Джек Лондон
Първобитен звяр (10)

10

Кой от присъствуващите любители на спорта ще забрави някога паметната вечер в „Арената на златните врата“, когато младият Глендън приспа Том Кянъм и един дори по-велик боксьор от Том Кянъм? Кой ще забрави как Пат държа цял час огромната публика на опасната граница на бунта и стана причина да се открие следствие за подкупите на висшите чиновници и да бъде заведено дело срещу предприемачите и строителните посредници и почти из основи разпердушини професионалния бокс? Изненадата беше пълна. Дори Стюбнър не усети нито за миг какво се готви. Вярно, че неговият възпитаник беше проявил непокорство след случая с Нат Пауърс, беше избягал и встъпил в брак; но всичко това беше минало. Младия Пат беше действувал тъй, както би могло да се очаква, беше преглътнал неизбежната поквара на ринга и се беше завърнал.

„Арената на златните врата“ беше новопостроено здание. За първи път в него щеше да се състои боксов мач и това беше най-голямото здание от този род, строено дотогава в Сан Франциско. Побираше двадесет и пет хиляди зрители и местата до едно бяха заети. Любители на спорта бяха надошли от цял свят, за да видят мача, и бяха платили по петдесет долара за местата покрай ринга. Най-евтиното място в залата беше продадено по пет долара.

Добре познатият рев на приветствие екна в залата, когато Били Морган, говорителят-ветеран, се изкачи през въжетата и оголи побелялата си глава. Тъкмо отваряше уста да проговори и се чу силен трясък от един сектор наблизо, където пропаднаха няколко реда пейки. Тълпата избухна в гръмогласен смях и взе да подхвърля шеговити съболезнования и съвети към жертвите, от които никой не беше пострадал. Пропадането на скамейките и веселото оживление накара дежурния началник на полицията да се спогледа с един от своите помощници и с повдигане на вежди да му даде знак, че ще им се струпа много работа на главата и че вечерта ще си я бива.

Един по един, приветствувани с гръмогласни аплодисменти, седем „безстрашни“ стари герои на ринга се промъкнаха през въжетата, за да бъдат представени. Те до един бяха бивши световни шампиони тежка категория. Представяйки ги на публиката, Били Морган прибавяше за всекиго подходящи думи. Един беше възвеличен като „честния Джон“ и „винаги надеждния“, друг беше наречен „най-честният борец с два юмрука, какъвто рингът е виждал“. А други бяха представени с думите: „Героят на сто мача, който никога не отказа да се бие и никога не се предаде“, „Най-сърцатият от старата гвардия“, „Единственият, който възвърна старата си форма“, „От всички най-великият борец“ и „Най-костеливият орех на ринга“.

Всичко това отнемаше време. Публиката настояваше всеки от тях да държи реч и те в отговор мънкаха и казваха по нещо, изчервявайки се от гордост и пристъпвайки дървено от крак на крак. Най-дълга реч произнесе „винаги надеждният“ — почти цяла минута. После дойде ред да ги фотографират. Рингът беше пълен със знаменитости, с борци-шампиони, с прочути треньори и ветерани, хронометристи и рефери. Гъмжеше от боксьори лека и средна категория. Сякаш всеки призоваваше на бой всекиго. Нат Пауърс беше там, искаше мач-реванш от младия Глендън. Реванш искаха и всички останали светила, които Глендън беше духнал и изгасил. Освен това всички до един призоваваха на бой Джим Ханфорд, който от своя страна беше принуден да направи изявление в смисъл, че ще благоволи на следващия мач да излезе срещу победителя от този мач. Публиката веднага започна да определя победителя, като половината ревеше диво „Глендън“, а другата половина — „Кянъм“. Сред хаоса от викове пропадна нов ред пейки и между ощетените собственици на билети и разпоредителите, които бяха събрали богата жетва от „гратисчиите“, избухнаха няколко схватки. Началникът на полицията изпрати бележка до участъка за подкрепление.

Тълпата се забавляваше прекрасно. Когато Кянъм и Глендън се появиха на ринга, арената заприлича на общонационално политическо събрание. За всекиго поотделно приветствията траяха не по-малко от пет минути. Рингът беше опразнен. Глендън, наобиколен от секундантите, седеше в своя ъгъл. Както обикновено Стюбнър беше зад него. Кянъм беше представен на публиката първи и след като се кланя и свежда глава, бе принуден да се отзове на виковете за реч. Той заекваше и спираше, но успя да изцеди от мозъка си няколко мисли.

— Гордея се, че съм тук тази вечер — каза той и докато гърмяха аплодисментите, намери време да измисли още нещо. — Честно съм се бил. Честно съм се бил цял живот. Никой не може да го отрече. И тази вечер ще направя всичко, което мога.

Чуха се гръмки възгласи: „Така е, Том!“, „Знаем!“, „Браво, Том!“, „Ти си човекът, който ще свърши работа!“

После дойде редът на Глендън. И от него по същия начин поискаха реч, макар че беше нещо нечувано дотогава шампиони да държат реч на професионалния ринг. Били Морган вдигна ръка за тишина и Глендън започна със силен, ясен глас.

— Всички тук ви заявиха, че било гордост за тях да присъствуват на срещата тази вечер — каза той. — За мен — не е! — Публиката беше изненадана, а той помълча, докато думите му постигнат целта си. — Не се гордея с компанията си. Искахте реч. Ще ви държа реч — истинска! Това е последният ми бой. След тази вечер напускам ринга завинаги. Защо ли? Казах ви вече. Не ми харесва компанията. Професионалният бокс е толкова покварен, че делата на тези, които се занимават с него, са по-криви от най-кривия тирбушон. Гнил е до сърцевината, като се почне от дребните професионални клубове, та се свърши с тазвечерната афера.

Нарастващият глух ропот на почуда в този миг избухна в рев. Гръмнаха викове: „У-у-у-у!“ Освиркваха го, мнозина крещяха: „Почвай мача!“, „Искаме мача!“, „Защо не се биете?“ Глендън, изчаквайки, забеляза, че главните размирници близо до ринга са уредниците на мачове, менажерите и боксьорите. Той напразно се напъваше да го чуят. Публиката беше раздвоена, половината ревеше „Почвай мача“, другата половина — „Говори, говори“.

Десет минути царя отчаяна бъркотия. Стюбнър, реферът, собственикът на арената и уредникът на мача помолиха Глендън да започне боя. Когато той отказа, реферът заяви, че ако Глендън не започне, ще присъди служебно победата в полза на Кянъм.

— Нямате право — възрази Глендън, — ще подам жалба срещу вас във всички съдилища, ако опитате този номер, и не ви обещавам, че ще оживеете от тази тълпа, ако я лишите с измама от мача. Освен това аз ще се бия. Но най-напред трябва да завърша речта си.

— Това е против правилника — протестира реферът.

— Нищо подобно. Няма нито дума в правилника против държането на речи на ринга. Всички големи боксьори държаха реч тук тази вечер.

— Само няколко думи — извика уредникът на мача в ухото на Глендън. — А ти държиш лекция.

— В правилника не пише нищо против лекциите — отговори Глендън. — А сега вие, приятели, махайте се от ринга или ще ви изхвърля.

Уредникът на мача, почервенял като рак, се противопостави. И затова беше вдигнат за яката и пуснат извън въжетата. Беше едър човек, но Глендън го вдигна толкова леко с една ръка, че публиката полудя от възторг. Броят на виковете за реч се увеличи. Стюбнър и собственикът разумно биха отбой. Глендън вдигна ръце да бъде изслушан и тогава онези, които викаха да почне боят, удвоиха усилията си. Два-три реда пейки се сгромолясаха и мнозина от хората, които загубиха по този начин местата си, увеличиха хаоса, като се втурнаха дружно към още здравите седалки, за да се наместят, а задните, на които те пречеха да виждат ринга, им викаха и се пенеха да седнат.

Глендън отиде до въжетата и поговори с полицейския началник. Трябваше да се наведе и да вика в ухото му.

— Ако не държа тази реч — каза той, — тълпата ще опустоши залата. Ако се отприщят веднъж, не можете да ги удържите вече, това го знаете. Сега трябва да помогнете. Не пускайте никого на ринга, а аз ще накарам тълпата да млъкне.

Той се върна в средата на ринга и отново вдигна ръце.

— Искате ли тази реч? — извика той с гръмовен глас.

Стотици близо до ринга го чуха и извикаха „Да!“

— Тогава нека всеки, който иска да ме чуе, да запуши устата на съседа си, който вдига шум.

Съветът се възприе, така че, когато го повтори, гласът му проникна по-надалеч. Отново и отново той повтори съвета със силен глас и бавно, зона по зона, тишината си проби път от ринга към краищата със сподавен акомпанимент от плясъци, тъпи удари и шум от сборичквания, докато буйните бяха обуздани от съседите си. Почти цялата бъркотия от викове беше заглъхнала, когато редица пейки близо до ринга пропаднаха. Това се посрещна с нов взрив от смях, който утихна от само себе си, така че далеч изотзад можа да се чуе отчетливо слаб глас, който извика:

— Карай, Глендън! Ние сме с теб!

Като представител на келтската раса Глендън разбираше интуитивно психологията на масите. Той знаеше, че тази огромна тълпа, която преди пет минути беше склонна към безредици, сега беше здраво в ръцете му и за по-голям ефект той нарочно се забави. Но паузата му не трая нито секунда по-дълго, отколкото трябваше. Тридесет секунди тишината беше пълна и ефектът, който произведе, беше хипнотичен. Сетне, щом до ушите му стигнаха първите слаби признаци на нетърпение, той започна да говори.

— Като свърша тази реч — каза той, — ще се бия. Обещавам ви, че ще бъде истински бой, един от малкото истински боеве, които изобщо сте виждали. Ще сваля противника си във възможно най-кратко време. Били Морган ще ви съобщи, че мачът е 45 рунда. Аз ще ви кажа, че той няма да трае дори 45 секунди. Когато ме прекъснаха, тъкмо ви разправях, че рингът е покварена работа. Такъв е — отгоре до долу. Поставен е на началата на бизнеса, а вие всички знаете какви са началата на бизнеса. Какво да ви обяснявам. Вие сте наивниците — всеки един от вас, без разлика, който не печели от ринга. Защо пропадат тази вечер пейките? Чиста кражба! И те като професионалния бокс са изградени на началата на бизнеса.

Сега той държеше публиката по-здраво от всякога и го съзнаваше.

— Трима души са се наблъскали на две места; виждам го навсякъде. Какво значи то? Също кражба! Разпоредителите не получават заплати. Остава им да крадат. Пак на началата на бизнеса. Вие плащате. Разбира се, че плащате. Как се получават разрешителните за мачове? С подкупи! А сега да ви запитам: ако тези, които са правили пейките, крадат, защо онези, които стоят по-горе в професионалния бокс, да не крадат? Крадат като нищо. А вие плащате.

И нека ви кажа, че боксьорите не са виновни. Те не командуват на ринга. Командуват уредниците на мачовете и менажерите; те са бизнесмените. Боксьорите са си боксьори. Започват честно хората, но менажерите и уредниците ги принуждават да се пречупят или ги изритват навън. А имало е честни боксьори. Има и сега неколцина, но обикновено не печелят много. Изглежда, че е имало и честни менажери. Моят, кажи го речи, е най-добрият от сорта. Но попитайте го само колко пари има вложени в недвижими имоти и апартаменти.

Тук шумът започна да заглушава думите му.

— Всеки, който иска да слуша, нека да затвори устата на съседа си! — нареди Глендън.

Отново като шум от някакъв прилив се чуха плясъци, тъпи удари и сборичквания и залата утихна.

— Защо всеки боксьор си прави такъв извънреден труд да твърди, че винаги се е бил честно? Защо се наричат „честни Джоновци“, „честни Биловци“, „честни Бляксмитовци“ и всички останали. Не ви ли е направило някога впечатление, че те сякаш се боят от нещо. Когато дойде при вас някой и крещи, че е честен, веднага буди подозрението ви. Но когато професионален боксьор ви пробута същата лъжа, вие я гълтате.

„Нека победи, който е най-добрият!“ — колко пъти сте слушали тези думи от Били Морган. Нека ви кажа, че най-добрият не побеждава толкова често, а когато победи, обикновено му е нагласено отпреди. Повечето отчаяни боеве, за които сте слушали или които сте гледали, са били също така предварително нагласени. По програма. Цялата работа е по програма. Да не мислите, че уредниците и менажерите участвуват в бокса за удоволствие? Не! Те са бизнесмени.

Том, Дик и Хари, да речем, са трима боксьори. Дик е най-добрият. С два мача той би могъл да го докаже. А какво става? Том бие Хари. Дик бие Том. Хари бие Дик. Нищо не е доказано. После идват мачовете реванш. Хари бие Том. Том бие Дик. Дик бие Хари. Пак нищо не се доказва. Отново опитват. Дик протестира. Заявява, че иска да върви нагоре. И тъй, Дик бие Том и Дик бие Хари. Осем мача, за да се покаже, че Дик е най-добрият, когато два биха свършили работата. Всичко е нагласено. Чиста програма. А вие плащате и ако не ви се счупят пейките, разпоредителите ще ви ограбят.

А добър спорт е боксът, само да беше на честни начала. Боксьорите биха били честни, ако им дадат възможност. Но подкупите са прекалено големи. Щом шепа хора могат да си поделят три четвърти милион долара за три мача!

Див рев го принуди да млъкне. В бъркотията от викове от всички краища на залата той можеше да долови думите: „Какъв милион долари?“, „Кои три мача?“, „Кажи!“, „Продължавай!“ Имаше и викове: „У-у-у!“, свиркания и крясъци: „Мръсник“, „Клеветник“.

— Искате ли да слушате? — извика Глендън. — Тогава запазете реда.

Той отново наложи половин минута внушителна тишина.

— Какво е намислил Джим Ханфорд? Каква е програмата, дето я готвят неговите и моите хора? Те знаят, че той ми е в ръцете. И той знае, че ми е в ръцете. Мога да го победя в една среща. Но той е световен шампион. Ако не се подчиня на програмата, никога няма да ми дадат възможност да се бия срещу него. А програмата предвижда три срещи. Аз ще спечеля първата. Тя ще бъде в Невада, ако в Сан Франциско не се съгласят да я уредят. Трябва да я представим като сериозна среща. А за да я представим, всеки от нас ще заложи извънредно по 20 хиляди долара. Парите ще бъдат истински, но залагането — не! Всеки си получава тайно залога. Същото ще стане и с наградата. Ще делим по равно, макар че официално ще се дели уж тридесет и пет към шестдесет и пет. Наградата, хонорарите от кинематографията, от рекламата и останалите трикове ще бъдат ни цент по-долу от двеста и петдесет хиляди долара. Ще ги поделим и ще идем да се готвим за мача реванш. Тогава ще спечели Ханфорд и отново ще делим. После идва третият мач; аз печеля, тъй като имам пълно право; и ето ние сме измъкнали три четвърти милион от джоба на спортната публика. Такава е програмата, но парите са крадени. Ето защо от тази вечер аз напускам ринга…

Тъкмо в този миг Джим Ханфорд блъсна в скута на зрителите вкопчилия се в него полицай и провря огромното си тяло през въжетата, ревейки:

— Това е лъжа!

Той се втурна като бесен бик срещу Глендън, който отскочи назад и после, вместо да посрещне атаката, леко я отбягна. Като не успя да се спре, гигантът се удари във въжетата. Отхвърлен от тяхната еластичност, той се обръщаше, за да се втурне отново, когато Глендън го улучи. Хладнокръвен, с ясен поглед, Глендън измери безпогрешно челюстта на противника си и за пръв път в кариерата си стовари цялата сила на своя удар. Цялата му мощ и запас от енергия отидоха в тази съкрушителна мускулна експлозия.

Ханфорд беше мъртъв във въздуха — доколкото безсъзнанието може да наподобява смъртта. Той загуби съзнание в момента на съприкосновението с пестника на Глендън. Краката му се откъснаха от пода и той полетя във въздуха, докато се удари в най-горното въже. Безжизненото му тяло увисна, прегъна се в средата и падна отвъд ринга върху главите на зрителите от местата, отделени за печата.

Публиката полудя. Вече беше видяла повече, отколкото беше платила да види, защото великият Джим Ханфорд, световният шампион, беше свален с нокаут. Неофициално наистина, но все пак с един-единствен удар. Такава вечер в бокса не беше запомнена. Глендън разглеждаше печално натъртените си пръсти, хвърли през въжетата поглед към Ханфорд, който се съвземаше като от тежко пиянство, и вдигна ръце. Той беше завоювал правото си да бъде изслушан и публиката млъкна.

— Когато започнах да излизам на ринга — каза той, — нарекоха ме „Глендън с-един-удар“. Вие преди малко видяхте този удар. Винаги съм го притежавал. Нахвърлях се на противниците си и ги свалях мигновено, макар че внимавах да не ударя с всичката си сила. Но после ме „просветиха“. Менажерът ми каза, че не било честно спрямо публиката. Посъветва ме да удължавам срещите, та публиката да получи зрелище, достойно за парите си. Аз бях глупак, наивник. Бях зелено хлапе от гората. Честна дума! Гълтах го като чиста истина. Моят менажер обикновено уговаряше с мен в кой рунд да сваля противника си. След това той го подшушваше на комарджиите от синдиката и те залагаха на този рунд. Разбира се, вие плащахте. Но аз съм доволен от едно нещо. Никога не съм докоснал нито цент от тези пари. Те не смееха да ми предложат, защото знаеха, че цялата им игра ще бъде разкрита.

Помните ли боя ми с Нат Пауърс? Аз не го свалих с нокаут. Бях започнал да се съмнявам. Тогава бандата нагласи номера с него. Аз не знаех. Имах намерение да го оставя няколко рунда след шестнадесетия. Онзи последен удар в шестнадесетия рунд не го и помръдна. Но въпреки това той се престори на нокаутиран и излъга всички ви.

— А тази вечер как е? — извика някой. — Нагласено ли е?

— Нагласено е — отговори Глендън. — На какво залага синдикатът ли? Че Кянъм ще издържи до четиринадесетия.

Гръмнаха дюдюкания и викове. За сетен път Глендън вдигна ръка за тишина.

— Аз почти свърших. Но едно искам да ви кажа. Тази вечер синдикатът ще остане с пръст в уста. Боят ще бъде честен. Том Кянъм няма да издържи до четиринадесетия рунд. И първия няма да издържи.

Кянъм скочи на крака в своя ъгъл и извика разярен:

— Не можеш! Няма жив човек, който да ме свали за един рунд!

Глендън не му обърна внимание и продължи:

— Веднъж в живота си ударих с всичка сила. Вие видяхте това преди малко, когато свалих Ханфорд. Тази вечер за втори път ще ударя с всичка сила — разбира се, ако Кянъм ей сега не скочи през въжетата и не избяга. А сега, готов съм!

Той отиде в ъгъла си и протегна ръце да му сложат ръкавиците. В насрещния ъгъл Кянъм беснееше, а секундантите му напразно се мъчеха да го успокоят. Най-сетне Били Морган успя да обяви, че боят започва.

— Това ще бъде четиридесет и пет рундово състезание — извика той. — По правилата на маркиз Куинсбъри! Нека победи, който е най-добрият! Ринг свободен!

Гонгът удари. Двамата мъже излязоха напред. Дясната ръка на Глендън беше протегната за обичайното ръкостискане, но Кянъм ядно тръсна глава и отказа да я поеме. За общо учудване той не нападаше, макар че беше вбесен; биеше се внимателно, засегнатото му самолюбие го караше да прави всички усилия, за да издържи рунда. Няколко пъти той нанесе удари, но ги нанесе предпазливо, не отслабвайки ни за миг отбраната си. Глендън го преследваше по ринга, напредвайки непрекъснато с неумолимото тупкане на левия крак. Но той не удряше, нито се опитваше да удари. Дори отпусна ръце встрани и гонеше противника си незащитен, опитвайки се да го подлъже. Кянъм се усмихваше презрително, но отказваше да се възползува от предлаганата му възможност.

Минаха две минути и тогава Глендън се преобрази. С всеки мускул, с всяка черта на лицето си той даде да се разбере, че е дошъл моментът да се справи с противника си. Това беше игра на артист, и то добре изиграна. Той сякаш се превърна в стомана, твърд и безмилостен като стомана беше станал. Кянъм явно почувствува това и удвои предпазливостта си. Глендън бързо го притисна в един ъгъл, залости го и го задържа там, но все още не удряше, нито правеше опит да удари. Напрежението ставаше болезнено за Кянъм. Напразно се опитваше той да си пробие път да излезе от ъгъла, не можейки да събере смелост да нападне противника си, за да се опита да спечели минута отдих в клинч.

И тогава именно започна — една бърза поредица от прости лъжливи удари, само мускулни светкавици. Кянъм беше заслепен. Заслепена беше и публиката. Едно с едно не съвпадаха после впечатленията на зрителите от това, което стана. Кянъм се наведе, за да избегне един лъжлив удар, и същевременно вдигна ръкавицата пред лицето си, за да посрещне друг лъжлив удар, насочен към челюстта му. Опита се също да промени положението на краката си. Очевидците близо до ринга после се кълняха, че видели как Глендън започнал удара си от десния хълбок и скочил напред като тигър, за да прибави към удара тежестта на тялото си. Както и да е, ударът срещна върха на челюстите на Кянъм в момента, когато променяше стойката си. И той, като Ханфорд, изгуби съзнание във въздуха, преди да се удари във въжетата и да падне върху главите на репортьорите.

Какво стана онази вечер в „Арената на златните врага“ след това, вестникарските колони не успяха да опишат точно. Полицията не допусна никого на ринга, но не можа да спаси „залата“. То не беше бунт; то беше оргия. Седалка не остана здрава. По цялата огромна зала тълпата всевластно се трупаше да кърти с общи усилия греди, дъски, изтръгваше и преобръщаше. Боксьорите поискаха защита от полицията, но нямаше достатъчно полицаи да ги придружат на безопасно място, така че боксьори, менажери и уредници бяха бити и пребити. Само Джим Ханфорд беше пощаден. Челюстта му, чудовищно подута, му спечели тази милост. Отвън, когато най-сетне залата беше опразнена, тълпата се нахвърли на една нова кола от седем хиляди долара, собственост на добре известен боксов уредник, и я превърна в железни отпадъци и дървени подпалки.

Глендън, понеже не можеше да се облече сред развалините на съблекалните, се добра до колата си, както беше в облекло за ринга, загърнат с халат, но не успя да се отскубне от тълпата. Надделявайки с числеността си, тя хвана и задържа колата му. Полицията беше твърде заета, за да може да го изтръгне, и най-сетне беше постигнат компромис — дадоха му възможност да се движи бавно с колата, придружен от пет хиляди ликуващи поклонници.

Беше полунощ, когато тази буря премина по Юнион скуеър надолу към Сен Франсис. Екнаха викове „Искаме реч“! и макар че Глендън беше до самия вход на хотела, добродушно му попречиха да избяга от колата. Той дори се опита да скочи през главите на своите поклонници, но краката му не можаха да докоснат паважа. Над глави, и плещи, подхванат и издигнат от всяка ръка, която можеше да го докосне, той беше върнат по въздушен път в колата. Тогава Глендън произнесе речта си, а Мод Глендън, която гледаше от горните прозорци своя млад Херкулес, извисил снага над седалката на автомобила, знаеше както винаги, че това, което той казваше, ще стане: че той за последен път беше участвувал в боксов мач и че завинаги се оттегляше от ринга.