Джек Лондон
Първобитен звяр (8)

8

Тази нощ, след като изслуша заключителното наставление на редактора, че в бокса няма ни един честен боксьор, Мод Сенгстър си поплака тихичко, седнала на ръба на леглото, после се ядоса и заспа страшно отвратена от себе си, от боксьорите и от целия свят.

На другия ден следобед тя започна да работи върху едно интервю с Хенри Адисън, на което съдбата беше отредила да остане незавършено. Случката стана в кабинета, отделен специално за нея в редакцията на „Курир Джърнъл“. Тя тъкмо беше спряла да пише, за да хвърли поглед върху заглавието на следобедния вестник, с което се съобщаваше, че е насрочен мач между Глендън и Том Кянъм, когато едно от момченцата, прислужници на вратата, донесе визитна картичка. Беше картичката на Глендън.

— Кажи му, че не приемам — рече тя на момчето.

След минута то се върна.

— Той казва, че така или иначе ще влезе, но предпочита да има разрешението ви.

— Предаде ли му, че съм заета? — запита Мод.

— Да, мис, но той каза, че ще влезе въпреки това.

Тя не отговори, а момчето, във възторг от настойчивия посетител, с блеснали очи продължи като кречетало:

— Познавам го. Той е страшно грамаден мъж. Ако се развърти тука, може да измете навън цялата редакция. Той е младият Глендън, дето спечели мача снощи.

— Добре, тогава. Въведи го. Не искаме, значи, редакцията да бъде изметена цялата навън.

Когато Глендън влезе, никакви поздрави не се размениха. Тя беше хладна и негостоприемна като навъсен ден и нито го покани да седне, нито с поглед показа, че го познава, а седнала полуизвърната пред бюрото си, зачака да каже за какво е дошъл. Той не даде вид колко го засяга това надменно отношение, а се впусна направо на въпроса.

— Искам да ви говоря — каза той кратко — за мача. Той действително завърши в оня рунд.

Тя сви рамене.

— Знаех това.

— Не, не знаехте — възрази той. — Вие не знаехте и аз не знаех.

Тя се обърна и го погледна с престорено спокоен израз на отегчение.

— Какво от това? — запита тя. — Професионалният бокс си е професионален бокс и всички знаем какво значи. Нали мачът завърши точно в рунда, в който казах, че ще завърши?

— Така е — съгласи се той — Но вие не знаехте, че ще завърши тогава. В целия свят поне двама души, вие и аз, знаехме, че Пауърс няма да бъде нокаутиран в шестнадесетия рунд.

Тя продължаваше да мълчи.

— Вие знаехте, че той няма да бъде свален, нали? — Пат говореше повелително и тъй като тя все отказваше да продума, пристъпи към нея. — Отговорете ми! — заповяда той.

Тя кимна с глава.

— Но все пак беше свален в този рунд — настоя тя.

— Не, не беше. Съвсем не беше нокаутиран. Разбрахте ли? Аз ще ви разкажа за това и вие ще ме изслушате. Аз не съм ви лъгал. Разбрахте ли? Не съм ви лъгал. Аз бях глупак, а те измамиха и мен, и вас покрай мен. Вие помислихте, че сте го видели свален с нокаут. Обаче ударът, който му нанесох, не беше достатъчно тежък, за да го свали. Не го ударих и там, където трябваше. Той се престори, че съм го ударил. Той изигра номер с този нокаут.

Пат спря и я погледна в очакване.

И тя изведнъж с трепет на сърцето и бурно вълнение разбра, че му вярва, и почувствува как се разлива по нея гореща вълна от щастие, че се връща доверието й в този човек, който не значеше нищо за нея и когото беше виждала само два пъти в живота си.

— Е? — запита той и отново властната му сила я развълнува.

Тя стана и ръката й се протегна към неговата.

— Вярвам ви — каза тя. — И се радвам, много се радвам.

Ръкостискането продължи повече, отколкото беше очаквала. Той я гледаше с очи, които изгаряха, и на които нейните неволно отговаряха. Никога не е имало такъв мъж, мислеше си тя. Първи се сведоха нейните очи, неговите ги последваха и както преди двамата погледнаха едновременно вкопчаните си ръце. Той с цялото си тяло направи към нея подсъзнателно и неволно движение, сякаш да я прибере към себе си, после рязко се овладя с видимо усилие. Тя разбра всичко и усети как ръката му я притегля и привлича. И за своя изненада почувствува желание да се подчини, почти непреодолимо желание да бъде привлечена в силната прегръдка на тези ръце. И ако той беше настоял, тя знаеше, че не би удържала. Беше почти замаяна, когато той се овладя, и като стисна пръстите й до счупване, пусна ръката й и почти я отблъсна от себе си.

— Господи — въздъхна той. — Вие сте създадена за мен.

Той се обърна встрани и прекара ръка по челото си. Тя знаеше, че би го намразила навеки, ако си позволеше, макар една смутена дума за извинение или обяснение. Но той сякаш имаше нюх и вършеше всичко безпогрешно, когато се отнасяше до нея. Тя се отпусна на стола си и той седна на друг стол, като го обърна тъй, че да бъде срещу нея с ъгъла на бюрото помежду ми.

— Снощи бях в една парна баня — каза той. — Изпратил бях да повикат един стар, излязъл от строя боксьор. Беше на времето приятел на баща ми. Знаех, че не може да има нещо във връзка с ринга, което той да не знае, и го накарах да говори. Интересно, че само така можах да го убедя, че не познавам работите, за които го разпитвах. Той ме нарече „дете невинно от гората“. Прав беше, изглежда. Аз съм израснал в гората и от гората като че ли повече нищо не зная.

Та снощи получих цяло образование от онзи старец. Рингът е много по-покварен, отколкото вие ми казахте. Изглежда, всеки, свързан с него, е покварен. Дори големите чиновници, които издават решения за мачовете, дерат подкупи от организаторите, а организаторите, менажерите и боксьорите смъкват пари един от друг и от публиката. Накратко казано, това е въздигнато в система, от една страна, а, от друга, те са винаги готови — знаете ли какво значи „двойна измама“? — Тя кимна. — Е, и тъй те, изглежда, винаги са готови и не пропускат случая да си прилагат взаимно „двойната измама“.

Умът ми се взе от това, което ми разказа старецът. Ето, аз съм бил няколко години тук сред най-страшната поквара, а нищо не съм знаел. Бил съм истинско „дете наивно от гората“. И все пак мога да разбера как съм бил лъган. Аз съм така създаден, че никой не може да ме победи. Победите ми бяха сигурни, а благодарение на Стюбнър всичко нечестно е било скривано от мен. Тази сутрин притиснах Спайдър Уолш и го накарах да говори. Той, нали знаете, беше първият ми треньор и е следвал указанията на Стюбнър. Държали са ме в неведение. Освен това аз не се месех в спортните среди. Прекарвах времето си на лов и риболов, в развлечение с фотокамери и тям подобни. Знаете ли как са ме наричали помежду си Уолш и Стюбнър — „девственицата“. Научих го едва тази сутрин от Уолш и сякаш зъби ми вадиха. А те са били прави. Аз съм бил малък невинен глупак.

А и Стюбнър ме е използувал за нечестни сделки, само дето аз не съм знаел. Сега имам поглед върху всичко и виждам как е ставало. Но, нали разбирате, аз не се интересувах толкова от бокса, та да съм се съмнявал в нещо. Родил съм се със здраво тяло и хладен разсъдък, отгледан съм на простор, учител ми беше баща ми, който знаеше за бокса повече от всекиго на този свят. Беше ми от лесно по-лесно. Рингът не ме поглъщаше. Никога нямах съмнение за изхода на боя. Но сега — край на всичко!

Тя посочи обявата, оповестяваща мача му с Том Кянъм.

— Това е работа на Стюбнър — обясни той. — От месеци е уговорено. Но не ме интересува. Заминавам за планините. Напускам!

Мод погледна незавършеното интервю на бюрото и въздъхна:

— Колко властни са мъжете — каза тя. — Господари на съдбата. Правят, каквото си искат…

— От това, което съм слушал за вас — прекъсна я той, — зная, че сте вършили почти това, което сте искали. Ето едно от нещата, които харесвам у вас. А което ми направи най-силно впечатление от самото начало, беше колко много се разбираме ние с вас.

Той спря и я погледна пламенно.

— Виж, за едно нещо съм благодарен на ринга — продължи той. — Чрез него се запознах с вас. А когато намериш единствената жена, само едно ти остава: хващай я с двете си ръце и не я изпускай. Хайде да тръгваме за планините!

Това падна ненадейно като гръм и все пак тя разбра, че го е очаквала. Сърцето й биеше силно, почти я задушаваше с непознатото прекрасно чувство. Ето най-после примитивно и несложно щастие, колкото искаш. А на това отгоре изглеждаше сън. Такива неща не се случваха в съвременна редакция на вестник. Невъзможно е любовни признания да се правят тъй, освен на сцената и в романите.

Той беше станал и протягаше към нея двете си ръце.

— Не смея — каза тя с шепот, почти на себе си. — Не смея.

За миг я жегна краткотрайният израз на презрение, който блесна в очите му, но веднага след туй се смени с открито недоверие.

— Вие бихте се осмелили, стига да искате — казваше той. — Уверен съм. Не е въпрос на смелост, а на желание. Искате ли?

Тя беше станала и сега се олюляваше като насън. Мина й светкавично мисълта — чудно, не е ли под хипноза. Искаше да се огледа, да види познатите предмети в стаята, за да се върне към действителността, а не можеше да откъсне очи от неговите. Не можеше и да проговори.

Той беше застанал до нея. Дланта му беше на рамото й и тя неволно се наклони към него. Всичко беше част от някакъв сън и тя вече нямаше право да пита. Това беше великият призив на живота. Прав беше той. Тя можеше да рискува, каквото пожелаеше, и тя го желаеше. Сега той й държеше палтото да се облече. Ето, тя си поставяше иглите на шапката и докато се опомни, усети, че излиза редом с него през отворената врата. През ума ѝ преминаха „Бягството на графинята“ и „Статуята и бюстът“. После си спомни стихотворението „Уеринг“.

— „С Уеринг какво стана?“ — промълви тя.

— „По сухо ил’ в океана?“ — прошепна той в отговор.

И за нея тази нотка на духовна близост прозвуча като оправдание за собственото й безумие.

Пред входа на зданието той вдигна ръка, за да повика такси, но го спря нейното докосване до ръката.

— Къде отиваме? — едва чуто продума тя.

— На ферибота. Тъкмо имаме време да хванем влака за Сакраменто.

— Но аз не мога да дойда тъй — запротестира тя. — Нямам… нямам дори смяна носни кърпи.

Той вдигна отново ръка, преди да отговори.

— Ще си направите покупките в Сакраменто. Ще се оженим там и ще хванем северния вечерен експрес. Ще уредя всичко с телеграми от влака.

Когато колата се изравняваше с тротоара, тя набързо обгърна с поглед познатата улица и познатата тълпа, после почти в треска от тревога погледна Глендън в очите.

— Не зная нищо за вас — каза тя.

— Ние всичко знаем един за друг — отговори той.

Тя почувствува как ръцете му я подкрепят и водят и постави крак на стъпалото. Следния миг вратата се затвори: той беше до нея, а колата летеше по Маркет стрийт. Пат я обгърна с ръка, привлече я към себе си и я целуна. Когато следващия миг зърна лицето му, тя беше сигурна, че е поруменяло.

— Слушал съм… че в целуването имало изкуство — заекна той смутено. — Сам аз не разбирам нищо от него, но ще се науча. Защото ти си първата жена, която целувам.