Джонатан Келерман, Фей Келерман
Санта Фе (7) (Натюрморт)

7

Точно на влизане в границите на града се натъкнаха на задръстване и стигнаха в участъка в един и четирийсет и пет. По пътя от Ембудо до Санта Фе подминаха отбивката за Санта Клара Пуебло, но Две Луни, изглежда, не забеляза.

Не че имаше вероятност да го спомене. Един-единствен път Катц се опита да говори за индианските корени на партньора си и Дарил смени темата. И все пак на следващия ден той донесе малка керамична мечка, някак недодялана, но все пак симпатична.

— Това правеше баща ми през последните месеци от живота си — обясни Две Луни. — Направи около петстотин такива. Съхраняваше ги в кутии. След като почина, учителката му по грънчарство ми ги даде. Каза ми, че не се гордеел с тях. Първо искал да овладее тънкостите на изкуството, преди да ми покаже работите си. Моето одобрение било важно за него. Сметнала за необходимо да ми ги даде. Задръж я, ако искаш.

— Хубава е. Сигурен ли си, Дарил?

— Да. Всичко е наред. — Две Луни сви рамене. — Дадох няколко на момичетата, но колко може да им трябват? Ако познаваш други деца, имам още доста.

Оттогава мечката правеше компания на Катц, докато готвеше; по-скоро правеше обстановката по-уютна. Стоеше до електрическия котлон. Не знаеше наистина какво символизира, но предполагаше, че има нещо общо със силата.

Детективите си взеха сандвичи от монетния автомат в управлението и пуснаха търсене за Бартън Скагс младши в архивите.

Нямаше криминално досие, но името на счетоводителя се появи в два от резултатите в „Гугъл“. Младши участваше като партньор в голяма чикагска фирма и миналото лято бил дал интервю за укриването на данъци. След известно ровичкане в указателите те откриха неговото местонахождение — по северното крайбрежие на езерото Мичиган, недалеч от Мичиган авеню.

— Хубав квартал — каза Катц. — Мисля, че е точно до водата.

— Щракането на цифри бие отглеждането на добитък — пошегува се Две Луни. — Да му се обадим.

Откриха Скагс в счетоводната му фирма. Говореше ясно и начетено. Всякакви следи от детството му отдавна бяха заличени. На пръв поглед нямаше нищо общо с родителите си, но докато говореха, той ставаше все по-настоятелен. Детективите доловиха нюанси на характерната за майка му острота.

— Удивен съм, че дори разглеждате мама и татко в дадения контекст.

— Не ги разглеждаме, господине — възрази Катц. — Просто правим запитване.

— Едно преследване не е ли достатъчно? Те бяха финансово и емоционално разрушени, а сега вие ги подозирате в нещо толкова ужасно. Невероятно! Съветвам ви да съсредоточите усилията си другаде.

— Кога бяхте за последно в Санта Фе, господин Скагс?

— Аз? Тази Коледа. Защо?

— Значи не поддържате редовни връзки с родителите си?

— Със сигурност поддържам такива. Говорим си редовно.

— Но без гостувания?

— Току-що ви казах, че бях там миналата Коледа. Изкарахме една седмица — заведох семейството си там. Защо питате?

— Просто се чудех дали сте се срещали с Лорънс Олафсон? — изплю камъчето Катц.

Минаха няколко секунди, преди Бартън Скагс младши да отговори.

— Никога. Защо ми е да го правя? — изсмя се той грубо. — Отдавна не съм водил по-безсмислен разговор и смятам да го прекратя.

— Господине — парира го Дарил, — проявявам известно любопитство към едно. Вашите хора са разорени финансово. От това, което видях, те живеят на ръба на бедността. От друга страна, вие…

— Правя много пари — прекъсна го Младши. — Живея на северното крайбрежие, карам „Мерцедес“, пращам децата си в частно училище. Мислите, че не съм опитал да им помогна ли? Дори им предложих да ги взема тук. Да ги настаня в хубав апартамент, да поема разходите им, макар само бог знае как биха се справили в града. Щях да им купя ново местенце където и да е в Ню Мексико. Някъде, където да си гледат животни и ляво ориентирани лунатици да не ги тормозят. Те отказаха.

— Защо?

— Защо ли? — Младши звучеше недоверчиво. — Вие сте се срещали с тях. Изключено е да… да не сте ги усетили. Защо мислите? Те си имат гордост. Упорити са. Или, да речем, това е просто старият навик да си цапат ръцете. Те са родителите, а аз — детето. Те са ме отгледали, с други думи, редно е аз да взимам от тях. Не може да е по другия начин. За бога, оставете ги на мира! Оставете ги да живеят спокойно!

 

 

Детективите прекараха следващите няколко часа в опити да разберат дали Барт Скагс младши е посещавал Санта Фе наскоро. Задачата бе много по-трудна след единайсети септември. Авиокомпаниите бяха наплашени и техните запитвания потънаха в дебрите на бюрокрацията. Прехвърляха ги от отдел на отдел, ушите ги заболяха от слушалката. В крайна сметка Катц и Две Луни се убедиха до голяма степен, че Скагс не е летял от Чикаго до Албакърки или от който и да е друг град в Средния запад до който и да е град в Ню Мексико. Нито пък бе ползвал частен полет директно до летището на Санта Фе. Името му не присъстваше в нито един от регистрите на главните хотели.

— Вярвам му — обяви Две Луни.

— Хей — подвикна Катц. — А защо да не е пътувал с „Мерцедес“-а? Да е живял в колата. Всичката тази кожа върши работа за удобно настаняване.

— Не мисля така.

— Защо не?

— Просто не мисля така.

— Духовете ли ти говорят, Дарил?

— По-скоро не го виждам да остави работата и семейството си и да се дотътри до Санта Фе, за да очисти Олафсон. И защо? Няма логика. Трябва да има по-добро обяснение.

— Дай го тогава — настоя Катц.

— Стига да го знаех. — Две Луни се почеса по главата. — Сега какво?

Катц също се почеса — някои маниери са прилепчиви — и каза:

— Да се обадим на лекаря, да видим дали е приключил с аутопсията.

 

 

Руиз беше направил аутопсията, но не им съобщи нищо ново.

— Всичко съвпада с първоначалната ми хипотеза. Един масивен удар, строшил е черепа — може да видите къде костта е влязла в мозъка и е нанесла повсеместни увреждания.

— Все още ли мислите, че лошият е бил едър тип? — попита Две Луни.

— Или нисък на кокили?

— А какво става с токсичната експертиза?

— Интересните неща още не са дошли, но ще ви кажа, че в кръвоносната система на Олафсон нямаше капка алкохол или дрога.

— Чист живот! — възкликна Катц.

— Поне напоследък — уточни доктор Руиз. — Има стари следи от цироза на черния дроб — знак за сериозна употреба на алкохол в миналото.

— Реформиран пияница.

— Или човек, решил да се промени.

— Дотук за добрите намерения — обобщи Две Луни.

 

 

Дарил се обади на съпругата си, а Катц позвъни в галерията.

Самър Райли вдигна телефона.

— Научихте ли нещо? — попита тя.

— Все още нищо, госпожице Райли. Някакви липсващи творби?

— Току-що започнах да преглеждам инвентара. Засега нищо, но тук има тонове платна без рамки.

— Господин Олафсон някога споменавал ли е за предишен проблем с пиенето?

— Разбира се — потвърди Самър. — Той говореше открито за това, както и за всичко друго.

— Какво е споделял?

— Веднъж обядвахме навън и аз си поръчах чаша вино. Лари я погледна някак… с копнеж, но си поръча сода. Разказа ми, че като млад пиел доста сериозно и това била една от причините за разпадането на брака му. И все пак бил късметлия, защото получил помощ.

— Къде?

— При някакъв духовен съветник.

— Още в Ню Йорк ли?

— Именно. Много отдавна.

— Знаете ли името на бившата съпруга на господин Олафсон?

— Шантал. Сега е Шантал Грубман. Като Робърт Грубман. — Тя замълча.

Дали не ставаше въпрос за Грубман и сътрудници? За банкови инвестиции? Те бяха огромни! Ентусиазмът й доказа нещо, което Катц винаги бе подозирал.

Размерът наистина има значение.

 

 

В апартамента на Грубман на Парк авеню отговори жена с английски акцент. По адреса Катц разбра къде точно се намира: между Седемдесет и трета и Седемдесет и четвърта улица. Той си представи десет стаи с високи тавани, вътре — надменна, униформена прислужница, а отвън — надменен униформен портиер. Обзе го завист.

— Госпожа Грубман?

— Алиша Смол на телефона, нейната лична асистентка.

Катц се представи, опита да завърже лафче по нюйоркски, но се оказа грешен ход.

Алиша Смол нямаше настроение за приятелски разговори и моментално охладня.

— Господин Грубман е на разположение.

— Някаква представа кога тя ще бъде на разположение?

— Никаква. Ще предам съобщението ви.

— Ще го предадете — повтори Катц. — Значи ли, че тя е извън града?

Последва кратка пауза.

— В града е. Оставете номера си и ще я информирам…

— Наясно ли сте, че бившият й съпруг е бил убит?

— Наясно съм — безстрастно отвърна Алиша Смол.

— Откога работите за мадам?

— Три години. Ако това е всичко, господин Катц…

— Детектив Катц.

— Извинете, детектив Катц. Сега, ако сме приключили…

— Всъщност не сме. Трябват ми имената на децата на господин Олафсон.

— Не ми е позволено да обсъждам семейството.

— Това е публично достояние. — Катц не се потруди да прикрие досадата в гласа си. — Защо ми усложнявате живота?

— Откъде да знам, че сте човекът, за когото се представяте?

— Запишете номера ми в Полицейското управление на Санта Фе. Обадете се и ме проверете. Само не се бавете много.

Повечето хора отказваха на подобно предложение. Алиша Смол каза:

— Бихте ли повторили номера, моля?

При втория разговор тя беше точно толкова студена, колкото и при предишния, но този път се предаде.

— Какво искате да знаете?

— Имената на децата на жертвата.

— Тристан и Себастиан Олафсон.

— Колко са големи?

— Тристан е на двайсет, а Себастиан е на двайсет и три.

— Къде могат да бъдат открити?

— Господин Катц, просто не ми е удобно…

— Детектив…

— Да, да, детектив Катц.

Тя се ядоса, но и той също.

— Госпожице Смол, вашето удобство не е от особено значение. Трябва да говоря с момчетата.

В слушалката се разнесе въздишка.

— Тристан е в университета „Браун“, а Себастиан пътува из Европа.

— Къде из Европа?

— Италия.

— Къде в Италия?

— Венеция.

— Къде във Венеция?

— Последно чух, че е отседнал в хотел „Даниели“.

— Ваканция?

— Той учи в „Пеги Гугенхайм“.

— История на изкуството?

— Рисува — уточни Алиша Смол. — Лека вечер, господин Катц.

Двамата детективи си разделиха момчетата на Олафсон. Катц откри Тристан в стаята му в общежитията на „Браун“. Момчето имаше дълбок мъжки глас. Бе научил за смъртта на баща си от майка си.

— Имате ли някакви следи? — попита той Катц. — За извършителя?

— Все още не. Вие имате ли?

— Може да е всеки. Не го харесваха много.

— Защо?

— Не беше приятна личност. — Последва циничен смях. — Ако бяхте проучили нещата поне малко, щяхте да го знаете.

Катц пренебрегна язвителната забележка и опита да измъкне нещо повече от него, но момчето нямаше какво да каже. Изглежда, загубата на родител не го трогваше. Когато Катц затвори, осъзна, че Тристан през цялото време бе говорил за баща си с „той“.

 

 

Две Луни докладва на Катц, че е открил Себастиан Олафсон. Спял в стаята си в „Даниели“.

— Хлапето се ядоса. Не само защото го събудих, по-скоро защото му досаждам с въпроси за Олафсон. Каза, че баща му бил противен човек.

— Същото твърди и другият син.

— Задружно семейство.

— Популярна жертва — подхвърли Катц. — Това ще предизвика много смях.

В седем вечерта се приготвиха да си вървят. Докато си обличаха якетата, телефонът на бюрото на Катц звънна. В отговор на обаждането му Шантал Грубман оставяше съобщение. Удивен, Катц изтича до апарата. Той и Дарил вдигнаха слушалката едновременно.

— Тук детектив Стив Катц. Благодаря, госпожо, че се свързвате с нас толкова бързо.

— Мога ли да ви помогна, детектив Катц?

Гласът на жената звучеше приятно, меко и приятелски. След като личната й асистентка го отнесе със снобското си отношение, сега очакваше да го приковат за стената.

— Каквото и да ни кажете за бившия си съпруг, госпожо, може да е от помощ.

— Горкият Лари — подхвана тя. — Имаше и добри намерения, но притежаваше таланта да вбесява хората. Част от това поведение, предполагам, се дължи на желанието да привлече внимание. Останалото е стратегия. Навремето, когато Лари започваше бизнеса си, той прозря едно: хората, дори богатите, се чувстват несигурни пред силата на изкуството. Той стана вещ в изтънченото сплашване. Откри, че известна доза пресметната неприязън допринася за кариерата му.

— Ценителите на изкуството обичат да ги мамят и подвеждат?

— Някои да, други не. Ключът е да съобразиш с кого да злоупотребяваш и на кого да сводничиш. Лари го умееше, но понякога и най-добрият танцьор прави грешни стъпки. Имате ли заподозрян?

— Все още не.

— Бедният Лари — повтори тя. — Наистина се мислеше за безсмъртен.

— Ако не възразявате за въпроса ми, госпожо, това поведение на господин Олафсон ли е причината да се разведете с него?

— Несъмнено е поне част. Но основното беше, че и двамата открихме объркването му.

— Относно какво?

— Налучкайте, детектив Катц.

Гърлен смях. Същият като на Валъри, когато ставаше тигрица.

— Сексуалността? — пробва Катц.

— Правилно. Имате нюйоркски акцент. Оттук ли сте?

— Да, госпожо.

— Ние, нюйоркчаните, сме твърде проницателни.

— Значи господин Олафсон свали картите? — констатира Катц.

— Последния път, когато го видях, се опитваше да открие вътрешното си „аз“. Вие сте в по-добро положение да ми съобщите скорошни новини около сексуалния му живот. Не съм виждала Лари от години. Нито пък синовете ми са се срещали с него. Знам, че сте се свързали с тях. Вероятно е било необходимо, но настоявам да ги оставите на мира. Те са много разстроени от смъртта на Лари.

— Госпожо, при цялото ми уважение, те не звучаха много разстроени.

— Не ги познавате, детектив Катц. Аз съм им майка.

— Как се разбираха с баща си?

— Презираха го. Когато бяха малки, Лари ги пренебрегваше. Когато поотраснаха, им обръщаше повече внимание, но под формата на жлъчни забележки. На моменти Лари беше доста остър. Във всеки случай липсата на връзка с бащата няма нищо общо със смъртта му. Вчера Тристан приключи изпитите в „Браун“ и аз съм подготвена да предоставя неограничен брой писмени клетвени показания в подкрепа на гореупоменатото. Също и за Себастиан. През последните четири месеца той работеше в „Гугенхайм“ и целият персонал ще го потвърди.

— Подготвили сте си домашното, госпожо Грубман.

— Един родител, един истински родител е длъжен да го прави.

— Кога се появи историята със сексуалното объркване на господин Олафсон?

— Винаги е бил объркан, детектив. Аз бях твърде глупава, за да го забележа. Проблемът възникна, когато Лари го установи.

— Тогава ли започна с пиенето?

— А! — възкликна тя. — Значи знаете. Пак ли е посегнал към чашката?

— Аутопсията показа стари проблеми с черния дроб.

— О… Колко… тъжно — гласът на Шантал Грубман изчезна между двете думи.

— Господин Олафсон споделил с приятели, че е получил помощ от духовен съветник.

— Така ли го е нарекъл? — изненада се тя. — Никога не съм възприемала доктор Уиймс като особено духовен. По-скоро религиозен… спортен треньор.

Името беше познато на Катц, но не успя да се сети откъде.

— Какъв доктор е той?

— Никога не съм знаела. Лари не ми каза, а и аз не го попитах.

И тогава на Катц му просветна: картината в дома на Олафсон. Малки деца танцуват около украсен с цветя и ленти кол. Подписът: Мишел Уиймс.

— Възможно ли е доктор Уиймс да е търсил друга връзка с бившия ви? — опипа почвата той.

— Какво искате да кажете? Сексуална? — Тя се засмя. — Не допускам.

— По-скоро изява. Той е художник, съпругът ви — търговец.

— Уиймс художник? — Изсмя се отново. — Шегувате се! Не мога да повярвам.

— Защо, госпожо?

— Последно за Майрън Уиймс бих предположила, че ще се занимава с изкуство.

— Говоря за Мишел Уиймс — поправи я Катц.

— А… но разбира се. Сега си обяснявам объркването ви. Да. Мишел Уиймс е художничка със сериозна репутация. Тя е жена, детектив. Майрън й беше съпруг.

— Беше?

— Още един брак, разбит на парчета. Въпреки дълбоката духовност на Майрън.

— Художничка и свещеник. Някак си странен съюз.

— Те са от Небраска или някакво друго равно място. Семпли и добри хора. И двамата са учили в религиозно училище. Мишел имаше талант и дойде в Ню Йорк, защото накъде другаде да насочи дарбата си? Издигна се доста бързо. Тя е първокласна художничка. Майрън я следваше и се опитваше да се издигне в обществото.

— Духовен съветник на света на изкуството? — вметна Катц.

— Нещо подобно. После реши, че не харесва този свят, разведоха се и той се върна в Небраска или където там беше.

— Не и преди да помогне на господин Олафсон.

— Ако Лари е разказвал това на хората, сигурна съм, че се е случило. Сега наистина трябва да вървя, детектив. Вече закъснявам по служба.

„Щрак.“

Катц имаше още няколко въпроса. Навъртя номера, телефонът звънна няколко пъти, но секретар не се включи.

За втори път тръгнаха да си вървят. Някъде до стълбите към надземния етаж ги застигна гласът на Боби Боутрайт: „Хей!“. Беше влязъл в компютъра на Олафсон и ги осветли по въпроса.

— Нямаше големи защитни мерки или опит за укриване на информация. За парола е използвал „Олафсон арт“. Честно казано, няма и кой знае какво за криене. Запазил си е адресите на няколко сайта за оценяване на творби на изкуството и основните търговски къщи, известно количество порно — повечето гей, по-малко от другото — няколко справочника за ресторанти — местни, както и в Ню Йорк. Има инвестиционна сметка в „Мерил Линч“, акции и облигации — някъде над два милиона кинта. Смея да твърдя, че сметката е спаднала след отшумяването на технологичния бум, но все пак е над допустимия минимум.

— А какво ще кажеш за финансовото състояние на бизнеса му? — попита Две Луни.

— В компютъра няма информация. Пробвайте със счетоводителя му — посъветва ги Боби.

Беше осем часа вечерта, твърде късно, за да се обадят. Не бяха научили абсолютно нищо. Скоро началниците — от най-нисшия до най-висшия — щяха да започнат да задават въпроси. Две Луни знаеше, че на случая ще бъде отделена голяма статия в „Санта Фе Ню Мексикан“ — местен ежедневник, чийто спортен раздел беше точно толкова голям, колкото и новинарският. (Когато баща му спомена името на местния отбор — „Изотопи“ — Дарил беше сигурен, че старецът го бъзика.) Случай от такава величина щеше да е звезден материал дори за „Албакърки Джърнал“. Надяваше се това да не притесни децата. Всички знаеха с какво си изкарва хляба тати.

Излязоха на студения нощен въздух и се придвижиха до колите.

— Трябва да знаеш нещо. Имах… не знам как ще го наречеш — пререкание, предполагам, с Олафсон — неочаквано съобщи Дарил.

— Така ли?

— Да. — Две Луни му разказа историята.

— И аз щях да побеснея — съчувствено кимна Катц.

— Да. Е, реших, че трябва да знаеш.

Катц се усмихна.

— Не звучи да има нещо общо, вожде. Освен ако не си го убил.

— Ако го бях убил, нямаше да намерите тялото.

— Забавно, партньоре. — Направи пауза. — Всъщност и аз си мислех същото.

Две Луни си позволи лека усмивка. Те извървяха няколко крачки и Катц го погледна.

— Щом ще се изповядваме, ето и моята изповед: името на Валъри се появи в органайзера на Олафсон.

— Тя е художничка. Сигурно има логично обяснение за това — опита се да изясни ситуацията Дарил.

— Тя се мисли за художничка, Дарил. Виждал си нещата й.

— Вярно.

— Всъщност — продължи Катц, — ако съдя как говори напоследък, едва ли още го вярва. Олафсон беше много сериозен. Няма начин да е обмислял варианта да я представлява.

— Ето ти още една причина да я има в органайзера му — изтъкна Дарил.

— Именно — въздъхна Катц. — Смятах да поговоря с нея по въпроса. Щях да ти кажа после, защото не очаквам да излезе нещо важно.

— Има логика.

— Не искам да си мислиш, че крия нещо от теб.

— Не мисля така.

— Добре. Щях да го оставя за утре, но си мисля да отида и да я видя сега. Да отидем заедно — подкани Катц.

— Ако не възразяваш, искам да се прибера вкъщи.

— Няма проблем, Дарил. Ще се справя и сам.

— Да, така ще е по-добре.