Джек Лондон
Играта (4)

4

Тя побърза да надзърне през шпионката — пред нея беше самият ринг като на длан, ала част от публиката не се виждаше. Рингът беше добре осветен отгоре с цял грозд от специални лампи със светилен газ. Тя реши, че мъжете на първия ред, между които се бе провряла, трябваше да са дописници на местни вестници, защото бяха извадили бележници и моливи. Един от тях дъвчеше дъвка. На задните два реда забеляза пожарникари от близката пожарна команда и няколко униформени полицаи, а в средата на първия ред между репортьорите бе седнал младият началник на полицията. Дженъвийв се учуди, като зърна на отсрещната страна мистър Клаузън — той седеше там на първия ред, съвсем близо до ринга, бял и розов, строг и тържествен със своите бакембарди. На същия ред, само няколко места по-нататък, тя откри и Силвърстайн — повехналото му лице беше поруменяло от възбуда.

Тук-там се чуха викове и ръкопляскания, когато няколко младежи по риза, с кофи, бутилки и кърпи в ръце се запътиха към ринга, промъкнаха се под въжетата и минаха в ъгъла срещу Дженъвийв. Един от тях седна на трикрако столче и се облегна назад о въжетата. Тя забеляза, че целите му крака бяха голи, обут беше с платнени обувки, а тялото му плътно закрито от дебел бял пуловер. В това време друга група младежи зае ъгъла точно пред нея. По-силни викове и ръкопляскания привлякоха вниманието й към новодошлите и тя видя Джо, седнал също на трикрако столче, все още загърнат в халата; късите му кестеняви къдрици бяха само на един ярд от очите ѝ.

Млад човек в черен костюм с рошав перчем и извънредно висока колосана яка излезе на средата на ринга и вдигна ръка.

— Моля уважаемите джентълмени да престанат да пушат — каза той.

Думите му бяха посрещнати с неодобрителни викове и подсвирквания. Тя с възмущение забеляза, че никой не престана да пуши. Точно когато той говореше, мистър Клаузън държеше пламтяща клечка кибрит и най-спокойно си запали пура. В този миг тя почувствува, че го ненавижда. Как може да се бори нейният Джо в такъв задимен въздух? Самата тя едва дишаше, а при това само седеше и гледаше.

Говорителят дойде при Джо. Джо се изправи, отхвърли халата и излезе в средата на ринга, гол, само по ниски платнени обувки и тесни бели гащета. Дженъвийв наведе очи. Тя беше сама, никой не я виждаше, но лицето й пламна от свян пред прекрасната голота на нейния любим. Погледна отново и се почувствува гузна, защото това, което видя, я изпълни с радост, а знаеше, че е греховно да се гледа. И вътрешния си трепет, и порива на цялото си същество към него тя смяташе за грях. Но този грях я изпълваше с наслада и тя не сваляше очи от своя любим. Напразно я възпираха общоприетите понятия за морал. Всичко останало дълбоко в нея от езически времена, първородният грях, цялата й природа я тласкаше неудържимо. В нея заговориха майките от всички минали векове, зовяха я неродените ѝ деца. Но за това тя нищо не знаеше. Знаеше само, че е грях, но после гордо вдигна глава, решила дръзко под напора на надигащия се в нея протест да съгреши докрай.

Дженъвийв никога не бе дори и помисляла как изглежда човешкото тяло без облекло. Ръцете и лицето — това бе представата й за човешката плът. Дете на цивилизованото, облечено в дрехи общество, за нея формата на тялото бе по-скоро дрехата, която го покриваше. Човешкият род бе за нея порода двуноги, облечени в дрехи, с ръце, лица и коси на главите. Когато помислеше за Джо, пред нея изпъкваше един облечен Джо с нежно като на момиче лице, със сини очи и къдрава коса — но облечен. А ето че сега той стоеше там почти гол, красив като бог в ослепителния блясък на светлината. Представата й за бога бе винаги свързана с някаква неясна, забулена в облаци голота и сравнението на бога с нейния възлюбен я стресна. Стори ѝ се, че грехът ѝ става вече светотатство, богохулство.

Вкусът ѝ, оформен от цветни литографии, не попречи естественото й естетическо чувство да й подскаже, че това, което вижда сега, е чудно красиво. Външността на Джо винаги ѝ бе харесвала, но това бе външност на човек в дрехи и тя бе смятала, че той е привлекателен, защото винаги се облича спретнато, с вкус. Тя не бе и сънувала, че под дрехите му се крие такова съвършенство. Беше удивена. Кожата му беше хубава като на жена, но още по-атлазена и никакви косми не загрозяваха блестящата ѝ белота. Това тя схващаше, но всичко останало — съвършените линии, силата на хармонично развитото му тяло — ѝ доставяше удоволствие, без да знае защо. Той бе тъй чист, тъй привлекателен. Лицето му приличаше на камея, а разтворените в лека усмивка устни му придаваха израз на малко момче.

Обърнат към публиката, той се усмихваше, когато говорителят сложи ръка на рамото му и каза:

— Джо Флеминг, гордостта на Западен Оуклънд.

Последваха бурни възгласи и ръкопляскания. Тя чу сърдечните приветствия: „Джо!“, „Браво на Джо!“, които се повториха неколкократно.

Той се върна в своя ъгъл. Стори й се, че сега по-малко от всякога прилича на боксьор. Очите му бяха толкова кротки, нищо зверско нямаше в тях, нито пък в лицето му; тялото му, тъй бяло и гладко, изглеждаше крехко, а лицето — съвсем момчешко, добродушно и умно. Тя нямаше вещо око и не можеше да оцени мощния му гръден кош, широките ноздри, дълбокото дишане и здравите мускули под атлазената им обвивка — източник на енергия и сила, която можеше и да разрушава. Той й приличаше на статуя от дрезденски порцелан, която трябва да се докосва нежно и внимателно, защото би могла да се счупи на парчета при първия груб допир.

Джон Понта, след като двама от неговите секунданти с усилие смъкнаха белия му пуловер, също излезе в средата на ринга. Ужас обхвана Дженъвийв, когато го погледна. Ето това беше истински боксьор — звяр с ниско, схлупено чело, мънички очи изпод гъсти, рошави вежди, сплескан нос, дебели бърни и нацупени уста. Челюстите му бяха грамадни, вратът — като на бик, а късите му щръкнали коси се сториха на изплашената Дженъвийв като твърда четина по гърба на шопар. От него лъхаше грубост и жестокост — нещо диво, първобитно, свирепо. Беше мургав, почти черен, а цялото му тяло беше покрито с косми, които по гърдите и раменете ставаха гъсти и чорлави като кучешка козина. Въпреки широките гърди, яките крака и развитите мускули тялото му беше безформено. Мускулите му бяха възлести, целият беше грубоват, недодялан, лишен от всякаква красота поради прекомерната си сила.

— Джон Понта, от атлетическия клуб „Уест Бей“ — каза говорителят.

Приветствуваха го с много по-малко ръкопляскания и викове. Ясно беше, че симпатиите на зрителите бяха към Джо.

— Карай Понта, изяж го! — чу се нечий глас в настъпилата тишина. — Изяж го без остатък.

Тези думи бяха посрещнати с презрителни възгласи и викове на неодобрение. Това не хареса на Понта. Намусените му бърни се изкривиха и той се озъби, когато се връщаше към своя ъгъл. Твърде много напомняше далечните предшественици на човека и не можеше да предизвика възхищение у тълпата. Зрителите инстинктивно изпитваха неприязън към него. Той беше животно без ум и душа, опасно творение, внушаващо страх, тъй както тигърът и змията са опасни, внушават страх и трябва да се държат в клетка, а не да се оставят свободни, на воля.

Сам той почувствува, че зрителите са против него. Беше като звяр, обкръжен от врагове; обърна се и гневно изгледа тълпата със злите си очи. Дребничкият Силвърстайн, който тъй радостно викаше името на Джо, се сви като попарен от погледа на Понта, а гласът му затрепера и замря в гърлото. Дженъвийв видя тази малка сцена, а когато Понта бавно и с омраза зашари с очи из цялата зала и срещна нейния поглед, тя също се сви и се дръпна назад. Следващия миг той вече бе спрял погледа си върху Джо и втренчено го наблюдаваше. Стори й се, че Понта нарочно иска да изпадне в ярост. Джо също го изгледа с ясните си момчешки очи, но лицето му се помрачи.

Говорителят доведе до средата на ринга трети младеж; той беше по риза, с весело добродушно лице.

— Еди Джонз, който днес ще бъде рефер на ринга — каза говорителят.

— Браво на Еди! — чуха се множество възгласи всред бурните ръкопляскания и Дженъвийв разбра, че и той бе любимец на публиката.

С помощта на секундантите двамата състезатели сложиха боксовите си ръкавици, а един от хората на Понта отиде да провери ръкавиците на Джо, преди той да ги надене на ръцете си. Реферът повика двамата състезатели в средата на ринга. Секундантите ги последваха и всички заедно образуваха доста внушителна група: Джо и Понта — един срещу друг, реферът — помежду им, а секундантите, всеки сложил ръка върху рамото на съседа си, протягаха шии напред. Говореше реферът и всички слушаха внимателно.

Групата се разпръсна и отново говорителят излезе напред:

— Джо Флеминг — сто двадесет и осем фунта — съобщи той, — Джо Понта — сто и четиридесет. Могат да се бият, когато едната им ръка е свободна, и трябва да се пазят при излизане от клинч. Дължа да подчертая пред уважаемата публика, че мачът трябва да завърши с победа на едната или на другата страна. В този клуб не се признава равен резултат.

Той се провря през въжетата и скочи от ринга на пода. Секундантите бързо зашетаха из ъглите и също си отидоха, като се провряха през въжетата, отнасяйки столчетата и кофите. На ринга останаха само двамата боксьори и реферът. Чу се удар на гонг. Двамата противници бързо дойдоха в средата. Десниците им се протегнаха и за съвсем кратък миг те машинално се ръкуваха. Понта почна да замахва ожесточено наляво и надясно, но Джо избягваше ударите, като отскачаше назад. Понта се спусна към него като изстрелян снаряд.

Борбата бе започнала. Дженъвийв наблюдаваше, притиснала ръка о гърдите си. Тя се смая от стремителното диво настъпление на Понта и от ударите му, които се сипеха като градушка. Струваше й се, че той ще унищожи Джо. Понякога не можеше да види лицето му, засенчено от бързо кръжащите ръкавици. Но чуваше как отекват ударите и при звука на всеки удар изпитваше неприятно усещане в стомаха. Тя не знаеше, че това, което чува, е сблъсък на ръкавица в ръкавица или на ръкавица в рамо и че тези удари не причиняват никаква вреда.

Изведнаж в двубоя настъпи промяна. Двамата противници се вкопчиха един в друг, сякаш се бяха здраво прегърнали; ударите се прекратиха — тя разбра, че това е „клинч“, точно както й го бе описал Джо. Понта се стараеше да се освободи, но Джо здраво го държеше. Реферът извика: „Брек!“ Джо направи усилие да се отдръпне, но Понта освободи едната си ръка и Джо бързо го обхвана в нов клинч, за да избегне удара. Тя забеляза, че този път той бе притиснал с ръкавицата си устата и брадата на Понта и при второто подвикване „Брек“ Джо отблъсна назад главата на противника си, а сам леко отскочи встрани.

За няколко кратки мига нищо не пречеше на Дженъвийв да вижда добре своя любим. Поставил левия си крак малко напред, леко присвил коленете и привел тялото си, той бе вдигнал високо рамене, за да защищава сгушената си между тях глава. Ръцете му бяха отпред готови за нападение или отбрана; мускулите на цялото му тяло бяха напрегнати и тя можеше да следи как при всяко движение те се свиват, потрепват и пълзят като живи същества под бялата кожа.

Но Понта отново се нахвърли и Джо се бореше сякаш на живот и смърт. Сниши се още малко, сви тялото си и се закри с ръце и лакти. Ударите се сипеха като град върху му и на Дженъвийв се стори, че го бият до смърт. Но той посрещаше ударите с ръкавиците или раменете си, люлееше се назад-напред като дърво при буря, а публиката викаше от възторг. И чак когато разбра защо ръкопляскат и видя Силвърстайн, който едва се сдържаше на стола си, полудял от радост, чак когато чу стотици гърла да викат „Браво, браво, Джо!“, стана й ясно, че той съвсем не беше жестоко пребит, а, напротив, отлично се справяше с противника си. От време на време той се мярваше и отново изчезваше, скрит от погледа й зад урагана от свирепите удари на Понта.