Анри Троая
Иван Грозни (16)

Шестнадесета глава
Раждането на Сибир

Анастасия, първата жена на царя, му е родила трима сина: Димитрий, починал на няколко месеца, Иван и Фьодор. Фьодор е болнав и мечтателен и няма почти никаква роля в двора. В замяна на това Иван, наследникът на трона, през 1581 г. е силен двайсет и седем годишен мъж, висок, с жив ум и необуздан нрав. Образован като баща си, през свободните си часове той с удоволствие пише житие на Св. Антоний. Но това не му пречи да изпитва наслада от човешкото страдание. Царят, който го обича и му се възхищава, го кани както на заседанията на Съвета и приемането на посланиците, така и на нощните оргии, убийствата и изтезанията. Когато е с него, той с гордост установява, че имат еднаква реакция пред пролятата кръв и разкриването на човешката низост. С участието му в разврата и жестокостите иска да го направи подобен на себе си. Двамата заедно ръководят изтезанието на доктор Елисей Бомелиус, царски лекар и доставчик на отрови, обвинен от враговете си, че е поддържал тайна кореспонденция с Полша. Поставен на дървено магаре с извити ръце и крака и удрян с метален камшик, ученият признава най-невероятни неща. Тогава царят нарежда да го опекат. Завързват окървавеното му тяло на дървен шиш и го доближават до пламъците, които облизват гърба му. Много бързо обгарялата му плът започва да дими. Но когато го отвързват, той е още жив. Отведен обратно в килията, умира веднага, прокълнат от царя, който някога му се е доверявал. Друг път Иван и синът му се наслаждават заедно на мъченията, наложени на няколко непокорни монаси. Тези жалки манастирски дрипльовци са отказали да предадат на Негово Величество точен опис на богатствата си, за да не бъдат конфискувани. Иван ги събира в двор, ограден с високи стени. Разрешава им снизходително да се въоръжат с броеници и пики. После заповядва да пуснат при тях мечките стръвници, които стоят затворени в клетка за забавления на царя. Дивите животни се хвърлят върху монасите, разкъсват ги с ноктите си, изкормват ги, „както котката прави с мишката“, разказва един очевидец. Само един от братята успява да убие с пиката си животното, което го е нападнало. Но и той умира от раните си. За храбростта си ще бъде канонизиран. Царят и синът му се оттеглят доволни. Те са така щастливи заедно, толкова добре се разбират! Хронистът Одерборн твърди, че си разменят любовниците. Във всеки случай царевичът, следвайки примера на баща си, е изпратил в манастир първите си две съпруги: Евдокия Сабурова и Прасковя Солова. Третата, Елена Шереметиева, се радва на обичта му, макар че той й изневерява наляво и надясно. През есента на 1851 г. тя чака бебе и това обстоятелство я прави още по-скъпа на съпруга й, който, както се полага, очаква мъжки наследник. В този мъглив и мрачен сезон цялото семейство на царя е събрано в Александровская слобода. Царевичът, който следи отблизо хода на мирните преговори с Полша, упреква баща си, че проявява малодушие при водене на операциите, и иска да му повери войските, за да освободи Псков. Тази критика разгневява Иван, но той се овладява. На 9 ноември сутринта при него идва делегация от боляри, склонили глави, и княз Сергей Курвенски, който ги предвожда, взима думата.

„Велики царю, казва той, войските на крал Стефан Батори завладяха страната ни. Всички сме готови да пролеем кръвта си за спасението на Русия, но е дошло време да се противопоставим на врага, ако не искаме да загинем. Заклеваме те да застанеш начело на армията или поне да изпратиш сина си, царевича Иван.“

Това слово, дошло веднага след укорите на сина му затвърждават у царя безумната мисъл, че става дума за заговор срещу неговата власт и в полза на царевича. Разярен, с изцъклени очи и трепереща от гняв брада, той изкрещява:

„Как смеете да ми говорите така? Вие винаги сте желали да имате друг господар, а не този, който Бог ви е дал, а сега искате синът ми да заеме моето място на трона!“

И въпреки сърцераздирателните възражения на болярите, той ги изхвърля навън. Малко по-късно се успокоява. Но след няколко дни, на 15 ноември 1581 г., срещайки снаха си Елена в една от залите на дома, той вижда, че въпреки напредналата си бременност, тя носи само една лека рокля вместо три, облечени една върху друга, както повелява обичаят. Убеден, че това облекло е неприлично за една княгиня, той вдига ръка и я удря с такава сила, че тя помята. Когато се връща в двореца, царевичът се втурва при баща си и му крещи от възмущение. За втори път за кратко време той си позволява да повиши тон на владетеля. Иван не може да го допусне. Той забравя второстепенната неприятност със снаха си и започва с главния повод за злобата си. „Жалък безумец!, крещи. Как смееш да подклаждаш бунт срещу мен?“ Царевичът го уверява, че никога не е имал подобно намерение, че дори не знае за постъпката на болярите, но смята, че наистина е необходимо да се събере армия и да се освободи Псков.

При тези думи, обладан от неистова ярост, Иван скача от стола, размахва своя прът с железен връх и удря напосоки сина си по раменете и главата. Борис Годунов, който присъства на сцената, се опитва да спре това жестоко налагане. Но и той е улучен от няколко удара. Царевичът рухва на пода с пробито слепоочие. За миг Иван стои прав, стъписан, с окървавения кол в ръка, сякаш друг е действал вместо него. После се хвърля върху тялото, покрива с целувки мъртвешки бледото и брадато лице с гаснещи очи и напразно се опитва да спре кръвта, която изтича от дълбоката рана. Ужасен и отчаян, той стене: „О, нещастният аз, убих сина си, убих сина си!“ Борис Годунов се втурва да търси помощ. Пристигат слуги с легени вода и превръзки. Един лекар се навежда над ранения, разглежда раните, клати глава: няма надежда. Дошъл на себе си, царевичът целува ръката на баща си и шепне: „Умирам като твой предан син и най-покорен поданик.“

Цели четири дни и четири нощи царят чака с тревога да стане чудо, което да му върне този скъп живот. Разкъсват го угризения, броди из двореца, стене и скубе брадата си. Лицето му е съсипано, косите — побелели. Един грохнал от тежестта на годините и скръбта старец се влачи от време на време към стаята на умиращия и дебне дъха му. Царевичът едва диша. Но не всичко е загубено. Иван се връща в стаята си, олюлява се, ляга, гледа втренчено трепкащите пламъчета на кандилата. Когато заспива, останал без сили, нападат го кошмари. Събужда се, скача, втурва се към иконите. Проснат на земята, обещава на Бога никога повече да не изтезава, да освободи затворниците, да построи църкви, да раздаде цялото си богатство на бедните. Ала небето остава глухо за молитвите му. Митрополитът вече е дал последно причастие. На 19 ноември 1581 г. царевичът издъхва. Всички камбани в градчето бият на умряло. Иван е смазан, горко ридае, задушава се от спазми и няколко денонощия седи край трупа на жертвата си. Не желае нито сън, ни храна. Той е убиец на царевича и се чувства двойно виновен: задето е убил сина си и задето този син е наследник на трона. Премахвайки го в изблик на гняв, той е оскърбил едновременно и Бог, и Русия^[1].

На 22 ноември погребалното шествие напуска Александровская слобода и тръгва към Москва. Иван е облечен като най-скромния си поданик и следва пеша катафалката. През целия път той се вайка и размахва ръце, умолява сина си да му прости. В църквата „Св. Арахангел Михаил“ вие като ранен звяр по време на службата и удря главата си ту в плочите на пода, ту в капака на ковчега.

През следващите дни душевното му състояние граничи с лудост. Той става посред нощ и обикаля двореца с протегнати ръце като лунатик, търси сина, когото е загубил. Сутринта го намират на най-различни места, паднал на пода. С голяма мъка го отнасят до леглото му; сякаш за миг се успокоява, но веднага след това, като нападнат от призрак, се свлича от кревата и се търкаля по пода с нечовешки рев.

Малко след погребението Иван свиква болярите и им казва тежко: „Божията ръка ме наказа и не ми остава нищо друго, освен да свърша дните си в манастирска самота. Вторият ми син Фьодор е неспособен да ръководи Русия и няма да царува дълго. Затова изберете сами достоен монарх: още сега ще му предам скиптъра и държавата си.“ Но болярите помнят какво се е случило през 1553 г., когато царят е бил тежко болен. Тези, които са се осмелили да му посочат наследник приживе, са загинали от жестока смърт. Подушвайки клопка, придворните умоляват царя да не абдикира. Той се съгласява, ала изглежда безкрайно уморен.

Всеки ден присъства на погребални служби и си налага изкупителни наказания. Не сбърка ли миналата година, когато забрани на манастирите да се сдобиват с недвижими имоти? Тогава писа на Казанския епископ Гурий: „Монасите трябва да обработват сърцата, а не земята. Те не бива да сеят жито, а божественото слово. Наследство трябва да им бъде небесното царство, а не села и земи. Много от нашите епископи мислят повече за светските си имоти, отколкото за Църквата.“ За тези оскърбителни думи към духовенството царят се разкайва. Сега не е моментът да гневи Божиите хора. Мъката го е променила много и той отрупва със злато манастирите, които някога е упреквал за богатствата им. Отива все по-далеч и по-далеч и изпраща десет хиляди рубли на патриарсите в Константинопол, Антиохия, Александрия и Ерусалим, за да се молят за упокой на душата на царевича. Пита се дали Бог, който очевидно му е простил всички минали престъпления, ще му прости последното и най-чудовищното. Малко по малко се успокоява. Не усеща над главата му да виси заплаха. Всемогъщият е преглътнал и това. Тъгата на Иван обаче не намалява. Той оплаква сина си, но не го е страх от Божието възмездие. Съжалението е единственото му наказание. За да прогони мрачните си мисли, той изтезава няколко военни, заподозрени, че доста вяло са се сражавали с поляците. После му хрумва да подложи на мъчение тъста си Афанасий Нагой, задето е злословил срещу Борис Годунов. По негова заповед вкарват болезнени игли в гърдите и между ребрата на клеветника.

Но удоволствието на Иван вече не е същото. Той съжалява за блаженото време, когато заедно със сина си се е наслаждавал на работата на палача. Без този тъй близък другар мъртвешките гримаси нямат същото въздействие върху преситената му душа. Сега му напомнят полова немощ. Неспособността да се наслаждава на пролятата кръв го отчайва. Нима завинаги е загубил способността да си възстановява силите с убийства? Не, не, трябва да се надява, че става дума за временна неохота, която се дължи на злоупотреба с насилие и похотливост.

Когато Посевино се връща в Москва на 14 февруари 1582 г. заедно с пълномощниците, които носят текста на примирието с Полша, той е изненадан от печалния вид на този двор, някога пищен, а понастоящем облечен с траурни дрехи. Изведнъж сякаш е попаднал, по неговите собствени думи, „в смирена монашеска обител“. На аудиенцията си при царя той му изказва съболезнованията си и защитава още един път идеята за кръстоносен поход срещу неверниците и за сближаването на двете Църкви. „Гръцката Църква на хора като Афанасий, Златоуст, Василий, казва му той, е свързана с Римската църква в ненарушимо единство. Следователно не става дума да скъсаме с античната и почитана Византия. Напротив самият папа желае да останем верни на ранните традиции на Изтока, на съборите от първите векове. Би трябвало само да се откажем от нововъведенията, от по-късните злоупотреби, извършени от хора като Фотий и Михаил Кируларий.“ За кръстоносния поход срещу неверниците Иван хитро отговаря, че преди да се реши, би искал да знае дали папата е успял да убеди другите християнски страни в наложителността от свещена война. Същият уклончив отговор дава и по въпроса за сближаването на двете Църкви. Вместо да говори за възможността от разбирателство между тези така близки по дух Църкви, въздиша:

„Вече съм на петдесет и една години и не ми остава да живея много. Възпитан съм в принципите на нашата християнска Църква, разделена от векове от латинската. Бих ли могъл да стана неверник в края на живота си? Денят на Божия съд приближава и този ден ще покаже коя от двете религии е най-истинска, най-свята.“

Но Посевино не се чувства за победен и набляга на първенството на Рим, истинска столица на християнството. При тези думи Иван губи търпение, разгневява се, удря с крак.

„Хвалите се с вашата набожност, а си бръснете брадите!, крещи той. Твоят папа кара да го носят на трон и да целуват чехъла му, на който е изобразено разпятието. Какво оскверняване на светите неща!“

„Няма никакво оскверняване, отговаря Посевино, а отдаване на заслужена почит на Светия отец…“ Царят го прекъсва:

„Християните имат само един Отец и той е на небето. Твоят папа, когото носят на трон като че ли е на облак, поддържан от ангели, е вълк, а не пастир!“

Безстрастен, пристегнат в износеното си расо, йезуитът отвръща:

„Ако е вълк, защо Ваше Величество го избира за посредник?“

Очите на Иван хвърлят светкавици: „Види се, селяните на мегдана са те научили да ми говориш като на селяк!“ И той надига жезъла, с който е убил сина си. Но неочаквано смекчава гнева си, погледът му угасва и завършва с думите:

„Ето защо не исках да говоря с теб за религия. Без да искаме, можем да избухнем. Впрочем не наричам вълк Григорий XIII, а папата, който би се отдалечил от Христовото учение. Да спрем дотук!“

След като целува легата, той го отпраща добродушно и нарежда на служителите си да му занесат, най-изискани ястия от неговата трапеза. Малко след това го моли да присъства на богослужение в Успенския събор.

„Там, казва той, ние боготворим това, което е на небето, а не на земята. Ще се преклоним пред нашия митрополит, но няма да го носим на ръце. Никога Свети Петър не е бил носен от своите привърженици. Той е ходел бос, а твоят папа се осмелява да се нарича негов викарий!“

Придворните повеждат Посевино към църквата. Дали насила ще го вкарат в тази пещера на схизмата? Той предварително потръпва от ужас. Несъмнено Иван би искал да покаже на поданиците си тържеството на тяхната религия. Какво чудесно зрелище би било за тях, ако този папски пратеник се поклони пред православния митрополит! Но в последния момент Посевино, рискувайки всичко, се измъква от придворните и се скрива сред тълпата. Осведомен за случилото се, царят размисля, потрива чело и казва: „Той е свободен да действа по своя воля.“ Но категорично му отказва правото да открие католическа църква в Москва, въпреки че някога е разрешил да се построи лутеранска църква и калвинистки храм.

Посевино не успява и когато предлага на царя да изпрати в Рим млади „образовани“ руси, да научат латински, италиански, модерни науки и да преподават руски. Това странно предложение стъписва Иван. Разбира се, той е готов да приеме в Русия няколко образовани чужденци, при условие че не се намесват в политиката. Но цялото му същество се бунтува при мисълта да изпрати руси да се учат в чужбина. Твърде добре знае, че там те ще възприемат европейските нрави и идеи. След завръщането си ще донесат в Русия чумата на безпорядъка, свободомислието и изкълчените моди на западния свят. Истинският русин си стои у дома. За него преминаването на границата е равно на измяна към родината. Посевино не настоява.

Но до края на престоя си към него ще се отнасят с голямо уважение. Когато го водят при царя, стражите, наредени в две редици, му отдават почести. Той напуска Москва на 11 март 1582 г., натоварен с подаръци за Светия отец и придружен от Яков Молвянинов, когото Иван изпраща във Виена и Рим. Този нов посланик носи писмо за папата. В него се казва, че Русия е готова за общ кръстоносен поход срещу османците, но се премълчава въпросът за обединението на двете Църкви.

Малко по-късно в Москва пристигат полски пратеници, за да се разменят окончателните подписи. Приключил с това и вече уморен, Иван решава да сключи мир и с Швеция. Примирието е подписано на следващата година. Царят отстъпва на тази страна Естония и всички руски владения от Нарва до езерото Ладога.

Но по странното движение на махалото на съдбата на този двоен неуспех на запад отговаря победоносно завоевание на изток. И това завоевание се извършва в известна степен без знанието на Иван. След присъединяването на Нижни-Новгород през XIV в. великите московски князе са предприемали военни походи в Сибир, огромна територия, ледена, неизследвана, слабо населена, но богата на метал, скъпоценни камъни и кожи. В 1558 г. Иван е преотстъпил на рода Строганов, който експлоатира мините отвъд Урал, собственост за вечни времена върху обширна област по бреговете на Кама и му е дал изключителната привилегия да наема войници, да притежава топове, муниции, да строи крепости срещу татарите и другите местни жители и да раздава правосъдие. В замяна на това Строганови са обещали да не разработват сами сребърните, медните и калаените находища, които тепърва ще да открият, и да съобщават за съществуването им в Хазната. Освободени от данъци, зависещи единствено от волята на царя тези свръхбогати магнати на колониализма основават редица укрепени градове и създават армия, съставена от казаци, черемиси, башкири и ногайци. Те наемат десет хиляди работници и пет хиляди крепостни в различните си предприятия. Разтревожен от разрастващата се дейност на своите съседи, хан Кучум от Сибир нарежда на племенника си Махметкул да опустоши руските владения. Незабавно Симеон Строганов прибягва до помощта на двама казашки предводители: дръзкият атаман Ермак Тимофеевич, вожд на банда смелчаци, и Иван Колцо, осъден задочно на смърт за ограбване на кервани, и ги поставя начело на войска от около хиляда души, по-скоро разбойници, отколкото войници.

На 1 септември 1581 г. Ермак потегля да премине през Урал. За няколко дни ордите на Махметкул, въоръжени с лъкове и стрели, са избити с аркебузи и артилерия. През октомври столицата Сибир пада в ръцете на русите. Но татарският хан на Пелим нахлува в Пермска област, където войводата се оказва в затруднено положение. Той иска подкрепление от Строганов, който се извинява и заявява, че войските му са отвъд Урал с Ермак. Войводата се оплаква в Москва, Иван се разгневява и изпраща на Строганов заплашително писмо:

„Вие сте си позволили да се обърнете към изгонени казаци, истински разбойници, и сте ги изпратили да воюват в Сибир. Това начинание, което може да разгневи княза на Пелим и султан Кучум, е предателство, за което заслужавате най-строго наказание… Ако в бъдеще Перм продължава да бъде нападан от княза на Пелим и султана на Сибир, ще ви наложа цялата тежест на моята немилост и ще наредя да обесят всички предатели казаци.“

И той заповядва на Строганов да върне в най-кратък срок войската, която неразумно е изпратил в Сибир. Но Ермак е вече твърде далеч, за да получи нареждания.

В своето заслепение Иван не подозира, че онези, които нарича разбойници, в този момент завоюват за него цяла империя. С три кървави битки тези неустрашими авантюристи завладяват голяма част от Сибир, от Урал до бреговете на Об и Тобол. Множество сибирски емири, между които Махметкул, са се подчинили на Ермак и са му платили данък. В градовете и селата той е награбил кожи и злато. Господар на огромна територия, признат от всички за предводител на непобедима армия, той уведомява царя и Строганови за своите победи. В писмото си до Иван се изразява задоволство, че неговите клети, прокудени казаци са съумели, „презирайки смъртта“, да присъединят огромна държава към Русия вовеки веков и докато Бог желае да запази този свят. И скромно добавя: „Чакаме заповедите на руските воеводи, на които сме готови да предадем Сибирското царство без никакви условия и да умрем за слава или на ешафода според волята на Бога и на нашия господар.“ Колцо, помощникът на Ермак, макар и осъден на смърт задочно, се наема да занесе това писмо в Москва. Той се хвърля в краката на царя, целува ръката му и подарява от името на Ермак „Сибирското царство“, както и ценни кожи от самур, черна лисица и видра. За първи път от много време Иван разбира, че щастието пак му се е усмихнало. След неуспехите с поляците и шведите, след ужасната смърт на царевича най-сетне слънчев лъч прониква в двореца. Господ вече не се мръщи. Лицето на царя се осветява от победоносен израз. Той прощава на пратеника на Ермак миналите му престъпления, подарява му голяма сума пари и също така възнаграждава Строганови. Всички камбани на Москва бият тържествено. В църквите отслужват благодарствени литургии. В двора, както и по улицата, хора с грейнали от гордост лица повтарят: „Господ изпрати нова империя на Русия!“

Колцо се връща в Сибир с петстотин стрелци. Той носи и две брони, украсени със злато, сребърна чаша и кожух, носен лично от Иван. Всичко това е предназначено за Ермак. Носи и писмо от владетеля, в което той прощава на всички казаци и ги уверява във вечната признателност на Русия. Двама воеводи са натоварени да оглавят от името на царя отнетите от Кучум територии. По този начин още един път Иван спечелва в очите на потомството победа, в която няма никакво участие и която даже отначало не е признал. Но народната почит не забравя и Ермак. Легендата го извисява, до най-великите. Приветстван от певците на былини, бившият разбойник познава славата на откривателите на целини. Впрочем скоро руските войски в Сибир ще загинат от глад и скорбут, Колцо ще бъде убит от засада, а Ермак след едно поражение ще се удави във водите на Иртиш, повлечен от тежестта на бронята, подарена му от Иван. Въпреки тези неуспехи, Сибир ще остане неделима част от Русия. Иван има почти божествено предчувствие за това.

Ето че се е възстановил. Чувства се подмладен и въпреки че е женен за Мария Нагая, мисли отново от време на време за законен брак с британска принцеса. Несъмнено английската плът го привлича. След като високомерната кралица Елизабет го отблъсква, не може ли да му предложи някоя от най-забележителните си поданички? Той излага този проект пред англичанина Джеймс Робъртс, който отскоро замества като негов личен лекар отровителя Елисей Бомелиус, умрял при изтезания. Нещо повече, натоварва като свой пълномощник собствения си тъст Афанасий Нагой, излекуван от мъченията, да разпита Джеймс Робъртс по този повод. Без да мигне, Афанасий Нагой изслушва списъка на всички жени от благородно потекло, неомъжени или вдовици, които биха могли да заместят дъщеря му в ложето на монарха. В крайна сметка лекарят посочва най-добрата по негово мнение кандидатка: Мери Хастингс, дъщеря на лорд Хънтингтън и племенничка на Нейно Величество английската кралица. Иван незабавно изпраща в Лондон Фьодор Писемски, дворянин от Думата, натоварен с двойна мисия: да сключи съюзен договор с Англия и, да се осведоми за Мери Хастингс. Според писмените указания, които е получил, Писемски трябва да предаде тайно на кралицата брачните намерения на царя, да се срещне с девойката, да поиска портрета й, „нарисуван върху дърво или хартия“, да разгледа „дали е висока, пълна и бяла“, да я предупреди, че ще бъде покръстена в православната вяра, да я убеди, че ще получи имения, и ако направи възражение, че царят вече е женен, да й отговори, че тъй като настоящата съпруга на владетеля е обикновена болярска дъщеря, може лесно да бъде отпратена. В замяна на този ласкателен брак с племенничката на кралицата, Иван иска Англия да му помогне да възобнови войната срещу Полша.

Писемски пристига в Лондон на 16 септември 1582 г. заедно с лекаря Джеймс Робъртс. Но трябва да чака до 4 ноември кралицата да го приеме в Уиндзор в присъствието на лордовете, перовете, дворцовите сановници и пълномощниците на Английската компания. Тя приема писмото и подаръците на царя много благосклонно и пита за неговото здраве, съжалява за смъртта на царевича, изказва желание да види някой ден със собствените си очи своя „добър брат“ и с тревога иска да разбере дали в Русия най-сетне цари спокойствие. Посланикът безочливо я убеждава, че в страната му вече няма никакви бунтове и че „престъпниците със своето покаяние са издействали милосърдието на царя, който им е простил“.

На 18 декември 1582 г. преговорите започват. Писемски предлага таен военен съюз срещу Полша, а министрите на Елизабет му възразяват, че войната между двете страни е приключила и че папата се хвали, че е помирил воюващите. Хванат натясно, Писемски се провиква:

„Папата може да казва каквото си иска: нашият цар познава най-добре своите приятели и своите врагове!“

Няколко дни по-късно Елизабет го приема в присъствието на Джеймс Робъртс, който служи за преводач, за да говорят за „тайното дело“. Като уверява, че би била щастлива от евентуална роднинска връзка с царя, тя заявява, че Мери Хастингс, която има забележителни морални качества, може да не се хареса на един принц, „известен като любител на красотата“. „Впрочем, добавя кралицата, тя наскоро бе болна от дребна шарка и аз не мога да допусна да я видите в това състояние, нито ще позволя художник да направи неин портрет, докато лицето й е зачервено и покрито с белезите на тази болест“. Но тъй като посланикът настоява, казвайки, че в преценката си ще вземе под внимание това временно увреждане на прелестите на избраницата, Елизабет обещава да удовлетвори искането му веднага щом стане възможно Мери Хастингс да се покаже. В действителност дъщерята на Хенри VIII, който има в актива си шест съпруги, не може да се сърди на царя, че търси девета съпруга, докато все още е женен. Но тя желае преди това Русия да отстъпи с договор на Англия монопола над цялата своя външна търговия. Нетърпелив да види осъществяването на брачния проект, Писемски се хваща за формата на документа, изисква царят да бъде назован не „братовчед“, а „брат“ на кралицата, и в крайна сметка отстъпва по същество. След това висш сановник му съобщава, че Елизабет незабавно ще му даде прощална аудиенция. Горкият Писемски е стъписан и възкликва: „Ами въпросът за брака?“ В отговор висшият сановник разгръща няколко вестника, които оповестяват голяма новина за Русия: на 19 октомври Мария Нагая е дарила царя със здрав син на име Димитрий^[2]. Точно както е отрекъл мира с Полша, Писемски опровергава това злополучно съобщение. „Коварни люде са измислили тази басня, казва той, за да прекъснат преговорите относно един толкова благоприятен и за Англия и за Русия брак. Кралицата трябва да вярва само на писмото на царя и на моите твърдения!“ В действителност дълбоко в себе си не се и съмнява, че информацията е точна. Но той познава царя и знае, че раждането няма да му попречи да прогони съпругата си, за да се ожени за племенничката на Елизабет. Прави нов опит да говори с кралицата, която загрижена за интересите на британската търговия, най-сетне се съгласява да му уреди среща с Мери Хастингс.

На 18 май 1583 г. Писемски, придружен от Джеймс Робъртс, е приет в извънградската резиденция на лорд-канцлера Томас Бромли. В градината са поднесени разхладителни напитки. След малко група жени се появява на алеята. Между лейди Бромли и лейди Хънтингтън пристъпва тази, която пратеникът вече нарича „годеницата на царя“. „Ето я, шепне лорд Бромли, можете да я гледате колкото си искате. Кралицата пожела Мери да ви бъде показана на открито, а не под мрачния свод на някой апартамент“. Разтревожен от важността на преценката, която се очаква от него, русинът широко отваря очи. Лорд Бромли го кани на разходка из градината и прави така, че те неколкократно да срещнат трите жени. Всеки път Писемски поздравява Мери, която му отговаря с реверанс. Когато тя окончателно се оттегля, лорд Бромли пита: „Добре ли я разгледахте?“ „Следвах наставленията“, отговаря Писемски с военна строгост. И пише в доклада си до царя:

„Принцеса Хунтинкс (sic), Мария Хантис (sic), е висока, слаба, с бяла кожа; има сини очи, руса коса, прав нос и дълги и тънки пръсти на ръцете“.

След като наново е извикала пратеника, Елизабет повторно изразява опасенията си, че племенницата й не е достатъчно красива, за да съблазни царя. „Струва ми се, че и на вас не се е харесала“, добавя тя. Русинът отговаря невъзмутимо: „Мисля, че е красива. Останалото е Божие дело!“ В средата на юни портретът на Мери Хастингс, предназначен за царя, най-после е завършен. След като присъства на впечатляващ преглед на английския флот (двайсет и четири кораба със седемдесет или осемдесет оръдия, натоварени с хиляда и повече души всеки), Писемски потегля заедно с Джеръм Боус, новият английски посланик, избран от кралицата. Той води със себе си най-близкия си сътрудник, с многозначителното име Неудача. В крайна сметка той не е недоволен от резултатите на мисията си. Изобщо не се съмнява, че репутацията на Иван, убиец на сина си, е сериозна пречка за подготвения брак. Въпреки срещата в градината на лорд-канцлера, нито кралицата, нито племенницата й мислят за царя като за възможна партия. Целият двор е изиграл комедия пред посланика, за да подкрепи прерогативите на английските търговци.

През октомври 1583 г., когато Джеръм Боус пристига в Русия, Иван го посреща като приятел. Зле осведомен от докладите на наивния Писемски, той е убеден, че политическият съюз и бракът са две напълно уредени неща, чиито подробности остава да се уточнят. Но още отначало разговорите между руските парламентьори и английския посланик се оказват трудни. Противно на гъвкавия и хитър Дженкинсън, Джеръм Боус е твърд, категоричен, високомерен и мнителен човек. Той не само поддържа искането за търговски монопол, но твърди, че Англия ще помогне на Русия срещу враговете й едва след като е изчерпала всички опити за помирение. Последното условие не позволява възобновяването на войната срещу Стефан Батори. След двайсет заседания, преминали в безполезни преговори, на 13 декември 1583 г. Иван повиква Джеръм Боус и му казва чрез преводача си:

„Как искаш да стана съюзник на кралицата, ако най-големите ми врагове (Швеция, Дания и Полша) са нейни приятели. Елизабет трябва да накара Батори да ми върне Ливония и Полоцк или да му обяви война заедно с мен!“

„Кралицата би ме взела за безумец, ако се съглася на подобен договор“ заявява Джеръм Боус. „Ти се отнасяш към моите пълномощници с високомерие, което е недопустимо, защото сред равните на мен владетели познавам и такива, които превъзхождат господарката ти!“, крещи царят. „Няма по-прославен владетел от Елизабет, отвръща английският посланик. По могъщество тя не отстъпва нито на императора, нито на самия цар“. При тези думи разяреният Иван заплашва Джеръм Боус да го изхвърли навън. Боус отговаря непоколебимо, че Нейно Величество кралицата знае как да отмъсти за оскърбленията, нанесени на служителите й. Внезапно успокоен, Иван се връща към брачния си проект. Дипломатът го уверява, че портретът на Мери Хастингс е твърде разхубавен, че тя е на повече от трийсет години, че е грозна, болна и че във всеки случай не желае да приеме православната вяра. Но, казва той, кралицата има и други доста красиви родственички. Погледът на царя похотливо заблестява. След като отпраща събеседника си, той въздъхва: „Да даде Бог и аз да имам толкова верен служител!“ При нова среща на 18 декември отново засяга брачната тема: „Ти спомена за десет или двайсет девици от твоята страна, сред които бихме могли да изберем жена, а отказваш да ги назовеш. Ние обаче не се охарчваме за един толкова неясен сигнал. Вероятно има над хиляда моми за женене в Англия, сред които не една готвачка, да не искаш да ги издирваме всичките?“ И добавя: „Ти си неук човек и нямаш представа как трябва да се държи посланик!“

Цели два месеца продължават бурните и безрезултатни разговори между царя и посланика на Англия. На 14 февруари 1584 г. Джеръм Боус заявява на Иван, че кралицата му е наредила да се върне по суша до Франция. Но след загубата на Ливония пътят по суша е полски. „Ще се възползваш, за да ме предадеш на враговете ми, крещи Иван с опулени очи. Щом не си дошъл да преговаряш сериозно, можеш да си вървиш и да отнесеш каквото си донесъл! Незабавно те освобождаваме!“ Свикнал с тези изблици на гняв Джеръм Боус философски очаква обрат в настроението на царя. И наистина след три дни владетелят му връчва проект за договор, с условие: в замяна на търговския монопол, да се сключи споразумение за нападение, с цел да се завземе Ливония. Предпазливият Боус отговаря, че много набожната му господарка мрази завоеванията. „Но това не е завоевание!, отговаря царят. Ливония е наша наследствена земя“. „Това сигурно ли е?“, пита иронично посланикът. Иван обидено скача. „Не искаме от кралицата да бъде съдница между нас и полския крал!“, крещи той и насрочва прощалната аудиенция за 20 февруари. Но когато на тази дата Боус се представя в двореца, му съобщават, че царят е болен и не може да го приеме^[3].