Анри Троая
Иван Грозни (17)

Седемнадесета глава
Последни дни

От една година царят слага ред в кървавите досиета на своето тиранично управление. Без да съжалява за многобройните си жертви, той държи да осигури покой на душите им в отвъдното. Ето защо, за да прочисти едновременно своето счетоводство и съвестта си, неуморно прави списъци на хората, които е погубил. С перо в ръка тършува в гънките на паметта си, открива забравени призраци, вписва различните изтезания. Този труд на свиреп и прилежен писар му помага да преразгледа етапите на живота си. Секретарят и изповедникът му помагат да си спомня. Грубо написани с главни букви имена се подреждат по пергамента. Списъците на умрелите се изпращат със значителни парични суми в манастирите, за да бъдат прочетени заупокойни молитви за починалите. В тези документи може да се прочете:

„Спомни си, Господи, за душите на твоите служители от Новгород на брой хиляда петстотин и седем души. Княз Казарин Дубровски плюс десет души, дошли след него… двайсет души от село Коломенское, осемдесет от Матвейче… спомни си починалите верни християни на брой осемдесет и четири и за още трима, които умряха, след като им отрязаха ръцете…“

До някои имена има лаконично добавка: „с жена си“ или „с жена си и децата си“, „със синовете си“, „с дъщерите си“. Иван се дразни, че при такъв голям брой трупове със сигурност е пропуснал някои в изброяването. Ето защо той се доверява на Бог, който си води точен дневник и ще запълни тези пропуски. Той му казва направо: „Несъмнено ще си спомниш имената им…“ Или още: „Само ти, Господи, знаеш имената им!“ В списъка, предназначен за Свияжския манастир, се споменават и княгинята монахиня Евдокия (далечна леля на Иван), монахинята Александрина (снаха му, вдовицата на Юрий), монахинята Мария (сестра на братовчед му Владимир) и трите удавени в Белозерск. Сборът в един от тези списъци възлиза на три хиляди сто четирийсет и осем избити, в друг — на три хиляди седемстотин и петдесет. След като е изпратил тези погребални списъци, той си припомня още имена. Цяла върволица мъченици се тълпи зад гърба му. Без да се признава виновен за смъртта им, има чувството, че никога вече няма да е сам в стаята си. Потиска го непоносима тежест. Развратът, преяждането, пиенето са съсипали здравето му. След убийството на сина си той може да спи само по няколко часа на нощ. Избягал е от Александровская слобода, чиито зловещи стени му напомнят агонията на царевича, и се е върнал в двореца си в Кремъл. Една вечер му съобщават, че комета с кръстовидна опашка се е появила на небето над Москва. Извеждат го на площадката пред двореца, загърнат с кожи, за да я види. Времето е прохладно, въздухът е прозирен, сняг е затрупал големия град. Отметнал глава назад, царят дълго съзерцава пророческото светило, проточило след себе си червенеещи коси. Сетне прошепва: „Предвещава смъртта ми!“

Още в началото на 1584 г. здравето му бързо се влошава. Лекарите говорят за „разлагане на кръвта“ и за „загниване в коремната кухина“. Тялото отича, кожата му се свлича на парцали и ужасно вони. Мехлемите, с които го мажат, не могат да премахнат миризмата. Понякога му се струва, че дрехите му са пропити с вонята на труповете, сред които някога е обичал да се разхожда. Но не, неговата собствена плът мирише лошо. Или може би душата му? А ако Бог вече не го обича? Ако вместо да го посрещне с отворени обятия в своя Рай, го остави да тъпче пред вратата? Но нали има заслуги към отечеството. Наистина на запад войните му бяха катастрофални. Но на изток завзе Казан, Астрахан и Сибир. Обедини страната си въпреки съпротивата на болярите. Можеше ли да постигне тези славни успехи, ако не бе се избавил чрез изтезание от върлите си врагове? Какво представляват няколко хиляди обезобразени трупа в сравнение с всички спечелени със сила за Русия народи и земи? Но може ли човек да знае какво мисли Бог? След като винаги го е подкрепял, Всевишният е способен да го упрекне в последния момент за хекатомбите в Новгород или за многобройните му бракове, или за убийството на царевича. Може би този последен акт на насилие ще бъде капката кръв, от която ще прелее чашата. Не, не, защото и Бог е виновен за кръвта на детето си, Христос. Той позволи Исус да загине на кръста. И тъй като и двамата са убийци на синовете си, Бог и царят са създадени, за да се разберат. Всъщност, ако Бог проявява опасна справедливост в деня на Страшния съд, то на земята той си позволява най-волни прищевки. Правосъдието му тук долу се изразява в ненаказани престъпления и потъпкана невинност. Той удря както му падне, без да го е грижа за заслугите на тези, които издига, и тези, които смазва. Дава пример за жестокост и непоследователност на всички монарси, които са представители на неговата власт на земята. Как би могъл да им се сърди, че приличат на него? Колкото по-непоследователен е бил Иван в наказанията, толкова по-приятен трябва да е бил на господаря на природата. Той си повтаря това целодневно, за да се успокои. Между два разговора със съветниците си броди из двореца и си говори сам на висок глас. Страхува се от настъпването на здрача, който поражда апокалиптични видения. Всяка нощ в полумрака при него идва синът му, ту разкошно облечен и усмихнат, ту восъчножълт и с пробито слепоочие. Призракът му говори. Иван му отговаря. После внезапно изкрещява и скача от леглото си. Слугите дотичват. Слагат го отново да легне. Но понякога той отказва да заспи, вика свещениците, кара да бият камбаните, нарежда да отслужат литургия. Зората го заварва изтощен, уплашен, неспособен да вземе решение. Той открива, че има инструменти за мъчение, много по-ефикасни от тези, които е използвал досега. Да, угризенията и страхът са по-лоши от кладата, въжето или менгемето. От палач царят става жертва. Той увеличава даренията за църквата; мисли да се откупи, унижавайки се, пише до всички руски манастири:

„До преславните и пресвети манастири. До всички добродетелни и достойни монаси. Великият княз Иван Василиевич ви изпраща дълбок поклон и пада в краката ви, умолявайки ви да изпросите опрощение на греховете му и да молите заедно и поотделно в килиите си Бог и Светата Дева да му простят злодеянията, да му пратят изцеление и да го избавят от болестта.“

В своето безумие той се надява, че монасите, които е пощадил, ще говорят по-високо на ухото на Бога, отколкото стотиците, които е избил в Новгород и другаде, по-силно от митрополит Филип, по-силно от архиепископ Леонид.

Но скоро Иван се обръща към магьосниците, тъй като нито лекарите, нито свещениците му помагат да се излекува. Отвсякъде в Москва пристигат астролози, гадатели, знахари. Шейсетина от тях са затворени в една къща близо до двореца. Никога не е имало такова струпване на специалисти по окултни науки. Носят им храна в къщата. Всеки ден княз Богдан Белски, приближен на царя, ги разпитва. Те не предвиждат нищо добро. Всички небесни знаци съвпадат: смъртта на владетеля ще настъпи скоро. За да не уплаши господаря си, Богдан Белски крие от него заключенията на гадателите.

Въпреки успокоителните думи на обкръжението му Иван чувства, че е безвъзвратно загубен. Смрадта от тялото му се засилва, тестикулите му болезнено се подуват. Тревожи го мисълта кой ще го наследи. През 1572 г. е написал завещание в полза на по-големия си син, царевича Иван. Тъй като той е мъртъв, царят диктува в присъствието на болярите нови разпореждания. Обявява Фьодор за наследник на трона. Той му препоръчва да царува благочестиво и да не въвлича страната си в безполезни войни с християнските държави. Но този слаб тялом и духом млад княз има нужда от напътствия. Иван назначава надзорна комисия от петима боляри: Иван Шуйски, герой от обсадата на Псков, Иван Мстиславски, син на племенницата на великия княз Василий, Никита Юриев, брат на първата царица Анастасия, Богдан Белски и на първо място Борис Годунов, най-умният от всички, чиято сестра Ирина е жена на Фьодор. Разнежен и уплашен от наближаването на смъртта, той ги нарича „приятели, другари по оръжие“. Задължава ги да освободят полските и немските пленници, да намалят данъците. За сетен път им се оплаква, че през целия му живот лошите боляри с подмолните си интриги са го тласкали към строгост, която не му е присъща. Манията му за преследване се превръща в слабоумие. Всички са виновни, освен самия той. Този митоман, преследван от въображаеми врагове, твърди, ридаейки: „Платиха ми за доброто със зло, за любовта с омраза!“ Кого мисли да измами с тази последна защита: близките си или Бог, бъдещите поколения или пазителя на отвъдното? Но дори и в това ангелско великодушие той има пристъпи на ярост. Така например, като научава, поради непредпазливостта на приближените си, че астролозите са изчислили датата на смъртта му — 18 март 1584 г., той се зарича, че ще ги изгори живи, ако предсказанието им не се изпълни. Разказват, че снаха му, съпругата на Фьодор, която го посетила в стаята му, „се отдръпнала ужасена“ от неговите неприлични жестове и думи. Умиращият усетил последен сексуален порив. Дяволът внезапно се разбудил в плътта му. Веднага след това се почувствал толкова отпаднал, че помолили новия полски посланик да отложи пристигането си в Москва.

Сега най-голямото му развлечение е да го отнасят на стол в залата на Хазната. Там часове наред съзерцава като хипнотизиран скъпоценните камъни в ковчежетата. На 15 март кани английския посланик сър Джеръм Хорси да го придружи. Пред погледа на дипломата той изсипва с треперещи ръце диаманти, изумруди, сапфири, рубини, перли, хиацинти. Отблясъците на това богатство заслепява алчните му очи. Влюбено разказва за произхода и цената на всеки камък. Сякаш не може да повярва, че е толкова богат, и страда, че трябва да се раздели с всичко това. Загребвайки тюркоази в шепата си, той шепне на своя гост: „Вижте как променят цвета си. Те избледняват, известяват смъртта ми, отровен съм“. После посочва жезъла си от „рог на ликорна“^[1], украсен със скъпоценни камъни („Струваха седемдесет хиляди рубли“, твърди той), и моли лекаря си да начертае на масата окръжност със символа на неговата власт. Лекарят изпълнява нареждането. Тогава Иван заповядва да донесат паяци и ги поставя близо до окръжността. Тези, които влизат в кръга, загиват веднага, тези, които се отдалечават, остават живи. „Това е сигурен знак, казва царят. И рогът вече не може да ме спаси.“ Връщайки се към скъпоценните камъни, той споделя с Хорси: „Този диамант е най-скъпият и най-известният в Ориента. Никога не съм го ползвал. Той уталожва яростта и похотта, поражда въздържание и целомъдрие. И най-малкото късче от него, стрито на прах, може да отрови кон, нежели човек“. Посочва с пръст един рубин: „О, този действа добре на сърцето и мозъка, засилва паметта, прочиства лошата кръв… Вижте изумруда: прилича на небесна дъга. Този камък е враг на мръсотията, пипнете го. Обичам да гледам този сапфир. Той запазва и засилва смелостта, сърдечните радости; действа на всички жизнени сетива; Прекрасен е за очите, за зрението; лекува от мозъчен кръвоизлив, дава сила на мускулите и мускулните влакна… Всички те са дарове от Бога, тайни на природата, но Той ги разкрива на човека, за да ги съзерцава като приятели на милостта и добродетелта и врагове на порока…“ Езикът на Иван едва се движи и той говори все по-трудно. Изведнъж припада. Отнасят го.

Когато идва на себе си, не желае да получи последно причастие. Несъмнено още вярва, че ще оздравее благодарение на общите усилия на свещеници, лекари и магьосници. Само предупреждава митрополита, че ако умре скоро, иска да бъде погребан не като цар, а като монах. Баща му Василий III е пожелал същото. Около него в Кремъл цари тревожно мълчание. В църквите вярващите се молят.

На 17 март след една гореща баня Иван се чувства по-бодър. На другата сутрин подобрението е видно. Припомняйки си за предсказанията на астролозите — 18 март, той казва на Богдан Белски: „Според гадателите днес трябва да издъхна, а ето че възвръщам силите си. Нека тези измамници се готвят за собствената си смърт!“ Богдан Белски отива да извести присъдата на магьосниците. Те отговарят невъзмутимо: „Почакай, денят още не е свършил!“ Приготвят втора топла баня и Иван се потапя с удоволствие. Стои в нея близо три часа. След това ляга и заспива. Събужда се във весело настроение. Става, облича халат върху ризата си, извиква дворцовите певци и им приглася, а след като ги е отпратил, сяда до шахматната дъска и кани Богдан Белски да изиграят заедно една партия. Но ръката му е толкова слаба, че не може да нареди фигурите. Царят и царицата падат и се търкулват по пода. Внезапно се строполява и самият Иван, сразен от нов удар. Ръцете му увисват, главата клюмва на шахматната дъска. Викат, суетят се, лекарите го преглеждат и разтриват тялото му с водка и растителни масла, за да го съживят. Напразно.

Изпълнявайки волята на покойния, митрополитът прочита над главата му молитвите за ръкополагането му като монах. Изкъпан, сресан, облечен с монашеско расо, Иван получава за вечността името брат Йона. На гърдите му поставят дървен кръст и икона на Възкресение Христово. В преддверието някои шушукат, че тази смърт не е естествена и че царят бил отровен от Богдан Белски и Борис Годунов, които с нетърпение искали да вземат властта^[2]. Няма съмнение, че слабоумният Фьодор ще бъде играчка в ръцете им. Опечалените лица на болярите зле прикриват чувството им на избавление. Скупчени около облеченото с грубо сукно тяло, те още треперят. Възможно ли е кошмарът им да е свършил? Дали Иван няма внезапно да се надигне от ложето си и разярен, с блеснал поглед да ги изпрати до един на ешафода?

През това време около Кремъл безбройна и смълчана тълпа очаква вести за господаря си. Страхувайки се от бунт или дворцов заговор, Борис Годунов бави с един ден обявяването на смъртта на царя. Едва след като надзорната комисия е уредила всички въпроси по наследяването на трона, той заповядва да ударят камбаната на умряло. Когато вестителят обявява на Червения площад: „Царят е мъртъв!“, отговарят му стонове и тълпата пада на колене. За този руски народ, когото е ужасявал близо четирийсет години, Иван е, въпреки престъпленията и грешките си, представител на Всевишния на земята. Никой не може да го съди, както никой не може да съди Бога. Като баща на народа той има пълни права над него. Впрочем всички ненавиждат болярите, които са понесли неговите удари. Безмилостен към предателите, дворяните, извратените монаси, той много рядко е наказвал обикновените хора. Кой знае дали, загубвайки този страшен цар, простите хора не губят и най-добрия си закрилник? Забравяйки убийството на царевича, публичните изтезания, опустошителната война в Ливония, мизерията в страната, те си спомнят за превземането на Казан, Астрахан, Сибир. С неумереността си царят ще живее вечно в народното въображение. В Русия потиснатите винаги са били благосклонни към силните характери. Страхът от камшика не прогонва любовта, дори понякога я засилва. С ужаса, който внушава, тиранинът привлича сърцата.

Огромно множество присъства на погребението на царя в Архангелския събор. Иван е погребан до сина си, когото е убил в пристъп на безумна ярост. На надгробната плоча има надпис:

„В годината 7092-1584^[3] на осемнайсетия ден от март се представи благочестивият владетел, цар и велик княз на цяла Русия, Иван Василиевич, с монашеско име Йона.“

Фьодор се качва на трона с нежелание. Той е слаботелесен и несхватлив. Отговорността, която внезапно се стоварва на плещите му, го смазва. Баща му казва за него, че е по-скоро годен за клисар, отколкото за престолонаследник. Нарича го „църковен звънар“. Още при първите си стъпки новият цар се обляга на силния си и амбициозен шурей. Скоро Борис Годунов ще управлява Русия вместо него. Колкото до Иван, певците на былини вече разнасят призрака му, рисуват го като отмъстител, завоевател, гордост за Русия и страшилище за големците. Въпреки че архивите пазят истината за престъпленията му, разказвачите възхваляват мнимите му добродетели. Кръвожадно чудовище за едни, справедлив съдник и обединител за други, той крачи към съда на идните поколения в мъгла, пронизвана от лъчи.

Хронология