Джесика Стийл
По следите на щастието (2)

Втора глава

Близката часовникова кула удари четвърт час. Джейма отвори очи и с изненада видя красивото аристократично лице на един черноок мъж, който настойчиво я питаше нещо. Имаше приятен тембър и говореше на италиански.

Отново притвори очи. Не знаеше къде се намира, но имаше усещането за неочакван комфорт. Гласът пак достигна до слуха й, този път още по-настойчиво, но и сега не схвана какво й казва. После една нежна длан я погали. Джейма обърна глава да се опре на тази непозната ръка, която й вдъхваше чувство за безопасност и сигурност.

— Синьорина! — упорстваше гласът.

Замаяно отвори очи.

— Ухае на мента — каза тя и видя учудването, което се изписа на лицето му.

— Вие сте англичанка?! — възкликна той на родния й език и се засмя.

Взирайки се в лицето му, Джейма си припомни, че познава и друг италианец с толкова блестящо бели зъби.

— Аз… — започна тя, като се опита да се изправи. Но изглежда бе направила твърде рязко движение, защото всичко пред очите й се завъртя. Употреби цялата си воля, за да не загуби съзнание.

— Полежете спокойно за минутка — италианецът произнасяше наставленията си на английски с лекота, почти без акцент.

— Не говоря италиански — чу тя собствения си глас и в същия миг осъзна, че репликата й няма връзка с разговора.

Все пак малко се посъвзе и побърза да каже, че се чувства много добре, което, разбира се, не бе истина. Изглежда той схвана неоправдаността на това твърдение, защото леко се усмихна.

— Но какво се е случило с мен? — попита тя. Колкото и странно да бе, не се чувстваше нито уплашена, нито объркана.

— Вие като че ли искахте да влезете в колата ми от едната врата и да излезете от другата. Но машината бе в движение и се оказа твърде бърза. Успя да ви изпревари почти с цяла дължина — чу тя провокиращия към размисъл отговор.

— За ферарито ли говорите?

— Значи си спомняте! — радостно възкликна той. Но и други нежелани спомени нахлуха в главата й със зашеметяваща сила.

— Къде съм? — бързо и с неприязън попита Джейма.

— Тъй като изглежда нямате счупвания, позволих си да ви пренеса тук, извън обсега на автомобилното движение.

— Благодаря ви — промърмори тя и се огледа. Намираха се сред дървета. — Благодаря, че сте се погрижили за мен — рече с разтреперан глас Джейма и отново, този път по-внимателно, се опита да се изправи. — Извинете ме, ако… — с мъка търсеше думите. — Ако съм причинила повреди на колата ви.

Все пак успя да се изправи. Не бе забелязала, че италианецът също бе станал, нито пък че е доста по-висок от нея. Изведнъж усети, че краката не я държат. Олюля се и опря лице в широката му гръд.

— Оох… — простена тя.

Той се оказа човек на действието. Грабна я с лекота и я понесе през парка. Скоро се озоваха на шосето, край луксозното черно ферари. Вече бяха потеглили, когато Джейма събра сили и попита:

— Къде ме носите?

— Недалеч, обещавам ви — успокои я той. — Наблизо имам вила и понякога прескачам до нея. Отиваме дотам. Искам да ви прегледа лекар.

— Но… — опита се да спори тя. Откри обаче, че не може да се съсредоточи продължително върху какъвто и да било проблем. И вместо да му каже, че няма нужда от лекар, чу собствения си глас да произнася: — Кой сте вие?

— Казвам се Нерон Мондадори ди Валанито — официално се представи той. — Наричайте ме Нерон.

— Благодаря, аз съм Джейма Уорън.

— Molto lieto^[1], Джейма.

— И на мен — отвърна тя.

Не след дълго стигнаха до вилата. Отново се почувства слаба и се наложи италианецът пак да я пренесе на ръце. Направи го с лекота.

— Роза! — чу го тя да вика и загуби съзнание.

Когато отвори очи, видя, че се намира в скъпо обзаведена спалня. Една нисичка пълна жена се опитваше да я съблече.

— Не! — извика Джейма, без да знае защо се противи.

— Синьор! — извика жената и Нерон Мондадори се появи в стаята.

Джейма несъзнателно сграбчи ръката му и отново усети онази увереност и спокойствие, която излъчваха дланите му.

Стори й се, че само след минута, в стаята се появи друг италианец.

— Това е доктор Прендели. Той най-добре може да се погрижи за вас — представи Нерон новодошлия и заедно с Роза излезе.

Докторът не говореше английски така добре както собственика на този дом. Той внимателно я прегледа и каза, че ще намине утре пак.

Вече бе излязъл, когато Джейма си помисли, че пропусна да му каже да не идва, защото няма да я намери. Само веднъж да събере мислите в главата си и ще си тръгне. Нерон Мондадори ди Валанито и така бе проявил достатъчно доброта към нея. Не можеше да злоупотребява с гостоприемството му. Когато Нерон се върна, тя понечи да изложи пред него тези разсъждения, но преди това рече:

— Чух ви да казвате Роза. Роза вашата съпруга ли е? Мисля, че още не сте ни представили една на друга.

Прецени, че той е тридесет и пет-шест годишен и вероятно е отлична примамка за всяка жена. После й хрумна, че може би е невъзпитано да се задава подобен въпрос на един италианец с добро социално положение. Нерон обаче не изглеждаше ни най-малко засегнат.

— Не съм женен, Джейма. Роза е моята икономка — жената, която ви помогна да си легнете.

— О! — прошепна Джейма и си спомни какво искаше да му каже. — Бе много любезно от нейна страна. Моля ви, благодарете й от мое име. Аз скоро ще си тръгна. Веднага щом… — но видя намръщеното му лице и млъкна.

— Да си тръгнете? Но аз няма да ви позволя това!

— Няма да ми позволите, синьор?!

— Вие за какъв ме вземате? Едва не ви прегазих вчера, а сега да напуснете дома ми в такова състояние?

— Но… — опита се да възрази тя.

— Достатъчно! — прекъсна я Нерон.

Нещо в гласа му й подсказа, че няма място за повече спорове. Въпреки това се опита да настоява:

— Не е редно… — но гласът й прозвуча някак сънливо и не предаде решителността, която искаше да покаже.

Когато отново усети, че идва на себе си, първото нещо, което забеляза, бе, че Нерон Мондадори не е в стаята. Все пак имаше някой — неговата икономка Роза. Тя се бе навела над куфара й.

— Извинете, но… — Джейма искаше да каже, че не е необходимо да изважда багажа й, тъй като скоро пак ще трябва да го опакова. Но Роза само я погледна, усмихна се и излезе. След няколко минути се върна заедно с Нерон.

— Бледите ви страни вече са поруменели — отбеляза той.

— Роза разопакова багажа ми — бе нейният отговор.

— Искате сама да го направите?! Но вие още не се чувствате добре.

— Не че имам нещо против тя да го прави — поправи го Джейма, — но всъщност имам, тоест… — тя млъкна. — Объркана съм — тихо прошепна.

— Да, точно затова ще останете в дома ми, докато се съвземете — каза той и приседна в края на леглото.

Но Джейма съвсем се смути, когато проследи погледа му и разбра, че се е спрял върху голото й рамо.

— Моето място е в хотел — с мъка преодоля притеснението си тя. — Не може просто така да се разположа в дома ви и…

— Каква горда млада дама! — неочаквано се засмя Нерон и протегна дългите си нежни пръсти към голото й рамо. Тя рязко се уви, а после я досмеша. Очевидно намерението му бе да придърпа одеялото и да я завие.

— Вие не разбирате — направи опит да му обясни тя.

— Отлично ви разбирам. Но нима искате да ме принудите да се чувствам още по-виновен за състоянието, в което се намирате?

Джейма стреснато го погледна.

— Чувствате се виновен?! Но аз добре знам, че вие нямахте никаква възможност да реагирате. Вината е само моя.

— За щастие, този път е пълен със завои и не карах толкова бързо — позамисли се и добави: — Знаете ли, досега смятах, че пострадалият не си спомня събитията, станали непосредствено преди катастрофата.

О, как й се искаше това да бъде вярно! Каква глупачка е била в заслепението си относно Туско!

— Какво ви стана? Защо се натъжихте така? — гласът на Нерон я върна към действителността.

— Нищо, няма нищо — дори да трябваше да умре, не би признала, че е била измамена и изоставена.

— Сигурно имате главоболие? Доктор Прендели ми каза, че са възможни подобни оплаквания.

— Добре съм, честна дума. И не ме боли глава — увери го Джейма.

Забеляза, че Нерон Мондадори застава нащрек, щом долови, че нещо с нея не е наред.

— Ако се безпокоите за резервацията си в хотела, веднага ще телефонирам и ще я отменя.

— Нямам резервация в хотел.

— Значи тъкмо сте си тръгвали?

— Пристигнах днес сутринта.

Противно на опасенията й, Нерон спря с въпросите си. Стана от леглото и каза:

— Мило момиче, мисля, че вие още сте уплашена от катастрофата. Позволете на Роза да ви помогне да си вземете един душ и си легнете. А след това, предлагам да изпиете две от хапчетата, които доктор Прендели предписа за вас.

Тези думи укротиха войнствените й чувства. Помисли си, че няма да е зле някой да се погрижи за нея и този път изпълни препоръките на Нерон.

Събуди се, когато слънчевите лъчи проникваха в стаята й. Беше сряда. Цялото тяло я болеше. Опита се да седне, но не можа. Реши, че не бива да подранява и пак заспа. В просъница чу почукване на вратата.

— Влезте! — успя да каже, но този път не се опита да става.

— Boun giorno — поздрави Роза и усмихнато постави на масичката край леглото чаша чай. — Molto, molto bettero^[2] — рече тя на италиански.

По милото й изражение, Джейма предположи, че я пита как се чувства. Реши на свой ред да успокои италианката. Но едва скалъпила първото изречение, на вратата се появи Нерон.

— Значи днес се чувствате много по-добре?

Очевидно бе чул поиталианчените й слова.

— О, да! — отвърна Джейма. — Спах чудесно — видя усмивката му и за сетен път се увери, че отлично владее родния й език. — Скоро ще стана и…

— Не, противопоказно е — рязко я прекъсна той. — Докторът бе така добър изрично да ме предупреди, че днес трябва да прекарате в леглото — или тук, или в болница. Страхувам се, че нямате избор.

— В болница?! — възкликна Джейма и го погледна недоумяващо. — Но аз наистина се чувствам добре!

— Сигурна ли сте в това, което говорите?

— Не желая да създавам грижи на когото и да било.

— Единствената грижа, която можете да ми създадете, е да натоварите моята съвест. А това ще стане, ако не ми позволите да направя всичко, което мога, за да се възстановите — отговори той с кавалерска любезност.

Джейма го погледна и забеляза, че косата му е по-светла и няма катраненочерните оттенъци, характерни за повечето италианци, които бе виждала. Усети, че го гледа втренчено и извърна глава. Опита се да се съсредоточи в разговора.

— Няма ли да облекча вашата съвест, ако повторя, че ни най-малко не сте виновен за вчерашната злополука?

— Не — отговори той и с това въпросът приключи. — Изпийте чая, който Роза ви донесе. После тя ще се погрижи за вас.

Останала сама с неговата икономка, Джейма си помисли, че компанията на тази жена не й е неприятна. Взе един душ и пак си легна.

Когато се събуди, видя Нерон, седнал до леглото й да преглежда последните броеве на няколко популярни английски списания. Стана й ясно, че ги е донесъл за нея. Твърде много я глезеше.

По обяд пристигна доктор Прендели. Огледа синините й и каза, че до утре ще се чувства почти както преди катастрофата.

След като приключи прегледа и Роза излезе от стаята, докторът седна край нея и се приготви да си поговорят, но неочаквано Нерон го повика. Джейма предположи, че иска да му каже нещо насаме.

По-късно обядва и усети как силите й бързо се възвръщат. Реши, че би било чиста загуба на време, ако продължава да лежи тук.

Чувстваше се съвсем бодра, когато късно следобед Нерон я посети.

— Как сте? — попита той.

— Подобрявам се с всяка изминала минута и мисля, че е нечестно да злоупотребявам повече с гостоприемството ви.

Нерон беше прав и за да може да го гледа в лицето, трябваше да държи главата си в твърде неестествено положение. Понечи да го покани да седне, но сякаш прочел мислите й, той погледна към креслото до леглото, тапицирано с разкошна златистожълта дамаска. Чак сега забеляза, че държи поднос с чудесно грозде.

— От моя учител знам — тържествено произнесе той, — че във вашата родина не се ходи при болен без грозде.

— Molto grazie^[3] — отвърна тя и се засмя. — А вашият учител каза ли ви още, че в моята родина е прието, гостът да седне при болния и заедно с него да похапне от гроздето?

— Признавам, обучението ми е непълно — отговори той с приятелска усмивка.

— Сам ли го отглеждате? Сигурно имате лозя?

— Страхувам се, че ще ви разочаровам. Притежавам няколко предприятия в Торино — каза го така, сякаш да има човек няколко предприятия, е нещо съвсем обичайно. — Наблизо има лозя — в Трентино. Но мисля, че тукашните винени сортове не са като това грозде.

Следващите десетина минути преминаха в приятен разговор за незначителни неща. Изведнъж Джейма го попита:

— Ако препитанието ви, тоест вашата работа, е в Торино, тогава… — спря насред изречението. — В отпуск ли сте?

— Дори заети хора като мен понякога си почиват.

— О! — стъписа се Джейма. — Значи аз съм попречила на почивката ви!

— Попречила? Не, защо… — искрено се учуди Нерон.

— Преча ви, разбира се. Преча ви да си починете истински. Много съжалявам!

Знаеше, че забогатяват тези, който неуморно и честно работят ден и нощ, ако, разбира се, не са наследили богатството си.

— Не се извинявайте! Трябва аз да ви се извиня, че попречих на ваканцията ви.

Сега беше моментът да му каже, че не е на почивка тук. По интуиция бе доловила, че Нерон изпитва интерес към истинските причини за престоя й в Италия. Но тя бе изтласкала спомена за Туско в най-потайните кътчета на душата си и бе решила да не споделя с никого тайната си.

— Какви са обичайните ви занимания по време на почивка? — смени темата тя.

За известно време той запази мълчание. Гледаше я втренчено, като че ли се опитваше да разгадае по лицето й какви мисли я вълнуват. После небрежно повдигна рамене.

— Каквото ми хрумне. Малко плаване с яхта, малко…

— Плавахте ли вече през тази почивка? — прекъсна го тя.

— Този път допуснах глупавата грешка да си взема материалите по няколко проекта и досега — каза той с добродушна самоирония — не съм излизал от кабинета.

— Трябва да си почивате повече — строго рече Джейма.

Развеселен от тона й, или може би от строгостта й, той се засмя.

За сетен път Джейма се убеди, че харесва този смях.

— Работите ли, Джейма? — попита я ненадейно Нерон.

— Да, слава Богу — отвърна тя, успокоена, че няма повече да я разпитва защо е дошла в Италия. — Работя от шестнайсетгодишна.

— Значи рано сте завършила образованието си.

Думите му бяха казани съвсем между другото и Джейма знаеше, че не изискват отговор, но кой знае защо реши да му разкаже някои неща за себе си.

— Баща ми почина рано. А и без таксите за моето образование, майка ми имаше достатъчно грижи за дома, храната и облеклото на двете ми по-малки сестри. Но във всеки случай, аз сама пожелах да напусна училище.

Нерон я гледаше разбиращо, но малко недискретно попита:

— Значи баща ви е починал, без да ви обезпечи?

Тя реши докрай да защитава паметта на баща си пред този италиански аристократ и отвърна остро:

— Не, обезпечил ни беше. Просто е мислел, че ще доживее до пенсия, но се случи така, че си отиде твърде млад. Ще можем да теглим от сметката му едва сега, през януари, когато щеше да е на пенсионна възраст, ако беше жив.

— Прибери си ноктите, малка моя — тихо, но твърдо каза той. — Аз съм на твоя страна.

Джейма го погледна леко засрамена. Бе се разгорещила повече от необходимото. Разбираше, че не бива да го отегчава, но продължи да говори за себе си и семейството си:

— Баща ми беше прекрасен човек и ние много го обичахме. Особено майка ми — добави тя, припомняйки си привързаността между своите родители.

— Майка ви също ли започна работа след смъртта на баща ви или работеше и преди това?

Този път не долови упрек срещу баща си и спокойно отвърна:

— Майка ми бе предпочела да остане домакиня и да се грижи за дома. Тя е, както баща ми веднъж се изрази, един от най-висшите магистрати по делата на семейството.

— Вашето семейство трябва да е било щастливо.

— Да, беше — съгласи се Джейма и замълча за момент. После продължи: — Когато останахме без опората на баща ми, дълго обсъждахме дали майка ми да тръгне на работа. Но най-малката ми сестра Леони бе по това време много плахо и свито дете и постоянно се нуждаеше от грижи. Често боледуваше. Не можехме да пренебрегнем състоянието й и решихме мама да не работи.

— Но на шестнайсетгодишна възраст вие не сте могла да печелите достатъчно, за да издържате семейството си!

— Да, не можех — каза Джейма и се засмя. — Ето защо мама реши, че трябва да приемаме квартиранти.

— Имам чувството — отбеляза Нерон, — че това решение не е донесло кой знае какво облекчение на майка ви.

Неговата прозорливост малко я смути.

— Вярно е, не донесе — потвърди тя. — Но ние имаме голяма къща, която тя много обича и не искаше да продадем. Да предоставяме стаи и храна на наематели, за да се издържаме до получаването на пенсията от баща ми, бе жертва, която мама реши, че трябва да направи.

— По същия начин, по който и вие жертвахте образованието си.

— О, преувеличавате! — отвърна Джейма. После бързо се извини: — Съжалявам, май не бях много учтива — той се усмихна и тя окуражено продължи: — Все пак не скъсах с учението напълно. Записах се в курс за секретарки и го посещавах два пъти седмично, вечер след работа.

— Така… Напуснала сте училище и сте започнала работа. Получила сте квалификация като секретарка. И след работа, когато не сте била на курс, сте се прибирала вкъщи, за да помагате на майка си в допълнителните грижи за онези натрапници…

— Никога не бих си позволила да ги нарека така!

— Нямаше нужда да го казвате. Не мога да си представя, че се прибирате вечер и се отдавате на развлечения, докато майка ви продължава да работи…

Джейма поразена откри, че този мъж притежаваше необикновена власт над мислите й. Познаваше я едва от вчера, а…

— Не можете да отречете, че умеете да готвите и да поддържате домакинство. Когато майка ви е била болна или се е налагало да изведе сестрите ви на разходка, нали тъкмо вие сте била тази, която е трябвало да свърши всичко необходимо.

— Случвало ли ви се е понякога да грешите? — запита Джейма смаяна и малко поуплашена от неговата прозорливост.

— Рядко — усмихна се Нерон и се изправи. Взе чепка грозде и обърна поглед към красивото й, но все още бледо лице: — Мисля, че ще е добре да се опитате да поспите.

Но Джейма не заспа, когато той излезе. Нерон Мондадори й бе направил твърде силно впечатление. Не бе за учудване, че съумява да ръководи няколко предприятия. Харесваше го, но не можеше да си обясни, как стана така, че му довери толкова много за себе си. Обикновено се въздържаше да споделя за семейството си, освен с най-близки хора. Но и не всеки ден тичаше по пътищата и се блъскаше в коли!

Споменът за катастрофата отклони мислите й от Нерон. Втурнала се бе като подплашена сърна по този стръмен хълм, като че ли така можеше да облекчи болката си от предателството на Туско. Сега, когато знаеше, че той е увлечен по друга, Джейма се чудеше на собствената си лековерност. Туско не бе отговорил на нито едно от писмата й и истината не би трябвало да я изненадва. Заслепена от измамните му клетви в любов, тя не бе успяла да осъзнае, че предложението за женитба никога не е било сериозно. Едва сега разбираше каква наивна глупачка е била. Нелепо бе да се позовава на неговите обяснения в любов и предложението за брак. Безполезно бе да се оправдава и с липсата си на опит с мъжете. Твърде късно бе сега да осъзнава нещо, което е трябвало да й бъде ясно още в самото начало. Да я отведе в леглото — това бе целял Туско. Каква наивница! Направо лудост бе да му повярва и да дойде чак в Италия, за да го търси. Нямаше смисъл и да го обвинява в подлост. Неприятни и болезнени бяха спомените и за него и тя реши, че не си струва да мисли повече за това. Налегна я обаче нова тревога. Трябваше да се обади у дома. Майка й очакваше вест. Мислите на Джейма мъчително се лутаха. Най-разумното решение бе да се добере до летището във Верона и незабавно да се върне в Англия. Но само като си помислеше, че трябва да се облече и отново да помъкне тежкия куфар, страх парализираше тялото й. Тръпки я побиваха при мисълта за предстоящото пътуване. Може би след ден-два щеше да се възстанови напълно. Поне да можеше да се обади на майка си! Представяше си как седи в очакване телефонът да позвъни. И как, за Бога, да й каже за Туско, без излишно да я тревожи?

Когато Роза влезе, за да й донесе вечерята, Джейма толкова дълго се бе притеснявала за майка си, че нямаше никаква охота за ядене. Икономката бе сготвила няколко ястия и от уважение към труда й, Джейма се опита да хапне. Повечето от блюдата останаха недокоснати. Джейма разбра, че този факт тутакси е бил предаден на господаря, защото не минаха и пет минути, след като Роза изнесе подноса и Нерон Мондадори се появи в стаята й. Критично я изгледа как седи вдървено в леглото и рече:

— Вижда се, че откакто ви оставих, умората ви е надвила. Над какво си блъскате главата, Джейма?

— Нищо, нищо — бързо отвърна тя. Беше изтощена, дори изтерзана.

— Болки ли имате?

— Не.

— Не ме лъжете! — засегна гордостта й той и за пръв път тя съзря у него неочаквана нападателност. Очевидно и той като нея не обичаше да бъде лъган.

— Добре, щом искате да знаете! Имам болки — малко.

— Ще повикам лекар.

Взел незабавно решение, той тръгна към вратата. Внезапно Джейма изпита силно раздразнение и извика:

— Не ми трябва лекар! Искам да телефонирам на мама! — извика тя, разгневена от властното му държание.

Нерон рязко спря. Когато се обърна, Джейма видя как от лицето му изчезва всякаква следа от агресивност.

Той се приближи към леглото, повдигна завивката и стисна ръката й по начин, който й донесе успокоение.

— Простете ми! Трябваше да се сетя за това и сам. Изчакайте само секунда. Веднага ще ви донеса телефон.

Съвсем скоро той се върна с апарат и го включи близо до главата й.

— Знам телефонния код за Англия. Кажете ми вашия номер.

После набра номера и тръгна към вратата. Поспря за момент, за да помогне, ако връзката не е добра.

Когато чу сигнала „свободно“, Джейма забрави за него. Съсредоточи всичките си сили да измисли какво да каже на майка си, за да не я разтревожи още повече. После чу гласа й.

— Здравей, мамо! — извика тя щастливо.

— Джейма! О, мила моя, толкова се безпокоях за теб! Как си?

— Добре — постара се да отговори бодро. Знаеше, че когато се видят, ще има достатъчно време да й разкаже всичко.

— А Туско? Болен ли е бил, както ти си мислеше?

Джейма си спомни в каква добра форма бе Туско, когато го видя онзи ден.

— Всичко е наред — отговори тя. И стараейки се да отклони въпросите й за своя лъжовен годеник, попита: — Как са Мишел и Леони?

— Разбира се, добре са. Но в момента се тревожа за теб. Каза ли ти Туско, защо не е отговарял на писмата?

— Няколко пъти е сменял адреса си — отвърна Джейма. Знаеше, че ако иска да спести отрицателните емоции на майка си, по-добре да скрие разочарованието, което бе преживяла в Италия. — Срещнахме се в едно градче, наречено Торболе — опита се да изтръгне щастливи нотки от гласа си. — Туско изглежда здрав, щастлив и…

— Но, разбира се, че е щастлив! — намеси се майка й. — Нали бъдещата му съпруга е до него! За какво повече би могъл да мечтае един мъж. Знай, скъпа, макар че много ще ни липсваш, не трябва да чакаш повече той да спечели пари. Ако искате, изтеглете напред деня на сватбата.

— О, мамо! — извика Джейма. Трябваше да поддържа лъжата, че на хоризонта няма никакви облаци. — Но ние не планираме да се женим до края на тази година.

Сепна се от ядно възклицание. Звукът идваше отблизо, а не от телефонната слушалка. Джейма разбра, че е бил Нерон и със закъснение осъзна, че след като си позволява да говори тъй дълго по неговия телефон и то с Англия, може би ядът му е основателен.

— Ще трябва да приключваме — каза тя на майка си.

— Добре, скъпа. Сега, след като се чухме, се чувствам по-спокойна.

Джейма побърза да се сбогува и затвори. Готова с извиненията си и с уверението, че ще плати разговора, тя се обърна към Нерон.

Вече доста шокове бе преживяла в Италия, а сега я очакваше още един. Всяка следа от приятелство и приветливост у този мъж, който смяташе, че вече познава, бе изчезнала.

— Съжалявам — извини се тя, но млъкна, стресната от дивия гняв, изписан по лицето му.

Бе поразена и от друго — освен че не намираше нищо нередно в това да подслушва разговора й, този обезумял мъж не се поколеба да се позове на чутото. Но бе напълно изумена, когато на перфектен английски, той процеди:

— Кой, по дяволите, синьорина, е този Туско?!