Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Momentary marriage, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пламен Стефанов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2011)
- Разпознаване и начална корекция
- ivanka iondrova
- Допълнителна корекция
- asayva (2017)
- Форматиране
- in82qh (2018)
Издание:
Автор: Анет Бродрик
Заглавие: Служебен брак
Преводач: Пламен Стефанов
Година на превод: 1992
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: Арлекин България ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: Роман
Печатница: „Образование и наука“ ЕАД
ISBN: 954-11-0010-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4576
История
- — Добавяне
Десета глава
— Джордан! — изпищя Лорън и, забравила за изстрелите, изтича при него. — Джордан! — извика отново, като бършеше бясно сълзите си, за да може да го види.
Прожекторите угаснаха, сирените спряха воя си. Настъпи тишина. Лорън се огледа и разбра, че са успели. Бяха в Австрия. Но Джордан…
Тя трябваше да види къде е ранен. Трябваше да го заведе в болница. Бе само ранен, щеше да се оправи. Трябваше да се оправи!
Той лежеше на една страна и главата му бе закрита. Тя опипа гърба му и ръката й се напълни с кръв.
— О, Джордан — проплака тя.
Той изпъшка — това бе най-сладкият звук, който бе чувала през живота си.
— Джордан?
— Бягай, Лорън, трябва да бягаш — промърмори той.
— Не, скъпи. Не трябва да бягаме. Успяхме. В безопасност сме.
„О, Господи, моля те, нека се оправи!“ — прошепна тя.
— Остави ме, Лорън. Намери някоя къща и им обясни. Все някой ще те приеме.
— Прав си, по дяволите! Те ще ме приемат, но аз няма да те оставя, Джордан Трент. Идваш с мен дори и да се наложи да те нося.
— Колко смешно! — промърмори той. — Досега не съм те чувал да ругаеш.
— Не съм имала повод за това. — Тя се изправи на колене. — Помогни ми, скъпи, моля те. Опитай, се да станеш.
Не знаеше колко време й бе отнело да го изправи на крака. Лорън толкова се страхуваше, че той ще изгуби съзнание. И какво щеше да прави тогава?
Не искаше да мисли за това.
Бавно започна да го води през дърветата, като се чудеше накъде да тръгне и колко време той ще може да се движи. Нуждаеше се от цялата си сила, за да го държи прав.
— Не се мъчи, Лорън — успя да каже той. — Аз ще се справя. Много съм упорит, за да се откажа сега.
— Колко си самонадеян! Хайде, покажи ми всичко, на което си способен. Демонстрирай ми тази твоя непреклонна воля, нежеланието да се предадеш. Хайде!
Сълзи се стичаха по лицето й. Тя продължи да го води стъпка след стъпка.
Когато забеляза светлината между дърветата, помисли, че халюцинира. Можеше ли да има къща толкова близо до границата? След това осъзна, че светлината се движи.
— Помощ! — извика тя. — Моля ви, помогнете ни!
Викът в отговор бе най-хубавото нещо, което бе чувала. Трима мъже се приближиха към тях внимателно.
— Мъжът ми е ранен. Ние сме американци. Ще ми помогнете ли да го заведа в болница?
Думите й, изречени на немски език, ги успокоиха. Двама от мъжете пристъпиха напред, точно навреме, за да хванат Джордан, когато падаше.
Джордан сънуваше невероятни неща. Двамата с Лорън бяха на брега на островите Сантяго в Южните морета. Топлият бриз галеше приятно горещата му кожа. От време на време той и Лорън изтичваха до водата в лагуната, защитена от големите океански вълни с един коралов риф.
Хладната вода отне чувството на горещина и той се събуди. Видя очите на Лорън, красивите й сиви очи, които го гледаха загрижено.
— Колко са хубави очите ти — прошепна Джордан и усети, че устата му е много суха и едва говори.
— Шшт, мили, не говори — каза разтревожено Лорън.
— Толкова съм жаден — се опита да каже той, но не успя.
Лорън разбра и сложи няколко бучки лед в устата му.
— Водата е прекрасна, нали? — попита той.
— Щом казваш. Моля те, опитай се да си починеш. Всичко ще се оправи.
Разбира се, че ще се оправи! Има прекрасна съпруга и две вълшебни деца. Наистина ли? Разбира се!
— Матю Макензи Трент — изрецитира Джордан с ясен, стегнат глас.
„О, мили Боже, нека да се оправи! Той халюцинира или нещо такова. Нека умът му се оправи. Има толкова висока температура. Моля те, грижи се за него!“
Джордан се успокои и потъна в сън, а Лорън седна на стола, от който бдеше през последните три дни.
Намираха се в американска база някъде в Германия. Тя се обади на Малори и той задейства мощните си връзки. Час след като Джордан постъпи в местната болница, Малори се появи и сам пое преместването му.
Оперираха го, за да извадят куршума от гърба му. Докторът каза, че по чудо не са засегнати нито важни органи, нито гръбначния стълб.
Малори вече бе говорил с Френсис и Тревър Монро и бе много доволен от начина, по който Джордан бе уредил нещата.
— Той ще се справи — я увери Малори сутринта. — Този мъж е ужасен инат, за да умре.
— Знам — каза Лорън.
— Готова ли си да се върнеш у дома?
— Сега ли?
— Когато си готова. Твоята задача е официално приключена. Свърши изключителна работа, Лорън.
— Благодаря, сър.
— Сега, относно завръщането ти…
— Ами Джордан?
— Какво Джордан?
— Кога ще може да се върне?
— Хирургът ще реши.
— Ако нямате нищо против, ще почакам да се приберем заедно. — Тя се помъчи да намери точните думи. — Разбирате ли, започнахме мисията заедно. Смятам, че трябва заедно да я приключим.
— Разбирам — каза замислено Малори. — Много професионално от твоя страна. От начина, по който той се държа в началото, имах чувството, че с нетърпение очакваш да се отървеш от него.
— О, не, сър. Джордан и аз станахме приятели.
— Приятели, а? — Няколко минути Малори я наблюдаваше мълчаливо. — Един мъж не може да има твърде много приятели, нали?
— Мисля, че ще можем да се върнем не по-късно от следващата седмица, сър! Ако нямате нищо против — усмихна се тя.
— Нямам — отвърна сухо той.
Лорън погледна спящия мъж. Бе открила, че той се успокоява, когато му говори.
Тази нощ Джордан за първи път говори много. За жалост думите му нямаха никакъв смисъл. Защо каза „Матю Макензи Трент“ с такава забележима гордост? Дали не смяташе, че са пак в Бърно и си говорят глупости, за да развличат тези, които ги подслушват?
— Бягай, Лорън! За Бога, бягай!
Внезапният му вик я стресна и тя бързо се изправи. Сестрите на етажа също го чуха и дотичаха в стаята.
— Мисля, че преживява отново момента, в който го раниха — прошепна им тя. Междувременно продължи да гали ръката му, защото бе открила, че и това го успокоява.
— След като сме тук, да проверим превръзките. — Възможно най-внимателно те го завъртяха на една страна и провериха дали има кървене.
— Добре зараства — каза усмихнато лекуващата сестра. — Може да се радвате, госпожо Трент.
— О, да! Аз съм… Много се радвам — успя да промълви Лорън.
Още една седмица мина, преди хирургът да уреди Джордан да бъде върнат с военен транспорт обратно в Щатите. Лорън не знаеше точно какви връзки е задействал Малори, но й уреди да пътува заедно с Джордан.
— Къде сме? — попита със слаб глас Джордан.
— В болницата Уолтър Рид — усмихнато отвърна Лорън.
— Как стигнах дотук?
— Бе превозен от Германия.
— Германия? Нали трябваше да сме в Австрия.
Лорън се усмихна на раздразнителния му тон. Това показваше, че той започва да се чувства по-добре.
— Бяхме в Австрия. След това те откараха в Германия, където извадиха куршума от гърба ти. После бе пренесен тук.
— О! — Той помълча няколко минути. Накрая попита: — Ти какво правиш тук?
— Пазя сестрите от теб — обясни с усмивка тя.
— Какво значи това?
— Че понякога можеш да бъдеш много лош.
— Не ми казваш нищо ново.
Тя го погледна мълчаливо и меко допълни:
— Понякога можеш да си много мил.
— О, така ли? Кой го казва?
— Аз.
— Какво разбираш ти?
— Радвам се, че се чувстваш по-добре.
Той разтърка ръката й.
— Аз също. Започнах да се уморявам непрекъснато да се унасям и да се събуждам. Въпреки че сънувах много приятни неща.
— Така ли? Мога ли да попитам какви?
— Е, тъй като присъстваше и ти, предполагам, че имаш право да знаеш.
Тя усети как бузите й пламнаха от шегата му.
— Аз и ти бяхме на островите Сантяго.
— Те къде се намират?
— Това са островите, където се опитвах да прекарам един дълъг отпуск, но Малори настоя да се върна обратно на работа.
— Щом се почувстваш по-добре, сигурна съм, че можеш пак да отидеш там.
— Вероятно ще направя точно това. Ще продължа с риболова, четенето, спането… — Той прекъсна изреждането. — Това е смешно, нали? Досега само спя. Те ме държат толкова упоен.
— Спокойствието помага на тялото ти по-бързо да се възстанови.
— Лорън?
— Да?
— Не съм ти благодарил, че ми спаси живота.
— Не ставай глупав. Не съм те спасявала от нищо.
— Смътно си спомням за лекция относно мъжката ми самонадеяност.
— Спомняш си, че съм казала това?
— С дни звучеше в ушите ми.
— Бях много изплашена. Мислех, че ще умреш.
— И аз също.
Той не се шегуваше.
— Благодаря, че рискува живота си и се върна да ме вземеш — каза тя.
— Това е част от задълженията ми.
— Така ли?
— Не можех да те оставя там просто така, знаеш това.
— Предполагам.
Джордан хвана ръката й и прокара пръсти по нея.
— Ти си една много особена жена.
— Не съвсем.
— Никога няма да те забравя — каза меко той.
„Но смяташ да се опиташ“ — осъзна Лорън веднага. Опита се да запази спокойствие и каза:
— Аз също никога няма да те забравя.
— Убеден съм. Винаги ще ти напомням за най-лошия кошмар в живота ти.
— Не — каза тя и поклати глава.
— Не мога да си представя защо стоиш в тази болница толкава много. Винаги, щом се събудя, и ти си тук — усмихна се той.
„А ти не желаеш да бъда, но не искаш да нараниш чувствата ми, като ми кажеш да си тръгна“ — помисли си тя.
— Просто исках да съм сигурна, че ще се оправиш, това е всичко. Всъщност господин Малори ме очаква да се върна на работа колкото се може по-бързо.
— Сигурно — промърмори Джордан.
Лорън разбра, че ако не излезе от стаята, ще се разплаче. Какво бе очаквала, неговата безгранична благодарност? Предложение за брак ли, за Бога?
— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита ведро тя.
Джордан погледна прекрасното й лице. Как бе могъл да живее без нея досега? Едва издържаше да стане на крака. Толкова много неща трябваше да й каже, толкова планове трябваше да направят.
В края на краищата, той не ставаше по-млад. Трябваше да започнат със семейството, за което бяха говорили. Джордан се усмихна при тази мисъл.
— Благодаря, но не се сещам за нищо — каза той.
Искаше да е достатъчно силен, за да я прегърне и целуне. По дяволите! Бе слаб като тридневно котенце и също толкова безполезен.
— Е, тогава ако не възразяваш, мисля да си тръгна. — Тя посочи звънеца до леглото. — Ако ти трябва сестра, просто натисни този бутон.
— Добре. Благодаря.
Той я видя как се насочи към вратата.
— Лорън?
— Да?
— Няма ли да получа поне една целувка за довиждане?
Тя затвори очи за миг. Застави се да ги отвори.
— Разбира се. — Отиде при него, наведе се и леко долепи устните си до неговите.
Дъхът й бе свеж като пролетта. Той докосна една къдрица пред ухото й.
— Ще се видим по-късно — каза той.
Тя кимна, неспособна да каже нито дума. Джордан видя как Лорън излезе от стаята и зачака да се върне.
Тя не се върна.