Джонатан Келерман, Фей Келерман
Санта Фе (2) (Натюрморт)

2

Напъхал ръце в ръкавици от еленова кожа, Две Луни стискаше волана, докато се спускаше по „Пасео де Пералта“, главната улица около центъра на града. Преспи сняг покриваха клоните на пионовия бор и хвойновите храсти, но пътят беше чист. До Коледа оставаха три седмици и по покривите на целия град вече висяха популярните лампички с мътно, червеникавокафяво сияние. По традиция разноцветни светлинки обрамчваха дърветата в центъра. Оставаше достатъчно време и Дарил възнамеряваше — стига да му се отдаде възможност — да си вземе свободен ден и да се разходи по магазините, за да купи подаръци за Кристин и момичетата.

И сега това.

Не на друг, а на него да му се случи.

Преди десет години Лорънс Леонард Олафсон връхлетя Санта Фе, подобно на онези внезапни бури, които разкъсват следобедното небе и наелектризират пустинния въздух.

За разлика от летния порой Олафсон се задържа.

Син на учител и библиотекарка, той учил в „Принстън“ със стипендия и се дипломирал с бакалавърска степен по финанси и втора специалност — история на изкуствата. Изненадва всички с отказа си от Уолстрийт и започва нископлатена работа в „Сотби“, обслужвайки надменен специалист по американско изобразително изкуство. След като научава какво се продава и какво не, осъзнава, че за някои колекционерството е болест, а за други отчаян опит за социално изкачване. Целува задници, носи кафе, създава полезни приятелства и се издига много бързо. Подир три години вече оглавява отдел. След още една от „Кристис“ му правят по-добро предложение и той отмъква рояк заможни клиенти със себе си. Още шестнайсет месеца и вече управлява първокласна галерия в Горен Медисън. Продава европейски и американски художници. Създава солидни връзки.

До трийсетата си година притежава свое място в сградата „Фулър“ на булевард „Уест“ номер петдесет и седем — висок, слабо осветен подземен склад. Търгува със Синтър Сарджънтс, Хасамс, Фризекес, Хедес и от треторазредни фламандски флорелисти^[1] до стария Моне и до незначително по-новия Моне с претенции да е старият Моне.

След три години предприема втората си авантюра: „Олафсон Юг“ на Двайсет и първа улица в Челси, официално оповестено на страниците на „Войс“ като соаре. На откриването под звуците на „Лу Рийд“ присъстват гости — главно европейски боклуци с хлътнали очи, амбициозни гимназисти, новозабогатели уебмастъри, наддаващи за съвременни картини, последен писък на модата.

Ръководейки двете галерии с лекота, Олафсон натрупва богатство, жени се за корпоративна адвокатка, раждат им се две деца и купува десетстаен апартамент с изглед към парка на Пета и Седемдесет и девета улица.

Създава още повече връзки.

Изключение правят само няколко неприятни случки: трите картини на Алфред Йосемит, продадени на наследник на банкерска фамилия от Мюнхен. Впоследствие се оказва, че творбите са дело на по-слаб художник — най-близкото предположение на експертите е Херман Херцог. Друг подобен инцидент е неподписаната градинска сцена на Ричард Милър. Открита е при разпродажба на имот в Индианаполис и за една вечер отива при фармацевтичен наследник от Чикаго, който я поставя с огромна гордост в кралския си апартамент на Мичиган авеню. В крайна сметка произходът й не е разобличен.

През годините го съпътстват още няколко неприятни събития, но всяко от тях е умело потулено пред медиите, защото и самите купувачи не желаят да изглеждат глупаво. Освен това Олафсон бързо взима картините обратно и възстановява заплатените суми, поднася най-искрените си извинения и признава честно грешката си.

Всичко върви по мед и масло, докато средната възраст не пуска корени — време, когато всеки, който се е смятал за някой в Ню Йорк, преминава през някакъв вид преобръщаща живота, идеалистично изкривена, духовна промяна. И така, на четирийсет и осем Олафсон се оказва разведен, отчужден от децата си, неуморим и готов да покорява нови хоризонти. Жадува за нещо по-спокойно и въпреки че никога не изоставя Ню Йорк, копнее за ярък контраст на нюйоркския ритъм на живот. А в Хамптън това не се случва.

Като всяка сериозна личност на изкуството, той прекарва известно време в Санта Фе, разглежда, пазарува и вечеря в „Джеронимо“. Купува няколко незначителни творби на О’Кийфс и Хенинг, които продава за дни. Наслаждава се на храната, на атмосферата и на слънчевата светлина, но оплаква липсата на наистина добър хотел.

Би било хубаво да си има собствено местенце. Изгодните цени на недвижимите имоти предрешават сделката. За една трета от стойността на апартамента си има възможност да се сдобие с имот.

Купува в Лас Каминитас, северно от Тескю, петстотин и четирийсет квадратни метра купчина кирпич на пет акра със зле поддържан ландшафт и гледка от покрива към Колорадо. Украсява всичките тринайсет стаи с финес. Заема се да запълни покритите с фина мазилка стени с творби на изкуството: няколко Таоса, две картини на О’Кийфи, купени в Кънектикът, за да накара завистниците да оплезят език. Ориентира се основно към нова насока: неутвърдени съвременни югозападни художници и скулптори, които биха продали душите си, за да получат шанс за изява.

Стратегическите дарения на правилно подбрани благотворителни организации, комбинирани с пищни приеми в имението, бетонират социалното му положение. След години той е приет.

Физическото му присъствие също си казва думата. Още от гимназията Олафсон знае, че фигурата и гръмливият му глас са божи дар и умело ги използва.

Метър и деветдесет, строен, широкоплещест, той минава за красавец. Дори и сега, когато косата му се свежда до бял бретон и конска опашка, все още представлява внушителна гледка. Късо подстриганата снежнобяла брада му придава вид на изключително самоуверена личност.

При откриването на сезона в операта се движи сред богаташите в черен копринен костюм, бяла копринена риза без яка, закопчана на врата с тюркоазно копче, ръчно изработено сабо от щраусова кожа на бос крак и с млада брюнетка под ръка. Макар според мълвата това да е преструвка. Носят се слухове, че търговецът на изкуството предпочита за компания жилави младежи, които наема за поддръжка на имението.

Санта Фе открай време е либерален град в консервативен щат и Олафсон пасва идеално. Хвърля пари за различни каузи — някои популярни, други по-малко. Напоследък преобладават по-малко популярните. Олафсон стига до вестниците, след като се присъединява към борда на природозащитна група, наречена „Горски рай“, и подхваща серия съдебни дела срещу дребни фермери, използвали федерални земи за пасбища.

По-специално последното предизвиква много остри реакции. Вестниците публикуват няколко сърцераздирателни статии в стил „мама и татко се мъчат да свържат двата края“. Питат го как ще коментира и Олафсон се показва арогантен и несимпатичен.

Стив Катц разказа историята, докато с Две Луни пътуваха към местопрестъплението.

— Да, спомням си — кимна Дарил. — И аз бих се ядосал.

Катц се изсмя.

— Никакво преклонение пред светостта на земята, нали, вожде?

Дарил посочи хоризонта през стъклото.

— Земята ми изглежда наред, равине. Аз симпатизирам на обикновените хора, които си изкарват хляба с труд.

— Мислиш, че Олафсон не е забогатял с труд ли? — подкачи го Катц.

— Няма значение какво мисля аз или какво мислиш ти. — Две Луни изсумтя. — Нашата работа е да разберем кой е размазал главата му.

* * *

„Олафсон югозапад“ се намираше на върха на стръмен участък в горния край на Каньона, достатъчно далеч от чревоугодническите аромати, които идваха от „Джеронимо“, от открития паркинг „Ти плащаш“, стопанисван от градската управа, стремяща се да извлече изгода от високопроходимите возила на туристите. Дървета засенчваха големия имот с чакълени пътеки, фонтан и ръчно направена медна порта. В задната част се издигаше кирпичена постройка за гости, в момента тъмна и заключена, а никой не бе в състояние да осведоми Две Луни и Катц дали изобщо е обитавана.

Галерията се състоеше от четири варосани крила и голямо странично помещение, пълно с картини и рисунки, натрупани по вертикално разположени лавици — изглежда, наброяваха стотици произведения на изкуството.

Детективите се отдръпнаха. Всички тези бледи покрития, избелелите подове, халогенните лампи, ръчно изсечените греди на тавана създаваха странна псевдодневна светлина. Катц усети как зениците му се свиват. Очите го заболяха. Нямаше смисъл да оглеждат. Основната атракция се намираше в стая номер две. Тялото лежеше върху избелелия чамов под там, където беше паднало.

Голям, гаден натюрморт.

Дари Олафсон лежеше по корем — лявата ръка подгъната под него, а дясната — скосена, с разтворени пръсти. На ръката му имаше два пръстена — диамантен и сапфирен; прелестен златен часовник „Бреге“ украсяваше китката му. Олафсон беше облечен във вълнена кремава блуза, жилетка от телешка кожа в бледокарамелено и черни памучни панталони. Кръвта, пропила в дрехите, се стичаше бавно на пода. Беше обут в мокасини от еленова кожа.

На около метър се издигаше скулптура: огромен хромиран винт върху черна дървена основа. Катц погледна табелата: „Упорство“, скулптор Майлс Д’Анджело. Имаше още две творби от същия тип: масивна отвертка и болт с размерите на гума за камион. Зад тях стоеше празен пиедестал „Сила“.

Бившата жена на Катц се смяташе за скулптор. От доста време не бе говорил с Валъри или с някой от приятелите й, но не си спомняше да е чувал за Д’Анджело.

С Дарил се доближиха до тялото и огледаха някогашния тил на Лари Олафсон. Жълто-кафявата плешива кожа се бе превърнала на каша; кръв и мозъчна маса образуваха коричка върху белия бретон и опашката; косата, сплъстена, бе станала тъмночервена — кърваво къносване. Няколко петънца кръв под формата на светли пръски обагряха стената вдясно на Олафсон. Сериозен удар. Въздухът беше меденожълт.

Недокоснатите бижута на Олафсон поставиха варианта за обир под съмнение. Впоследствие Катц се упрекна за ограниченото си мислене. Олафсон се занимаваше с ценни творби на изкуството. Съществуваха всякакви обири.

Онзи грозен пиедестал…

Съдебният следовател, доктор Руиз, забил термометър в черния дроб, погледна детективите, прибра инструмента си и изследва раната.

— Максимум два-три часа.

Две Луни се обърна към униформената полицайка, която ги посрещна. Допреди по-малко от година Деби Сантана работеше като секретарка в Лос Аламос, а сега служеше в управлението. Това беше първият й смъртен случай, но тя изглеждаше добре. Май общуването с ядрени „неща“ е по-страшно. Дарил попита кой се е обадил.

— Помощникът на Олафсон — докладва Деби. — Наминал преди около час да вземе шефа. Олафсон явно е работил до късно, имал среща с клиент. С помощника щели да вечерят в „Остерия“ в десет.

— Клиентът има ли си име?

Деби поклати глава.

— Рийд казва, че не знае. Доста е истеричен. Не спира да плаче. Твърди, че заварил вратата заключена, използвал ключа си и извикал името на Олафсон. Не получил отговор, влязъл и го открил. Няма следи от взлом. Това потвърждава историята му.

— Къде е сега Рийд?

— В патрулката. Рандолф Лоринг е при него.

— Значи се е случило между осем и десет — заключи Катц.

— Приблизително — кимна доктор Руиз. — Прибави още малко — към седем и трийсет.

Две Луни излезе от стаята и се върна след момент.

— На вратата пише, че галерията работи до шест. Явно Олафсон е смятал клиента за много важен, щом е останал още два часа.

— Или са го изнудвали — предположи Катц.

— Във всеки случай, ако е ставало въпрос за сериозна сума, той е щял да остане колкото е необходимо. — Дарил прехапа силно долната си устна. — Този тип е обичал парите си.

Враждебността в забележката му прозвуча неуместно. Сантана и Руиз се вторачиха в Две Луни. Той пренебрегна критичните погледи и започна да проверява картините по стената — поредица от синьо-сиви абстракции.

— Какво мислиш за тези, Стив?

— Стават — прецени Катц. Все още стоеше коленичил до тялото. Враждебността на партньора му го изненада малко, но не го шокира. През последните няколко дни Дарил беше кисел. Щеше да му мине. Винаги ставаше така.

Поразпита доктор Руиз за кървавите петна.

— Не съм експерт, но в никоя от другите стаи няма кръв. Очевидно е бил повален тук. Ударен е директно през тила, малко вдясно. Ударът, изглежда, е един. Не виждам следи от борба. Халосали са го и се е свлякъл.

— Той е висок мъж. Ударът отгоре или отдолу е бил? — продължи да разпитва Катц.

— По-скоро директно напред.

— Значи говорим за друг едър мъж.

— Звучи логично — съгласи се Руиз. — Но ще ви кажа повече, когато го отворя.

— Някакви предположения за оръжието?

Руиз се замисли за момент.

— На този етап говорим за тежък предмет със заоблени краища. — Лекарят коленичи до Катц и посочи раната. — Вижте тук. Една вдлъбнатина, но много дълбока. Черепът е разбит. Видимо няма малки частици, характерни при удар с остър инструмент. Няма и порезни рани. Каквото и да е било, поразило е относително голяма площ и е набутало парчетата в мозъка. Сериозна тежест.

— Като стоманен лост например?

— По-голямо. Става въпрос за огромна сила.

— Много гняв — подхвърли Дарил.

Руиз се изправи и се протегна. Докосна коляното си и потрепна.

— Боли? А, докторе?

— Старост — нерадост.

Катц се усмихна и посочи с глава празния пиедестал.

— Видях — каза Руиз. — Възможно е. Ако тежи колкото другите.

— Би било трудно да се отнесе нещо толкова тежко. А и няма кървава следа.

— Ако предметът е хромиран, има малка вероятност кръвта да е полепнала — уточни Руиз. — Или се е стекла след удара. Трети вариант е убиецът да я е забърсал и да е взел играчката.

— Сувенир, а? — усмихна се мрачно Дарил.

— Може да е любител на изкуството — влезе в тона му Руиз.

— Или силно развълнуван под влияние на адреналина я е взел, за да я хвърли някъде наблизо — предположи Дарил и си погледна часовника. — Време е да поогледаме.

— Навън е доста тъмно, а до къщата за гости едва ли има външно осветление — предупреди Катц.

— Няма проблеми — успокои го Две Луни. Ще заградим целия имот, ще си намерим нощни прожектори и ще блокираме района нагоре по Каньона.

Руиз се изхили.

— В такъв случай е най-добре да свършите рано.

Катц забеляза многозначителната му усмивка — изглежда, Дейвид Руиз така изразяваше отношението си, докато работеше по някой труп. Дребен, закръглен, високоинтелигентен мъж, той бе роден в Испания, син на зидаро-мазач, ала не само беше завършил УНМ^[2] със стипендия, но и защитил докторска степен от „Джон Хопкинс“ и специализирал съдебна медицина в нюйоркска болница, а после две години бе работил в нюйоркския офис за съдебна медицина на доктор Майкъл Бейдър. Двамата с Катц редовно си разказваха нюйоркски бойни истории. Службата в Санта Фе върна Руиз у дома. Живееше извън града близо до Галистео, в ранчо с коне, крави, кучета, котки и две лами. Жена му обичаше животните и се грижеше за цял куп деца.

— Най-късно до девет — продължи Руиз. — Тогава започват да идват туристите. Ако блокирате Каньона, ще се превърнете в спънка за народа.

— А аз си седя тук и си мисля, че съм слуга на народа — изкоментира лаконично Две Луни.

— По-добре помислете върху думите ми — натърти Руиз. — Допреди няколко часа Олафсон беше важна личност. Сега той е неудобство.

 

 

Детективите повикаха техници да свалят отпечатъците от галерията и страничния офис на Олафсон. Тутакси се появиха купища скрити следи — нещо почти толкова лошо, колкото и празен екран. След като фотографираха всичко, те нахлузиха ръкавици и провериха бюрото на „търговеца на изкуство“. В едно от горните чекмеджета Катц откри органайзера на Олафсон. Бъкаше от имена. Разпозна някои, включително и на Валъри. Изненада се. Доколкото знаеше, тя се беше отказала от мечтите си да твори изкуство. Задоволи се да работи в галерията на Сара Леви в центъра и да продава ценни грънчарски изделия на индианците пуебло^[3].

„Те притежават истински талант, Стив — увери го тя при една от срещите им. — Поне имам достатъчно ум в главата, за да правя разлика.“

На Катц му се стори, че забеляза сълзи в очите й. Дали пък не грешеше? Ставаше ли въпрос за Валъри, той бе бъркал многократно.

Провери ръкавиците си за дупчици и гънки и продължи да преглежда имената в органайзера.

Две Луни каза:

— Твърде много джунджурии. И това ще е едно от тях. Да му сложим етикет и да го приберем в торбата. Ще го прегледаме по-късно. Междувременно, какво ще кажеш да навестим помощника?

 

 

Сами Рийд, двайсет и четири годишен, деликатен, чернокож, продължаваше да ридае.

— Не мога да повярвам, просто не мога да повярвам!

Помоли да излезе от колата, за да се поразтъпче, и детективите му позволиха. Рийд носеше твърде голямо вълнено палто с черна кадифена яка. Дрехата изглеждаше доста качествена. Беше обут в черни джинси и черен „Док Мартинс“. Диамантена обеца красеше дясното му ухо. Докато разкършваше ръце и крака, те огледаха телосложението му.

Метър и седемдесет и пет с обувките, някъде към петдесет и пет килограма.

Отново в колата, Две Луни и Катц седнаха от двете му страни на задната седалка. Парното боботеше и неравномерно прекъсваше, а температурата варираше от студено до поносимо. Рийд подсмръкна и отрече да знае с кого е щял да се среща по-късно Лари. Олафсон не обсъждал бизнеса си с него. Задълженията на помощника се свеждали до поддържането на имението подредено и чисто, да приготвя леки закуски, да се грижи за изкуственото езеро, басейна и руската хрътка на Лари.

— Това ще разбие сърцето й. Ще я съкруши! — И за да покаже нагледно, той приплака отново.

Дарил му подаде кърпичка.

— Кучето?

— Анастасия. Тя е на шест. Борзоите не живеят толкова дълго. А и сега, когато Лари си отиде… направо не вярвам, че току-що го изрекох. Отиде си! О, боже мой!

— Сещаш ли се кой би го направил?

— Не — отвърна Рийд. — Абсолютно не. Лари беше много обичан.

— Популярен, а?

— Повече от популярен. Много обичан.

— И все пак — продължи Катц — понякога попадаш на трудни хора.

— Ако Лари е попадал на такива хора, аз не знам.

— Не обсъждаше бизнеса си с вас, така ли?

— Не — за пореден път отрече Рийд. — Това не беше моята роля.

— Кой работи в галерията?

— Само Лари и една асистентка. Лари се опитваше да рационализира процеса.

— Финансови проблеми?

— Не, разбира се, не — преглътна тежко Рийд. — Поне аз не знаех за такива, а и не изглеждаше Лари да се притеснява за подобно нещо. Точно обратното. Говореше, че иска да купува още земя. Значи трябва да се е справял добре.

— Земя? Къде?

Рийд поклати глава.

— Как се казва асистентката? — попита Дарил.

— Самър Райли.

Катц си спомни името от органайзера.

— Къде живее?

— В къщата за гости, отзад.

Детективите се умълчаха. Питаха се какво ли се крие зад вратата на къщата за гости.

— В течение ли сте дали Лари е получавал заплахи? — продължи с въпросите Дарил.

Рийд поклати глава.

— Затваряне на телефона, странни писма или нещо от сорта?

Последваха още три поклащания.

— Нещо извън границата на нормалното? Особено последните няколко седмици? — настоя Катц.

— Нищо — повтори Рийд. — Лари водеше спокоен живот.

— Спокоен? — учуди се Две Луни.

— Имам предвид в сравнение с Ню Йорк — уточни Рийд. — Обожаваше Санта Фе. Веднъж сподели, че първоначално смятал да прекара тук само няколко месеца, но толкова обикнал мястото, та решил да го направи своя главна резиденция. Дори спомена нещо за затваряне на една от нюйоркските галерии.

— Коя? — осведоми се Катц.

— Имаше две, нали?

— Да — кимна Рийд. — Онази в Челси.

— На Двайсет и първа западна улица, за съвременно изкуство — издекламира Катц.

Изненадан, Рийд ококори очи.

— Били сте там?

— Преди живеех в Ню Йорк. Значи господин Олафсон е смятал да ограничи бизнеса.

— Не съм сигурен, но го спомена.

— Кога?

— Хъм… преди месец може би.

— В какъв контекст?

— Контекст?

— Обикновено не е обсъждал бизнеса си с вас.

— О! — възкликна Рийд. — Това не беше бизнес. По-скоро… Лари беше в добро настроение, един вид… разговорлив… размишляваше върху живота. Бяхме излезли на портала — през нощта. Времето беше още топло.

— Да, преди месец — прецени Две Луни. По-скоро преди век, броено в зимни часове.

— Докъде бях стигнал? — попита Рийд.

— До портала — подсказа му Катц.

— А, да — въздъхна Рийд. — Порталът. Лари чакаше вечерята. Бях сготвил камбола в маслинов сос и паста с шамфъстък. Сервирах му, а той ме помоли да я споделя с него. Беше дълъг ден. Анастасия имаше стомашни проблеми. Лари каза, че заслужавам почивка. Седнах, той ми наля вино и поприказвахме. — Рийд въздъхна повторно. — Нощта беше много ясна. Всички тези звезди. Лари сподели, че се чувства одухотворен; никога не бил изпитвал такова нещо на изток. — Устните на младежа потрепериха. — А сега — това. Не мога да повярвам…

— Да затвори галерия — прекъсна излиянията му Катц. — Какво би означавало за творците, които е представял?

Рийд опита да свие рамене, положението му на пълнеж в детективски сандвич затрудни движенията му.

— Сигурно са щели да намерят друго поле за изява.

— Освен онези, които не биха успели — обърна му внимание Катц. — Така е в света на изкуството, нали? Отличници срещу средни студенти. Някои са щели да останат без възможност за изява.

Рийд се втренчи в него.

— Предполагам.

— Вие творец ли сте?

— Не, в никакъв случай. Не ме бива да тегля дори права линия. Аз съм готвач. В КИА — Кулинарен институт в Хъдсън Вали — учих за главен готвач, но в повечето случаи се реализирах като обикновен готвач. Всъщност в „Ле Бернардин“ и други подобни места се занимавах с мръсната работа в кухнята срещу минимална надница. Затова, щом Лари ми предложи работа в Санта Фе, се вкопчих в тази възможност.

— Как ви откри господин Олафсон?

— Работех на дневна надница във фирма за кетъринг, много търсена фирма за кетъринг; мога да ви разправям доста истории… Както и да е, Лари организира сутрешно неделно парти в галерията. Допаднал съм, предполагам, на гостите. Пушеният ананас и скаридите, подправени с хабанеро^[4], също допринесоха. Той каза, че е харесал как съм се държал.

— Откога работите за него?

— Три месеца.

— Допадаше ли ви?

— Беше рай. — Рийд избухна в сълзи и задържа дъха си достатъчно дълго, за да помоли за още една кърпичка.

Следващият половинчасов разпит се оказа непродуктивен. Рийд отрече да е имал лична връзка с шефа си, но не звучеше убедително. Катц улови многозначителния поглед на Две Луни над главата на помощника.

Пусни го в системата, преди да му разрешим да си ходи.

Не очакваха кой знае какво.

Не се изненадаха, че в отговор на запитването им за предишни арести „слугинчето“ се оказа чисто. Единственото провинение на младежа беше глоба за превишена скорост отпреди два месеца на магистрала Двайсет и пет, на изхода на Албакърки. С момчешкото си телосложение Рийд би успял да удари Олафсон в тила само ако се покатери на стълба. Да не говорим да удържи голям заоблен инструмент.

Беше време да пристъпят към търсенето на това.

Вероятно щеше да е поредната задънена улица.

 

 

Още час и половина Катц и Две Луни контролираха монтирането на кордона на нощните прожектори. Трима униформени полицаи и двама техници им помогнаха да претърсят имота. Голяма част от служителите на Полицейското управление на Санта Фе се намираха на обекта. За всичките униформени това беше първо убийство и никой не искаше да сгафи.

Разбиха вратата на къщата за гости. Не откриха тяло, а само разхвърляно едностайно студио: лични вещи на Самър Райли; малко трева и бонг в чекмедже на нощното шкафче; статив и кутия с бои в кухнята. По стената бяха подпрени купчина наистина слаби, зле нарисувани — по-скоро намацани — маслени картини на отблъскващи, грозни жени. На леглото й имаше купчина мръсни дрехи.

В органайзера на Олафсон Две Луни откри номера на мобилния на Самър Райли. Обади се, но се включи гласова поща. С присъщата си деликатност той й остави съобщение да се прибере вкъщи, защото шефът й е мъртъв.

Оръжието на убийството откри Катц. Смъртоносният инструмент си лежеше спокойно под пълзящата хвойна встрани от пътеката към къщата за гости.

Не личеше опит за прикриване на следите. Нещото се беше изтърколило в ниската част на градината.

Голям, хромиран чук с овален бойник с размери на мотоциклетен двигател. Личаха бледи розови линии — както бе предвидил Руиз — и няколко парченца мозък по бойника. Широката заоблена повърхност съвпадаше с описанието на доктора.

Трима техници се измъчиха, докато приберат и маркират чука — огромен и тежък; някъде към двайсет и пет — трийсет килограма. Следователно лошият е много силен, дори ако се вземе предвид притокът на адреналин.

— Убит от изкуството — обобщи Дарил. — Нямаше ли някакъв тип, художник, който беше казал, че целта на живота му е да създаде картина, която, ако я погледнеш, умираш?

— Никога не съм чувал.

— Научих го в клас. Имаше странно име — Ман Еди-кой си.

— Ман Рей?

— Точно този.

— Учил си изкуство? — изуми се Катц.

— История на изкуството — уточни Дарил. — В колежа. Защото беше лесно.

— Научи ли нещо?

— Че харесвам хубавите неща точно колкото и всеки друг човек. Но да го изучавам, както се учи химия или нещо сериозно, е просто абсурдно.

— Това е като всичко останало. Господ ни дава хубавите неща, а ние ги усложняваме — философски заключи Катц.

Дарил го стрелна с поглед.

— Сега и набожен ли стана?

— Говорех… метафорично.

— Ааа! — възкликна Дарил. — Тази нощ голямата метафора вече „тропа по вратите на Ада“. Някакви идеи?

— Да проверим дома му — веднага откликна Катц. — Да намерим телефонните му записи, да се свържем със Самър Райли и да разберем какво знае. Да говорим с бившата му жена в Ню Йорк или където и да се намира. Да научим повече за бизнеса му и за историята с „Горски рай“. Ще е интересно да разберем какво имат да кажат осъдените собственици на земя.

— Звучи като изчерпателен план, Стив.

Тръгнаха към колата.

Дарил каза:

— Както го виждам аз, май ще търсим враговете му все на подходящи места. Нещо ми подсказва, че ще бъдем много заети.

— Вижте кой е тук — подвикна един от униформените точно преди да потеглят.

Светлините блеснаха и после се изгубиха, докато патрулката се изкачваше нагоре. Началник Шърли Бейкън слезе от колата. Беше облечена в плетен морскосин костюм — сако и панталон — под дълго, черно кожено палто с къс косъм. Тъмната й коса, хваната на върха на главата, се развяваше; никой в участъка не я бе виждал толкова много гримирана.

Беше дребна, с открито лице, четирийсет и осем годишна, бивша учителка. Дъщеря на областен шериф и сестра на щатско ченге — шериф и затворнически инспектор — първоначално тя свиреше на цигулка, а впоследствие даваше уроци по музика. Работеше като секретарка в операта и се надяваше на нещо повече, но на трийсет и пет години една счупена ръка я отведе в отдела — пак като секретарка. Едно събитие повличаше друго и накрая тя постъпи в Полицейското управление на Санта Фе. Доказа се като умен и кадърен служител. Издигаше се бързо и миналата година стана началник на управлението. Отнасяше се към служителите си с уважение, уреди ползване на патрулните коли за лични нужди до шейсет мили; успя да повиши заплатите в ера на бюджетни съкращения. Никой не оспорваше правата й, никой не мислеше за пола й.

Тя тръгна направо към тях.

— Дарил, Стив.

— От парти ли, шефе? — попита Дарил.

— За набиране на средства. Организира го Индианската фондация за изкуства и се състоя в къщата на доктор и госпожа Хаскел, нагоре по Околовръстното шосе. Какво става тук?

Докато й разказваха, изражението й непрекъснато се сменяше.

— Това може да се развие в какви ли не посоки. Аз ще се оправя с вестниците. Дръжте ме в течение.

След минути заместникът на шефката Лон Магуайър слезе от личния си пикап. Скоро към бъркотията се присъедини и лейтенант Алмодовар.

Шефовете не направиха никакви предложения, но пък нито проявиха нетърпение, нито отправиха критики. През трите години на работата си в управлението на Катц му правеше впечатление, че тук не злословят и потискат гнева си — все прелести, с които се беше сблъсквал в Ню Йорк. Но пък седмично нюйоркският полицейски департамент се справяше с повече убийства, отколкото бе видял тук за три години.

Началник Бейкън махна и се обърна.

— Обратно на партито ли, шефе? — попита Катц.

— В никакъв случай. По-скучно не можеше да бъде — подвикна тя, докато се отдалечаваше. — Само че следващия път ми дайте по-прости причини за извинение.

 

 

В два и петдесет и три след полунощ, почти час подир края на смяната, вече се готвеха да напуснат къщата на Олафсон, но в далечния край на кордона забелязаха прилична на вид млада двойка — разговаряха с полицай Рандолф Лоринг.

Катц и Две Луни се отправиха към тях.

— Това е госпожица Райли. Тя живее отзад — обясни Лоринг.

Самър Райли имаше гарвановочерна коса и кожа като слонова кост. Обемистото й ски яке ни най-малко не прикриваше заоблените й форми. Големите й сини очи гледаха уплашено като заек, хванат натясно. Катц й даде по-малко от трийсет години. Придружаваше я добре облечен, висок, мургав красавец, тип латинолюбовник. Светлокафявата му къдрава коса до под раменете обрамчваше бледо, кокалесто лице. Беше точно толкова уплашен.

Катц си помисли: „Става за реклама на Калвин Клайн. Дори страхът. Особено страхът“. Самър Райли не беше получила съобщението на Две Луни. Точно се връщаше от среща. Дарил й обясни нещата по същия директен и откровен начин, както ги обясни на машината. Тя се срина в ръцете на младия мъж. Той я задържа. Изглеждаше неловко. Погали косата й с жизнеността на робот. Казваше се Кайли Моралес. Възпитаник на УНМ, специалност танци. Работеше почасово във „Фламенко шоу“ в Радисън. В момента ползваше принудителен отпуск до пролетта. Катц беше гледал шоуто. Бе се разположил сам в дъното на помещението, леко встрани от останалата публика със средна възраст шейсет и пет, и си бе позволил малък джин с тоник. Представлението го изненада приятно. Добри танцьори, добри китари. Сподели впечатлението си с Кайли Моралес.

— Благодаря — отвърна безчувствено танцьорът.

— Какво ще кажете да поговорим с вас поотделно? — попита Катц.

Моралес се съгласи, без да се суети.

Дарил преведе Самър Райли през кордона до къщата за гости. Катц остана с Моралес.

Моралес излизал със Самър за втори път. Срещнал я в бар на Сан Франциско стрийт и решил, че е готина. Нямал представа кой е Лорънс Олафсон и знаел по-малко от нищо за изкуството.

— Втора среща значи — изсумтя Катц.

— На първата само пийнахме по няколко питиета — уточни Моралес.

— А тази вечер?

— Ходихме на кино в Де Варгас Сентър. Гледахме „Остин Пауърс“.

— Комедия?

— Да. — Моралес дори не се опита да се престори. Беше танцьор, не актьор.

— После какво?

— После си взехме пица. И тръгнахме за насам.

— За пръв път в нейното местенце?

— Трябваше да бъде — пророни със съжаление той.

„Кофти късмет — помисли си Катц. — Всякаква възможност за секс разбита на парчета от гадория, каквото е убийството.“

Разпита Моралес още малко. Прецени, че не е много умен. Просто е попаднал на неподходящото място в неподходящото време.

— Добре, свободен си. Можеш да си вървиш.

— Ами Самър… Дали пък като свърши с вас, момчета, няма да може да се помотаем — смотолеви Моралес.

— Пробвай се и изчакай — подхвърли Катц, потупвайки по преградната лента. — Но от опит ти казвам, приятелю, ще стане доста студено.

Накрая Моралес реши да се изниже. Катц отиде при Две Луни и Самър Райли в едностайната къща за гости. Към предишния безпорядък беше добавен слой пудра за отпечатъци. Момичето си бършеше сълзите. Трудно беше да се определи защо: заради ситуацията или заради Дарил, или и двете.

— Госпожица Райли не познава никой, който би искал да нарани господин Олафсон — оповести Дарил.

— Той беше чудесен — подсмръкна Самър.

Дарил не реагира и тя продължи:

— Както отбелязах, налага се да проверите за липсващи творби.

— Обир? — изрече Дарил с равен глас.

— Искам да кажа, че мисля, че е възможно — припряно обясни тя. — Лари е най-големият търговец в Санта Фе. В галерията има някои наистина скъпи картини.

— О’Кийфи?

— Не, сега не — зае отбранителна позиция Самър. — Но сме продавали от тях в миналото. Няколко от тях.

— А какво е скъпо сега?

— Има един прелестен индианец на Шарп, няколко картини на Бернингхаус и една на Гомес Хил. Може би нищо не ви говорят, но това са много ценни творби.

— Шарп и Бернингхаус са таос^[5] майстори, но не съм чувал Хил да е рисувал Ню Мексико — парира я Катц.

Самър отметна глава назад, все едно компетентността му я беше обидила.

— Наистина не е. Това е калифорнийска сцена.

— А?!

— Без да са френски импресионизъм, са доста скъпи — шестцифрена сума за всяка.

— И той ги държеше в галерията?

— Освен тези, които носи вкъщи — продължи Самър в сегашно време.

— За собствено ползване?

— Сменя картините в къщата си. Поначало той обича изкуството и му харесва да ги показва на гостите си.

— Образци — измърмори Катц.

Младата жена го изгледа, сякаш е изрекъл вулгарност.

— Къде в галерията се съхраняват тези шедьоври? — попита Дарил.

— При другите картини. В склада. Има специална ключалка и аларма. Само Лари знае комбинацията — обясни Самър.

— Имате предвид задната стая? Онази с вертикалните лавици? — уточни Две Луни.

Самър кимна.

Детективите бяха влезли направо. Намериха вратата отворена. Катц си даде сметка, че дори не е забелязал ключалката.

— Къде е описът на произведенията?

— В компютъра на Лари. Аз имам втори екземпляр, за всеки случай. Много съм добра в организациите. Затова Лари ме харесва — похвали се Самър.

Състоянието на стаята говореше друго, но кой знае.

Катц се замисли: „Не си е направила труда да почисти, преди да доведе Кайли Моралес. Вероятно неговите и нейните планове са били различни“.

Попита я за танцьора. Разказът й съвпадна с всеки детайл на Моралес, но тя беше по-подробна: вторият филм за Остин Пауърс.

— Значи вие и Кайли се бяхте запътили насам? — поинтересува се Катц.

— Изпращаше ме до вкъщи. — Отметна косата си и се изчерви. — Тъй или иначе, нямаше да го видя повече.

— Кофти среща?

— Скучна. Не е много умен.

Гласът й прозвуча металически. Щеше да е грубичко.

— Скулпторът, изработил чука — Майлс Д’Анджело — какво ще ми кажете за него? — върна я към изкуството Катц.

— За Майлс? Той е на осемдесет и три и живее в Тоскана.

— Господин Олафсон имал ли е някакви спорове с него?

— С Майлс? — Самър се подсмихна. — Той е най-нежният мъж на света. Обичаше Лари.

— Налага се да хвърлим един поглед на описа ви — намеси се Две Луни.

— Разбира се — откликна Самър. — В галерията е. В бюрото на Лари.

Детективите не бяха видели такова нещо.

Върнаха се в „Олафсон югозапад“, където младата жена им показа чекмеджето. Дарил сложи ръкавици и го отвори.

Там намериха документи, но не и опис.

— Няма го — констатира Райли. — Би трябвало да е тук.