Анри Троая
Иван Грозни (5)

Пета глава
Казан

Иван реорганизира страната отвътре, но не престава да мисли и за границите й. За момента той има три повода за безпокойство: шведите, поляците и татарите. Особено го гневят татарите с многобройните им набези на руска земя. За да им се противопостави, той построява укрепителна линия на юг от Москва и създава редовна войска, снабдена с огнестрелно оръжие. Скоро ще може да разчита на шест стрелкови полка, въоръжени с аркебузи, набрани сред свободните поданици за пожизнена служба. Те са облечени и въоръжени по европейски, получават заплата, униформа, барут и брашно. Към тях са придадени осемдесет хиляди конници и един постоянен артилерийски корпус. Но по-голямата част от силите се състоят от служебните хора и от редовните набори. Тази войска, предоставена от градовете и селата, наречена посоха, не е пито обучена нито дисциплинирана. Ето защо я използват главно за строеж на окопи и терасиране. Колкото до служебните хора, боляри, болярски деца, придворни те са разпределени в пет полка. Вземат и някои чужди наемници, за да засилят ефикасността на войската. Висшето командване вече не е поверено на офицери от дворянски произход, а на квалифицирани пълководци, които са се отличили в битките. Така за пръв път в Русия във военната професия заслугите изместват потеклото.

Извън стрелците и войските на посохата, царицата на битките е кавалерията. Въоръжението на конниците е много разнообразно и се състои от крив меч, подобен на турския ятаган, от лък, копие и понякога от пистолет. Малко брони и каски. Няма шпори, има камшици. Дребните яки коне не са подковани. Тяхната издръжливост е необикновена, както и тази на господарите им. Московците лагеруват в снега, палят малък огън, възстановяват силите си с шепа брашно, размито с гореща вода и спят, завити в шинелите си. Всички чуждестранни очевидци потвърждават, че са много храбри. При атака те най-напред се прицелват със стрелите, после масово и без ред се хвърлят в боя със сабя в ръка под тътена на барабана и на тръбата и реват с пълно гърло, за да изплашат неприятеля.

Иван не се съмнява, че с такива хора окончателно ще отблъсне татарите. Той потегля на поход през декември 1547 г., стига до р. Волга и решава да използва скованата в дебел лед река, за да стигне до Казан, откъдето тръгват главните набези в руска територия. Но в момента, когато войската е стъпила на леда, се чува зловещо пропукване, водата избликва край бреговете и в бялата черупка се отварят широки пукнатини, които поглъщат хора, коне, топове. При това нещастие Иван заключава, че Бог още не му е простил греховете, и се връща в Москва, за да подготви в пост и молитва втори поход. Дотогава княз Димитрий Белски трябва с малък отряд не да превземе Казан, а да препречи пътя на татарите, в случай че се опитат да нападнат руските села и да вземат пленници от населението.

На 24 ноември 1549 г. царят, придружен от брат си Юрий, потегля наново към войската си. На 14 февруари 1550 г. той е пред стените на Казан. Издигат набързо укрития от клони пред дървените укрепления на татарския град. Изваждат топа. Катапултите хвърлят камъни, а тараните избиват вратите. За първи път Иван със сабя в ръка ръководи военните действия на място, но без да се излага на опасност. По московска традиция владетелят не се сражава, а само призовава на бой. Шейсет хиляди руси се втурват през една пукнатина, завладяват града и избиват поголовно всички жители, които срещат по пътя си. Но въпреки това не успяват да завземат централната крепост. А на другия ден времето внезапно се затопля, заваляват проливни дъждове, затруднено е нормалното водене на военните операции. Барутът се е намокрил, топовете не могат да тръгнат, ледът по реките се пропуква, пътищата са се превърнали в кални мочурища, припасите не стигат до войските, които гладуват, а Иван се страхува, че наводнението скоро ще му попречи да се оттегли. Той дава гневна заповед за незабавно отстъпление. Убеден е, че татарите ще го преследват и че ариергардът ще трябва да се сражава. Но жителите на Казан само прибират въоръжението, което е оставил след себе си. Доволен, че се е отървал толкова леко, той решава да изгради крепост близо до Казан във вражеска територия и да я използва като отправен пункт за следващи наказателни действия. Тази крепост, построена там, където се срещат реките Волга и Свияга, е наречена Свияжск. Много бързо тя ще стане привлекателен център за съседните планински племена — черемиси, чуваши, мордви и непрекъснато предизвикателство за Казанските татари. С успеха на това руско присъствие в зоната на влияние на хана, Иван иска да прикрие военния неуспех на своя поход. В действителност нито болярите, нито народът могат да бъдат измамени. Най-враждебно настроените говорят за проклятието, което съпровожда всички начинания на царя. Най-снизходителните обясняват този нов неуспех с крайната незрялост на владетеля. Всички обаче единодушно осъждат поведението на Димитрий Белски, който дори е обвинен в предателство. Но генералът не е изменник, а просто се е оказал неспособен. Убеден едновременно във верността и в некомпетентността на този пълководец, Иван би могъл да го погуби. Но го оставя жив. Ала Димитрий Белски умира от болест в най-подходящия момент, малко след завръщането на войската в Москва.

В Свияжск обаче чумата и разхлабената дисциплина отслабват гарнизона. Хрониката съобщава, че „мъжете си бръснат брадите и развращават младежите“. За да повдигнат духа на войската, болярите препоръчват да се изпрати от Москва в крепостта стъкленица със светена вода и да се положат грижи за нравственото възпитание. Те не искат и да чуят за нов въоръжен поход срещу Казан. Предишните са стрували твърде скъпо. С всеки изминал месец в граничните области се умножават сблъсъците, набезите и безрезултатните преговори. Противно на служебните хора, убедени, че трябва да се изчака окончателното влошаване на положението, висшето духовенство начело с Макарий насърчава Иван да възобнови борбата срещу „неверниците, които проливат кръвта на християните, оскверняват и разрушават църквите“. Самият цар няма търпение да си отмъсти на татарите, които са го направили за смях. Заложен е не само личният му престиж, но и цялата му външна политика. Трябва или да победи този вековен враг, който подкопава фланговете на Московското княжество, или да приеме неговите все по-дръзки действия като последици от смъртоносна болест. Свещената война е неизбежна. На 16 юни 1532 г. Иван поверява на брат си Юрий ръководството на вътрешните дела за времето, през което ще бъде на фронта, умолява митрополита да благослови начинанието му и утешава отчаяната Анастасия. Тя е бременна и се притиска разплакана на гърдите на съпруга си. Без да се развълнува, той й препоръчва да се грижи за бедните, да пази ключовете от затворите и да освободи най-достойните затворници по нейна преценка. Целува я, преминава между двата реда боляри и се отправя към коня си. Руската армия, която наброява около сто хиляди души — конници, стрелци и артилеристи — напуска Москва, начело със свещените хоругви. Начело язди царят, придружен от Адашев и княз Андрей Курбски. След пет дни той научава от един пратеник, че кримският хан Девлет-Гирей се е насочил към Тула. Веднага царят променя маршрута и вместо да продължи към Казан на изток, се втурва на юг. Когато отива на мястото, татарите са отблъснати от градския гарнизон и вече са вдигнали обсадата. Княз Андрей Курбски ги преследва и ги разгромява. Русите заграбват оръжия, впрягове и много камили. Пленниците разкриват, че татарите са имали намерение, след като превземат Тула да се насочат към столицата, докато царят е задържан край Казан. Иван изпраща в Москва цялата плячка. Населението заплюва мургавите чернокоси пленници, които се осмеляват да вярват в Аллах и се прехласва да гледа камилите.

Иван е насърчен от този първи успех и ускорява придвижването на войските си към крайната цел на похода — Казан. При всяко спиране той призовава някой нов светец, покровител на Русия. В църквата в Коломна, той се покланя пред иконата на Божията майка, която Димитрий Донски е носил в победната битка срещу султан Мамай. Във Владимир научава от пратеник, че епидемията, която е опустошила Свияжск, вече е преминала и че след много безредици дисциплината в гарнизона е възстановена. Не е ли това доказателство, че Бог след толкова продължително недоволство, най-сетне се е разнежил от благочестието и добронамереността на царя? Новините от Москва също са чудесни: Анастасия се чувства добре, народът се моли за здравето на царя, а Макарий му пише:

„Нека душата Ви бъде чиста и целомъдрена. Бъдете смирен, когато Ви се усмихне щастието и смел в злочестиите. Добродетелите на монарха спасяват царството му.“

По време на този продължителен поход царят ту язди кон, ту върви пеш. Той понася умората жизнерадостно и удивлява обкръжението си. Лагеруват край реките, в горите, хранят се от лов и риболов. Водачите на някои бунтовни племена са впечатлени от това разгръщане на военната сила, решават да се подчинят на руския владетел и го уверяват, че левият бряг на Волга изцяло му принадлежи. Те му предлагат помощ в битката за Казан. На 11 август воеводите от гарнизона в Свияжск излизат да посрещнат Иван. Офицерите и войниците са поканени на голямо празнично угощение в отворени шатри. Жителите на съседните села поднасят на трапезата хляб и медовина. Тъй като е период на пости, менюто е оскъдно. Трапезата е скромна, но пейзажът е великолепен. Под яркосиньото безоблачно небе от едната страна се простират кадифено зелените хълмисти равнини, в далечината тъмнеят горските масиви, а от другата страна тече величествената широка и бавна Волга, изпъстрена с острови.

Но Иван не желае да се бави. Бързо прибират съдовете, загасват огньовете, сгъват шатрите и потеглят. На 13 август, армията достига до новопостроения Свияжск, основан по волята на царя. Той влиза в града на кон, приема благословията на духовенството, присъства на служба в църквата, оглежда укрепленията, арсенала, новите къщи, многобройните магазини и не скрива, че е доволен. Привлечени от неочакваната клиентела, търговци пристигат с кораби от Нижни-Новгород, Москва, Ярославл, за да предложат стоката си по откритите пазари. По заповед на властите най-красивият дом е отреден за монарха. Той отказва да отседне в него с думите: „Сега съм на поход“ и потегля на кон към своята шатра, опъната в една ливада край вратите на града. Оттам, след като се е посъветвал с приближените си, изпраща на Едигер-Мохамед, управител на Казан, послание, написано на татарски, с което приканва жителите да се предадат, обещавайки им снизхождението на Русия. В действителност той слабо се надява, че ще го послушат. Свещеният характер на тази война на Кръста срещу Полумесеца забранява всякакви компромиси между противниците. Получава отговор на 20 август. Той е отрицателен и обиден. Казан плюе на Иван, на Русия и нейното християнство. „Тук всичко е готово, твърди Едигер-Мохамед. Чакаме ви, за да започнем празника.“ През нощта един мохамеданин бяга от града и донася на Иван, че защитниците са около трийсет хиляди фанатични войни и че имат храна и муниции в изобилие. Задачата няма да бъде лесна. Иван го знае. Но той знае също — сърцето му го подсказва, че Бог ще му помогне. С чувството, че е защитник на християнството, той напредва към града. Казан се открива пред него на 23 август в зори със своите джамии, високи кули, с двойните си дъбови укрепления, натъпкани с чакъл и глина. Тогава под звуците на тръбите и барабаните царят развява знамето на вярата, с образа на Исус Христос. Отслужена е литургия пред знамената. Свещениците, облечени в тържествени одежди благославят бойците, коленичили на земята. Вятърът разнася дима на тамяна и отпраща надалеч плътните гласове на хористите. Взирайки се в свещената хоругва, Иван се прекръства и се провиква: „Господи, в твое име тръгваме срещу неверниците!“ След това, обръщайки се към войниците, той ги призовава на бой, прославя героизма на тези, които ще паднат в защита на вярата и обещава да помогне на вдовиците и сираците, заклева се, че ако трябва ще пожертва и собствения си живот, за да възтържествува православното дело.

Бързо разтоварват топовете и барута, подреждат гредите, които ще послужат за превземане на крепостните кули и войската се събира като мощна вълна под стените на града. Но той изглежда изоставен. Никакъв шум. По укрепленията няма жива душа. Дали не е клопка? Стрелците внимателно проникват в пустите мълчаливи улици. Несъмнено населението се е скрило в централната крепост Кремъл. И наистина внезапно вратите на крепостта се разтварят шумно. Татарите, които изскачат оттам не са хора, а обезумели и виещи дяволи. Някои са на коне, други тичат пеша, но всички образуват плътна маса, в която проблясват зъби, очи и остриета на ятагани. Сякаш адът е изпратил своите пълчища срещу християните. Руските стрелци са ужасени и отстъпват хаотично, падат и умоляват Бог да спаси душите им. Офицерите много трудно успяват да ги удържат извън града. След ръкопашните схватки започва артилерийска стрелба и размяна на цели ята стрели. Най-сетне татарите се прибират в крепостта, вратите се затварят, спокойствието се възвръща и Иван се преструва, че вярва в успешната за него първа атака.

Нощта минава спокойно, но на другия ден яростна буря връхлита над града. Много шатри, включително и царската, са пометени от силния вятър; походните църкви се разпадат, а ужасените попове събират икони, хоругви и реликви; водите на внезапно придошлата река излизат от коритото, корабите се разбиват, наводняват се складовете с храни и муниции. За един миг снабдяването на войската е унищожено. Сред всеобщото отчаяние Иван не губи вяра. Докато генералите му вече мислят за отстъпление, той събира търговците и им заповядва отново да докарат с кораби и кервани провизии за войската.

Следващите дни преминават в сблъсъци. Татарите изпращат дъжд от куршуми, стрели и гюлета по русите, които се опитват да се изкатерят по укрепленията. Оттегляйки се, те увличат със себе си преследващите ги татари и се сражават с тях на открито бойно поле. Щом заловят няколко пленници, те ги привързват за стълбове край града, та техните стонове да накарат казанците да се предадат. Един глашатай крещи към обсадените: „Иван ви обещава живот, свобода и прошка, ако му се подчините.“ От върха на една кула говорител на врага отговаря гръмогласно. „По-добре те да умрат от нашите чисти ръце, отколкото от ръцете на мръсните християни!“ И татарите изпращат стрели по своите събратя, превърнати в живи мишени.

В края на август царят възлага на един немски инженер да прокопае тунели под укрепленията, за да бъде взривен основният източник на питейна вода на града. Десет дни сапьорите работят под земята. Те чуват над главите си стъпките на минувачите. Установяват местонахождението на извора и дотърколват наоколо бурета с барут. На 5 септември Иван се изкачва на едно възвишение с добро прикритие и оттам издава заповед да се запали фитилът. Страшна експлозия разтърсва града, част от стената се срутва и високо в небето се разхвърчават греди, камъни и разкъсани трупове. Русите щурмуват през процепа. Но след кратко стъписване татарите се съвземат и, подстрекавани от воя на жените, отново отблъскват нападателите.

Тази яростна съпротива обърква руските войници. Сред тях се говори, че всяка нощ, точно преди разсъмване, монголски вещици се катерят по укрепленията, вдигат полите си и с неприлични жестове оскърбяват християнския враг и му правят магии. Те са виновни и за лошото време, злополучно за русите. Вали непрестанно. Мокри и заслепени, войниците шляпат в мръсната кал. Невъзможно е да се подслонят под прогизналите шатри. Но за всяко зло се намира и лек. Иван заповядва да докарат от Москва чудодеен кръст, с който благославят леещия се от небето порой. След това религиозна процесия обикаля лагера и свещениците ръсят с китки и светена вода. Дъждът спира незабавно, слънцето се показва и войската си възвръща смелостта: „Аллах отстъпва!“ провикват се нападателите.

На две версти от лагера построяват огромна дървена кула, висока шест сажена: поставят я на колела и през нощта я закарват под стените на града близо до „Царската порта“. Тази кула е снабдена с шейсет топа, от които десет са едрокалибрени. Обслужват ги множество артилеристи. От тази позиция се вижда цял квартал от града. На зазоряване започва обстрелът. Обезумелите жители се крият в мазетата и окопите. Обсадените отвръщат с изстрели от мускети и избиват голям брой руски топчии. Кървавата операция не дава резултат.

През това време продължават да копаят тунели под града, взривяват бурета с барут, а в предградията се водят ръкопашни боеве. Генералите настояват Иван да издаде заповед за последно настъпление. Но той иска най-напред цялата войска да се изповяда и причести. Като Христови войни тези хора трябва да посрещнат смъртта с пречистени души.

Най-после всичко е готово, свещениците са приключили службата си, слънцето изгрява в безоблачно небе. Стрелците с ръка на колчаните, топчиите със запалени фитили очакват сигнал за започване на кръвопролитието. Всички знаят, че една голяма експлозия трябва да отвори път на бойците. Но засега тишината се нарушава единствено от песнопенията на поповете, които само на две крачки от тях извършват богослужение. Сякаш, за да покаже, че разчита повече на Бога, отколкото на себе си, царят в този момент не е със своите хора, а в главната църква на лагера. Точно когато дяконът, четейки Евангелието изрича думите: „Трябва да има само едно стадо и само един пастир“, страшен взрив разтърсва земята под краката на монарха. Най-голямата мина е избухнала. Царят е доволен и напуска параклиса, за да наблюдава в далечината разрушенията — отломки, буци, пръст и пушек се сипят по земята. Той изтупва прахта от дрехите си и се връща към молитвите. Скоро отеква втора експлозия, на която отговаря гръмогласният вик на сто хиляди бойци: „Бог е с нас!“

Русите се хвърлят в атака. От върха на укрепленията казанците изсипват върху тях греди, камъни и вряла вода. Въпреки огромните загуби, нападателите се катерят по стените със стълби, вкопчват се в назъбените стени, издигат се на рамената на другарите си, за да преминат през пукнатините и да пресрещнат със сабя в ръка защитниците на крепостта, които се объркват и отстъпват. Дрънченето на мечовете, ругатните и стоновете не достигат до убежището на царя, който е коленичил пред иконите. Неколкократно генералите го умоляват да прекъсне молитвите си и да се появи сред войските си, подложени на жестоко изпитание. Дали от малодушие или от набожност, той се отказва да излезе преди края на литургията. А в Казан клането продължава. Бият се дори по покривите на къщите. Ожесточените руси не щадят нито жените, нито децата. Ако не им отсичат главите, ги връзват и повеждат, за да ги продадат като роби.

Пристигайки на пазара, те са заслепени от изложените богатства — златни и сребърни предмети, кожи, копринени платове. Забравят войнствената си ярост и се отдават на грабеж. Казанците се възползват от хаоса, за да контраатакуват. Но русите се съвземат навреме. Битката се възобновява по-ожесточена, но с неясен изход. Болярите отново умоляват Иван да се покаже. Той все още се колебае, но най-сетне се решава, целува чудотворната икона на Свети Сергей, взема глътка светена вода и хапка нафора, приема благословията на своя духовник и възсяда коня си. Когато се появява в долината, руското знаме вече се вее над развалините на Казан. По-многобройните нападатели са надвили защитниците на крепостта. Следователно царят е постъпил правилно като се е молил, вместо да излага на опасност живота си. Той влиза в града, яздейки сред планини от трупове и в локви кръв. Междувременно Едигер-Мохамед се е оттеглил с остатъка от войската си в своя дворец. Руските войници разбиват вратите и откриват група жени, които, ридаейки падат в краката им. Но Едигер-Мохамед е избягал. Намират го в една незасегната от разрушенията кула. Това е краят, той се предава, коленичи пред победителя си и моли за пощада. Иван му прощава великодушно и казва: „Нещастнико, нима не знаеше каква е силата на Русия!“. После, след като поздравява генералите си, той събира войската в лагера и се отдава на любимото си удоволствие: да произнесе реч. Изправен пред войниците с окървавени униформи и с почернели от пушек и барут лица, той вдъхновено се провиква:

„Храбри войни, боляри, войводи, офицери, всички вие в този тържествен ден страдахте за величието на Бога, за вярата, за отечеството и за вашия цар. Вие току-що покрихте имената си с безсмъртие. Никога досега друг народ не е показал такава храброст и не е спечелил такава блестяща победа… Вие се показахте достойни потомци на онези герои, които водени от великия княз Димитрий, унищожиха неверника Мамай… А вие, благородни деца на Русия, които почивате на полето на честта, вие сте вече в небесните селения сред християнските мъченици и блестите със сияйна слава.“

Така на 2 октомври 1552 г. Казан става руски и двайсет и две годишният цар с право се гордее с това първо завоевание. Но през тези героични дни той нито един път не е размахал сабя, нито е нарамил аркебуз, нито веднъж не е посетил предните позиции на войниците си, изложени на вражеските стрели. Неговата роля е да се моли, закрилян от многоброен ескорт и да се появява от време на време в лагера, великолепно облечен. Въпреки това за всички бойци той е символ на руската мощ, на руската смелост, на руската вяра. Едигер-Мохамед, след като го признава за суверен, обещава да се покръсти като пристигне в Москва. Следвайки примера му, много татари се покръстват. Жените от харемите и вдовиците на убитите казанци са поканени на голям пир. Те също много скоро се отказват от мюсюлманската вяра. След като станат жени на победителите, те ще им родят, мисли Иван, превъзходни синове, които ще обединят военните добродетели и на двете раси.

Но междувременно градът трябва да бъде възстановен. Иван заповядва да поръсят руините със светена вода, за да ги пречистят, и полага основния камък на църквата „Благовещение“. След това обикаляйки из улиците, придружен от духовенството, той посочва местата, където трябва да бъдат издигнати други църкви. Мечтата му е цялото татарско население на Казан да бъде заместено с руси. Но въпреки привилегиите, които дава на московските и на нижниновгородските търговци, за да се заселят в областта, явяват се много малко доброволци. А Казан, град основан от българите, потомци на хуните, впоследствие покорен от монголците, от незапомнени времена е забележителен търговски център, прочут с панаирите и търговията си с Китай, Персия, Самарканд. Не трябва да западне такова идеално търговско средище. За да може да продължи доходоносната търговия с чужбина, Иван е принуден да призове всички мохамедани от страната, без да изисква тяхното покръстване. Достатъчно е да се закълнат във вярност на царя и да плащат данъци на съответния бирник. Дошли на себе си след изживяния ужас, татарите се връщат, магазините разтварят отново вратите си и едно хибридно полуруско, полумонголско, полуправославно и полумюсюлманско население са заема да възстанови разрушенията и да живее в добро разбирателство въпреки миналите разпри. Глух за предупрежденията на генералите си Иван решава да се върне в Москва. Той оставя в Казан гарнизон от пет хиляди души и назначава Александър Шуйски за управител на града, а княз Петър Серебряний за негов помощник. Задачата им е да продължат завладяването на областта, в която все още действат размирни банди. Той има по-важна работа, отколкото да надзирава тази полицейска дейност. Нетърпелив да види жена си и да се появи в Москва в целия блясък на славата си, Иван потегля по Волга на 14 октомври.

В Нижни-Новгород го очаква грандиозен прием. Овациите на тълпата са такива, че заглушават гласовете на духовниците. Народът се радва и защото татарските набези доскоро са били сериозна опасност за прочутия панаир на града. Надяват се също така, че разрушаването на Казанските пазари ще съживи още повече търговията в Нижни-Новгород. Бог е премахнал един опасен търговски съперник. Слава на Него! Иван произнася още една патетична реч и продължава на кон пътя си към Москва. Близо до Владимир среща болярин, изпратен от Анастасия, за да му извести, че е родила син — Димитрий. Иван е обзет от необикновено щастие, разплаква се, скача от коня и от благодарност подарява на вестоносеца коня и мантията си. Всъщност жена му вече му е родила две дъщери (Ана, починала на двайсет месеца, и Мария, която е жива), но раждането на женска челяд не носи голяма радост в живота на един княз, а раждането на наследник издига бащата до първите стъпала на Божия трон.

Именно това чувство за приближаване към Небето по странен начин възпира Иван. Той не бърза да види родилката. Вместо това се спира във Владимир, за да се моли продължително. Спира и в Суздал за нови молитви и най-сетне на няколко версти от столицата пак отказва да се прибере бързо в Кремъл, а се отбива в Троицкия манастир, моли се на гроба на свети Сергей и участва в богослужението на монасите.

На 29 октомври сутринта най-после влиза в Москва, където му е устроено триумфално посрещане. По пътя му има толкова много хора, че войниците едва успяват да ги удържат с оръжието си. Народът скъсва кордона на охраната, мъже и жени просълзени целуват стремената на царя: „Бог да даде дълъг живот на нашия благочестив цар, победител на варварите и спасител на християните.“ Още един път Иван си доставя удоволствието да чуе как гласът му се извисява над тълпата. Той се обръща към митрополит Макарий и към духовенството:

„Вие отправихте към Небето пожелания, които Бог изпълни… Подкрепяни от светите ви молитви, ние потеглихме срещу Казан и постигнахме желаната цел… Този многолюден град ни се подчини: небесната справедливост погуби само за миг безкрайно много неверници, главатарят им бе пленен и знамената на Полумесеца, вече изместени от Светия Кръст, изчезнаха завинаги от стените на града. А ние, изпълнени със здраве и радост се върнахме тук пред образа на Светата Дева, в нашето мило Отечество… Продължавайте усърдно да се застъпвате пред трона Господен и да ме подкрепяте с вашите мъдри съвети, за да укрепя вярата, правдата и да утвърдя в империята благонравието, за да могат новите поданици на Русия да се отвърнат от заблужденията си и да признаят истинския Бог, възхвалявайки заедно с нас Светата Троица.“

Старият Макарий отговаря с треперещ глас:

„Каква промяна настъпи в съдбата на Отечеството! Коварните казанци сееха ужас из цяла Русия; те пиеха кръвта на християните, отвличаха ги в робство, оскверняваха и рушаха храмовете Господни… Но небесата те озариха с лъчите на своята милост, както някога Константин Велики, свети Владимир, Димитрий Донски, Александър Невски… Ти издигна името си редом с тези прочути имена и твоята слава се равнява на тяхната. Казан, този независим град, подобен на гнездо на змии, които ни заплашваха непрекъснато с отровните си зъби, падна в краката ти… Радвай се, царю, любимец на Небето и на Родината си! Господ не само ти изпрати победа, но и те дари с така желания син!… А ние, о царю, в знак на почит пред твоите трудни дела и славни подвизи можем само благоговейно да паднем в нозете ти!“

При тези думи митрополитът, духовниците, сановниците и народът падат ничком пред царя. Иван вкусва опиянението от това многоцветно море от сведени глави, полюляващо се в краката му. След това сменя тежката си броня с царската мантия, окачва на врата си верижка с кръст и слага на главата си шапката на Мономах. Духовниците, които носят икони, хоругви, кръстове, кадилници и фенери, заобикалят царя и го придружават до Кремъл. Едва след като се е поклонил пред светите мощи и гробовете на прадедите си, Иван влиза в двореца, за да види царицата, която е още на легло. Като го вижда, тя забравя безсилието си, скача от леглото и целува със сълзи и смях краката на своя господар. Той я повдига, целува я по челото и нарежда да донесат сина му.

На 8 ноември 1552 г. огромно пиршество събира в двореца духовници и боляри. Иван награждава всички с подаръци, отговарящи на ранга и смелостта: на всекиго самурени кожи, брокат, златни чаши, дрехи, коне, пълни кесии, килими, оръжия, имения. Празненствата траят три дни. Пият юнашки, смеят се с цяло гърло, хвалят се с подвизите си и слушат царските певци, които възхваляват руската победа под съпровода на гуслите. Цяла Русия ликува. За да отбележи превземането на Казан с паметник, който ще пребъде във вековете, Иван заповядва да се построи на големия Кремълски площад църква на Богородица Застъпница, която по-късно ще бъде наречена „Василий Блажени“^[1]. Макарий го насърчава. Те заедно изработват първите планове на строежа. Според тях църквата не трябва да прилича на никоя строена дотогава и трябва да бъде израз на мистично безумие, на бликащо веселие, на шеметна смесица от форми и цветове. Кой ще измайстори подобно нещо? Сещат се за италиански архитекти. Те вече са доказали умението си в Москва. Не, архитектът на този символ на тържествуваща Русия трябва да бъде русин. Накрая изборът пада на Барма Яковлев, наречен Постник. Той ще бъде натоварен със задачата да построи този странен паметник, който ще отразява всички противоречия на царя. Малко по малко от земята ще изникне необикновена и възвишена базилика със седем различни купола, над които се извисява висока пирамида, увенчана с позлатен връх във форма на луковица. Многоцветните заострени кубета са украсени било с отвесни ленти, било с шарки на рибени люспи или наподобяващи шлифовани скъпоценни камъни. Те подпират смело небосвода. Приличат на кошница с фантастични плодове, приготвени за обеда на великан. Строежът ще продължи шест години^[2]. А разходите, както се полага, ще бъдат поети от жителите на Казан като военно обезщетение.