдна, понеже комплексите от асоциации се оформяват различно във всеки човек и на еднаквите помежду си биотокови криви не отговарят еднакви понятия. По тази причина лекарят не може с помощта на електроенцефалоскопа да научи какво мисли болният, но може да установи как се формира динамиката на психическите процеси и благодарение на това да разпознае заболяването или повредата в мозъка.

Доста дълго Шрей стоя неподвижен и се вслушваше в бръмченето на усилващите токове, като че ли желаеше в тия смесени звънтения да улови някаква мелодия; най-сетне включи апарата.

В прозрачната дълбочина на глобуса светна. Вътре в него, затворени в стъклото, хиляди искри хвърчаха толкова бързо, че се виждаха само трептящи спирали и кръгове, фантастична светлинна дантела, простряна в пространството, назъбена на тънички, остри зигзази; тук-таме сгъстените влакна на блясъка разтопяваха отделните изпразвания в мъгливи бисерни ивици; цялата сфера бавно се пълнеше с дълбоко лилаво сияние и напомняше малко небе, пронизвано от траекториите на падащи звезди. Милионните разклонения на светлинните линии непрекъснато се сплитаха и разплитаха и образуваха рисунка с несравнима правилност и красота.

— Говори му, моля — прошепна Шрей на Ана.

Виждах го в светлината, като идеше от кълбото; тънкият му остър нос се открояваше от потъналото в черните сенки лице.

— Какво да говоря? — попита Ана като че ли смутена.

— Каквото ще да е — измърмори Шрей и още повече се наведе над светналото кълбо.

Ана приближи глава до калпака. Забелязах само нейния тъмен профил върху по-светлия фон.

— Момче, чуваш ли ме?

Във вихъра на светлините нищо не се промени.

— Кажи кой си? Как се казваш?

Гласът й звучеше слабо при монотонния шум от токовете. Този въпрос, задаван десетки пъти, винаги оставаше без отговор; и сега легналият мълчеше, а светлистите искри продължаваха да летят по затворените си траектории и неуморно извършваха променливи колебания нагоре и надолу. Ана зададе на младежа още двайсетина въпроса, спомена за Ганимед, за космодромната станция, изброи общопознати земни наименования, но всичко това не предизвика ни най-малко промяна във вихъра на светлините.

При все че досега не бях асистирал много пъти при толкова основно изследване, спомних си подробностите, известни ми още от университета: тия искри, които като че ли бяха затворени в орбитите на безспирното си обикаляне, отразяваха само хранителните, вегетативните дейности на мозъка. Техният ритъм и симетрия не бяха нарушавани от нередовни, извиващи се изпразвания, които у лаика създават впечатление за хаос, въпреки че тъкмо те са образ на мислите. Като студент не се примирих много лесно с обстоятелството, че мятащите се в привидно безредие светкавици са отражение на кристалния ред на разсъждението.

Гледах кълбото над черното в мрака рамо на Шрей. В някои места то беше разпалено неравномерно, като че ли там светлинното течение се разбиваше о невидими рифове и ги заобикаляше като златисти пръски, които образуваха едва забележими вълни и въртопи.

Най-после Ана млъкна отчаяна. Започнах вече да усещам умора от неудобството на позата си (стоях силно наведен), Шрей си мърмореше нещо неясно, после покръхна и каза:

— Стига толкова.

Изглежда, че Ана не го чу. След секунда мълчание, изпълнено с шума от усилвателите, тя се обади:

— Любиш ли някого?

Изтече малка част от секундата; изведнъж вихрените светлини трепнаха. От тъмнината избухна взрив от златни пръски, светна, разблъска затворените орбити и се стрелна нагоре; изглеждаше, че ще пробие стените на стъкления затвор. После светлината се изля надолу и изгасна, повърхнината от блясък се сви и отново се виждаше само призрачното фосфоресциране на хвърчащи искри.

Шрей се изправи с внезапно движение, изключи апарата и светна потонните лампи. Ослепен, стиснах клепачи.

— Е, да — каза хирургът неясно, по обичая си — моторна афазия… чак такава? Десетина полета тежко повредени… и по-дълбоко, tractus cortico-thalamicus… обаче thalamus е цял, така изглежда това… и мазолестото тяло…

Внезапно, сякаш за пръв път забеляза Ана, отиде при нея, сложи ръце на раменете й и каза:

— Отлично, момиче! Как ти хрумна това?

Ана се усмихна безпомощно.

— Не зная. Дори мислех, че това е глупаво, тъй като нервните пътища…

— Никак не е глупаво! Не е глупаво! — прекъсна я Шрей и разтърси дребните й рамене. — Разкъсани пътища, нали? Но има мнемони и по-кратки, и по-дълготрайни, има спомени, които могат да бъдат унищожени само заедно с целия човек! Много добре направи! Не зная, но…

Без да довърши, той отиде при момъка и го освободи. Младежът отвори широко очи с грамадни зеници — толкова грамадни, че изглеждаха като две черни слънца при затъмнение, обиколени с тънка ивичка от синьо-сив ореол. Тези очи гледаха през нас равнодушни, невъзмутими.

— Abulia… челните полета… — мърмореше Шрей. — Мръсна работа… но няма нищо… пак ще оперираме…

Мястото, където редовно се срещаха хора от най-различните институти и групи, беше спортната зала. Аз лично съветвах всички да се занимават системно с лека атлетика и давах добър пример, като всеки втори ден отивах да се упражнявам. Наш треньор беше Зорин, приятел на Амета. Право да си кажа, никога не успях да науча дали той е пилот, който се занимава и с кибернетика, или обратно — кибернетик, който се занимава с пилотаж, пък и това не беше особено важно. Както самият той казваше, толкова се бил наскитал по разни космодромни станции, та напълно му се объркал ритъмът на спането и будуването; той можеше да работи или да спи във всяко време на деня или нощта. Зорин беше превъзходен атлет; точно като него си бях представял Амета, когато още не го познавах. Най-сложните гимнастически упражнения правеше винаги сякаш без особени усилия. Когато се доближеше до уреда, той спираше, като че ли се вслушваше в собственото си тяло и чакаше някакъв тайнствен знак за неговата готовност; изведнъж се издигаше над лоста и започваше да се прехвърля и върти; на моменти застиваше, като че напук на силата на притеглянето, и композираше с тялото си прекрасни моментни фигури. Във всичките му движения, в начина, по който подаваше ръка, в привидно тежката му, но безшумна походка се спотайваше сънлива, котешка грация, като че ли едновременно се радваше, че притежава толкова великолепно тяло и беше принуден вечно да преодолява леността му. Всички бяхме готови да дадем душата си за него; той съумяваше да разпалва амбицията в нас по някакъв съвсем детски начин. Помня как Рилиант идваше вечер в залата, за да упражнява едно премятане, и така се труди няколко седмици само от желание Зорин да му смигне най-после одобрително. Той беше отличен конструктор; колегите му от групата на Тембхара много пъти разказваха за удивителната интуиция, с която предвиждал много далечни последствия от планираните стереометрически решения. Мисля, че това се свързваше по някакъв начин с владеенето над пространството, което дължеше на собственото си тяло. Не се знаеше изобщо как и кога работи — идваше при Тембхара като гост, прекарваше в лабораторията един час, получаваше тема и след два-три дни се връщаше вече с готово решение в ума си; той имаше такава памет, че никога не правеше никакви записки. Възсиньото сияние на неговия селенитов, широкичък комбинезон можеше да се зърне неочаквано в някоя от най-отдалечените от сърцето на кораба тъмни прибордови галерии, някъде над халето на летището или на нулевия хоризонтал. Най-често отиваше там сам, но ако край него крачеше някакъв човек, можеше да си дадеш главата, че това е Амета. Изглеждаше, че двамата изобщо не разговарят; те владееха изкуството да мълчат по начин, който винаги не само ме омайваше, но ме и тревожеше — толкова ми е чуждо това изкуство. Или с разлюляна, лека стъпка обикаляха звездната галерия и веднъж на половин час си подхвърляха по някоя неразбираема за никого дума — име на някой кораб или някоя космодромна станция, — после отново мълчаха, сякаш на съвместно избрана тема.

По това време „Геа“ придоби скорост 90 000 километра в секунда. Тя продължаваше да виси наглед неподвижно между звездите и само светлината им започваше да променя цвета си поради ефекта на Доплер. Звездите пред носа на кораба почваха да стават възсинкави, а ония зад кърмата — червени; чувствителните апарати, които изследваха тези промени, изчисляваха скоростта на пътуването, страхотна и непонятна при земните условия; ракета, която би се движила с такава бързина, при допира си дори с най-разредените пластове на земната атмосфера, би се превърнала в летлив газ. Тук обаче всичко беше тихо и мълчаливо, звезди и черна пустош между тях; само от последните, съседните на кърмата палуби можеше да се забележи слънцето като стоманеножълта, доста силна звезда, която светеше от дълбочината на сплескан диск; това беше облак от зодиакална прах, който се върти в плоскостта на еклиптиката.

По-нататъшното нарастване на разстоянието увеличаваше редица мъртви цифри върху циферблатите на уредите; умът не можеше вече да ги обхване.

На няколко пъти получих предложение да се присъединя към разни групи, дори имах желание, нека призная това, да си създам връзки с видеопластиците, но се въздържах. Все повече се задълбочавах в медицината; вечер с чувство на приятна физическа умора от тренировките правех сложни операции върху трионови фантоми и се ровех в учебници, взети от богатите сбирки на медицинска литература в корабната библиотека.

Правеше ми удоволствие да уча и все пак винаги чувствувах някаква неясна ненаситеност. Или ми се струваше, че твърде малко общувам с хора, или пък — че заниманията ми имат твърде академичен характер и не са от полза за никого на кораба. Мисълта за лекарска практика след завръщането ми на Земята беше толкова далечна, че всъщност бе нереална.

Докато така се учех, четях, приемах болни, посещавах Тер Хаар и се разхождах с Амета, в атмосферата на кораба настъпваха трудно уловими и бавни, но безвъзвратни промени. Множество дребни случки би трябвало да обърнат вниманието ми, но аз бях като глух и сляп. После се чудех как съм могъл да не забележа нищо, сега обаче смятам, че в самозащитата си разумът ми не е искал да допусне до себе си предвестниците на това, което наближаваше, което като че ли вече чакаше в една от черните, ледени бездни, които нашата ракета пронизваше непрекъснато.

И така една вечер, когато изнурени от бягане почивахме полуголи на шезлонги, а от телата ни излизаше пара след горещия душ, един от нас, като се удряше лениво с ръбовете на китките си по бедрата, сякаш отново започваше прекъснатия си масаж, изказа съжаление, задето не можем да упражняваме гребен спорт. Зорин се усмихна и подхвърли, че се наема да организира на „Геа“ истински състезания на осморки, а на изненаданите ни въпроси отговори как си представя това нещо. Лодките ще се пуснат в малки успоредни басейни с вода, ще се обградят с видеопластичен мираж на езеро или дори на море и отборите ще започнат надбягването; скрити измервателни апарати ще определят коя от осморките гребе най-бързо — и тя ще бъде обявена за победителка. Според обичая си той дори вече рисуваше във въздуха как ще се свърже апаратурата, когато физикът Грига каза кисело:

— Това не ще бъдат състезания, а халюцинация. Изобщо прекалено много видеопластика има тук. Изкуствено небе и изкуствено слънце, и изкуствена вода; кой знае, може би всички седим в обикновена бъчва, а „Геа“, космосът, експедицията и всичките звездни пейзажи са само видеомираж!

Неколцина от нас силно се разсмяха, но това още повече раздразни физика.

— По дяволите с такава забава! — извика той и като скочи, застана над нас и заговори сърдито:

— Това е всъщност самоизмамване! Ако и по-нататък бъде така, ще стигнем дотам, че изобщо никой няма да прави нищо, дори видеопластиката ще бъде ненужна… За да преживее човек катерене на Хималаите, ще е достатъчно да глътне някакво хапче, което ще дразни съответно мозъка, и както си седи във фотьойла, всеки от вас ще бъде изпълнен с най-автентично впечатление, че се намира всред скали и снегове! Какво самооглупяване! Та това са наркотици, отвратителен ерзац! Ако човекът не може да прави нещо наистина, тогава не бива да го прави изобщо!

Той почти изкрещя последните си думи. Отначало някои от нас започнаха да се смеят. Но тези отделни кискания утихнаха веднага. Един биолог се опита да даде някои по-конкретни обяснения за наркотиците, но (разговорът веднага се прекъсна и ние се разотидохме бързо, като се оплаквахме на глас, че Зорин прекалено ни форсира пред наближаващите състезания. Това беше само претекст, който трябваше да прикрие спотаеното у всекиго от нас мълчание.

Дълго време не ме оставяше на мира въпросът за непредвиденото явление, който бях узнал случайно при противоатомната преграда. Бях се задължил да не говоря за него на никого, но трябва да призная, че в течение на ред дни очаквах с все по-голяма възбуда вечерния предупредителен сигнал и където да се намирах, на своя глава започвах колкото неумело, толкова и напрегнато наблюдение; нищо обаче не можех да забележа. Няколко пъти нарочно се застоях по-дълго при Тер Хаар, та като се връщам от него, да надзърна в нишата в зида на преградата, но тя беше празна и тъмна. Имах желание да повторя експеримента на Ирьола с пепелта, но се страхувах, че някой ще ме свари при тоя опит и ще стана за смях. Най-сетне въпросът се ликвидира сам. Ирьола, който в края на следващия месец отново почна да се храни в трапезарията, беше във великолепно настроение и изглеждаше, като че ли никак не помни нощната ни среща. Няколко пъти загатвах за това в разговора, а когато то не даде никакъв резултат, попитах го направо.

— Ах — каза той — няма нищо, всичко е в ред. Такива неща не може да не се случат при един пионерски експеримент.

Вечер отивах на звездните палуби. По тях имаше малко хора. Приписвах това на всеобщата заетост с работата. Говореше се, че астрофизиците вече се готвят да наблюдават едно извънредно рядко явление, каквото щяло да бъде пламването на една свръхнова звезда през идната година. За групата на Гообар пък се носеха слухове, че била на път да направи някакво откритие. Вярно е, че броят на хората в другите групи възлизаше на около сто и осемдесет души, а по палубите се мяркаха само отделни любители на звездите, но аз не обръщах внимание на това; все повече и повече ме омайваше звездният простор. По-рано го гледах като астроном-любител и се опитвах да назова по име и да класифицирам всичките небесни тела. Постепенно от това увлечение не остана нито следа.

Престанах да различавам съзвездията. Не ги търсех, не ги отделях от мрачния фон, както човек не се опитва да отделя с поглед очите или устата от познато лице. Неподвижен, загледан, с чело, притиснато до студената стена, бдях цели часове и впивах взор в бездните. Насоченият нагоре поглед сякаш се връщаше в себе си подобно на стрела, пусната в небето. Там се стелеха пластове от мрак, тук-таме пронизани от бледите разтлени жили на мъглявини. Нищо повече. Долу бездната бе осеяна с искри. Тия два простора на нощта образуваха две черни граници на Млечния път. След някое време очите вече преставаха да разпознават по-големите съвкупности. Погледът упорито си пробиваше път през тъмните камари, дълбаеше пластовете им — някакви грамадни гърбици от мрак, посипани с прегоряла пепел, някакви океани от чернота, които блещукат с фосфорична утайка; с най-голяма мъка се провираше през завесите от прах към сенките на звездите; изнурен, погледът сякаш се изчерпваше, размиван и поглъщан от безкрайния мрак. С истинско облекчение почиваше върху някое струпване на светлини — това беше мъглявина, светла като мълния от превърнат в газово състояние живак, застинал навеки в бясната криволица на разрива — и отново тръгваше по-нататък, където между безформени, полумрачни туловища зееха процепи, които излъчваха призрачна, гнила светлина сякаш от разлагаща се тиня. При това взиране идваха моменти, когато ми се струваше, че погледът се превръща в нещо материално, че от дъното на очите ми излизат някакви тежки лъчи или пътища и че не мога да затворя клепачи, защото ще оставя взора си някъде в бездънните лабиринти на нощта и ще го обрека на вечно съществуване всред ледени и нажежени облаци, в бездни, където съществува безкрайно старо време и пулсира с милиардолетия, а всичко това — неизмеримите, безкрайни, без дъно и свод, без видими, нито мислими граници простори, — това беше действителност, свят, възникнал от черната пустош и ослепителните пламъци на водорода.

През осмия месец на пътешествието ракетата достигна скорост 100 000 километра в секунда. Всеки четири секунди преминаваше разстояние, равно на онова, което дели Луната от Земята; пред нас бързината й трупаше пластове от светлинни вълни и ги разтягаше далече назад. Тя постигна една трета от най-голямата скорост, която съществува в космоса, а въпреки това всичките светлинни точки, които определяха местоположението ни, оставаха неподвижни. Понякога ми се струваше, че стига човек да се замисли дълбоко за страшното безразличие на вселената както спрямо нашето свръхусилие, така и на апаратурите ни, които бяхме създали с една-единствена цел и задвижили като метално продължение на насочената към една-единствена точка воля, че стига да разбере това, за да се почувствува смазан. За най-дребното преместване на съзвездията, измеримо само с микроскопи, трябваше да се чака не дни, не месеци, а цели години. Летяхме денем и нощем, по време на работа, на почивка, сън, забавление, любов; автоматите включваха двигателите, потоците от атомен огън с трептене напускаха дюзите, ракетата увеличаваше скоростта си, вече изминаваше 105, 110, 120 хиляди километра в секунда, а звездите оставаха неподвижни.