Джек Лондон
Първобитен звяр (2)

2

Рано сутринта експресът стовари Стюбнър на спирката Дийр Лик и той се мота цял час, докато единственото заведение отвори вратите си. Не, собственикът на заведението не знаеше нищо за Пат Глендън, не беше и слушал за него и ако такъв човек живее в този край на страната, трябва да е някъде в планината. Не беше чувал за Пат Глендън и един от вечно киснещите в кръчмата. В хотела отговориха със същата неосведоменост и едва когато отвориха магазина и пощата, Стюбнър попадна на следа. А, да, Пат Глендън живее в планината. Взимате пощенската кола до Олпайн — дърварския лагер на 40 мили оттук. От Олпайн на кон яздите до Долината на антилопите и прехвърляте превала до Мечия поток. Пат Глендън живее някъде оттатък. В Олпайн хората сигурно ще знаят. Да, има един млад Пат. Съдържателят на магазина го беше виждал. Идвал беше в Дийр Лик преди две години. Старият не се беше вестявал пет години. На времето купувал стоки от бакалницата и винаги плащал с чек. Бил беловлас старец-чудак. Това беше всичко, повече магазинерът не знае, но в Олпайн хората могат да го упътят докрай.

Добре се очертаваше работата за Стюбнър. Без съмнение имаше и млад Пат Глендън, и стар, които живееха отвъд, в планината. Тази нощ менажерът преспа в дърварския лагер Олпайн и на другата сутрин рано яхаше планинско конче нагоре по Долината на антилопите. На кон той прехвърли превала и се спусна към Мечия поток. Цял ден язди сред най-дивата и непристъпна местност, каквато беше виждал в живота си, и на залез слънце пое нагоре по Долината Пинто по такава тясна и стръмна пътека, че неведнъж предпочете да слезе от коня и да върви пеша.

Беше единадесет часа вечерта, когато слезе от коня пред хижа от дървени трупи, посрещнат от лая на два огромни ловджийски песа. После Пат Глендън отвори вратата, хвърли се на шията му и го въведе.

— Знаех, че ще дойдеш, Сам, момчето ми — каза Пат и накуцвайки по стаята, стъкми огъня, свари кафето и изпече голям къс мечо месо, — Младото няма да бъде у дома тази нощ. Свършваше ни се месото, та тръгна на залез слънце да убие някой елен. Но няма да разправям повече. Чакай само да го видиш. Ще се върне на ранина и тогава можеш да го пробваш. Ей ръкавиците там. Но чакай само да го видиш.

А колкото за мен, аз съм взел-дал. Осемдесет и една подкачих сега през януари и като за бивш боксьор съм доста добре. Но никога не съм прекалявал, Сам, нито съм стоял до късно, нито, както казват, съм горил свещта от двата края. А моята свещ, дявол да го вземе, беше добра свещ, пък и аз я използувах колкото можех по-добре, трябва да признаеш това, като ме погледнеш. И младото го научих на същото. Какво ще кажеш за младеж на двадесет и две години, който никога не е слагал капка алкохол в уста, нито е помирисвал тютюн? Такъв е той. Гигант и целия си живот е прекарал сред природата. Чакай да видиш, като те изведе на лов за елени. Ще ти изскочи душата само да вървиш с него, хем той ще носи на гръб раниците и сигурно някой едър мъжки елен. Той е дете на простора, не е спал под покрив ни зиме, ни лете. Простор му дай на него, както съм го учил. Едно, дето ме безпокои, е как ще свикне да спи в дом и как ще понася тютюневия дим на ринга. Ужасно нещо е този дим, когато се биеш здравата, а въздух не ти достига. Но няма да разправям повече, Сам, момчето ми. Уморен си и сигурно вече трябва да спиш. Чакай само докато го видиш, това ти казвам. Чакай само да го видиш.

Ала старческата бъбривост беше налегнала Пат и той още дълго не даде на Стюбнър да затвори очи.

— Това младото може да хване елен, както бяга — отприщи се пак старецът. — На ловеца животът е незаменима тренировка за дробовете. Синът не знае много-много другите работи, макар че е прочитал сегиз-тогиз някоя книга и разни там поезии. Той си е чисто и просто дете на природата, ще разбереш, щом го зърнеш. Има в себе си от старата ирландска сила. Понякога, както се захласва, ми се струва, че вярва във феи и тям подобни. Ако има някой да обича природата, това е той, а от градовете се страхува. Чел е за тях, но най-голямото селище, в което е ходил някога, е Дийр Лик. Не му харесали многото хора и се изказа, че нищо им няма, ако градовете бъдат премахнати. Това беше преди две години — когато за пръв и последен път видя локомотив и влак с вагони.

Понякога си мисля: сбърках аз, дето го отгледах сред природата. Но това му даде пък здраве и издръжливост и силата на дивите бизони. Никое градско чедо не може да се мери с него. Готов съм да допусна, че Джефриз в разцвета си би създал на младото малко грижа, ала само малко. Младото би го пречупило като сламка. А наглед — да не му се надяваш. Това е безкрайното чудо я — изглежда само хубаво младо здравеняче, пък качеството на мускулите му, виж, то е различно. Ала почакай само да го видиш, това е.

А интересно какво харесва това момче на букетчетата, малките полянки, борова горичка с луната отгоре, ветровитите залези или изгрева от върха на Голата скала. И го влече страшно да рисува картини на разни неща и да декламира за „Луцифер и нощта“ от книгите със стихове, дето му ги даде червенокосата учителка. Но това е само от младостта му. Ще улегне в бокса, веднъж само да го насочим, но внимавай да не го наляга мрачното настроение от самото начало, когато ще трябва да живее в града.

Едно му е добро: от жените се бои. Години още няма да го вълнуват. Той не може да се пречупи, та да проумее тези същества. Пък и дяволски малко е виждал от тях. Учителката ей от Самсоновата поляна беше, дето му натъпка главата с тия поезии. Тя беше хлътнала до уши по младото, а то хич се не сеща. С огнена коса момиче беше тя — не планинско момиче, а от равнините — и с времето започна да става доста отчаяна и както се мъкнеше по него, беше безсрамие. И какво, мислиш, направи момчето, като подразбра? Изплаши се като див заек. Взе одеяла и патрони и замина да обикаля високите гори. Цял месец не го видяха очите ми, после се промъкна дома една вечер по тъмно и сутринта пак изчезна. Не пожела поне да погледне писмата ѝ. Изгори ги, казва, и аз ги изгорих. Два пъти идва тя с конче ей чак от Самсоновата поляна и ми стана жал за младото създание. Тя беше просто жадна за момчето, по лицето й се виждаше. А като минаха три месеца, напусна училището и се върна в своя край. И чак тогава момчето се прибра да живее пак дома, в хижата.

Жените са били съсипия за мнозина добри боксьори, но за него няма да бъдат. Той поруменява като момиче, само някое младо във фуста да го погледне втори път или да се зазяпа по-дълго първия път. А всички го зяпат. Но когато се бие, леле мале, когато се бие! Старата дива ирландска кръв — тя е, дето закипява в него и тласка ония ми ти юмруци. Не че губи хладния си разсъдък — на това не се и надявай. Аз в най-добрата си форма не съм бил хладнокръвен като него. Допускам, че този мой гняв е, дето ми донесе нещастията. Но момчето е ледена планина, айсберг. Едновременно огън и лед, наелектризиран проводник в хладилник.

Стюбнър вече задрямваше, но бъбренето на стареца го стресна. Той се заслуша в просъница.

— Аз направих мъж от него, ей богу! Аз направих мъж от него с двата му пестника, с двата му прави крака и със зорките му очи. Аз познавам бокса, в главата ми е и съм вървял в крак с времето и с новите промени. Ще кажеш — ниската стойка! Разбира се, той познава всички стилове и пестене на силите. Никога не се помества два сантима, ако един и половина стигат. А като поиска, може да скача като мъжко кенгуру. В близкия бой ли? Чакай да го видиш. По-добър е, отколкото в боя от разстояние, като нищо би могъл да излезе на Питър Джаксън и да задмине във финта с краката дори Корбет в най-добрата му форма. Казвам ти, научих го всичко до последния трик, а той подобри и това, което го учих. Просто е гений в бокса. А в планината колкото щеш здравеняци, с които да си мери силите. Аз му дадох тънкостите, а те го научиха на бъхтенето. У тях — нито страх, нито нежности. Ревящи бици и огромни мечки стръвници — това са те, когато се касае да те стегнат в клинч или да бъхтят безмилостно в атаките. А той си играе с тях. Чуваш ли ме, човече, играе си с тях, както ти и аз бихме си играли с малки паленца.

Стюбнър пак беше заспал, но се събуди от гласа на стареца, който бъбреше:

— Странното е там, че той не взима бокса на сериозно. Толкова му е лесно, че го мисли за игра. Но чакай само да напипа някой бърз противник. Само гледай тогава. Ще видиш как ще пусне мигновено тока в оня ми ти негов хладилник и ще отприщи най-финото академично тепане, каквото са виждали очите ти.

В мразовития полумрак на планинското утро Стюбнър беше измъкнат от постелята си от стария Пат.

— Ето, иде насам по пътеката — прошепна той дрезгаво. — Ставай по-скоро и хвърли първия си поглед върху най-великия боксьор, какъвто рингът не е виждал досега и не ще види още хиляда години.

Менажерът се втренчи през отворената врата, отри съня от натежалите си клепки и видя как на просеката излезе млад гигант. В една ръка държеше пушка, през плещите си беше преметнал тежък елен, а се движеше, като че носи перце. Облечен беше грубо, в син работен панталон и разтворена на гърдите вълнена риза. Палто нямаше, а на краката вместо тежки обувки носеше мокасини. Стюбнър забеляза, че походката му е плавна, като котешка, и не издава собствената му тежест от двеста и двадесет фунта, нито допълнителната тежест на елена. Боксовият менажер беше поразен от първия поглед. Вярно, че младежът беше снажен, но менажерът усети тъкмо чудноватото и необикновеното у него. Той беше нов тип, различен от обикновените боксьори. Изглеждаше творение на дивото, по-скоро някакъв блуждаещ нощен призрак от стара вълшебна приказка или народно предание, отколкото младеж от двадесетия век.

Едно нещо, което Стюбнър бързо откри, беше, че младият Пат не е твърде приказлив. Когато старият Пат го представи, той се ръкува, но без да проговори, и мълчаливо се зае с работа — стъкми огъня и приготви закуска. На преките въпроси на баща си отговаряше едносрично; например, когато го запита къде е убил елена, той благоволи да отвърне само:

— На Южния раздел.

— Единадесет мили оттук през планината — с гордост поясни старецът на Стюбнър, — а е пътека, сърцето ти да се пръсне.

Закуската се състоеше от кафе, квасен хляб и огромно количество мечо месо, печено на жарава. От него младежът яде настървено и Стюбнър се досети, че и двамата Глендъновци са свикнали на почти изключително месна храна. Старият Пат водеше целия разговор, но за това, което му беше на сърцето, той отвори дума едва след като свършиха закуската.

— Пат, момчето ми — започна той, — знаеш ли кой е този джентълмен?

Младият Пат кимна и хвърли бърз, пълен с разбиране поглед към менажера.

— Значи, той ще те вземе със себе си в Сан Франциско.

— По̀ ми се ще да си остана тук, тате — отговори момъкът.

Разочарование жегна Стюбнър. Излезе все пак, че е гонил дивото. Това не беше истински боксьор, жаден и нетърпелив да влезе в бой. Пет пари не струваше огромната му физика. Старата история — тия, едрите, обикновено имаха сърца от лой.

Но келтската кръв на стария Пат кипна и гласът му заповяда рязко:

— Ще слезеш в града и ще се биеш, момче! За това съм те тренирал, това ще направиш!

— Добре — беше неочакваният отговор, изръмжан равнодушно от дълбочината на огромните гърди.

— И ще се биеш като дявол! — добави старецът.

Отново Стюбнър почувствува разочарование — липсваше блясък и пламък в погледа на младия човек, когато отговори:

— Добре. Кога почваме?

— Ами, виж какво, ето Сам ще иска първо да иде малко на лов и на риба, пък и да те изпробва с ръкавиците. — Старецът погледна към Сам и той кимна. — Я ти се съблечи и му покажи какво представляваш като качество.

Час по-късно очите на Сам Стюбнър се отвориха. Сам бивш боксьор, и то тежка категория, той беше дори още по-добър като ценител на боксьори, но никога още не беше виждал такова тяло.

— Гледай каква гъвкавост — напевно разправяше старият Пат. — Ей това е истинското качество. Гледай разтвора на раменете и какви дробове има. Чисто, всичко чисто до последната капка и грамче. Пред тебе, Сам, стои човек, какъвто не е виждан досега! Ни един мускул няма стегнат. Това не ти е вдигач на тежести или изпълнител на упражненията на Сандоу. Гледай мускулите му — като дебели змии се преливат под кожата меко и като че мързеливо. Но чакай само да ги видиш как святкат като гърмяща змия, когато кълве. Той ей сегичка може да издържи четиридесет рунда, ако не и сто. Хайде, почвайте! Ринг свободен!

Те започнаха с триминутни рундове и по една минута почивка и всички съмнения на Сам Стюбнър за миг изчезнаха. Никакво сърце от лой нямаше тук, никакво безразличие, само лениво добродушна игра на ръкавиците и трикове с пъргава твърдост и рязка острота при сблъскванията, присъщи, както му беше известно, само на добре тренираните боксьори с вроден инстинкт.

— Леко де, леко — предупреди старият Пат. — Сам не е вече онова, което беше.

Това засегна Сам — пък и с такава цел беше казано — и той пусна в ход най-прочутия си трик и любим удар: лъжлив опит за влизане в клинч и внезапен десен удар в корема. Но колкото и светкавично да беше изпълнен трикът, младият Пат го видя и макар че ударът го улучи, тялото му вече се отдръпваше. Но следващия път тялото му не се отдръпна. Още когато Сам посегна, Пат пристъпи напред и подложи левия си лакът, за да пресрещне удара. Всичко само няколко сантиметра, но ударът беше париран. И колкото да се опитваше след това, ръкавицата на Стюбнър се натъкваше винаги на лакътя на Пат.

Стюбнър на времето си беше издържал тежки боеве с големи боксьори и беше устоявал с чест на показни мачове. Но тук и дума не можеше да става да устои. Младият Пат си играеше с него и в клинчовете го караше да се чувствува безпомощен като пеленаче — улучваше го винаги когато поискаше, спираше и парираше атаките му с майсторска точност и като че едва забелязваше или обръщаше внимание на присъствието му. Половината от времето младият Пат сякаш зяпаше замечтан настрана и се любуваше на природата. И тъкмо тук Стюбнър направи нова грешка. Помисли, че това е трик от школата на стария Пат, опита се да нанесе ненадейно удар отблизо, но ръката му светкавично попадна в клещи и за награда му обрулиха и двете уши.

— Усеща удара — засмя се дрезгаво старецът. — Не е уловка, честна дума! Той си е факир! Усеща удара, без да гледа кога и откъде иде, с каква бързина, разстояние и точност. И нищо не съм го учил. Така, по вдъхновение. Вродено му е.

В един клинч боксовият менажер тикна опакото на ръкавицата си в устата на младия Пат и в постъпката му имаше известен намек за злоба. Миг по-късно в следващия клинч Сам получи опакото на ръкавицата на Пат в собствената си уста. Нямаше нищо рязко в това, но натискът, макар и флегматично ленив, изпъна главата му назад до такава степен, че прешлените изпращяха и за миг той помисли, че му е счупен вратът. Сам отпусна тяло и свали ръце в знак, че борбата е свършена, почувствува незабавно как натискът спря и политна встрани.

— Ще… ще го бъде — проговори той на пресекулки, не можейки да поеме дъх, за да изкаже възхищението, описано по лицето му.

В очите на стария Пат блестяха сълзи от гордост и тържество.

— А какво, мислиш, ще стане, ако някой от ония нахални хулигани се опита да му изиграе мръсен номер — запита той.

— Ще го убие като нищо — отсече Стюбнър.

— Няма, няма; твърде хладнокръвен е той за такова нещо. Само ще ги понапердаши здравата за мръсотията им.

— Хайде да пишем договора — каза менажерът.

— Чакай да разбереш първо цялата му стойност! — възрази старият Пат. — Условията, дето ще те карам да приемеш, няма да са леки. Върви с момчето на лов за елени по планините и опознай дробовете му и силата на нозете му. След това ще подпишем солиден договор, както си му е редът.

Два дни прекара Стюбнър на лов и видя всичко, което старият Пат му беше обещал, дори повече. Той се върна много изморен и много смирен. Изпеченият в живота менажер се чудеше на невинността на младежа, но същевременно разбираше, че далеч няма глупак пред себе си. Вярно, умът му беше девствен, недокоснат от нищо друго, освен от тесния кръг на планинския живот. Но той беше показал, че притежава вродена проницателност и буден ум далеч над обикновените. Отчасти момчето беше загадка за Сам, който не можеше да проумее страхотното му душевно равновесие. Нищо не беше в състояние да го предизвика или разтревожи, а търпението му имаше първобитна неизчерпаемост. Той нито веднъж не изпсува, не употребяваше дори безсмислените обезсолени ругатни на женствените момчетии.

— Ако искам, ще ругая като нищо — обясни той, когато събеседникът му го подкачи. — Но май че никога няма да ми потрябва. Ако се наложи, смятам, че ще ругая.

Стария Пат, останал твърд в решението си, се сбогува с тях пред хижата.

— Няма да мине много време, Пат, момчето ми, и ще чета във вестниците за тебе. Щеше ми се да дойда с вас, но комай ще си остана в планината до края на живота.

После, като дръпна менажера настрана, старият го подхвана почти свирепо:

— Запомни какво съм ти повтарял толкова пъти. Момчето е чисто и е честно. Нищо не знае за покварата в бокса. Всичко за нея съм крил от него, разбра ли? Той не знае дори значението на думата „сделка“. От бокса той познава само смелостта, романтиката, славата и аз съм му набъхтал главата с разкази за стари герои на ринга, макар че, кой знае защо, това не го запали твърде много. Слушай, човече, казвам ти, че съм изрязвал от вестниците колоните за бокса, за да не ги чете — а той мислеше, че ми трябват за албума. Той не знае боксьор да се е договарял предварително за резултата или да се е отказвал от боя. Така че да не си го забъркал в нещо нередно. Недей предизвиква отвращение у момчето. Затова сложих условието за невалидността на договора: при първото мошеничество той се разваля от само себе си. Да няма предварително делене на парите, да няма тайни уговорки с хората от кинематографията за гарантирано разстояние. Пари има, колкото щете, за двама ви. Обаче ще действуваш честно, ако не, всичко ще загубиш. Разбра ли?

— А ти, каквото и да правиш, пази се от жените — беше съветът на стария Пат за раздяла, докато синът му, вече на коня, почтително придържаше поводите, за да го изслуша. — Жените са смърт и гибел, запомни го! Но когато намериш истинската, единствената, дръж се здраво за нея. Тя ще бъде по-ценна и от слава, и от пари. Но първо се увери и щом бъдеш сигурен, не я оставяй да ти се изплъзне от пръстите. Сграбчи я с двете си ръце и дръж се за нея, дръж се, ако ще целият свят да се провали вдън земя. Да, Пат, момчето ми, добрата жена… си е добра жена. Това е първата и последната ми дума.