Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Momentary marriage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и начална корекция
ivanka iondrova
Допълнителна корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Анет Бродрик

Заглавие: Служебен брак

Преводач: Пламен Стефанов

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Арлекин България ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: Роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

ISBN: 954-11-0010-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4576

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Докато лежеше в тъмната стая, Лорън загуби представа за времето. Опита се да запази ума си бистър. Нямаше от какво да се страхува. Стефан бе наблизо. Тя му вярваше, защото Джордан му вярваше. Причини за паника нямаше. Всичко вървеше точно по план.

Когато вратата се отвори, тя се помъчи да държи очите си затворени, а главата — извърната. Дишаше бавно и чакаше.

Стаята се изпълни със светлина и тя разбра, че нощната лампа е запалена. Сложи ръка на лицето си и каза:

— Светлината е много силна.

Една жена й отговори на чешки, че трябва да свикне, защото новодошлият не смята да стои на тъмно.

Тонът на непознатата бе мил и Лорън разбра, че сестрата бе свикнала задържаната пациентка да не я разбира. Езиковите познания вероятно щяха да й помогнат, ако планът се объркаше.

Когато очите й се пригодиха към светлината, погледна изпод ръката си към седящата наблизо жена. Приличаше на борец. Нищо чудно, че госпожа Монро не се бе опитала да избяга.

Лорън не бе сигурна какво трябва да направи, когато махне ръката си. Отблизо имаше малка прилика с жената на сенатора. А след това?

По-добре да не мисли така.

„О, Джордан, надявам се, че си успял да я изведеш оттук. Страхотен екип сме, не мислиш ли?“

Разбира се, че не мисли. Освен случката, разиграла се в леглото, тя бе сигурна, че Джордан Трент нямаше особена полза от нея.

Чудеше се кога ли той ще се сети, че не бяха използвали средство против забременяване.

Лорън се бе сетила още тогава, но се надяваше да забременее. Бе наясно с хилядите причини, поради които Джордан никога нямаше да бъде постоянна част от живота й. Знаеше, че няма друг избор, освен да приеме, че времето им е ограничено. Едно дете би й помогнало да облекчи загубата си.

Щеше да има част от него през следващите години. Някой, когото да обича и гледа, когато Джордан си отиде.

От начина, по който бе възпитана, Лорън знаеше, че семейството й ще бъде ужасено. Не можеше да ги обвинява. Представяше си тъжното изражение в очите на баща си. Може би щеше да успее да ги накара да разберат.

Изкарваше достатъчно пари да се грижи за детето. Другите самотни родители се справяха. И тя щеше да успее.

На вратата се почука. Лорън подскочи от нарушаването на тишината в стаята.

— Кой е? — провикна се сестрата на родния си език.

— Антон — отговори един мъжки глас.

Тя му каза да влезе. Състоя се тих разговор до вратата. Лорън наостри уши да разбере какво говореха. Бяха споменати няколко имена и места. Тя ги запомни и продължи да слуша.

Изглежда имаше промяна на плановете. Смятаха да я преместят още сутринта. Боже Господи! Ами ако Джордан не успее да я намери, когато се върне?

„Без паника! — напомни си тя и си повтори няколко пъти: — Стефан е тук. Всичко е под контрол. Само трябва да лежа тихо, да се преструвам на упоена и да чакам.“

Лорън не обичаше да чака. Не бе осъзнала колко трудно ще й бъде да лежи толкова близко до похитителите на Френсис и да очаква да бъде разкрита. Този начин на мислене щеше да я доведе до истерия и тя се опита да мисли за Джордан и предишната вечер. Това пък щеше да повиши кръвното й до опасни граници. Трябваше да мисли за нещо успокояващо звука на бълбукащия ручей, на тихия бриз през дървета…

Лорън заспа.

Джордан не се върна в Чехословакия по нормален начин. Той бе доволен, че агентите му по границата си бяха на мястото и изкарваха пари от контрабанда на хора и стоки.

Дори и собствената му майка не би го познала, когато напусна малката хижа, скрита дълбоко в планината близо до границата с Чехословакия.

Приличаше на общ работник с мръсни дрехи. Носеше шапка, нахлупена ниско над очите. Мъжът, който го откара до града, му даде инструкции.

— Трябва да се върнеш до полунощ. В противен случай не гарантирам, че мога да те преведа.

— Ще направя, каквото мога, Франц. Ще бъда с една жена.

— Уф! Защо си губиш времето и си създаваш неприятности заради една жена? По-лесно е да си намериш друга.

— Интересна философия — засмя се Джордан. — Съжалявам, но не я споделям.

— Всички жени са еднакви.

— Знаеш ли, Франц, трябва да си призная, че доскоро и аз мислех така. Но открих, че съм грешил.

— Ами! На тях не може да се довериш.

— Е, аз бих й поверил живота си.

— Явно. Рискуваш собствения си живот за нея.

— Тя направи същото за мен.

— Но съм сигурен, че по други причини.

— Какво искаш да кажеш?

— Жените са потайни същества. Те никога не казват това, което мислят, и не мислят това, което казват.

Джордан разбра, че няма да промени философията на Франц. Защо да опитва?

Това, което го учудваше, бе колко се е променил собственият му начин на мислене след срещата с Лорън.

Преди говореше идиотски и прикачваше на половината човешка раса глупави имена. Колко лесно бе да се подиграваш на другите и да се чувстваш по-велик. Поклати глава. Толкова ли беше самодоволен? Вероятно приличаше на Франц. Трябваше да помисли върху това.

Джордан затвори за миг очи. Те изгаряха от липсата на сън. Разсъмваше се, а до Бърно му оставаха още няколко часа. Трябваше да се свърже със Стефан. Дано да е успял да изведе Лорън от стаята преди някой да е открил размяната! Опасяваше се, че нямаше да е толкова просто.

Един груб глас събуди Лорън.

— Ето ти храната! Яж! — Думите бяха на английски, но с такъв акцент, че трудно се разбираха. Едва когато видя подноса, тя разбра какво й казаха.

С наведена глава се опря на възглавницата и взе вилицата.

Когато погледна нагоре, с облекчение забеляза, че жената вече се бе обърнала с гръб и се занимаваше с плетката си.

Лорън не можеше да повярва, че все още не са я разкрили. Вероятно никой не очакваше размяна. Планът се оказа удачен. Да се изведе госпожа Монро, без да се замени с някой друг, моментално би направило впечатление. Колкото по-дълго останеше неоткрита, толкова по-голям бе шансът на Джордан да изведе безпрепятствено Френсис Монро.

Лорън се чудеше докога ще продължи това.

Тя хапна колкото можеше, обърна се и се престори на заспала. Надяваше се да не я безпокоят повече през тази нощ.

Когато светлината угасна, Лорън вече бе изгубила представа за времето. Усети, че сестрата се съблича. В стаята нямаше второ легло и тя предположи, че жената ще спи на креслото.

Похитителите й бяха обсъждали нейното преместване. Дали Джордан нямаше да закъснее?

 

 

Около десет часа сутринта Джордан стигна до Бърно. Добре се справи. Франц го бе оставил в един склад близо до границата. Там се качи на камион със стока за Бърно.

Франц даде на мъжа някакви пари, като му обясни, че Джордан е твърде глупав, за да разбере какво му се говори. Джордан се зарадва, че разбра казаното. Поне шофьорът не очакваше да се води разговор.

Веднага щом слезе, се запъти към антикварния магазин да търси Стефан. Когато отиде там, научи, че от предишния ден никой не го бе виждал.

Това не му хареса. Той тръгна да търси обичайните си агенти, за да открие къде се намира Стефан. Не искаше да провали всичко, като се покаже в клиниката, облечен по този начин. Никой не очакваше така да се посещават пациенти.

 

 

Една ръка притисна устата на Лорън толкова силно, че тя едва успяваше да диша. Опита да се съпротивлява, но някой хвана ръцете й.

Стаята бе напълно тъмна. Тя се почувства като в дълбока пещера без изход. Имаше ужасното чувство, че ще се задуши, без повече да види дневна светлина.

Нещо се размърда до ухото й и един глас прошепна:

— Стефан.

Тя разбра и се успокои. Две здрави ръце я вдигнаха без усилие от леглото и тя обви ръце около врата на Стефан. Той изглежда виждаше в тъмното, защото безшумно мина през стаята и отвори вратата.

Коридорът бе слабо осветен и тя погледна към мъжа, който я носеше. Слава Богу, беше Стефан! Той се усмихна. Вървеше надолу към същите стълби, които тя и Джордан бяха използвали по-рано. Този път я пренесе до сутерена.

— Аз мога да вървя — успя да прошепне тя, докато той слизаше по стълбите.

— Не ти донесох обувки — отвърна тихо той. — Ще се забавим, ако ходиш боса!

Когато Стефан отвори вратата на сутерена, тя примигна от внезапната силна светлина. Скри глава в рамото му и зачака. Той тръгна бързо по коридора и стигна до изхода.

Навън беше още тъмно.

— Колко е часът? — попита тя.

— Съмва се.

— Имаш ли новини от Джордан?

— Не, но това не е необичайно. Той ще се обади веднага щом може.

— Къде ме водиш?

— В провинцията. Там ще си в безопасност.

Лорън се зачуди дали някога ще се почувства в безопасност.

С часове караха през гъста гора. Дори и да ги следеше някой, със сигурност щеше да се загуби.

Слънцето грееше от няколко часа, когато Стефан спря пред една малка вила.

— Къде сме? — попита Лорън и се огледа.

Стефан изглеждаше доволен.

— Това е моят дом, госпожо Трент — каза с усмивка той. — Ела! Ще те запозная с моята Ана. След това трябва да се върна обратно в Бърно и да посрещна Джордан.

— Той знае ли къде живееш?

— Не. И двамата с Джордан сме се задомили след последния път, когато работихме заедно. Хубаво е, че сега и жените ни имат възможността да се запознаят.

Лорън не виждаше смисъл да изяснява ситуацията. Тя предполагаше, че след като Джордан я бе представил за своя съпруга, нямаше защо да го злепоставя.

Когато Стефан заобиколи колата и я вдигна Лорън осъзна как бе облечена. Тънката памучна нощница падаше върху колената й по неописуем начин и още бе боса. Как Стефан щеше да обясни това на съпругата си?

Не трябваше да се притеснява. Младата жена, която ги посрещна на вратата, бе изпълнена със загриженост. Суетеше се, за да накара Лорън да се чувства по-удобно и добре дошла.

Стефан накара Ана да намери някакви дрехи за Лорън. Обясни й, че ще се върне веднага щом може заедно със съпруга й.

Двете жени кимнаха и той тръгна.

Веднага щом Ана откри, че Лорън знае езика й започна да разговаря с нея щастливо. Показваше й поли и блузи и я караше да пробва обувките й. Много скоро Лорън почувства, че има нова приятелка.

 

 

Когато Стефан го откри, Джордан вече смяташе, че е минала цяла вечност.

— Къде беше? — попита той при появата на Стефан.

Джордан се бе върнал в антикварния магазин и чакаше в задната стая, убеден, че рано или късно Стефан ще го потърси.

— Отведох съпругата ти на безопасно място — отговори той кротко.

Джордан седна и погледна приятеля си.

— Тя как е?

— Много е добре.

— Разкриха ли я?

— Не. На косъм беше, приятелю. Смятаха да я преместят тази сутрин.

— Къде? — попита Джордан и се изправи с нова енергия.

Стефан предаде информацията, получена от Лорън.

— Това е единственото, което сме открили за похитителите. — Той огледа стаята. — Може ли да ме заведеш при нея.

— Чаках само да поискаш — засмя се Стефан. — Може пък да си се уморил от тази твоя съпруга, а? И да не бързаш да я видиш отново.

— Много смешно! Хайде да вървим! — каза той и се запъти към вратата.

— Не! Не заедно! Върни се в парка и ме чакай там! — Стефан описа колата, която караше. — Ще те взема веднага щом се убедя, че не ни следят.

— Прав си, разбира се. Ставам разсеян.

— Не. Ти си един влюбен мъж. Познавам симптомите, тъй като и аз самият страдам от тях.

— Ти?! За какво говориш?

— Оставих твоята красива съпруга при моята прекрасна Ана. Те ще ни одумват, ако не се върнем скоро. — Той потупа Джордан по гърба. — Сега върви! Аз ще те открия.

Джордан отиде в парка и осъзна, че през последните двадесет и четири часа не бе ял нищо. Сега, след като разбра, че Лорън е в безопасност, се успокои и огладня.

Не искаше никога да се чувства както през последните няколко часа. Не си спомняше някога да е бил толкова притеснен.

Винаги, когато изпадаше в опасно положение, правеше всичко възможно да се измъкне. Ако не бе достатъчно добър, сам понасяше последствията.

Тази мисия бе различна. Досега не бе имал такова чувство за отговорност. „Ако нещо се е случило на Лорън? — попита един вътрешен глас. — Тогава какво?“ Може би от глад го прониза такава болка. Той познаваше агенти, които не се бяха върнали. А и Лорън знаеше с какво се заема, нали?

Ами ако я беше загубил? Тогава какво? Джордан осъзна, че целият му живот щеше да се промени.

Лорън бе специална. Тя бе негова. Тя му се отдаде, а той й даде себе си. Вече не беше самотен. За първи път, откакто бе загубил майка си, Джордан си призна, че има нужда от друг човек — от един много близък човек.

Той видя колата на Стефан да се приближава. Започна да върви, като че ли се готвеше да прекоси улицата. В последния момент се отклони и скочи в колата.

— Е? — попита той.

— Доколкото забелязах, не те следят.

— А теб?

— Кой, мен ли? — попита с невинна усмивка Стефан. — Кой би искал да ме следи?

— Предполагам, всеки, който има поне малко ум в главата.

— О, точно там е работата, приятелю. Те ме намират за безобиден старец, за който не заслужава да си губят времето.

— Ха! Значи нищо не знаят!

Те се усмихнаха и продължиха в мълчание. Когато Стефан излезе на пътя извън града, Джордан вече спеше.

Лорън чу шума на приближаващата се кола и надникна през прозореца. Беше Стефан и водеше някой със себе си. Тя изтича нетърпеливо до вратата, отвори я, но се спря внезапно. Мъжът, който излезе от колата, бе брадясал и дрехите му изглеждаха така, сякаш ги бе носил седмици без почистване. Оръфаната шапка, дръпната ниско над очите, му придаваше вид на разбойник, който изкарва прехраната си като обира неподозиращи минувачи по тъмните улици.

Стефан каза нещо, засмя се и посочи Лорън.

Мъжът с него вдигна поглед и се усмихна. Лорън можеше да познае тази усмивка навсякъде, независимо от маскировката.

— Джордан! — извика щастливо тя и се затича към него.

Той я срещна по средата, прегърна я и я притисна към себе си. Боже, тя се чувстваше толкова добре в неговата прегръдка.

— Добре ли си? — попита той с прегракнал глас.

— Добре съм, разбира се. Ти не си се съмнявал, нали? — каза тя и го погледна, като обви ръце около врата му.

Лорън се беше променила. Нямаше безпокойство или напрежение в погледа й. Излъчваше само щастие. Дали заради него? Джордан се почувства покорен от тази мисъл. Беше ли възможно да означава толкова много за нея?

— О, Лорън — промърмори той и я придърпа към себе си с целувка.

Не знаеше колко време са стояли пред малката вила. Не искаше да я пусне. Накрая излезе Стефан и го потупа по гърба.

— Влез вътре, приятелю. Може би ще искаш да хапнеш нещо. Аз лично умирам от глад.

Джордан неохотно свали ръцете си от Лорън и двамата заедно влязоха в къщата.

Стефан гордо представи Ана. Жените показаха дрехите, които Лорън си бе избрала за пътуването. Мъжете се съгласиха, че както е облечена, може да мине за съпруга на Джордан.

— Кога тръгваме? — попита Лорън, като свършиха с яденето. Тя погледна първо Джордан, след това Стефан.

Стефан забеляза дълбоките следи от умора по лицето на приятеля си и отговори вместо него:

— Мисля, че тази нощ ще сте в безопасност тук. Утре ще ви помогна да стигнете до границата.

— Но Франц ми каза да се върна тази вечер.

— Какво е още една нощ, приятелю? Франц е стара баба и се тревожи за всичко. Той обича да нарежда. Така се чувства много важен.

След като се бе нахранил и отпуснал, Джордан почувства, че може да заспи на стола.

— Може би си прав. Всъщност съм като пребит. Ако не възразяваш, ще останем тук и ще тръгнем утре.

Ана се изправи и каза:

— Вече съм приготвила стаята за гости. Ела, Лорън. Ще ти намеря някаква нощница.

Лорън погледна несигурно към Джордан. Нямаше ли да им каже истината? Той я погледна, видя обезпокоеното й лице, но не разбра причината.

— Какво е станало? — попита той. — Ти не искаш ли да останем?

— Не е това… — започна тя, лицето й пламна и Джордан изведнъж си спомни. Той така бе свикнал да мисли за нея като за собствена съпруга, че вече го приемаше за реалност.

След като се бе стигнало дотук, нямаше смисъл да дава обяснения точно сега. Той й се усмихна успокояващо.

— Обещавам да не дърпам завивките и ще направя всичко възможно да ти е топло.

Смехът на Стефан накара Лорън да се изчерви още повече и тя се обърна, за да последва Ана.

— Лорън? — каза меко Джордан.

Тя се обърна и го погледна.

— Само се шегувам.

— Знам.

— Сигурно даже няма да разбереш, че съм там. Толкова съм уморен, че не съм сигурен дали ще стигна до спалнята.

Тя се усмихна и погледна Стефан.

— Звучи ми като извинение. Смяташ ли, че се опитва да се измъкне от съпружеските си задължения?

— Точно така, Лорън. Точно така — кимна Стефан.

Джордан бавно се изправи и опъна ръце високо над главата си. Леко намигна на Стефан.

— Казах, че съм уморен, Лорън, а не мъртъв — отвърна той и тръгна към нея заплашително.