Джонатан Келерман, Фей Келерман
Санта Фе (10) (Натюрморт)

10

„Мери и Макс в басейна“, 2003, 36х48, платно с маслени бои — 7000 долара.

„Мери и Макс ядат житна закуска“, 2002, 54х60, платно с маслени бои — 15 000 долара.

„Мери и Макс с гумени патета“, 2003, 16х24, платно с маслени бои — 7500 долара.

„Мери и Макс сънуват“, 2003, 16х24, платно с маслени бои — 7500 долара.

Катц и Две Луни разгледаха фотоси на картините.

— Защо ги снимате? — попита Дарил.

— Изпращаме ги на клиенти, които се интересуват от автора, а понякога и на клиенти, които според Лари ще харесат стила на твореца.

Тя продължаваше да говори за мъртвия си шеф в сегашно време.

Катц прегледа фотографиите още веднъж.

Четири картини. Всичките се въртяха около една тема: две голи руси ангелски дечица — едва проходило момиченце и малко по-голямо момченце.

Катц ги беше виждал и преди. Танцуваха около украсен с ленти и цветя кол — по-голяма картина, окачена в една от стаите в къщата на Лари Олафсон. Нетренираното му око хвана картината. Талантът на Мишел Уиймс спасяваше сюжета от блудкаво излъчване. А идеята на Олафсон да закачи нейна творба в домашна обстановка можеше да е и търговски трик — да я издигне на следващо ниво, както се изрази Самър.

Или просто харесваше стила й.

Явно не беше единствен.

Две Луни отклони поглед от едната снимка. Намръщи се и Катц надникна през рамото му: Мери и Макс с гумени патета. Дечицата стояха пред вана и изучаваха жълти играчки. Пълна фронтална голота. В краката на момиченцето, насред зеления под на банята, лежеше намачкана кърпа.

Катц прочисти гърло. Две Луни пъхна снимките в плик с доказателства и ги подаде на Деби Сантана. Помоли Самър Райли да почака в офиса на галерията и заведе Катц в предното помещение. Лентата, очертаваща местоположението на тялото на Олафсон, все още стоеше на масивния дървен под. Катц възприе картината като натюрморт. Представи си, че една от малките ръждиви капки кръв е кръгла червена табелка с надпис: „Картината е продадена“.

— Какво мислиш за онези картини? — попита Две Луни.

— Няма значение какво си мисля аз — отвърна Катц. — Ти ги възприемаш като детско порно.

Дарил си почеса носа.

— Вероятно ти ги възприемаш като детско порно и правиш… както казват психоаналитиците… проектираш го върху мен.

— Благодаря, доктор Фройд — поклони се иронично Катц.

— Доктор Schadenfrende.

Катц се изсмя.

— Да ти кажа право, не знам как ги възприемам. Видях картината, окачена в къщата на Олафсон, и ми се стори добра от художествена гледна точка. Дарил, ти виждаш четири наведнъж, особено онази, която гледаше…

— Начинът, по който седи момиченцето — с разтворени крака. И онази кърпа в краката му. Виждал съм го и преди.

— Да — кимна Катц. — И все пак Мишел Уиймс явно познава тези деца. Много е вероятно дори да са нейните. Творците си имат… музи. Непрекъснато рисуват хора.

— Ти би ли закачил това у дома си?

— Не.

— Но Олафсон го е закачил — подчерта Дарил. — Което значи, че вероятно е имал нещо повече от професионален интерес към Уиймс. Може би рисунките са го развълнували.

— Гей и хетеро, подъл и извратен — обобщи Катц. — Всичко е възможно.

— Особено с този тип, Стив. Той е като лука — колкото повече го режеш, толкова повече мирише.

— Каквото и да е направил или да не е направил, някой е искал онези картини достатъчно силно, щом е убил заради тях. Което също съвпада с тезата за непредумишлено убийство. Нашият човек е дошъл за картините, не за Олафсон. Или се е опитал да се промъкне, за да ги открадне, а Олафсон го е спипал на местопрестъплението и е последвал конфликт. Или се е появил и ги е поискал и е последвал конфликт.

— Има логика — призна Две Луни. — Във всеки случай двамата са си разменили реплики. Олафсон е реагирал по характерния за него сприхав и арогантен начин. Обърнал е гръб на нашия извършител и „буум“.

— Сериозен „буум“ — поклати глава Катц. — Самър каза, че Олафсон е пращал снимки на всеки, проявил интерес към определен автор. Да проверим кой се е интересувал от Уиймс.

Петнайсет клиенти бяха получили снимки на Уиймс: четирима в Европа, двама в Япония, седем на Източното крайбрежие и двама местни. Местните бяха госпожа Алма Мартен и доктор и госпожа Мелсън Еванс Алдренс. И двата адреса се намираха в изключително скъпи райони в Лас Кампанес: заградено голф игрище и конна база, включващи имоти със зашеметяваща панорама.

Катц попита Самър Райли дали познава Мартен и семейство Алдренс.

— Разбира се. Алма Мартен е кукличка. Тя е на около осемдесет и е прикована към инвалидна количка. На млади години явно е била голяма купонджийка. Лари я пазеше в списъка, за да й създава самочувствие, че още е част от сцената. Семейство Алдренс са малко по-млади — някъде над шейсетте. Джойс — госпожа Алдренс — се интересува от изкуство.

— Какъв лекар е съпругът й?

— Доколкото си спомням, кардиолог. Сега е пенсионер. Виждала съм го само веднъж.

— Едър тип?

Самър се засмя.

— Около метър и шейсет. Защо питате? Никой от клиентите на Лари не би посегнал на живота му. Сигурна съм.

— Защо? — заинтересува се Две Луни.

— Защото всички го обичаха. Това е част от умението да си велик търговец на художествени творби.

— Кое?

— Да се обвързваш лично. Да знаеш на кой творец кой клиент пасва. Нещо като сватосването.

— Лари е бил добър сватовник — прецени Катц.

— Най-добрият. — Очите на жената се навлажниха.

— Липсва ли ви?

— На толкова много неща искаше да ме научи — промълви тя. — Каза ми, че съм се запътила право към върха.

— Като търговец ли?

Самър кимна категорично.

— Лари твърдеше, че имам нужните качества. Планираше да ме изпрати в друга галерия, където да продавам индиански грънци. Щях да му бъда партньор. А сега… — Тя вдигна ръце. — Може ли да си вървя? Наистина имам нужда от почивка.

— Нещо да ни кажете за децата на картините? — върна се към същността на случая Дарил.

— Мери и Макс ли? Те са децата на Мишел. Много са сладки и тя улавя същността им брилянтно.

Последните думи звучаха като реклама от каталог за изкуство.

— Къде живее Мишел? — поинтересува се Катц.

— Тук, в Санта Фе. Има къща. Малко на север от центъра.

— Разполагате ли с адреса?

Тя въздъхна театрално, прелисти някакъв „Ролодекс“, откри визитната картичка и посочи улицата и номера.

Мишел Уиймс живееше на Артист Роуд.

— Сега мога ли да си вървя? — И с по-тих глас, по-скоро на себе си, отколкото на детективите, добави: — По дяволите! Време е да започна наново.

На излизане тя плачеше.

 

 

Детективите се поровиха в компютъра, преди да отидат да говорят с портретистката на Мери и Макс. Мишел Уиймс нямаше регистрирани криминални прояви, макар да не стигнаха до това заключение без известно объркване. Мъж със същото име лежеше за кражба в затвор в Мериън, Илинойс. Майкъл Хорис Уиймс, чернокож, двайсет и шест годишен.

— Може да си е направила операция за смяна на пола — предположи Две Луни.

— Нищо чудно. — Катц повдигна червения си мустак. — В този момент бих повярвал на всичко.

В „Гугъл“ излязоха петдесет и четири резултата за Мишел Андреа Уиймс — повечето за изложби, деветдесет и девет процента от които се бяха състояли в галериите на Олафсон в Ню Йорк и Санта Фе.

Резултат номер петдесет и две обаче се оказа изключението, което накара детективите да затаят дъх.

Малка статия в „Ню Йорк Дейли Нюз“. От острия език личеше, че е по-скоро клюкарска колонка, отколкото чист репортаж. Миналата година отчужденият съпруг на художничката — пастор, самоопределящ се като „духовен съветник“ на име Майрън Уиймс, провалил премиерата на Мишел Уиймс, на която тя изложила дузина нови картини с Мери и Макс. Разяреният Уиймс слисал посетителите с обвинението, че подкрепят бърлога на греховността и са се „втренчили в разврата“. Преди персоналът на галерията да свари да се намеси, той се хвърлил върху една от картините, съборил я от стената, стъпкал платното и нанесъл непоправими щети на творбата. При опита му да направи същото и с втора картина, група посетители успели да усмирят празнодумеца.

Обадили се на полицията и Майрън Уиймс бил арестуван.

Нищо повече.

— От това може да излезе нещо — допусна Катц.

— Да вкараме името на Майрън — предложи Две Луни.

Пет от шестте резултата съдържаха негови проповеди в църква в Енид, Оклахома. Постоянно споменаваше „грях“ и „отвращение“; две директни препратки към „разврата, който представлява порнографията“; шестият резултат цитираше същата статия от „Дейли Нюз“.

— А няма повдигнати обвинения — изненада се Катц.

— Да проверим правния архив — подсказа Две Луни. — Да видим дали ще излязат граждански процеси.

Половин час по-късно те не бяха открили нищо, което да говори, че Майрън Уиймс е подведен под отговорност за избухването си.

Две Луни се изправи и разкърши едрото си, високо тяло.

— Унижава жена си, съсипва работата й и тя не повдига обвинение?

— Става въпрос за отчуждени съпрузи — напомни Катц. — Следователно са били в процес на развод. Двамата може да са попаднали в сложна ситуация. Например тя да е използвала инцидента, за да си осигури сделка — за по-добро попечителство или финансово споразумение. Не е изключено и Майрън да се е поуспокоил. Тя продължава да рисува децата.

— Не знам, Стив. Човекът има дълбоки убеждения, свързан е с децата. Едва ли би се съгласил на сделка.

Катц си помисли: „Добре дошъл в света на семейния раздор, партньоре“, но на глас рече:

— И друго нещо трябва да вземем под внимание. Майрън е имал лични взаимоотношения с Олафсон, отделно от света на изкуството. Помогнал му е да се справи с пиенето. Това е.

— Още една причина да бъде ядосан, Стив. Помага на човека, онзи излага работите на бившата му съпруга и подпомага нещо, което той смята за мръсни картини. Това ме кара да се чудя колко ли е висок Майрън.

Обаждане до „Моторни превозни средства Оклахома“ даде отговор на този въпрос. Според тях Майрън Менинг Уиймс бил бял мъж, петдесет и пет годишен. Но по-важното — на ръст бил метър и деветдесет и три и с тегло около сто и трийсет килограма.

Поискаха копие от шофьорската книжка на Уиймс.

— Ако пише сто и трийсет, значи е сто и четирийсет — реагира Две Луни. — Хората винаги лъжат.

Факсът избръмча. Получиха снимка малък формат и я увеличиха на копирната машина в управлението.

Майрън Уиймс имаше пълно лице, буйна сива коса и месеста, изпъкнала брадичка с дълбока трапчинка. Малките очила стояха направо абсурдно на носа му, който напомняше картоф. Вратът му, по-широк от лицето, образуваше пръстеновидна ивица отпред като усукано и завито задушено месо. Създаваше впечатление за процъфтяла колежанска футболна звезда.

— Голямо момче — констатира Две Луни.

— Много голямо момче — уточни Катц. — Чудя се дали е в града.

 

 

Детективите позвъниха в къщата на Майрън Уиймс в Енид, Оклахома. Включи се телефонен секретар: „Това е домът на преподобния доктор Майрън Уиймс…“. Благият глас звучеше учудващо момчешки. Съобщението на Уиймс завършваше с благословия за „духовен и личностен растеж“, насочена към обаждащия се.

Не го откриха и в неговата църква. Според архивите Уиймс не беше летял извън Албакърки през изминалите шейсет дни.

Катц и Две Луни прекараха следващите три часа, проверявайки хотелите в Санта Фе. Разшириха търсенето и най-накрая постигнаха резултат в долнопробен мотел в южната част само на две мили от управлението.

Потеглиха натам. Говориха с рецепциониста — хлапе от Навахо, едва навършило двайсет години, със съвършено права черна коса и наченки на мустаци. Преди три дни техният човек се бе записал със собственото си име. Регистрационните номера на превозното му средство бяха надлежно заведени в регистрите на Охайо — джип „Чероки“, деветдесет и четвърта година. Съвпадаше с информацията, получена от Енид. Уиймс беше предплатил за една седмица. Рецепционистът, Леонард Коул, го беше видял вчера.

— Сигурен ли сте?

— Да — потвърди Коул. — Трудно е да го пропуснеш. Той е огромен.

— И не сте го виждал оттогава? — осведоми се Две Луни.

— Не, сър.

Коул си погледна часовника. От задната стая се чуваше работещ телевизор. Младежът очевидно бързаше да си догледа предаването. Извади ключ и попита:

— Искате ли да проверите стаята?

— Нямаме право без заповед за обиск. Но ти можеш да влезеш, ако нещо те притеснява.

— Какво например? — учуди се Леонард Коул.

— Изтичане на газ, вода, нещо такова.

— Нямаме газ, всичко е електрическо, но понякога душовете текат — сети се Коул.

Те последваха Коул до приземния етаж. Коул почука, изчака, почука отново, после отключи. Пропуснаха го да мине пръв. Той задържа вратата отворена и се вторачи в стаята.

Всичко беше подредено и чисто. Четири картини бяха подпрени на стената до оправеното единично легло.

Катц си помисли: „Толкова едър тип да спи на такова легло, не е забавно. Винаги е по-лесно, ако си мотивиран“.

И доказателството за мотивацията беше видно: резач за кутии стоеше върху пластмасов гардероб. Най-горната картина представляваше нарязана маса от накъдрени ленти платно, което все още стоеше прикрепено към рамката си. Леонард Коул погледна зад картината и каза:

— Всичките са нарязани. Доста ненормално.

Две Луни му разпореди да излезе и да заключи.

— Ще изпратим полицаи да наблюдават мястото. Междувременно не пускайте никого да влиза или да излиза. Ако Уиймс се появи, ни се обади незабавно.

— Този тип опасен ли е?

— За теб вероятно не. — Катц извади клетъчния си телефон. — Но не заставай на пътя му. — Обади се за подкрепление и поиска наблюдение на джипа на Майрън Уиймс. Погледна към партньора си. — И ти ли си мислиш, същото?

— Да, убеден съм — кимна Две Луни. — Да вървим.

Детективите забързаха към „Краун Виктория“-та.

Целият този гняв.

Бившата съпруга.