Джек Лондон
Първобитен звяр (3)

3

Неприятностите на Сам Стюбнър започнаха с пристигането в Сан Франциско. Не че младият Пат стана раздразнителен и мрачен, както се беше опасявал баща му. Напротив, той беше чудно приветлив и кротък. Все пак тъгуваше за любимите си планини. Освен това чувствуваше скрит ужас от големия град, макар че се движеше сред уличния рев с невъзмутимото спокойствие на червенокож индианец.

— Аз дойдох тук, за да се боксирам — съобщи той на края на първата седмица. — Къде е Джим Ханфорд?

Стюбнър подсвирна.

— Велик шампион като него тебе няма и да погледне — отговори той. — Ще ти каже: „Я върви първо да си създадеш име“.

— Аз мога да го бия.

— Но публиката не знае това. Ако го биеш, би станал световен шампион, а никой от първата среща не е станал шампион.

— Аз мога.

— Но на публиката това не е известно, Пат. Никой няма да дойде да те види как се биеш. А тълпата е, която носи парите и големите печалби. Затова Джим Ханфорд няма и секунда да се занимава с тебе. Никаква облага няма да има той от това. Пък точно сега печели три хиляди долара седмично в естрадата с договор за двадесет и пет седмици. Да не мислиш, че ще остави тази работа, за да излезе на мач с човек, за когото никой нищо не е чувал. Ти първо трябва да направиш нещо, да си създадеш биография. Трябва да започнеш с местните дребни тромавци, дето никой не ги познава, хе като Късия Колинс, Буйния Кели и Летящия Холандец. Като отстраниш тях, значи, че си се изкачил едва на първото стъпало от стълбата. Но след това ще летиш нагоре като балон.

— С тези тримата, дето ги споменахте, ще се бия последователно в един и същ мач — реши Пат. — Уреждайте срещата по този начин!

Стюбнър се изсмя.

— Какво има? Не вярвате, че мога да се справя с тях?

— Зная, че можеш — увери го Стюбнър. — Но не може да се уреди така. Ще трябва да се срещнеш с тях поотделно. И после не забравяй, че аз познавам бокса и аз съм ти менажерът. Тази работа трябва да се изпипа постепенно и аз съм този, който знае как. Ако ни провърви, за две-три години може да стигнеш върха и да станеш шампион с куп пари.

При тази перспектива Пат въздъхна, после веднага просия.

— И след това ще мога да се оттегля и да се върна у дома при стария — каза той.

Стюбнър се готвеше да отговори, но се въздържа. Колкото и да беше чудноват този кандидат за шампион, Сам беше уверен, че когато стигне върха, той ще излезе твърде подобен на всички негови предшественици. Освен това две години не бяха малко време, а дотогава предстоеше много работа.

Когато Пат започна да се мотае из квартирата си от скука, да чете безкрайни книги с поезия и романи, заети от обществената библиотека, Стюбнър го прати да живее в едно ранчо на отсрещния бряг на залива под зоркото око на Спайдър Уолш. След седмица Спайдър съобщи под секрет, че по-лека работа от тази няма. Повереният му субект от сутрин до вечер скитал по планините, шибал с въдицата потоците за пъстърва, стрелял по яребици и зайци и преследвал силния елен-самец, прочут с това, че бе оцелял десетилетия въпреки ловните хайки. Спайдър станал ленив и затлъстял, докато питомецът му се поддържал във форма.

Както очакваше Стюбнър, така и стана — собствениците на боксьорския клуб се изсмяха на неговия непознат. Та не са ли пълни горите с непознати, дето току ги прихваща да стават шампиони? Пробен мач, да речем, четири рунда — да, това може да му дадат. Но главния номер — никога! А Стюбнър беше твърдо решил, че младият Пат ще излезе за първи път само в главния номер; и в края на краищата благодарение на собствения си авторитет той успя да се наложи. От немай-къде Мисионерският клуб се съгласи да уреди на Пат Глендън петнадесетрундов мач с Буйния Кели със сто долара награда за победителя. Обичай беше младите боксьори да се кръщават с имена на стари герои на ринга, така че никой не се досети, че Пат е синът на великия Пат Глендън, а Стюбнър си мълчеше. По-ефектно беше тази сензация за печата да избухне по-късно.

След едномесечно чакане дойде и вечерта на срещата. Стюбнър се безпокоеше не на шега. Целия си професионален авторитет беше заложил, твърдейки, че този човек ще се представи добре, а сега с учудване забеляза как Пат, непреседял и пет минути в своя ъгъл, загуби здравия руменец на лицето си и стана болнаво жълт.

— Дръж се, момче — каза Стюбнър и го потупа по рамото. — Първият път на ринга е винаги шуто, пък и Кели има обичай да кара противника си да го чака с надежда, че ще се притесни от публиката.

— Не е това — отговори Пат, — от тютюневия дим е. Не съм му свикнал и ми е нещо лошо.

Камък падна от сърцето на Сам. Човек, на когото става лошо от притеснение, и Самсон да е, никога не би могъл да завоюва място на професионалния ринг. А с тютюневия дим младежът ще трябва да свикне и толкоз.

Появяването на Пат на ринга беше посрещнато с мълчание, но когато Буйния Кели се промъкна през въжетата, се раздаде рев от приветствия. Заслужаваше името си той. Беше свиреп на вид, черен, космат, с грамадни възлести мускули, най-малко двеста фунта мъж. Пат го погледна с любопитство, а онзи му се озъби зверски. Представиха и двамата на публиката и те се ръкуваха. Но ръкавиците им едва се докоснаха и Кели скръцна със зъби, изкриви лице в израз на бесен гняв и изръмжа:

— Пък си и нахален, а! — Той грубо отплесна ръката на Пат и изсъска: — Ще те изям с парцалите, паленце такова!

Този жест разсмя публиката и се направиха шеговити предположения за това, което Кели трябва да е казал.

Завърнал се в ъгъла си в очакване на гонга, Пат запита Стюбнър:

— Защо го е яд на мене?

— Не, бе — отговори Стюбнър. — Това е номерът му, иска да те сплаши; война на нерви.

— Това не е бокс — каза Пат, а Стюбнър го погледна набързо и забеляза, че очите на младежа са невъзмутимо сини като всякога.

— Внимавай! — предупреди го менажерът, когато удари гонгът за първия рунд и Пат стана. — Той може да се нахвърли върху тебе като човекоядец.

И наистина Кели се втурна към него като човекоядец, прекосявайки ринга в бясна ярост. Пат, който с безгрижното си спокойствие беше направил само няколко крачки, прецени скоростта на противника си; отстъпи встрани и посрещна челюстта му с твърдо свита дясна ръка. После се изправи и загледа с нескривано любопитство. Мачът беше свършил. Кели беше рухнал като заклан бик на пода и остана да лежи неподвижен, докато реферът, надвесен върху него, отброяваше с висок глас десетте секунди в нечуващите му уши. Когато секундантите на Кели дойдоха да го вдигнат, Пат ги изпревари. Той взе на ръце огромното безжизнено туловище на противника си, отнесе го в ъгъла му и го остави на столчето и в ръцете на секундантите му.

След половин минута Кели изправи глава и примига несигурно с очи. Той се огледа безсмислено, после се обърна към един от секундантите си:

— Какво стана? — запита той дрезгаво. — Таванът ли падна върху мен?