Анет Бродрик
Служебен брак (9)

Девета глава

Лорън се обърна и тръгна по коридора. Смехът на мъжете кънтеше в ушите й. Тя почти се блъсна в Ана, която излизаше от спалнята.

— О, извинявай — каза Ана.

— Не си виновна. Опитвах се да избягам от техните подигравки.

— Ах, този Стефан. Той много обича да се шегува.

— О, Джордан също. Нищо чудно, че са толкова добри приятели.

— Много се радвам, че се запознах с Джордан Трент. Стефан често говори за него. Казва, че веднъж Джордан е спасил живота му. Никога няма да го забрави. Никога.

— Да, познато ми е това чувство.

Ана погледна към дрехата в ръцете си и я подаде на Лорън.

— Вземи. С това ще ти е топло през нощта.

Лорън не посмя да погледне Ана, защото си спомни думите на Джордан как ще се погрижи да й е топло.

— Благодаря. — Тя взе нощницата и импулсивно прегърна другата жена. — Толкова си мила — промълви и сълзи изпълниха очите й.

— Много е лесно човек да бъде мил с теб, Лорън толкова се радвам, че се запознахме — погали я Ана по бузата.

— Аз също — усмихна се Лорън и влезе в спалнята.

Тя сгъна внимателно дрехите, които бе взела за следващия ден. Посягаше към нощницата, когато вратата се отвори и чу гласа на Джордан.

— Няма нужда да обличаш това заради мен.

От някакъв придобит навик за благоприличие Лорън вдигна нощницата към себе си и се обърна да го погледне.

Той се бе обръснал и изкъпал и беше само по слиповете, които носеше преди.

— Толкова се радвам, че се справи — каза тя. Сърцето й бе изпълнено с благодарност, че отново са заедно.

Той бавно се приближи и внимателно дръпна нощницата от ръцете й.

— Приятно ми е, че се радваш. Не бих те упрекнал, ако ми бе пожелала всякакви неприятности.

— Не говори така, Джордан, Никога не си направил нещо, което да не съм го искала.

Той леко прекара ръката си по бузата й, надолу по шията между гърдите.

— Дори и сега?

— Особено сега — отвърна тя с лека усмивка.

— Ти си ненаситна, скъпа — каза щастливо той.

— А ти си изморен — промълви Лорън с разбиращ поглед. Тъмните сенки под очите му се забелязваха повече, когато бе близко до него.

— Не чак толкова, любима — прошепна той, вдигна я и я постави на леглото. След това се протегна и загаси лампата.

Рано на следващата сутрин ги събуди чукане на вратата.

— Ей, вие двамата. Ако смятате да дойдете с мен в Бърно, по-добре побързайте. Тръгвам след десет минути.

Лорън стана и ужасена откри, че са се успали. Погледна към Джордан. Той не бе помръднал от положението, в което лежеше — по корем, с възглавница, покриваща наполовина главата му.

— Джордан?

— Ммм?

— Чу ли Стефан? Той каза…

С ръце все още под възглавницата, Джордан промърмори:

— Разбира се, че го чух. Не е възможно някой да продължи да спи след това.

— О! Ами ти не помръдна и си помислих…

— Не помръднах, защото съм убеден, че тялото ми ще се разпадне на парчета, само ако реша да си повдигна пръста.

Тя се наведе към него загрижено.

— О, Джордан, какво е станало? Да не си се наранил? Снощи изглеждаше…

— Снощи май съм се правил на тийнейджър, който иска да се изфука — промърмори той, изпъшка и бавно се обърна.

Лорън се засмя, когато разбра, че Джордан е добре.

А той определено бе добре и през изминалата нощ го показа доста убедително. Да се любят в усамотена спалня с дебели стени бе нов и приятен опит за нея. Лорън имаше усещането, че може да се люби с Джордан навсякъде, по всяко време и при всякакви условия.

— Трябва да ставаме.

— Знам — каза той и продължи да лежи по гръб с разперени ръце и затворени очи. Тъмните сенки под очите му бяха изчезнали заедно с чертите на напрежение. „Какво може да направи за човек една хубава почивка“ — реши тя с усмивка.

Знанията на Лорън се бяха обогатили доста предишната вечер. Едно от нещата, които научи, бе, че Джордан имаше определена област около слабините, където бе много чувствителен. Случайно открита, тази област даваше на Лорън усещане за власт над мъжа, който лежеше толкова спокойно до нея.

Тя изпробва новата си теория, наведе се и го докосна с език по долната част на корема. За учудващо кратко време Джордан скочи на крака и я погледна възмутено.

— Не е честно!

Тя скочи от леглото и бързо започна да облича дрехите, които бе сгънала грижливо предишната вечер.

— Не можем да изпуснем пътуването, нали, Джордан? — попита тя с леко вдигнати вежди.

Той заобиколи леглото и я сграбчи.

— Аз също знам някои твои много чувствителни места — каза той заплашително.

— Зная — кимна тя.

— Но никога няма да падна толкова низко и да се възползвам от такива интимни познания.

— Аз също.

— Да-да!

Не можеше да не си върне за дръзката й усмивка. Той се засмя и я прегърна. Целуна я сърдечно и каза:

— Само почакай. Аз ще се оправя.

Тя си обу обувките и отвори вратата, колкото да излезе. След това подаде глава и каза:

— Чакам с нетърпение.

Стефан изчака да изпият набързо малко кафе. Те намазаха няколко филии за закуска, взеха ги със себе си и тръгнаха.

Мъжете седяха отпред и разискваха как най-бързо да стигнат от Бърно до границата. Лорън ги слушаше с половин ухо. Денят бе толкова хубав. Трудно бе да си представиш, че нещо лошо може да се случи в ден като този.

Тя беше влюбена и за нея всичко бе наред. Изучаваше гърба на Джордан, докато той, неподозиращ погледа й, разговаряше със Стефан. Харесваше формата на ушите му и начина, по който косата му бе завита по врата. Как можа да си помисли, че този мъж изглежда груб и заплашителен!

Е, може би бе заплашителен. Но не за нея. Тя обичаше да вижда как се променя изражението му, когато я погледне. Не беше забелязала да гледа някой друг по този начин. Чудеше се дали той осъзнава колко различно се отнася с нея.

Правенето на любов ли го промени така? Дали всички мъже автоматично се отнасяха по различен начин с жените, с които спяха? Тя искаше да знае повече за мъжете и за начина им на мислене. Такива неща трудно се обсъждаха с родителите.

Всъщност, съществуваше възможност Джордан да се е влюбил в нея, нали? Нежността му към нея, загрижеността, вниманието, неспособността да е близо до нея, без да иска да я докосне по бузата. Всички тези неща означаваха, че я смята за много специален човек в живота си.

Но това означаваше ли, че ще го види отново, след като се върнат в Щатите? Независимо че работеха в една и съща агенция, те нямаха причини да се срещнат преди. Сега вече се познаваха. Вероятно на път за офиса си той ще спре да я види, ще я покани на вечеря и тогава… „Какво тогава? За какво всъщност са всички тези мечти? — помисли си нетърпеливо тя. — Смяташ ли, че този мъж наистина ще промени целия си начин на живот, само за да те направи част от него? Но това не ми пречи да мечтая, нали? Разбира се, че може да мечтаеш, докато мечтите ти не се сблъскат с реалността.“

В такъв случай тя щеше да си създаде собствена реалност.

Лорън затвори очи и си представи едно малко момиче с червеникаво руса коса и големи кафяви очи и едно момченце с къдрава черна коса и сиви очи.

Когато стигнаха в предградията на Бърно, мъжете бяха решили, че Лорън и Джордан трябва да изчакат до следобед, преди да продължат. Й без това нямаше да имат възможност да прекосят границата до късно вечерта, а в Бърно съществуваха повече възможности за прикритие.

Междувременно Стефан щеше да се опита да научи какво се е случило в клиниката, след като са разбрали, че госпожа Монро е изчезнала.

Денят мина, докато чакаха в един склад в промишлената област. Джордан не искаше да рискува да бъде забелязан от някой, който ги е видял в предишната им роля на туристи.

Бяха уредили пътуването с друг шофьор на камион, който Стефан познаваше. Мъжът се бе съгласил да спечели малко допълнителни пари за семейството си.

Лорън откри, че Джордан вече не е толкова потаен. Той изглежда имаше достатъчно желание да отговаря на въпросите й и успя да се поуспокои, като сподели травмата от загубата на майка си и попадането в съвсем необичайна среда.

Тя от своя страна разказа много спомени от ранното си детство, дори как са се запознали родителите й.

— Мисля, че ще ти харесат моите родители — каза по едно време тя.

— О, въпросът е дали аз ще им харесам.

— Защо да не им харесаш? — разпали се Лорън.

— Не знам. Като им обясня как си изкарвам прехраната…

— Ти си търговски представител от Чикаго.

— Така ли ще им кажеш?

— Разбира се. Така казваш на всички, нали?

— Ами да.

— Не смята ли и баща ти така?

— Да.

— Добре тогава — каза тя, сякаш нещата бяха уредени.

Вероятно наистина бяха уредени.

Шофьорът носеше сандвичи и им съобщи, че трябва да тръгва, за да се прибере вкъщи навреме.

Не се затрудниха да се приготвят за тръгване, защото пътуваха без багаж. Лорън погледна с носталгия към порутеното здание. Там Джордан и разкри някои от най-интимните си чувства. Тя усещаше, че той никога досега не бе правил това.

Почти като да откриеш, че мъжът, когото обичаш, е девствен. Тя се усмихна на причудливата си мисъл.

Когато стигнаха до отбивката за бараката на Франц, бе тъмно. Джордан плати на шофьора и останаха да наблюдават как мъжът се обърна и се върна там, откъдето бе дошъл.

— Сега накъде? — попита тя и се огледа.

— Страхувам се, че това е първата от многото дълги разходки. Надявам се да се справиш.

— Не се безпокой за мен. Аз съм добре.

— Радвам се да го чуя. Сега мога да отдам енергията си на по-належащи проблеми.

Малко по-късно бе благодарна, че Джордан е в добро настроение, защото Франц определено не беше.

— Цяла нощ те чаках. Нали ти казах, че трябва да се върнеш снощи?

— Да, спомена — каза учтиво Джордан. — Аз се опитах, но бе невъзможно. Ето, сега сме тук.

— И какво очакваш да направя с вас?

— Да ни помогнеш да преминем границата.

— Нали? Това щеше да бъде лесна задача снощи. Пазачът, който бе на смяна, поглеждаше на другата страна винаги, когато имаше хора, които искаха да минат бързо през границата.

— Разбирам — каза бавно Джордан.

— Ще мине цяла седмица, преди пак да е на смяна.

— Не можем да чакаме толкова дълго.

— Това е ясно. Ще е много опасно за всички.

— Трябва да опитаме шанса си.

— И да ви убият?

— Повярвай ми, ще направя всичко възможно, за да избегна тази възможност.

Франц поклати глава и стана от масата.

— Всички американци са луди — промърмори той със злокобен глас и отиде към печката.

— Какво ще правим? — попита тихо Лорън.

— Съгласен съм със Стефан относно Франц. Той обича да се прави на пророк. Границата тук се наблюдава по схема, защото и от двете страни няма градове. Един човек наблюдава големи участъци. Просто ще стоим и ще чакаме шанса си.

Тя кимна. Колкото по-бързо напуснеха къщата на този неприятен мъж, толкова по-добре. Той почти не й говореше, пренебрегваше я като някакво животно, което Джордан бе довел със себе си и Франц не бе сигурен, че го иска в дома си.

Изчакаха няколко часа и последваха Франц в гората зад неговата барака. Лорън бе доволна, че той знаеше къде отива. Нямаше пътека, която да следват, а растителността бе гъста и на някои места непроходима.

Сигурно бяха извървели километри, когато Франц вдигна ръка и им направи знак да запазят тишина. Лорън счете жеста за ненужно драматичен, защото часове наред никой не бе продумвал.

Със знаци той им показа поста на часовия и успоредно опънатата бодлива тел. На лунната светлина оградената земя изглеждаше пуста и неземна. Нямаше дървета или шубраци, които да се използват за прикритие. Щяха да се виждат напълно от момента, в който напуснеха гората, докато успееха да преминат през огражденията. Дърветата започваха едва след втората ограда.

Лорън наблюдаваше как Джордан му отговори. Двамата мъже се здрависаха и Франц се върна в посоката, откъдето бе дошъл.

Джордан се обърна и клекна до нея при дървото.

— Добре, любов моя, сега сме сами и…

С това непривично обръщение той просто отвлече вниманието й от всичко, което искаше да каже. Лорън се опита да се съсредоточи върху тихите му инструкции.

— Опитай се да си починеш. Аз ще наблюдавам, за да разбера графика на този часовой. Когато начинът му на действие ми стане ясен, ще минем покрай него веднага щом тръгне в другата посока. Разбра ли?

Тя кимна.

Джордан я погледна в очите и потъна в дълбочина им. Мракът на гората не отслабваше техния блясък. Той прекара ръка по шията й и няколко минути масажира напрегнатите мускули по врата и рамената. Въздишката й бе почти безшумна.

Той се наведе и я целуна.

— Поспи малко. Чака ни дълъг път. Но поне ще е на австрийска земя.

Лорън мислеше, че е невъзможно да заспи в средата на гората, но се опъна върху меките бодлички. Следващото нещо, което усети, бе как Джордан я буташе по рамото, а ръката му леко покриваше устата й. Когато отвори очи, той се наведе и прошепна в ухото й:

— Трябва да преминем след няколко минути. Ще се върне всеки момент. Веднага щом се обърне, тръгваме.

— Ами ако реши да се обърне?

— Моли се да не реши. Всяка секунда е ценна. Ясно ли е?

Тя кимна с глава. Нямаха друг избор.

Лорън видя как пазачът се приближава към тях. Лунната светлина бе толкова силна, че той приличаше на светло движещо се петно. Контрастът между светлината и сенките на гората им даваше отлично прикритие. Те изчакаха, докато се отдалечи на няколкостотин метра.

Той се обърна и бавно започна своя път към караулката. Изглеждаше само на няколко метра, когато Джордан промълви в ухото й:

— Сега!

Хвана я за ръка и хукнаха да бягат. Лорън не се бе движила толкова бързо през целия си живот. Краката й изобщо не докосваха земята. След това той я бутна на земята и бързо заработи със секачките за тел.

Помогна й да се провре, след това я последва. Отново хвана ръката й и се втурнаха в силно осветена част между оградите. Лорън очакваше да чуе вик, но всичко бе зловещо тихо на лунната светлина. Релефът изглеждаше нереален; все едно бяха заобиколени от декор в някое театрално представление.

Още веднъж повториха предишната процедура: тя лежеше мирно, а той използваше секачките.

След това адът се разтвори. Чу се вик, последван от много други. Започнаха да лаят кучета, включи се сирена и светлина от прожектори ги прикова на земята.

— По дяволите! — възкликна Джордан. Още бясно работеше със секачките. Повдигна оградата, мушна я отдолу и викна:

— Бягай! Скрий се при дърветата! Аз идвам след теб.

Тя направи това, което й каза. Беше почти в безопасност до дърветата, когато чу изстрели на автомати. Обърна се и видя Джордан да тича към нея. Той й крещеше да продължава. След това като на филм го видя да се препъва и да пада отпуснато на земята.

Не помръдваше.