Джесика Стийл
По следите на щастието (3)

Трета глава

Джейма се вкамени. Очите на Нерон я пронизваха с яростен пламък. Внезапно бе станала „синьорина“, а от дружелюбното му отношение не бе останало и помен. Всъщност, нямаше нужда от доказателства, достатъчно бе свирепото му изражение, за да разбере, че беше сторила нещо, което го бе вбесило.

— Н-не разбирам — смути се тя, но се помъчи да запази самообладание.

— Значи имате приятел тук, в Италия, и то в Торболе?

Нерон очакваше отговор.

— Ами… Нещо такова — опита се да отговори искрено. Не бе съвсем наясно, дали след предателството му, Туско все още можеше да се нарече неин приятел.

— И той ви е любовник?! — разгневено пристъпи към леглото домакинът.

— Не, съвсем не! — рязко отвърна Джейма и малко се поуспокои.

Видя, че Нерон се спря, колебаейки се. А това все пак бе нещо, защото и на такова разстояние — около метър, той изглеждаше достатъчно непредсказуем.

— Туско и аз се познаваме от Англия. Той бе наш квартирант за известно време — бързо започна да обяснява тя. Но това явно не удовлетвори Нерон Мондадори.

— Вие умишлено не ме поправихте, когато предположих, че сте тук на почивка! — кресна в лицето й той. — Напълно обяснимо е защо не сте имали резервация в хотел. Вие сте последвали този мъж в Италия, за да живеете с него. Вие…

Изглежда нищо не можеше да възпре гнева му. Джейма също кипна.

— Това не е вярно! — избухна тя, изгубила търпение, както никога досега. — Преди да напусне Англия, Туско Бианко ме помоли да се омъжа за него — не се изплаши тя, макар да забеляза, че ръцете на Нерон се свиват в юмруци. — Когато…

— Този мъж ви е помолил да се омъжите за него — прекъсна я Нерон — и вие сте се съгласила…

— Затова му пишех писма, след като си замина от Англия — на свой ред го прекъсна тя. — И когато изтекоха два месеца, а той не бе отговорил на нито едно от писмата ми, бях достатъчно наивна, за да тръгна да го търся. И достатъчно глупава, за да не се досетя, че предложението му за брак е било блъф. Мислех си, че е много зает, защото обеща да работи денонощно, за да можем догодина да се оженим.

— Но вие казахте, че предложението му за брак се е оказало блъф — сухо отбеляза Нерон.

От мрачното му лице Джейма разбра, че не би допуснал да се очерни името на някой негов сънародник.

— Да, точно така — ледено отвърна тя.

— Но все пак ви е помолил да се омъжите за него — продължи да настоява Нерон.

— Прозрях истината едва когато пристигнах в Италия.

— И каква точно е тя?

Не виждаше от къде на къде е длъжна да му казва. Но Нерон я гледаше в упор и тя усети как мълчанието му я принуждава да отговори нищо.

— Вие, синьор, познавате живота — грубо отвърна тя. — Точната фраза ли искате да чуете?

О, Господи! Видя как лицето му се смрази още повече и откри, че той бе мъж, който умее да причинява болка.

— Искате да кажете, че единственият начин да ви отведе в леглото е бил като ви направи предложение за брак?

— Точно така — рече тя хладно и съзря как в студените му очи пламнаха сатанински огньове.

— Значи вие двамата сте били любовници!

— Не! Не сме били това, което вие си мислите — бурно продължи да се защитава Джейма. — Той искаше да му докажа любовта си, но аз не можех да си го позволя. Не и в присъствието на майка ми и двете ми невинни сестри в къщата.

О, небеса! От къде на къде й налагаше да обсъждат тази неудобна тема!

Джейма бързо разбра, че Нерон Мондадори не се свени да пита за всичко, което иска да знае, без значение колко лично е то.

— Обаче сте имала други любовници. Истина ли е?

И макар че по-скоро би го пратила по дяволите, отколкото да му отговори, тя се чу да казва:

— За каква ме вземате?!

Изпаднала в ярост, извърна глава да не го гледа. Гласът на Нерон прозвуча по-меко:

— Значи за пръв път сте вън от дома си?

Изглежда лесно бе повярвал, че тя не би могла да се отдаде на никой мъж у дома си.

— Все още съм непорочна, ако от това се интересувате — осведоми го тя. Искаше й се Нерон най-после да я остави на мира. Но той продължаваше да упорства.

— Обичате ли този мъж?

— Струва ми се, че твърде малко смисъл има в това дали аз го обичам — отговори тя унило.

— Съгласен съм. И все пак, вие току-що казахте на майка си, че планирате да се ожените догодина.

— Не бих могла да кажа на майка си за ужасните неща, които ми се случиха, откакто се разделих с нея в понеделник — изрече на един дъх Джейма. — Тя и без това е достатъчно разтревожена. Няма нужда да й казвам, че един-единствен път зърнах Туско вчера, при езерото. Видях как щастливо прегръщаше друга жена.

— А той видя ли ви?

— Не той вероятно мисли, че съм в Англия. А аз разбрах, че една продължителна раздяла не усилва пламъка на любовта и хукнах като обезумяла по пътя. Така попаднах под вашето ферари — приключи тя и ядно го изгледа.

И Нерон я гледаше не по-малко гневно. Ала последната й забележка го отрезви. Той стисна решително устни. Очевидно се опитваше да спре други злостни нападки, които напираха у него.

Ще ви пожелая buona notte^[1], синьорина — произнесе хладно Нерон, високомерно кимна и бързо напусна стаята.

 

 

Джейма все още седеше вкаменена, когато Роза, по заповед на господаря си, се появи с чаша топло мляко.

— Grazie, Роза — успя да произнесе Джейма и двете си пожелаха лека нощ.

Но жестът на Нерон да й поръча топла напитка, успя единствено да я обърка още повече. Ясно бе, че той има странен и труден характер. Не можеше да си обясни как е възможно човек да променя настроенията си така рязко — от олицетворение на добрината и вниманието само за миг да се превърне в чудовище. Хрумна й, че може би това е проява на италианския му темперамент. Но през всичките три месеца, през които Туско бе живял у тях, тя никога не бе станала свидетел на подобни сцени. Всъщност, не бе го виждала разгневен. За миг забрави за Туско и се помъчи да разбере каква бе причината за този гняв у домакина й.

Чувстваше се безкрайно изтощена и физически, и душевно. Полегна и внимателно се отпусна в леглото. Разбрала бе, че трябва да бъде нащрек с човек като Нерон.

Не бе загубила спора, защото бе открила у себе си неподозирани сили. Но какво й стана? Нали бе решила дори под заплаха с никого да не споделя униженията, които бе преживяла в Италия? Пред никого да не признава, че мъжът, когото търсеше, няма никакво намерение да се ожени за нея. А вече бе разказала на Нерон почти всичко. Да, наистина не бе на себе си.

Спа лошо през нощта. Болеше я цялото тяло, а и беше потисната.

Изгревът я завари, направила едно откритие и взела решение. Не бе забравила, колко искрено преди Нерон настояваше тя да се възстанови от злополуката в собствения му дом. Без съмнение, той бе разбрал, че мъжът, за когото бе възнамерявала да се омъжи, е наблизо. И в същото време нахално се бе настанила в неговия дом. Това беше достатъчно да я накара да вземе решение незабавно да замине. Със или без болки, все пак можеше да се движи.

И наистина, когато стана от леглото и тръгна към банята, откри, че ходи сравнително лесно. Но понеже Нерон не я виждаше, бавно се придвижи натам.

Съблече се и се огледа. Колко красива и нежна бе кожата й само преди два дни! Гледаше се в огледалото и не можеше да се начуди, как е възможно, без каквото и да е счупване да има толкова много синини и охлузвания.

След горещия душ малко се поотпусна и започна да мисли какво да облече. Избра си светли панталони и раирана фланелка.

Бе още рано сутринта, но след душа и обличането се почувства много изтощена и реши да отложи опаковането на багажа за по-късно.

Като начало, най-добре бе да види с какви средства разполага. Оказаха се достатъчно. Трябваха й само за такси до летището във Верона.

Веднъж да стигне дотам и да забрави ужасните спомени…

След като преброи парите, с които разполагаше, потърси паспорта си, но той липсваше!

Трескаво изсипа съдържанието на чантата си на леглото. Наистина го нямаше! Внимателно, едно по едно, прибра всичко обратно, но не го откри. Опита се да си спомни, кога за последен път го бе изваждала. Разбира се, че в понеделник, на летището във Верона. Но не можеше да се сети виждала ли го е след това. И тъкмо се чудеше какво да прави, когато след леко почукване, влезе Роза с чаша чай и усмихнато поздрави на италиански.

Джейма благодари за чая и даже намери сили да се усмихне. Опита се да обясни проблема. След всичките й приказки, пълничката жена я погледна с недоумение и Джейма разбра, че не знае нищо за паспорта й. Или може би не я бе разбрала?

Въпреки липсата на паспорта, възпитанието налагаше да се срещне с домакина си още веднъж, преди да замине. Длъжна бе да му благодари за всичко, което бе направил за нея. Трябваше да преглътне гордостта си и да го помоли да й помогне за паспорта.

Свикнала бе да решава най-напред неприятните проблеми и решително се изправи. Спря за секунда, изпъна рамене и надявайки се да не личи колко я боли, отвори вратата.

Озова се в широк, боядисан в бяло прохладен коридор. Откри, че вилата няма втори етаж и успокоено въздъхна — поне не се налагаше да се качва и слиза по стълби. Всяко движение бе мъчително за нея, но реши, че другите не бива да го узнават.

Премина край една отворена врата и надникна вътре. Стаята се оказа хол. Този, когото търсеше, не беше вътре, но тя се огледа и си каза, че вилата трябва да е доста голяма. Надникна в още няколко стаи и накрая намери Нерон в една малка трапезария, където закусваше. Още щом я зърна, той стана.

— Джейма!

Нямаше и помен от снощния му гняв. Ала и не й се усмихна приветливо както в началото. Предложи й стол.

— Седнете, моля — изрече с обичайния си властен тон, — и ми кажете защо сте станала от леглото.

— Днес си тръгвам.

— И дума да не става! Няма да разреша.

— Но вие нямате никакво право да ме спирате — рече Джейма, готова да се защитава.

За какъв се мислеше! Бързо обаче заглуши напиращите у нея гневни думи. Не биваше да подхожда така, ако иска да получи помощта му. Не можеше да си обясни какво в този мъж така лесно я провокираше да се горещи. Макар че снощи нейните спонтанни изблици можеха да се окачествят по-скоро като леки изригвания, а не като открити стълкновения.

Тя преглътна яда си и каза с по-спокоен тон:

— Държа да ви съобщя, че възнамерявам да си тръгна от Италия днес. Само дето не мога да си намеря паспорта.

Предположи, че ще последва реплика от негова страна. Но той стана и отиде да седне на срещуположния край на масата.

— Разбирам — беше единствената дума, която се отрони от устата му. С мило изражение, той кимна към каната с кафе и попита: — Няма да ми откажете едно кафе, нали? Роза може бързо да донесе чаша и за вас.

— Не, благодаря! — имаше по-важни неща от кафето в този момент. — Мислех си, разбира се, след като привършите със закуската, дали бихте могли да ме свържете с полицията. Както знаете не говоря италиански и…

— Разбира се! — прекъсна я той с такова желание и готовност, че на Джейма не й остана нищо друго, освен да го изгледа смаяно. Само преди минута, с господарски маниер бе заявил, че не би могло да става и дума за отпътуването й от Италия днес.

— Бихте ли ми казали кога за последен път показвахте паспорта си?

— На летището във Верона. Но след това вече не си спомням да съм го виждала.

— Тогава трябва да телефонираме на полицията във Верона и то незабавно. Елате, ще отидем в кабинета ми — каза Нерон и стана.

Да се намери паспорта й, изглеждаше много по-важно за него, отколкото да приключи закуската си.

Нерон незабавно реши да предприеме действия и Джейма усети вълна на облекчение.

Ентусиазирано стана от стола, но почувства силна болка, при това не можа да я прикрие. Видя очите му да се присвиват и като че ли го чу да произнася нещо на италиански.

— Да влезете в болницата, синьорина, би била по-добра идея, отколкото пътуването до Верона.

— Чувствам се добре, когато стоя права — отвърна Джейма.

Все пак той не се отправи към кабинета с обичайната си бърза походка, а тръгна бавно с нея. Дали отново го е разгневила — всъщност, нямаше значение.

Кабинетът му бе в дъното на коридора.

— Седнете тук, Джейма — посочи й един стол Нерон.

Въпреки всичко, сигурно не обичаше да влиза в разпри с когото и да било. Пак се обръщаше към нея фамилиарно и това малко повдигна настроението й.

Той отиде до писалището и след като се осведоми за паспортните й данни, започна да набира номера.

Джейма обнадеждено се заслуша в гласа му. От устата му се изля такъв бърз поток, от италианска реч, че единствените думи, които успя да разбере, бяха английските. А на английски той произнесе единствено името й. Привърши разговора и затвори телефона. Веднага след това набра друг номер. Тя изчака да приключи и този разговор и попита:

— Какво казаха?

— Досега никой не се е обадил да предаде паспорта ви. Свързах се с полицията и във Верона, и в Торболе, но никой нищо не можа да ми каже.

— По дяволите! — възкликна Джейма, след като така дълго се бе въздържала. — Как мога да бъда толкова небрежна!

— Напълно възможно е някой джебчия да го е измъкнал, без да усетите. Напоследък по цял свят се прави доста добра търговия с крадени паспорти за обслужване на престъпници.

— Значи ли това, че аз никога няма да си получа паспорта?

— Не, разбира се, че не — каза той окуражително. — От полицията във Верона ми казаха, че всички недействителни паспорти се предават при тях. Сигурен съм, че вашият до няколко дни ще бъде върнат.

— Няколко дни… — повтори Джейма. — Но аз не мога да чакам дотогава?

— Според мен нямате спешна нужда да заминавате. Или не съм прав? При това още не сте се възстановила от катастрофата. Смятам, че можете да изчакате и да останете в дома ми още малко. Така ще имам възможност да поправя грешката си.

— Благодаря ви — каза Джейма с по-приятелски тон, — но мама ме чака у дома, и съм убедена, че най-добре е да си тръгна.

Няколко дълги секунди Нерон я гледа с кисело изражение. Но взела веднъж решение, Джейма събра всичките си сили, за да не потръпва от болка, докато се изправи и тръгна към вратата на кабинета. Забеляза замислените му тъмни очи.

— С риск да ви засегна, синьорина, не смятате ли, че притежавате повече гордост, отколкото разум? Трябва да се погрижите за себе си — произнесе той с твърде хладен тон.

Очевидно бе наясно, че снощния спор бе една от причините за решението й да си тръгне. Джейма разбираше, че това бе максималното извинение, което можеше да си позволи този горд човек. Но не тя, а той бе започнал спора. А Нерон правилно бе схванал, че и тя като него притежава гордост в излишък.

— Grazie, синьор — отвърна Джейма и се отправи към спалнята си.

Озовала се най-после сама, тя се отпусна в удобното златистожълто кресло и се опита да превъзмогне мисълта за здравословното си състояние, което никак не бе блестящо. Как да постъпи? Първо трябваше да опакова дрехите си. А след като в близките няколко дни нямаше да може да напусне Италия, налагаше се по някакъв начин да намери туристическо бюро и да поиска да й посочат възможно най-евтиното място за пребиваване.

Джейма внимателно стана от креслото и сложи празния куфар на леглото.

Тъкмо да започне да прибира багажа си и чу изфучаването на ферарито.

Очевидно Нерон имаше по-важни или по-приятни неща, с които да се занимава, от това да я чака да му благодари и да се сбогува. Потеглил бе нанякъде. Защо се почувства така засегната? Опита се да потисне странното си безпокойство, че няма да го срещне повече. Отсъствието му я тревожеше единствено защото не й изглеждаше много редно да напусне дома му, без да му благодари за щедрото гостоприемство.

Започна да събира нещата си. Беше досадна и уморителна работа. Роза бе разопаковала всичко много по-бързо. Призна, че не би възразила, ако икономката се появеше и й предложеше да й помогне.

Но Роза не се появи и Джейма преодоля мига на слабост. С последни сили свлече куфара си върху бледозлатистия килим. Имаше чувството, че е изминала цяла вечност.

Поседна малко, за да премине умората й.

Ферарито никакво не се чуваше и тя реши, че най-добре ще е да излезе, да открие Роза и да й благодари за грижите.

Имаше и друг проблем — не знаеше точно къде се намира вилата, освен че е близо до Торболе. Трябваше да помоли Роза да се обади за такси, колкото и скъпо да й струваше това. Но само при мисълта, че ще мъкне до туристическата агенция куфара си, я караше да приема всеки разход за транспорт като оправдан.

За своя изненада обаче, Джейма никъде не можа да открие икономката.

— Роза, Роза! — кънтеше гласът й по широкия коридор.

Надникна в трапезарията, после в просторното преддверие и в кухнята, но без резултат.

Реши, че Роза вероятно е отишла да пазарува.

Върна се в стаята си и внимателно огледа навсякъде. Увери се, че нищо не е забравила и седна да почака. Честолюбието я жегна. Вече бе казала на Нерон, че ще заминава, а както се развиваха нещата, вероятно щеше да я завари тук, когато се върне. Нямаше и най-малка представа как да стигне до най-близката туристическа агенция. Но имаше предчувствието, че Нерон много скоро ще се появи. Затова взе куфара си и бавно тръгна към антрето.

Едва бе стигнала до външната врата, когато чу шум на приближаваща се кола. Когато колата спря, тя позна ферарито и разбра, че е закъсняла. Остави куфара на пода и се опита да се успокои. Въпреки всичко, така може би стана по-добре. Елементарната учтивост налагаше да му благодари лично. С бързи крачки Нерон влезе във вилата. Когато видя Джейма, рязко спря. Погледна куфара и вдигна очи към лицето й.

Очакваше я поредната изненада. Нерон се усмихна мило и възкликна:

— А, Джейма! Закусихте ли вече?

— Да закуся? — повтори тя като планинско ехо.

Тогава Нерон я хвана под ръка и тя усети как нежно, но уверено я води към кухнята.

По-късно Джейма си помисли, че бе тръгнала с него, защото я свари неподготвена, макар че какво друго бе очаквала да я попита? Както и да бе, скоро и двамата се настаниха на масата. Нерон сложи кафе и извади хляб, масло и сирене.

— Виждате ли колко съм безпомощен в кухнята? — подхвърли той, без да очаква някакъв отговор. Може би се извиняваше, че филията хляб бе твърде дебела.

— Сигурна съм, че сте добър в професията си — промърмори Джейма. — Нямаше нужда толкова да се грижите за мен.

— О, как да нямаше? — строго рече той и седна на масата. — Тази сутрин Роза замина при дъщеря си. И трябва да ви кажа, че се безпокоеше, задето не ви е приготвила закуска, но…

— Не е било нужно да се безпокои! — искрено възкликна Джейма.

Вероятно днес беше почивният ден на Роза и Нерон я бе откарал до дома на дъщеря й.

— Роза бе изключително добра към мен. Бихте ли й благодарили, от мое име, когато си замина?

— Разбира се — отвърна той. — Но не знам кога точно ще се върне.

Думите му я озадачиха. До този момент бе си мислила, че до вечерта Роза ще се върне.

Разговаряха приятелски и по всичко личеше, че Нерон не се сърди, че още не си е заминала.

— Аз мислех, че днес е почивният ден на Роза.

Той поклати глава.

— Не това е причината за отсъствието й. Тази сутрин Роза бе известена, че дъщеря й, която тя обожава, се е разболяла. Нищо друго не би я успокоило, освен незабавно да замине при нея. Нямам никаква представа кога ще се върне. За ден-два бих могъл да се справя с домакинстването и сам, но може да се наложи да я чакам и по-дълго.

— О, толкова съжалявам! Имам предвид дъщерята на Роза — бързо рече Джейма.

— И никак не съжалявате мен за бедственото положение, в което съм изпаднал?

— Но, разбира се, че ви съчувствам!

Изглеждаше твърде разстроен.

— Казах на Роза, че може да отсъства толкова време, колкото тя самата прецени.

— Естествено — усмихна се Джейма. Понрави й се това, че макар и изненадан, той се е съобразил с желанието на Роза и й е дал безсрочен отпуск.

— Но какво да правя аз?

— Вие ли? — попита тя, учудена от въпроса му.

— Очаквал съм тези дни цяла година. Понякога съм издържал на денонощно напрежение. То е неизбежен спътник на хората в света на бизнеса. А каква ще бъде тази почивка, ако се наложи сам да се грижа за себе си? Видяхте колко съм безпомощен в кухнята…

Само сериозното изражение на Нерон, я възпря да не избухне в смях.

— Не можете ли да наемете временно друга икономка?

— Не искам останалата част от почивката ми да премине в подаване на обяви и разговори с възможни кандидати — рече той и се замисли. — Разбира се, намерих изход!

— И какъв е той?

— Вие да се грижите за мен.

— Аз?!

— Няма да го искам — бързо добави Нерон, — преди да сте възстановили напълно.

— Но аз не мога да заместя Роза!

— Защо не? Нима самата вие не ми казахте, че сте помагали на майка си в домакинството?

— Да, помагала съм й, но…

— А за обслужването на колко души помагахте? — попита той и без да й даде време за отговор, продължи: — Само за мен трябва да се грижите. Ще се справите!

— Да, но въпросът не се състои в това — опита се да протестира тя.

— Въпросът — рече Нерон Мондадори не много учтиво — е в това, че вие не желаете да го сторите.

— Не, не е вярно!

— Вярно е. От малкото, което ми разказахте, за мен е ясно, че вие сте тук, без кой знае колко много пари. А знаете, че не можете да напуснете Италия, без паспорт. Знаете също, че ако си тръгнете, ще трябва да изхарчите всичките си оскъдни средства, за да се настаните другаде. А, ако приемете да работите при мен, престоят няма да ви коства нищо. За работата, разбира се, ще ви заплащам.

— Не искам парите ви!

— Вие сте много упорита и своенравна — каза студено Нерон. — Хайде, Джейма, не разбирате ли, че за вас ще е по-добре да живеете и работите тук през следващите две-три седмици, отколкото да…

— Две-три седмици?!

— След две-три седмици Роза ще се върне, а дотогава паспортът ви ще бъде предаден в полицията.

Престой от две-три седмици в очакване да се появи паспортът й, бе чудовищно дълъг срок. По никакъв начин нямаше да й стигнат парите, за да остане в Италия толкова дълго. Единственият изход бе да приеме предложението на Нерон. Но тя незабавно пропъди тази мисъл.

— Не искам да работя като икономка! Моят шеф очаква да се явя на работа най-късно в понеделник.

— Без паспорт не можете да заминете — безмилостно повтори Нерон.

Джейма му хвърли враждебен поглед. С всяка измината минута й ставаше все по-ясно, че той бе човек, който не търпи съпротива.

— Но и майка ми ме очаква!

— Да, така е. Но ще са ви нужни две минути, за да й се обадите, че плановете ви се променят.

— Не е толкова просто. Мама знае, че все още мой годеник е Туско Бианко. Не искам да й казвам истината, преди да се завърна вкъщи.

— Ако е нужно — рече кисело Нерон, — кажете й, че удължавате престоя си с няколко седмици, за да бъдете близо до него.

— Но аз не мога да я лъжа! — избухна Джейма, но мигом целия й бунт бе пометен с едно негово помахване.

— Ако позволите — процеди той през зъби, — вие вече веднъж я излъгахте.

Гаден тип, изруга Джейма наум.

— Аз не мога да готвя италиански ястия — заяви тя след малко.

— Бих се учудил, ако можехте.

После, очевидно счел въпроса за уреден, той нареди:

— Изяжте си закуската! Аз ще занеса куфара обратно в стаята ви.

От очите на Джейма хвърчаха гневни искри, докато той се отдалечаваше.

Дали бе искала, или не, но току-що бе наета временно за икономка.