Джесика Стийл
По следите на щастието (5)

Пета глава

Не знаеше колко време е стояла така, приковала празен поглед в стената. В един миг стана, бързо отиде в спалнята си и затръшна вратата след себе си.

Господи, нима това се случи с нея! Нима тя бе тази, която Нерон повали на канапето с явното намерение да…

Все още не можеше да приеме мисълта, че един мъж я бе накарал да се самозабрави. Страните й поруменяха, когато си спомни, че едва след като Нерон се бе отдръпнал, тя отново бе придобила усещането за реалност. До този момент цялото й същество бе обладано от чувственост. Пое си дълбоко въздух. Просто не знаеше какво щеше да се случи, ако той не си бе тръгнал. Щеше да… Както не успя да завърши въпроса си, така не можа да му даде и отговор.

Имаше усещането, че никой друг, освен Нерон, не би могъл да предизвика такива чувства у нея. От само себе си се налагаше изводът, че не е обичала достатъчно Туско Бианко. Как можеше да мисли за друг толкова скоро!

След половин час, все още бе много развълнувана. Объркването й малко премина и тя престана да мисли за чувствата, които Нерон бе пробудил у нея. Какво да предприеме?

Измина още половин час, докато осъзнае, че й предстои отново да се срещне лице в лице с него, преди да си замине окончателно.

Когато накрая събра смелост и излезе от спалнята си, вече бе достигнала до няколко ясно определени заключения. На първо място, не бе нейна работа да се тревожи кой ще се грижи за него — тя напускаше! Второ, още този следобед ще открие туристическа агенция в Торболе и ще потърси подслон на ниска цена в някой хотел или пансион. Но преди това, тъй като очевидно старият й паспорт не можеше да бъде намерен лесно, щеше да проучи къде се намира най-близкото английско консулство. Всъщност, отдавна трябваше да го е потърсила.

И така, готова бе да се срещне с Нерон и да му съобщи решението си. Надникна в гостната, ала там го нямаше. После провери в кухнята — и там никой. Не очакваше да го намери в кухнята, защото от няколко дни тя приготвяше обедите.

Отправи се към кабинета му. Почука, но не чу покана да влезе и си тръгна. Неочаквано обаче вратата се отвори. Обърна се и видя Нерон — висок и красив, по-сериозен от когато и да било.

Цялото й самообладание се изпари. Сърцето й биеше до пръсване, а краката й се подкосиха. Опита да се овладее, но не можа да спре руменината, която пропълзя по лицето й. Бе приковал в нея твърд поглед, а тя стоеше срещу него като хипнотизирана. Стори й се, че долови в очите му сянка на съчувствие, дори нежност.

Веднага обаче разбра, че греши. Той рязко й обърна гръб и оставяйки вратата на кабинета отворена, студено каза през рамо:

— Предполагам, че не ни предстои да обсъждаме менюто за обяда.

Саркастичната му забележка бе точно онова, от което Джейма се нуждаеше, за да възвърне смелостта си. Последва го в кабинета.

— Този разговор няма да ни отнеме много време — каза тя хладно. — Тук съм, за да ви кажа, че напускам.

— Няма нужда да го правите! — рязко реагира Нерон и гневно я погледна. Успя обаче светкавично да възстанови гордата си аристократична маска и спокойно продължи: — Не се безпокойте. Втори път няма да забравя, че съм ваш домакин. Повече няма да се осмеля дори да ви докосна.

— Решила съм да напусна — Джейма се опита да се покаже максимално категорична, но той отново я прекъсна:

— Решила сте да напуснете? Страхувам се, синьорина — твърдо каза той, — че няма да ви подкрепя.

— Няма да ме подкрепите?! — изненадана бе от хладнокръвието му. — Вече се чувствам отлично, а и наистина не виждам нищо лошо в това, сам да се погрижите за себе си през останалата част от почивката ви. Така че…

— Няма да постигнете нищо с това, синьорина! — процеди Нерон. Не му се нравеше нейното нахалство, както впрочем и неговото на нея. — Вие сте моя гостенка и ще останете тук, докато уредят документите ви.

— Не, аз съм ваша икономка, при това временно!

— Допускате, че ще ви разреша да отидете при този… този Бианко? — Нерон я погледна остро и тя забеляза как стиска челюсти в едва сдържан гняв.

— Но аз не отивам при него! — възкликна Джейма и усети да я залива нова вълна на ярост. Как би могъл да си помисли, че ще тръгне след мъж, който веднъж вече ясно бе показал, че не я цени! — За ваше сведение, синьор, когато вие се появихте, точно бях приключила разговора си с него. Казах му, че съм дошла в Италия да го уведомя лично, че съм променила решението си да се омъжа за него.

— И за това ли държахте ръката му? — изръмжа Нерон.

— О-о, тръгвам си! — рече тя с пълна досада и се запъти към вратата.

Вече излизаше от кабинета, когато чу приглушения му глас. Но не драматичната промяна в гласа му я накара да спре, а ясно произнесените думи:

— Сигурен съм, синьорина, че за майка ви ще бъде много интересно да научи истинската версия за това, което ви се случи в Италия.

Джейма се обърна, занемяла от изненада. С широко отворени очи и пресъхнало от напрежение гърло, едва промълви:

— Вие не говорите сериозно, нали?

— Напротив, напълно сериозно говоря.

— О-о, та вие дори не знаете телефонния й номер.

— Когато й се обаждахте, аз набрах цифрите вместо вас — и за да покаже, че има добра памет за числа, той просто изрецитира номера на домашния й телефон.

„Гаден тип! Подлец! Ако го направи така, наистина ще стане страшно“ — помисли Джейма с омраза. Не можеше да си представи как майка й научава вестта за катастрофата…

Все пак Джейма нямаше никакво намерение да се предава.

— Но това си е чисто изнудване!

— Наричайте го, както щете. Но не забравяйте, че ние вече си дължим по нещо един на друг.

— Дължим си по нещо! Какво?

— Моята кола ви блъсна. Какво друго трябваше да направя, ако не да поема отговорността за възстановяването ви? Когато по-късно видях да си държите ръцете с Туско, сметнах, че сте загубила своята гордост и заложих моята. Забравихте ли? Аз обявих, че съм ваш годеник, а вие — моя избраница. Сега разбирам, че погрешно съм изтълкувал взаимоотношенията ви.

Джейма все още се опитваше да се ориентира в казаното, когато той погледна часовника си и рече:

— Време е за обяд — изправи се и с жест я подкани да излезе заедно с него.

— Един момент моля! — спря го тя.

— Нещо не е наред ли, синьорина?

Много неща не бяха наред според нея, но реши да му обърне внимание само на едно:

— За мен е ясно, че паспортът ми няма да се намери скоро, ако изобщо се намери. Искам да се свържа с английското консулство и да попитам как да се снабдя с нов.

Нерон й отправи подигравателен поглед и заяви:

— Това вече е направено. Свързах се с вашето посолство в Рим.

— Свързали сте се! — възкликна тя изненадана. — Кога?

— Преди половин час.

— Е? Какво ви казаха?

— Ще е нужно време.

— Време? Колко време?

— На първо място, необходими са ваши снимки. Още днес следобед ще отидем до най-близкото фотоателие. А сега, може ли да обядваме?

Обядваха заедно. Почти не разговаряха. Тя нямаше какво да му каже, а очевидно и той на нея. Просто чудесно! Той проявяваше учудваща експедитивност. Изглежда, желаеше да й направят снимките възможно най-бързо. Бе човек, който съвестно изпълнява ангажиментите си. Но тя нямаше да позволи на никой да се грижи за нея. На никой!

Въпреки всичките си усилия, не можа да преодолее потиснатостта си. Нерон не криеше желанието си тя да си замине, час по-скоро. Това нараняваше гордостта й и тя потърси повод да си отмъсти.

Хвърли му един поглед и забелязала, че я гледа, подхвърли злорадо:

— Нямаме никакви сладкиши. Заради нашата, както я нарекохте „друга среща“, плодовете, които купих, останаха в кафенето.

— Можем да купим други — сви рамене той.

Можеш да купиш и сам, каза си наум Джейма. Извади от портмонето си неговите пари, които бе държала отделно от своите. Остави ги на масата и каза:

— Рестото!

Той я погледна и сви устни. Очевидно, бе успяла да го подразни.

— Извинете ме — каза тя прекалено учтиво. Стана от масата и излезе от кухнята.

В четири следобед Нерон я потърси.

Бе прекрасен слънчев ден и Джейма бе успяла да смири войнственото си настроение. Дълго си бе повтаряла негласно: „Опитай се да преглътнеш това, което не можеш да промениш, опитай се…“ Предстоеше да получи новия си паспорт. От това следваше приятното заключение, че няма да й се налага да търпи дълго натрапничеството на този мъж, който изглежда си бе въобразил, че носи някаква отговорност за нея.

Очакванията й обаче, че скоро ще има снимките, необходими за посолството, се оказаха неоправдани. Едва-що станала от фотографския стол и Нерон я хвана под лакътя. Стигнали бяха на изхода на фотоателието, когато тя попита:

— Кога ще бъдат готови снимките ми?

— Най-рано след няколко дни — хладно я осведоми той.

— Няколко дни?! Но…

— Повярвайте ми и аз желаех да стане час по-скоро — процеди той навъсено и й преведе разговора от италиански, които междувременно бяха провели с фотографа. В края на туристическия сезон имало прекалено много работа за довършване. Невъзможно било снимките й да се промият по-бързо.

На върха на езика й бе да каже, че в това градче вероятно има и други фотографи. Но намръщената му физиономия я възпря. Без повече приказки, се качиха във ферарито и потеглиха към вилата. Джейма седеше на задната седалка, приковала поглед в страничното стъкло. Толкова й бе омръзнало всичко!

Когато най-после пристигнаха, тя го погледна и разбра, че и двамата бяха в еднакво лошо настроение. Причината бе в нейната потиснатост. Нерон като че ли предпочиташе тя да спори с него, отколкото да гледа печално с празен поглед.

— Потънали сте в мрачни мисли по вашата загубена любов ли, синьорина?

Джейма му хвърли яден поглед, но продължи да мълчи.

— А може би — продължи да я дразни той, — не сте, го загубила завинаги — после саркастично попита: — Не сте си уговорила нова среща с него, нали?

— Не, не съм! — рязко отвърна тя. Повече не можеше да мълчи. — Казах ви, всичко свърши! Изясних му, че…

Пропитият с ярост глас на Нерон удави думите й:

— А казахте ли му къде живеете сега?

— Малко вероятно е да тръгне да ме търси!

— Питам ви, дадохте ли му този адрес?!

— Не, не съм! — извика Джейма, загубила контрол над себе си. Завъртя се и затича обратно по алеята.

— Къде, по дяволите, отивате?

— Някъде, където да потърся мир и покой — изкрещя тя, без да се обръща.

Вървя, докато се озова на „нейното място“ — в общинската маслинова гора.

Седна на пейката, но за съжаление, този път бе толкова разстроена, че омайващата сила на природата не й повлия. Обладана от гняв, тя мислено подемаше нови и нови атаки срещу Нерон Мондадори и проклетото му чувство за отговорност, което го бе довело дотам, че бе готов на всичко, само и само да й попречи да замине. Беше безмилостен в подозренията си. Като че ли би дала адреса му на Туско! Разбира се, най-естественото нещо за този аристократ бе желанието да запази адреса си в тайна.

Джейма все още се възмущаваше от Нерон и непоносимите му господарски нрави, когато неочаквано усети дъх на дива мента. Изведнъж почувства мир и спокойствие около себе си, а гневът и болката й утихнаха.

Не знаеше колко време бе седяла така. Внезапно долови шум, обърна се и видя сред стволовете на дърветата Нерон. Очевидно я търсеше. Не я забеляза и тръгна към другия край на маслиновата горичка. Проклетото му чувство за отговорност го бе накарало да я проследи. Чарът обаче на „нейното място“ я бе изпълнил с добри чувства и Джейма вече нямаше намерение да спори. И макар съвсем доскоро да бе готова да го разкъса, сега се изкуши да му се обади.

В този момент, сякаш привлечен от магнит, той се обърна и я съгледа. Насочи се към нея и кой знае защо, сърцето й потръпна. За своите двадесет и две години, беше преживяла твърде много, но никога не бе губила контрол над чувствата си. А откакто се намираше в Италия, не минаваше и ден, без да се случи нещо, което да я изкара от равновесие. Може би тъкмо горчивият й опит от последните седмици бе причина за този трепет.

Нерон спря до нея, погледна я право в сините очи и тя отново изпита чувство на безметежна сигурност.

— Ела, Джейма, скоро ще се стъмни — тихо каза той и протегна ръка.

Без да се замисля, тя прие кавалерския жест, подаде му ръка и се изправи. Едва когато стигнаха до изхода, осъзна, че вървят хванати ръка за ръка. Нерон не я спря, когато леко издърпа своята. Стори й се, че и той не бе обърнал внимание на това, че държат ръцете си.

Тръгнаха нагоре по хълма.

Макар че мълчаха, атмосферата бе различна.

Когато влязоха във вилата, от враждебните им чувства нямаше и помен.

— Ще отида да си взема душ и незабавно се заемам с приготвянето на вечерята.

— Ще дойда в кухнята и ще ви помогна — приятелски се отзова той.

Не можеше да си обясни как може един път да го харесва, после да го мрази и отново да го харесва — и това в продължение на един и същ ден.

Както бе обещал, той дойде да й помогне и Джейма бе сигурна, че в този миг наистина го харесва.

Изглежда и на него му бе приятно. Подаде й купата с картофи, нарязани по безобразен начин и двамата се разсмяха.

Тя сложи тигана на печката.

Нерон не я изпускаше от поглед. Сърцето й лудо биеше. Предположи, че той се изкушава да я прегърне. Може би не за да правят любов, а просто, за да бъде по-близо до нея. Но грешеше.

— Сега ще видите как ще подредя приборите — амбициозно рече Нерон и наистина се захвана с подреждането. Действията му бяха доста несръчни и това отново я развесели.

Изядоха супата си, после започнаха с основното ястие, но тя все още се чувстваше някак странно. Стараеше се да не мисли нито за начина, по който Нерон я вбесяваше, нито за сигурността, която чувстваше, когато той я прегръщаше.

Неочаквано телефонът иззвъня.

— Да вдигна ли? — попита шеговито Нерон.

— Имам чувството, че ако не се обадите, няма да спре да звъни — усмихна се Джейма.

Той отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Pronto^[1] — рече на италиански.

Това бе единствената дума, която Джейма разбра. Разговорът продължи твърде дълго. Тя просто слушаше непознатата реч, когато внезапно — можеше да се закълне — Нерон спомена нейното име. Всъщност, може би на италиански думата „Джейма“ означаваше нещо друго.

Разговорът приключи внезапно. Нерон седна на масата и спря поглед върху нея. Джейма знаеше, че причината е телефонният разговор. Вече бе сигурна, че са говорили по телефона за нея.

— От полицията ли се обадиха?

— От полицията ли?!

— Извинете — бързо промърмори тя, малко засрамена, — стори ми се, че дочух да произнасяте моето име и си помислих дали не е нещо свързано с паспорта ми.

— Наистина споменах вашето име, но разговарях не с полицията, а първо с баща си, после с майка си.

— Разговаряхте с родителите си за мен?! — удиви се Джейма и бързо го погледна.

— Да. Но ако трябва да бъда точен, те ме попитаха за вас.

— Но вашите родители не знаят нищо за мен!

— Знаят. Баща ми каза, че са му позвънили от пресата, за да попитат вярна ли е информацията, че съм сгоден. Искали да публикуват новината във вестниците и тъй като не знаели моя адрес, обадили се в дома на родителите ми.

— О, не! — едва успя да проговори Джейма. — Туско! Туско Бианко казваше, че има познати журналисти и че сам иска да работи в някой вестник.

— И аз не се съмнявам откъде е изскочила новината — прекъсна я Нерон.

— Само моля ви, не обвинявайте мен! Вие казахте на Туско, че съм ви годеница, не аз — и внезапно разгневена, добави: — Надявам се, успяхте да успокоите родителите си да не се тревожат, че така ненадейно сте се сдобили с годеница.

— Аз — каза ледено Нерон — нямам навика да лъжа родителите си.

— Но ние… Вие и аз… — Джейма едва намираше думите. — Ние не сме сгодени!

— За да ви защитя, казах на вашия бивш годеник, че сме.

— За да ме защитите?! — повиши тон Джейма, ала той не обърна внимание на думите й.

— Когато баща ми ме попита, познавам ли англичанка на име Джейма Уорън, аз не можех да не потвърдя. Когато после ме попита мога ли да отрека, че съм представил госпожица Джейма Уорън като своя годеница, аз отговорих, че не мога.

— Но… — прекъсна го Джейма. — Вие обяснихте ли, че…

— Преди да мога да обясня каквото и да било — прекъсна я той, — майка ми, която от десет години ме умолява да си намеря съпруга, за да зарадва сърцето си с внуци и която явно е била до баща ми и е следяла разговора, взе телефона от него и каза, че всичко ми прощава. Тя вече ни вижда оженени и се надява след не повече от година да прегърне първото си внуче.

— О, колко съжалявам! — промълви Джейма.

— Сам не бих могъл да намеря по-точна формулировка.