Анри Троая
Иван Грозни (10)

Десета глава
Опричниците

На 2 февруари 1565 г. Иван се завръща в затрупаната от сняг Москва. Многолюден народ, придошъл от ранни зори, коленичи при преминаването му, ридае и благодари на Небето, че му е върнал владетеля. Но тези, които смирено вдигат очи към него, са поразени от тъжното и сурово изражение на лицето му. По мнението на всички свидетели този трийсет и четири годишен мъж прилича на старец. Кожата му е жълтеникава и повехнала, погледът му е унил, косите му — оредели, устата — тънка и изкривена, челото му — набраздено от бръчки. На брадата му са останали само няколко косъма, тъй като има навик да я скубе. Прегърбен и с хлътнали гърди той оглежда хората с безумен поглед. Дали изобщо вижда тези, които го приветстват? Дали чува камбаните на църквите, които тържествено бият над главата му. Той толкова е свикнал да бъде възхваляван, превъзнасян, обожаван, че нито една проява на въодушевление не може да го зарадва.

Пристигайки в двореца, Иван заявява на болярите, че повече не желае да живее в Кремъл сред костите на прадедите си и че трябва незабавно да му се построи просторен дом в центъра на града. След като изброява още един път оскърбленията, които му е нанесло дворянството, иска Църквата да потвърди предварителното си и абсолютно одобрение на всички мерки, които ще вземе срещу лошите си служители. Тъй като е заминал по тяхна вина, ще получи и сумата от триста хиляди рубли, за да покрие разноските си по пътуването и престоя в Александровская слобода. Освен това държавата ще се раздели на две части: опричнина^[1], представляваща лична собственост на царя, която той ще управлява по своя воля с неограничена пълна власт, и земщина^[2], състояща се от останалата територия, която, въпреки че също е под властта на царя, ще запази своята болярска Дума и своите предишни служители. В опричнината, лична собственост на Иван, един вид държава в държавата, ще влизат по едностранното желание на Негово Величество няколко квартала на Москва, двайсет и седем града, осемнайсет околии и главните комуникационни артерии. Тази гигантска експроприация ще се извърши под контрола на една нова милиция, избрана от монарха и подчинена на неговите заповеди: така наречените опричници. Докато царят излага плана си, болярите разбират, че конфискувайки села, заедно със селяните и имотите им, той смята окончателно да ги обезсили. Но те не могат да се разбунтуват срещу този, когото са помолили да се завърне и комуто народът вярва фанатично. Под заплахата да бъдат хвърлени в тъмница за неподчинение те трябва да изоставят наследствените си имения, които ще станат собственост на короната. Като възнаграждение опричниците ще могат да ги ползват пожизнено и при известни условия, без те да са тяхна собственост. Бившите собственици ще получат в замяна някои бедни и отдалечени земи, които са част от земщината. Така започва едно огромно движение на преразпределение на владения, на изгнания, на разоряване на бивши княжески имения, на отпращане на дворяни към граничните райони на страната. Дванайсет хиляди благородни семейства са преместени и лишени както от богатството, така и от влиянието си. Изтръгнати от земята, принадлежала им векове наред, откъснати от корените си, отдалечени от поддръжниците си, тези хора, преселени с административно решение, остават без минало, без подкрепа, без защита. Всъщност създаването на опричнината през 1565 г. е само брутално разширение на програмата за подчинение на дворянството, изработена от Иван и съветниците му още от 1550 г. Чрез това преразпределение на шансовете в цяла Русия той се надява, че завинаги е укрепил трона си. На мястото на арогантните и горди с произхода си боляри той поставя ново дворянство, съставено от платени служители. Ще се роди новата привилегирована каста на опричниците, тясно свързани с царя и сигурни в безнаказаността си за всички престъпления, които ще извършат от негово име. Сред опричниците няма йерархия по старшинство, единствено има значение предаността към централната власт. Няколкото благородни князе, които са част от тази преторианска гвардия, потъват в масата от нови хора, произлизащи от скромни семейства и задължени единствено на Иван за своето издигане. Останалите, ограбените, напускат домовете си в най-суровите зимни дни и се запътват с бавни кервани към определеното им местожителство. Някои умират от студ по пътя. Но Иван не се трогва от сълзите и въздишките, които придружават тази необходима суматоха. На първо време той е подбрал сред младежите от дребното дворянство хиляда опричници, за да сформира своя лична гвардия и да разкрие предателите. Скоро техният брой ще нарасне на шест хиляди. Малюта-Скуратов, Вяземски, Басманов, фаворити на царя, следят всички членове на тази милиция да бъдат здравеняци, прочути с грубостта и жестокостта си. „Избраните легионери“ полагат клетва пред Иван:

„Кълна се, че ще бъда верен на царя и на империята му, на младия царевич и на царицата, както и че ще разкривам всичко, което зная или мога да узная относно всяко начинание срещу тях от едни или други лица. Кълна се да се отрека от семейството си и да забравя баща и майка. Кълна се също така да не ям и да не пия с хората от земщината и никога да нямам отношения с тях. В уверение, на което целувам кръста.“

Опричниците живеят в затворен кръг в домове, определени специално за тях, и получават значителна рента. Доскоро бедни те с всеки изминал ден стават господари с огромна власт. Облечени са в черно и носят на седлата си кучешка глава и метла, символи на мисията им — да хапят и да гонят враговете на господаря си. Тяхната служба ги поставя над закона. Обида, отправена към тях, е равносилна на оскърбление на царската особа и се наказва със смърт. Земщината е полето на техните действия. Там те могат да налагат глоби, да измъчват мъжете, да изнасилват жените, да избождат очите на децата, да плячкосват къщите, да опожаряват горите и реколтите, без никой да може да им се възпротиви. Тяхната жестокост се насърчава от царя, който след всеки от техните подвизи, ги възнаграждава и им раздава имуществото, отнето от изменниците. „Колкото повече народът ги ненавиждаше, толкова повече владетелят им засвидетелстваше доверие“, пишат Таубе и Крузе^[3]. И наистина Иван се чувства сигурен с омразата, която неговите опричници предизвикват в страната. Щом толкова се страхуват от тях и ги мразят, значи са му верни. В известен смисъл те са негово въплъщение. Те са шест хиляди малки Ивановци, които изнудват и проливат кръвта на народа вместо него. Те извършват собственоръчно в Москва и в провинцията това, за което той бленува в двореца си.

На 4 февруари, в деня, когато царят учредява опричнината, започват и екзекуциите. Мъченията се извършват на Кремълския площад, близо до църквата „Света Богородица Застъпница“ (храма „Василий Блажени“), която току-що е завършена и чиито натруфени с орнаменти и ярко оцветени куполи весело блестят. Знаменитият княз Александър Шуйски, героят от превземането на Казан, и седемнадесетгодишният му син Петър са сред първите жертви. И двамата са обвинени, че са заговорничели заедно с Андрей Курбски срещу живота на монарха, царицата и техните деца. Трябва най-напред да отсекат главата на сина, но бащата моли за милостта той да умре първи. Палачът се съгласява и Александър Шуйски поставя главата си на дръвника. Брадвата се стоварва. Синът прибира главата на баща си, целува я нежно и на свой ред коленичи, за да бъде посечен. Още шест боляри са обезглавени в същия ден. Седмият, княз Димитрий Чевирев, е набит на кол. Агонията му продължава двайсет и четири часа, с пробити меса и изкривено от болка лице, той пее песни за възхвала на Господа. Други боляри избягват брадвата и само са изпратени в манастирите или заточени надалеч. От някои Иван изисква гаранция от двайсет и пет хиляди рубли, за да е сигурен, че няма да напуснат страната. И най-сетне, за да покаже, че умее не само да наказва, но и да прощава, той връща в Москва болярите Михаил Воротински, заточен в Белозерск, и Яковлев, близък роднина на Анастасия.

Духовенството приема тази проява на снизходителност като божествена милост. Но колкото повече Иван потиска страната, толкова повече чувства, че е ненавиждан, а колкото повече се чувства ненавиждан, толкова по-яростно желае да открие тези, които искат да посегнат на живота му. Болезнена тревожност му пречи да спи. Биенето на стенния часовник през нощта го изпълва с ужас като злокобно предзнаменование. Гледката на падаща звезда в небето го кара да коленичи треперещ пред иконите. Новата крепост, която си е построил в Москва, вече не му се струва сигурно убежище. Намразва столицата и се настанява в Александровская слобода в дворец, заобиколен с ровове и укрепления. Вътрешната подредба на тази зловеща сграда напомня душевните състояния на владетеля. Някои зали са пищно украсени, други са натъпкани с ценни книги и пергаменти, има ниски и сводести помещения, които са по монашески голи, а подземието е разделено на килии, където гният затворниците. По този начин великолепието, учението, молитвата и мъчението присъстват едновременно в любимия дом на царя. Във всяко от тези отделения той се чувства добре. Придворните му заемат отделни жилища. Цели улици в града са отредени на опричниците. Малкото селище, загубено сред мрачни гори, гъмжи от въоръжени хора. Набързо се строят къщи и църкви; прииждат търговци, привлечени от богатата дворянска клиентела. Иван нарежда да донесат реликви и да украсят олтара на църквата „Св. Богородица“ със злато, сребро и скъпоценни камъни. По негова заповед на всяка тухла от сградата е издълбан кръст.

Но тази проява на набожност не го спасява от угризения. Внезапно решава да превърне двореца в манастир, а опричниците — в монаси. Той назовава „братя“ триста от тях, избрани сред най-извратените. Той самият си дава титлата архиерей, княз Афанасий Вяземски е ковчежник, а Малюта Скуратов — клисар. Всеки брат облича черно расо върху златовезания си, украсен със самурени кожи кафтан. Това, което би трябвало да се приеме за обикновен маскарад, в ума на Иван се превръща в почит към Господа. Той искрено вярва, че е създал нов монашески орден, написва правилник и следи за спазването му. В три часа сутринта отива с децата си в камбанарията, за да удари камбаните за утринната служба. Незабавно всички братя се втурват в дворцовата църква. Нарушителят на това задължение се наказва с осем дни затвор. По време на богослужението, което продължава цели три или четири часа, царят пее, моли се и коленичи, удря челото си в плочите. Той носи дълго черно расо пристегнато в кръста с въже, наметка от груб вълнен плат и дървен кръст на гърдите. От време на време, вместо любимата си пика, носи владишки жезъл.

В осем часа пак се събират, за да чуят литургията, а в десет часа сядат на масата около обилни ястия, от които царят не близва нищо. Той стои прав сред братята си и им чете на висок глас религиозни текстове. После се храни настрани съвсем сам и изслушва докладите на фаворитите си. След кратка дрямка обича да посещава затворите, за да присъства на изтезанията на някои задържани. Различните инструменти за мъчение: от камшика до кола, от иглите до менгемето, от нажежените въглени до въжето, което чрез триене разкъсва тялото, са му добре познати. Той преценява като познавач сръчността на палачите и издръжливостта на жертвите. След литургията, с душа все още изпълнена с ангелски песнопения, той изпитва наслаждение от контраста, когато проследява бавната агония на страдалците сред бликащата кръв, пропукването на костите, воя и предсмъртното хъркане на разлигавените усти. Тази сурова кухня с мирис на гной, изпражнения, пот и изгорена плът е наслада за обонянието му. Всеки път, когато една от тези човешки дрипи издъхне, го изпълва сладостта на любовния спазъм. В радостта му да гази в кръв, в тези минути на ужас и екстаз, сякаш самият Бог е до него. Навикът му да се отъждествява с Бога е достатъчен, за да го убеди, че и Небето, както той самият, одобрява това човешко изтребление. За него молитвата и мъчението са двете страни на набожността. Когато със съжаление напуска помещенията за изтезание, „лицето му сияе от доволство“, казват свидетелите. Шегува се със свитата си, разговаря „по-весело от обикновено“. Това е отпускане след нервното напрежение, успокоение след любовния акт.

В шест часа вечерта всички отиват на вечерна служба. След това общата вечеря в повечето случаи се превръща в запой. Ядат до пръсване, щуки с чесън, зайци със слънчогледово олио, бъбреци с джинджифил, пилета с черен пипер и всичко това обилно полято с медовина, вино, квас и водка. Преди да бъде поднесено на царя всяко ястие и всяка напитка се опитват от някой от неговите сътрапезници, за да не се допусне да бъде отровен. Клоуни забавляват пируващите със своите номера. Разиграват мечки. Някои вечери мнимите монаси довеждат жени от простолюдието и се забавляват като ги разсъбличат, шибат с камшици и изнасилват пред очите на царя. Малюта-Скуратов, най-жестокият и най-поквареният от братята, нарежда на голи селянки да тичат след кокошки, а през това време опричниците изпращат стрели по ужасените злощастнички с разпуснати коси и люлеещи се гърди. След тези оргии Иван се оттегля в спалнята си, където го чакат трима слепи старци. Тяхната задача е един след друг да му разказват легенди, докато заспи. Легнал на леглото си в слабо осветената от кандилата пред иконите стая, той с наслада слуша тези истории за странстващи рицари, магьосници и далечни принцеси. Разказвачът, с дълга брада и незрящи очи, говори кротко. Монотонният му глас унася царя, който сякаш се връща в детството си. Той се отпуска за миг, затваря очи, но сънят му не трае дълго. В полунощ пак се връща в църквата, за да се моли. Извисявайки душата си към небето, той чува как Бог му шепне в ухото имената на нови жертви. И точно когато е на колене между две молитви той дава на близките си най-кръвожадните заповеди. Както водолазите изпитват опиянение от дълбочината, така и богопомазаните монарси се опияняват от абсолютната власт. Това опиянение у някои е слабо, но у други, като Иван, води до безумие.

Ехото от този странен живот бързо се разнася надалеч и стига до Сигизмунд-Август, който предполага, че царят е полудял. Не е ли това началото на упадъка на Русия? Полският крал горещо желае да е така и запитва руския посланик във Варшава какво точно представлява опричнината. Подчинявайки се на получената заповед дипломатът отговаря категорично:

„Ние не знаем какво искате да кажете. Няма никаква опричнина. Царят живее в дом, който си е избрал и служителите, от които е доволен, се намират край него; другите са малко по-далеч. Това е всичко. Ако невежи селяни говорят за някаква опричнина, не трябва да се обръща внимание на техните думи.“

Но всеки ден в Полша пристигат бегълци, които са се спасили от тиранията на Иван. Техните разкази потвърждават предположенията на Сигизмунд-Август. Той си кореспондира чрез тайни пратеници с няколко ограбени боляри от земщината. Те едва се осмеляват да отговарят. Лишени от собственост и изселени, живеят в страх от бъдещето. Църквата също мълчи, защото е безправна. Митрополит Афанасий предварително се е отказал да критикува действията на царя и да се застъпва за жертвите, той вече не е духовен водач, а само изтъкнат свещенослужител. Поставил е Иван над Църквата, потъпкал е Евангелието и е объркал кесаревото царство с божието. Бил е предупреден за всички престъпления на опричниците, но не се е възпротивил срещу създаването в Александровская слобода на тази карикатура на манастир с неговите развратници, облечени с раса, с кървавите богослужения и оргии.

Всичко около царя е само порок и подлост. Той харесва отдавна богословските дискусии и те събуждат интереса му към протестантството. Разпитва немските пленници от Ливония, за да научи повече, привлича го свободата на тяхното религиозно мислене. Назначава на служба при себе си немците Калб, Таубе, Крузе и Еберфелд^[4]. Последният му доказва и писмено, и устно, колко е чисто учението на Аугсбургското вероизповедание. Казват, че царят бил потресен. Иван започва да се замисля дали православната религия е наистина подходяща за Русия. Хрумва му безумната идея: ами ако с един замах на перото превърне Русия в протестантска държава? Но бързо се отказва, ужасен от дързостта си. Обаче разрешава на лютераните да имат храм в Москва. Това решение наскърбява митрополит Афанасий; той си позволява да повиши тон пред един от тези чужденци еретици и Иван незабавно го осъжда да заплати голяма глоба. Митрополитът се разболява от мъка и се оттегля в манастир.

Увлечението на царя по немските занаятчии е нищо в сравнение с увлечението му по английските търговци. Смелият Дженкинсън, едновременно посредник, делови мъж, изследовател и пътешественик кръстосва Русия, отива в Астрахан, Бухара, Персия, преодолява хиляди опасности, връща се в Москва, разказва на Иван за пътешествията си, донася му подаръци от султана и шаховете и рисува специално за него картата на страните, които е прекосил. Пленен от тази многостранна личност, Иван се отнася с него като с приятел, разрешава на Компанията му да разшири своя монопол и дори да сече монети и го поставя, заедно с търговците от компанията му под непосредствената закрила на опричниците. Занапред Русия изнася в Англия риба, сол, кожи, катран, дървен материал за корабостроенето, коноп, лен, лой, восък, а внася от Англия на високи цени коприна, съдове, мед, олово, подправки, оръжия и муниции. Този двустранен търговски обмен е така интензивен, че Иван все повече мисли за Англия като за естествен съюзник на Русия. Но по време на един от неговите нощни страхове му хрумва нов проект. Постоянно обладан от мисълта, че се готви покушение срещу личността му, той обмисля възможността да поиска убежище в Англия, в случай че трябва да избяга, за да спаси живота си. Тази унизителна за господаря на Русия загриженост му се струва божествено озарение. В 1567 г. той заръчва на Дженкинсън да занесе тайно послание до Елизабет I. Говори се, че тази кралица, наследила полусестра си Мария Тюдор, е красива, умна, образована и волева жена. Нейните отношения с Иван винаги са се отличавали с голяма учтивост. Тя е трийсет и четири годишна и не е омъжена. Той е на трийсет и седем години и неговата черкезка съпруга от дълго време е престанала да му харесва. Защо да не я прогони и да се ожени за английската кралица? Дженкинсън получава заповед да изложи на Нейно Величество това второ предложение. Иван й се представя едновременно като възможен политически беглец и като сигурен кандидат за женитба. Той иска ръката й в настоящия момент и евентуалната й закрила за в бъдеще. Естествено, той знае, че тя вече е отпратила множество кандидати за брак. Но те, мисли си Иван, не са имали неговия политически размах. Притисната до стената, тя не ще може да откаже.

Дженкинсън заминава за Лондон като застъпник за тези две необичайни предложения. Още с пристигането си той води продължителен частен разговор с кралицата. Залогът е голям. Англия е предимно търговска държава и не може да си позволи да разочарова царя, който е дал толкова привилегии на нейните търговци. Още повече че представители на други държави постоянно оказват натиск върху него да отмени привилегиите, дадени на англичаните. От друга страна, Елизабет няма никакво намерение да се омъжва. Като предвидлива делова жена, тя се старае да печели време. Но пропуска да вземе предвид необуздания характер на новия си ухажор. Като не получава отговор на своите предложения, Иван се ядосва и отваря пристанище Нарва за други чужденци. Компанията е разтревожена и се обръща към кралицата. Тъй като Дженкинсън не е на разположение, тя незабавно изпраща за посланик в Русия Томас Рандолф, началник на пощите.

Новият пратеник слиза от кораба си в пристанище „Свети Николай“ на Бяло море и през Холмогори и Вологда пристига в Москва през октомври 1568 г. Той има за задача „да възстанови реда в английската търговия“, като обещае на царя убежище, но избегне, ако е възможно, въпроса за брак. Впрочем за правото на убежище Иван поставя като условие принципа на взаимност. С други думи, тъй като честта му забранява да приеме каквото и да е, без да предложи нещо в замяна, той желае кралицата да приеме за свое убежище Кремъл, ако заговорници поставят живота й в опасност. Естествено, дъщерята на Хенри VIII не може и да помисли за подобен странен пазарлък и няма нито повод, нито желание да напуска страната си.

Пристигайки в Москва, Томас Рандолф си пати от лошото настроение на монарха, който е раздразнен от твърде дългото мълчание на кралицата. Въдворяват го за четири месеца в къщата, която му е предоставена за резиденция. Охраната не допуска никакъв посетител да се приближи. Най-сетне посланикът е повикан на аудиенция, но противно на обичая не му изпращат коне, за да отиде в Кремъл. Извървява пътя пеш, газейки в снега. В двореца никой не му отдава почести. Той е обиден и остава с шапка пред царя. Сановниците предвиждат гневен изблик. Но, непредвидим както винаги, Иван се обръща благосклонно към Томас Рандолф и го уверява в приятелските си чувства към „скъпата си сестра“ Елизабет. Отпращайки го, без да го покани на вечеря, той му казва в замяна: „Ще ви изпратя ястия от трапезата си.“ Малко по-късно един дворцов служител с петима слуги пристига при посланика с разнообразни вина и храни. Служителят опитва от всичко, преди да го поднесе на Томас Рандолф, за да докаже, че не е отровно. След известно време Томас Рандолф е поканен да се яви в двореца през нощта, сам и „облечен по руски“. Несъмнено по време на това събеседване, което продължава около три часа, той дава съществени обещания на Иван, защото е получил нови предимства за Компанията: изключителното право да търгува с Персия, да добива желязо от някои мини и да прогонва чуждите кораби в Бяло море.

През август 1569 г. Томас Рандолф се връща в Англия, придружен от Савин, руски дворянин, чиято мисия вероятно е да склони кралицата да подпише договор за военен съюз при отбрана и нападение. След десетмесечен престой край брега на Темза, Савин донася на царя само едно твърде мъгляво, но любезно послание от Елизабет, написано на пергамент:

„Ако някой ден Ви се наложи — поради случайно обстоятелство, таен заговор или нападение отвън — да напуснете страната и пожелаете да дойдете в Нашето кралство заедно с благородната Императрица, Вашата съпруга, и скъпите Ви деца. Ние ще посрещнем и приемем с подобаваща почит и уважение Ваше Височество и свитата му, както се полага на такъв велик княз, оставяйки Ви да водите свободен и спокоен живот с всички онези, които вземете във Вашата свита. Ще можете свободно да изповядвате Вашата християнска вяра, както Ви е угодно… Ще Ви определим място в Нашето кралство, където ще живеете на Ваши разноски толкова дълго, колкото пожелаете да бъдете сред Нас.“^[5]

В заключение Елизабет заявява, че в случай на война, тя ще обедини силите на Англия с тези на Русия „срещу общия им враг“ и това „докато Бог съхрани живота й“. Документът е преподписан от най-висшите служители на короната начело с канцлера Франсис Бейкън.

Иван изпада в дива ярост от това послание. Вместо мечтания отбранително-нападателен съюз получава като милостиня неясното обещание за помощ срещу „общия враг“. Вместо взаимно предоставяне на политическо убежище, получава уверението, че ще бъдат щастливи да го приемат на негови разноски, ако има неприятности с народа си. Вместо някакъв, дори неясен намек за евентуален брак с царя, мълчание! Освен това Савин му донася, че при разговорите със съветниците на кралицата е ставало въпрос най-вече за търговските предимства, които англичаните все по-ненаситно желаят. Той си мислел, че се обръща към държавници, а бил изслушан от търговци. Иван грабва перото с възмущение и се обръща към Нейно Британско Величество с ожесточения стил от писмата си до Курбски:

„Ти си пренебрегнала същественото, а твоите боляри са говорили на моя посланик само за търговия. Вярвахме, че си владетелка в държавата си, че си господарка на кралската си воля и че следиш за интересите на кралството; с този дух искахме да преговаряме с теб за важни дела. Но всъщност твоите държавници упражняват властта без теб. Те не са само съветници, но и обикновени търговци мужици, които не са загрижени за интересите на владетеля и страната, а само за търговските си изгоди. А ти изпълняваш ролята на пошла девица и се държиш като такава… Московското княжество не бе лишено от нищо и когато нямаше английски стоки. И да ни върнеш писмото, което ти изпратихме относно търговските привилегии. Но дори и да не го върнеш ще заповядаме никой да не го спазва. По този начин всички предимства, които сме ви дали до днес ще бъдат отменени.“

Обидният тон на писмото по-скоро забавлява Елизабет, отколкото я ядосва, защото тя смята автора му за смахнат. Но когато научава, че царят, изпълнявайки заплахата си, е конфискувал стоките на Компанията, забранявайки й всякаква търговия, тя мисли единствено как да поправи злото. Само един човек, мисли тя, е способен да разнежи тирана. Незабавно тя изпраща нова делегация, водена от Робърт Бест, но главният двигател ще бъде незаменимият Дженкинсън. В Москва обаче огромната ярост на царя срещу Елизабет се е смекчила. Сигурно съветниците на кралицата са виновни за всичко. Но не и тя. Нали и той самият е имал лоши съветници? Не му ли е била нужна голяма смелост, за да изтреби цялата тази измет? Вероятно Елизабет няма неговата енергия. Но тя е умна и образована. Каква двойка могат да бъдат! Може би дълбоко в себе си тя не се е отказала да стане царица. Мисълта за богатата, трудолюбива и англиканска Англия не напуска Иван. Но за момента има много големи грижи в Русия, за да се интересува отблизо за външната политика. Той се вслушва в един нов довереник — холандският авантюрист Елисей Бомелиус. Дошъл е от Германия, и се е представил за доктор на магическите науки. В разговорите си с царя му внушава да бъде по-бдителен с обкръжението си. Според него, въпреки масовите екзекуции, през последните години Иван има още много врагове сред болярите от земщината, висшето духовенство и дори сред народа. Не са изтръгнати всички корени на злото, плевелите никнат наново и се разпространяват. Трябва да засили прочистването. Този мъдър съвет събужда позадрямалата подозрителност на Иван. Пред този усърден служител на каузата му Иван се съгласява, че Русия е болна. А за да излекуваш тялото, няма нищо по-хубаво от добро очистително. Нека му имат доверие: той ще даде подходящата доза и ще излекува страната от коварството!