Джек Лондон
Играта (2)

2

Дженъвийв и Джо бяха аристократи на работническата класа. Заобиколени от много низост и нищета, те бяха успели да запазят душите си чисти и непокътнати. Тяхното чувство за собствено достойнство, стремежът им към всичко светло и хубаво в живота ги отдалечаваше от собствената им среда. Те не се сприятеляваха лесно; нито единият, нито другият имаше сърдечен приятел, истински другар, с когото да се разбира и споделя всичко. По нрав те съвсем не бяха саможиви, но все пак бяха останали самотни, защото не бяха намерили хора, чиято дружба да задоволява жаждата им за чистота и порядъчност.

Рядко момиче от работническата класа водеше такъв затворен и безбурен живот като Дженъвийв. Заобиколена от грубост и суровост, тя отбягваше всичко грубо и сурово. Виждаше само онова, което искаше да види, и подбираше само най-хубавото, отстранявайки инстинктивно, без всякакво усилие всичко долно и грозно. Още от малка тя бе напълно опазена от лошото в живота. Единствено дете на болна майка, тя трябваше да се грижи за нея и не излизаше да играе и лудува на улицата със съседските деца. Баща й — дребен чиновник, кротък, слаб и анемичен човек, домошар поради вродено неумение да се сдружава с другите мъже — беше допринесъл твърде много, за да се създаде в дома им атмосфера на нежност и задушевност.

Останала кръгло сираче на дванадесет години, веднага след погребението на баща си Дженъвийв отиде да живее при семейство Силвърстайн, в квартирата им над тяхната сладкарница. И тук, приютена от тия добри друговерци, тя припечелваше за храна и облекло, като работеше в сладкарницата. Дженъвийв не беше еврейка и беше особено необходима на двамата Силвърстайн, които за нищо на света не искаха да работят в съботния ден.

Тук в еднообразието на малкото дюкянче минаха шест години от ранната й младост. Тя нямаше много познати, не си бе намерила и близка приятелка, защото не бе срещнала девойка, която да й допадне. Нито пък я привличаха разходките с младежите от квартала — нещо обичайно за момичетата, щом станеха на петнадесет години. „Тази надменна кукла“ — така говореха за нея съседските девойки; и макар че със своята красота и сдържаност си бе спечелила тяхната враждебност, те все пак изпитваха уважение към нея. „Праскова с каймак“ — я наричаха младежите, но тихичко, само помежду си от страх да не разсърдят другите момичета; те стояха пред Дженъвийв с благоговение, почти я боготворяха и гледаха на нея като на някакво тайнствено, красиво, недостъпно същество.

А тя действително беше красива. Потомка на няколко поколения американци, тя бе от ония чудни цветя на работническата класа, които се явяват понякога, необяснимо как и защо, напук на наследствеността и околната среда. Красив беше цветът на лицето й — лека руменина тъй прелестно обагряше бялата й кожа, че напълно заслужено наричаха девойката „праскова с каймак“; красиви бяха и правилните ѝ черти; тя би могла да бъде красавица дори само заради нежните линии, в които бе изваяно тялото ѝ. Гласът ѝ беше тих, движенията — спокойни, а държанието ѝ — пълно с достойнство. Тя умееше да носи дрехите си — каквото и да облечеше, всичко подчертаваше красотата и изяществото ѝ. А освен това тя беше тъй женствена, чувствителна, нежна и готова силно да се привърже, с тлееща дълбоко в нея страст на бъдеща жена и майка; но тези чувства дремеха през всичките тия години и чакаха да се появи мъжът, когото щеше да обикне.

И ето един горещ съботен следобед Джо влезе в сладкарницата на Силвърстайн, за да се разхлади със сладолед и сода. Тя не го забеляза, когато той влезе, защото беше заета с друг клиент — един шест-седемгодишен малчуган съсредоточено обмисляше какво да избере измежду многобройните чудеса на сладкарското изкуство, изложени в стъклената витрина под картонения надпис „пет за пет цента“.

Тя чу „Сладолед със сода, моля“ и сама запита „От кой сладолед?“, без да погледне посетителя. Тя въобще нямаше навик да обръща внимание на младежите. В тях имаше нещо, което не можеше да разбере. Начинът, по който я гледаха, я смущаваше, но сама не знаеше защо; при това в тях имаше нещо несръчно и грубо, което не й харесваше. Все още никой мъж не бе смущавал мислите ѝ. Младежите, които бе виждала, не я привличаха и бяха без значение за нея. Накратко казано, ако я бяха попитали защо съществуват мъжете на този свят, тя би била затруднена да отговори.

Докато слагаше сладоледа в чашата, тя случайно спря поглед върху лицето на Джо и изпита някакво много приятно чувство. В следващия миг и той я погледна; тя сведе очи и се обърна към кранчето за сода. А докато пълнеше чашата, нещо я застави пак да го погледне, но само за миг, защото този път очите му чакаха да срещнат нейните, а на лицето му бе изписано такова искрено възхищение, че тя бързо отмести поглед встрани.

Девойката се учуди, че един мъж може толкова много да й хареса. „Какво хубавичко момче“ — помисли тя невинно, като несъзнателно се стремеше да се защити от неудържимо привличащата я сила, скрита зад хубавата външност. „Не, не е хубавичък“ — мислеше си тя, когато сложи чашата пред него, получи сребърната десетцентова монета и срещна за трети път погледа му. Речникът й не беше много богат, а и не умееше добре да си служи с него, но мъжествената сила, която лъхаше от младежкото му лице, я накара да разбере, че не бе намерила най-подходящото определение.

„Не, той е по-скоро красив“ — беше следващото й заключение и тя отново сведе очи пред неговия поглед. Ала всички мъже с хубава външност ги наричат „красиви“ и това определение също не й хареса. Но както и да е, приятно бе да го гледа човек и тя с известно раздразнение разбра, че ѝ се иска често, много често да поглежда към него.

А що се отнася до Джо, той никога не бе виждал по-красива девойка от тази зад тезгяха. Макар че беше по-добре запознат от нея с природните закони и можеше веднага да отговори защо съществуват жените на този свят, все пак жената бе останала досега вън от неговия мир. В мислите си той бе тъй далеч от жените, както девойката от мъжете. Но сега една жена бе докоснала неговото въображение и тази жена беше Дженъвийв. Той не бе и сънувал, че може да съществува такава прелестна девойка, и не откъсваше поглед от нейното лице. Въпреки това всякога, когато я погледнеше и очите им се срещнеха, той изпитваше болезнено смущение и би извърнал поглед, ако тя не свеждаше тъй бързо своите очи.

Но когато най-после тя бавно повдигна очи и дълго задържа погледа си върху него, той беше, който сведе очи, и неговите бузи пламнаха. Дженъвийв бе много по-малко смутена от него и при това съвсем не издаваше вълнението си. Тя чувствуваше някакъв вътрешен непознат дотогава трепет, но външно изглеждаше напълно спокойна и невъзмутима. Джо, напротив, бе явно объркан и трогателно несръчен.

Нито той, нито тя познаваха любовта, чувствуваха само непреодолимо желание да се гледат един друг. Двамата бяха смутени, възбудени и притегляни властно един към друг със силата на два съединяващи се елемента. Той се бавеше, играеше си с лъжичката и смутен, се червеше над чашата, а тя говореше тихо, често свеждаше очи и го омотаваше в мрежата на своето очарование.

Но той не можеше да се мае безкрай над една чаша сладолед със сода, а и не се решаваше да си поръча още един. Така той я остави да сънува с отворени очи в сладкарницата, а сам тръгна като сомнамбул по улицата. Дженъвийв мечта цял следобед и разбра, че е влюбена. А с Джо работата беше по-друга. Той разбра само, че иска пак да я види, да види нейното лице. Мисълта му не отиваше по-далеч; всъщност това едва ли би могло да се нарече мисъл, а по-скоро мъгляво, още неосъзнато желание.

Това желание настойчиво го преследваше. То го измъчваше ден и нощ и малката сладкарница с девойката зад тезгяха винаги беше пред очите му. Той се бореше с това желание. Боеше се и се срамуваше да отиде пак да я види. Стараеше се да победи страха си с твърдението „Не съм аз по фустите“. Не веднъж, не дваж, а десетки пъти си повтаряше тези думи, но това съвсем не му помогна. И към средата на седмицата една вечер след работа той се отби в малката сладкарница. Постара се да влезе съвсем свободно, сякаш случайно се отбива, но всичко в него издаваше, че краката не му се подчиняват и само с огромно усилие на волята той успя да ги накара да прекрачат прага. Той беше по-срамежлив и по-несръчен от когато и да било. Дженъвийв, напротив, изглеждаше по-спокойна от когато и да било, макар сърцето й да биеше лудо. Джо бе загубил ума и дума, едва измърмори поръчката си, погледна загрижено часовника си, изгълта набързо сладоледа със сода и си отиде.

Дженъвийв бе готова да заплаче от обида. Каква жалка награда бе чакала цели четири дни и мислила през това време, че е влюбена! Тя знаеше, че той е мило момче и тъй нататък, но не би трябвало да бърза по такъв безобразен начин. А Джо не бе стигнал и до ъгъла на улицата, когато поиска отново да се върне при нея. Той искаше само да я погледа. И през ум не му минаваше, че това е любов. Любов? Та… когато са влюбени, младежите и девойките излизат заедно. А той… Желанието му да види Дженъвийв стана по-остро и Джо откри, че точно това иска той от нея — да се вижда с нея, да я гледа, а това можеше да стане само ако тя би излязла с него. „Ето защо излизали заедно младежите и девойките“ — унесено си мислеше той в края на седмицата. По-рано той смяташе тези разходки като някаква неизбежна условност, предшествуваща брака. Сега разбра по-дълбокия им смисъл, сам искаше да излезе с Дженъвийв и така стигна до заключението, че е влюбен. Сега и двамата мислеха еднакво и можеше да се стигне само до една развръзка: за голяма изненада на всички съседи Дженъвийв излезе на разходка с Джо.

И двамата бяха скъпи на думи, затова доста време протече в ухажване. Докато той изразяваше чувствата си с дела, тя се показваше спокойна и сдържана; само очите й сияеха от любов; тя и тях би прикрила с моминска скромност, ако само знаеше колко ясно говореше сърцето й чрез тях. „Скъпа“ и „мили“ им изглеждаха страшно интимни думи и те дълго не смееха да ги изрекат. Те не злоупотребяваха с речника на любовта както повечето влюбени двойки. Дълго време се задоволяваха с това да се разхождат вечер заедно или да седят един до друг на някоя пейка в парка, без да промълвят нито дума по цял час, а само да се гледат в очите, чиито блясък не ги смущаваше и не ги караше да се срамуват, защото едва се виждаше на мъждукащата звездна светлина.

Той беше внимателен и нежен към нея като някой рицар към своята дама. Когато вървяха по улицата, гледаше да е винаги от външната страна на тротоара — бе чул някъде, че така трябвало да се постъпва, а пресечеха ли улицата и той се окажеше от вътрешната страна, бързо минаваше зад Дженъвийв и пак тръгваше по външния край. Той й носеше пакетите, а веднъж, когато се канеше да завали — и чадъра ѝ.

Джо никога не бе чувал, че съществува обичай да се пращат цветя на любимата жена, но вместо това й изпращаше плодове. Плодовете бяха полезни. Бяха вкусни. За цветя не бе и помислял, докато не зърна един ден бледа роза, втъкната в косата ѝ. Той не можеше да откъсне поглед от цветето — то привлече вниманието му, защото беше в нейните коси и защото самата тя го бе втъкнала там. Той разгледа розата отблизо. Откри колко красива изглеждаше тя в нейните коси и беше очарован. Искреното му радостно вълнение завладя и нея и заради това цвете те двамата изпитаха непознат досега любовен трепет. Изведнаж той страстно обикна цветята. А същевременно откри нов начин да оказва внимание на любимата си. Прати й букет виолетки. Идеята беше негова собствена. Той никога не бе чувал мъж да праща цветя на жена. Цветята се употребяваха за украса и погребения. Той пращаше цветя на Дженъвийв почти всеки ден и що се отнася до него, идеята бе съвсем нова — истинско откритие, което не се бе пораждало никога дотогава в главата на друг мъж.

Той я обожаваше с такъв трепет, с какъвто и тя приемаше неговата любов. За него тя бе въплъщение на всичко чисто и хубаво, неговата светая светих, която с нищо не биваше да се осквернява, дори не и с прекалено горещо обожание. Тя бе същество, напълно различно от всички, които бе виждал дотогава. Не беше като другите момичета. И през ум не му минаваше, че е направена от същото тесто, от което са направени и неговите сестри и сестрите на другите. Тя беше нещо повече от обикновено момиче, от обикновена жена. Тя беше… да, тя беше Дженъвийв, същество, единствено по рода си, истинско чудо на сътворението.

И тя от своя страна го виждаше почти в същата светлина. Може би преценяваше критично някои по-маловажни неща у него (докато той просто я боготвореше и според него тя бе самото съвършенство), но в общата си преценка тя забравяше отделните незначителни подробности и той й се струваше изключително същество, което дава смисъл на живота, заради което бе готова да умре, както бе готова и да живее за него. Често, когато мечтаеше за Джо, разпаленото й въображение рисуваше странни обстоятелства, при които тя се жертвува за него и умирайки, най-после му разкрива цялата дълбочина на любовта си тъй, както не е могла да стори това, докато е била жива.

Любовта им бе пламенна, но чиста като утринна роса. Едва ли имаше нещо плътско в нея — то би я осквернило. Крайната физическа близост в техните отношения бе нещо, за което и не помисляха. Все пак радостта от непосредствената физическа близост им бе позната — несъзнателното неудържимо влечение на плътта: докосването на пръстите или ръцете, мигновеното силно ръкостискане, леката милувка на устните при някоя случайна целувка, тръпнещата ласка, която усещаше от косите й по бузата си или от ръката ѝ, когато отхвърляше назад някой кичур, паднал над очите му. Всичко това не бяха изпитали и същевременно, без да знаят защо, чувствуваха, че в тези бегли милувки и приятни докосвания имаше нещо греховно.

Понякога Дженъвийв усещаше неудържимо желание да го обгърне с ръце, за да даде воля на преливащото си чувство, но някакъв благочестив страх я задържаше. В такива моменти й се натрапваше досадната мисъл, че у нея се таи неподозирана порочност. Желанието й да помилва любимия си по такъв неприличен начин безспорно бе лошо, много лошо. Ни едно момиче, което уважава себе си, не би и сънувало подобно нещо, недостойно за една жена. При това какво би помислил той, ако тя го направи? И като си представяше такова ужасно падение, струваше ѝ се, че се гърчи и изгаря в огъня на тайния срам.

Странни внезапни желания обхващаха и Джо; най-странното от тях беше може би желанието му да причини болка на Дженъвийв. Когато малко по малко след дълги и мъчителни стъпки достигна върховното щастие — да обвива ръка около кръста ѝ, той почувствува едва удържим порив да я притисне тъй силно, щото тя да извика от болка. А желанието да причинява болка на някое живо създание бе чуждо на неговата природа. Даже на ринга той никога не целеше да причинява болка с ударите, които нанасяше. Тогава той участвуваше в Играта, а целта на Играта беше да се повали противникът така, че в течение на десет секунди да не може да се вдигне на крака. Той никога не удряше само за да причини болка; болката беше неизбежно свързана с целта, а целта беше съвсем друга. Но ето че когато беше с момичето, което обичаше, той изпитваше силно желание да й причинява болка. Не можеше да проумее защо, когато бе обхванал с палеца и показалеца си китката ѝ, му се дощя тъй силно да стегне обръча на двата си пръста, че костите й да изпращят. Не можеше да си обясни това и помисли, че открива дълбоко в себе си зверска жестокост, чието съществуване не бе и подозирал.

Веднаж при сбогуване той я обгърна с двете си ръце и бързо я притегли към себе си. Нейният задъхан вик от учудване и болка го опомни; той страшно се смути и цял се разтрепера от изпитаната странна, непозната наслада. Тя също трепереше. Самата болка, която бе най-острото усещане от силната му мъжка прегръдка, й достави наслада; и тя отново почувствува, че това е грях, макар и да не разбираше неговата същност и защо именно е грях.

Един ден, още в началото на тяхната дружба, Силвърстайн завари Джо в сладкарницата и се вторачи в него като втрещен. Джо си отиде и последва неизбежната сцена — мисис Силвърстайн даде воля на майчинските си чувства в изобличителна реч срещу всички боксьори и специално срещу Джо Флеминг. Напразно Силвърстайн се стараеше да укроти гнева на своята съпруга. Имаше защо да се гневи. Тя бе изпълнена с майчински чувства, а нямаше никакви майчински права.

Дженъвийв схващаше само, че й се карат; потокът от ругатни се лееше от устата на възрастната еврейка, но Дженъвийв беше тъй смаяна, че не чуваше отделните обидни думи. Джо, нейният Джо, беше Джо Флеминг, боксьорът. Не можеше да повярва — толкова бе ужасно, невъзможно, нелепо. Нейният светлоок Джо с нежни като на момиче бузи можеше да бъде всичко друго, но не и боксьор! Тя никога не бе виждала боксьор, но си го представяше като човекоподобен звяр с очи на тигър и ниско, схлупено чело, а Джо съвсем не отговаряше на тази представа. Тя, разбира се, бе чувала за Джо Флеминг. Кой в Западен Оуклънд не бе чувал за него? Но винаги бе смятала, че е само едно съвпадение на имена; дори и през ум не бе й минавало, че може да е той…

Когато дойде на себе си след страшното изумление, тя чу истеричния крясък на мисис Силвърстайн: „Тръгнала с някакъв побойник!“ А след това Силвърстайн и жена му започнаха да спорят кое определение — „прочут“ или „прословут“ — подхожда повече на нейния любим.

— Но той наистина е добро момче — настояваше Силвърстайн, — печели добри пари и не ги пилее на вятъра.

— Гледай ти какви ги приказва! — викаше мисис Силвърстайн. — Какво знаеш ти? Винаги много знаеш. И пръскаш сума пари по тия боксьори. Отде знаеш? Кажи де! Отде знаеш?

— Знам, отдето знам! — твърдо отвърна Силвърстайн. Дженъвийв никога не го бе виждала да упорствува тъй, когато жена му е разгневена. — Баща му умря и той отиде да работи в склада на Ханзън. Има шест братя и сестри, по-малки от него. За тях е като малък баща. Залови се да работи момчето, и то как! Купува им месо и хляб и плаща наема. Всяка събота вечер носи в къщи десет долара. По-късно Ханзън почна да му плаща дванайсет долара. И какво, мислиш, прави момчето? Той им е като баща, носи ги в къщи на майката. Все работи и работи — получава вече двайсет долара и какво, мислиш, прави момчето? Пак ги носи в къщи. Малките братя и сестри ходят на училище, добре са облечени, ядат хубав хляб и хубаво месо, майката живее добре, радост има в очите ѝ, тя се гордее със своето добро момче Джо…

— А какво красиво тяло има, боже мой, какво красиво тяло! По-силен от бик, по-пъргав от тигър, а главата му — винаги студена като лед; очите му всичко виждат, бързо, още в секундата. Започва да играе бокс с младежите от склада на Ханзън, след това с другите — от долния склад. Излиза и в клуба; с един удар ликвидира Спайдър, ей тъй — хоп — нокаут — готово! И това още първия път. Наградата — пет долара; и какво, мислиш, прави момчето с тази награда? Носи я в къщи, на майка си…

— Играе много пъти в разни клубове. Получава много награди — десет долара, петдесет долара, сто долара. И какво, мислиш, прави момчето? Напуска службата си у Ханзън, а? Гуляе насам-натам с приятели? Не, нищо подобно. Той е добро момче. Работи си редовно, всеки ден, а вечер излиза на боксови мачове по клубовете. „Силвърстайн — казва ми той; на мене го казва туй, разбираш ли? — Силвърстайн — казва, — има ли смисъл да се плаща толкова много за наем?“ Какво му отговорих аз, не е важно, но той купи хубава къща на майка си. През всичкото време работи — денем при Ханзън, а вечер се бие в разните клубове, за да изплати къщата. Купи и пиано за сестрите си, и килими, и картини по стените. И ни веднъж не кривна от правия път. Сам залага за себе си — това е добър признак. Когато боксьорът сам залага за себе си, тогава и ти спокойно залагаш.

Тук мисис Силвърстайн избухна — тя изпитваше истинско отвращение към комара, а мъжът ѝ, като разбра, че собственото му красноречие го е издало, се впусна в многословни уверения, че той можел винаги да предвиди изхода на Играта.

— И само благодарение на Джо Флеминг — заключи той. — Всеки път залагам за него и печеля.

Но Дженъвийв и Джо бяха създадени един за друг и нищо, дори това ужасно откритие, не можеше да ги раздели. Тя напразно се опитваше да охладнее към него. Всъщност се бореше със себе си, а не с него. За голямо свое учудване сама търсеше хиляди причини, за да го извини, и го намираше още по-привлекателен. Тя влезе в живота му, за да бъде негова съдба и като всяка жена да го ръководи. Виждаше неговото и своето бъдеще през светлата призма на взаимните преобразования и спечели първата си голяма победа, като изтръгна от Джо обещание той да остави бокса.

А Джо като всеки мъж, преследващ любовната си мечта и стремящ се да овладее скъпоценния и неземен предмет на своето желание, отстъпи пред Дженъвийв. И все пак, когато точно й обещаваше, той чувствуваше смътно нейде дълбоко в себе си, че не би могъл да изостави Играта; че все някъде, някога ще трябва да се върне отново към нея. За миг помисли за майка си, за братята и сестрите си и техните многобройни нужди, за къщата, която ту трябваше да се боядисва и поправя, ту пък трябваше да се плащат за нея данъци и такси, помисли за децата, които той и Дженъвийв навярно щяха да имат, помисли и за надницата, която получаваше в склада на Ханзън. Но той бързо прогони тези мисли — подобни предупреждения човек бързо прогонва; пред очите и в мислите му остана само Дженъвийв. Чувствуваше само как жадува за нея, как цялото му същество се стреми към нея и той спокойно се подчини на нейната власт спокойно да разполага с живота и действията му.

Той беше на двадесет, а тя на осемнадесет години — двойка момче и девойче, здрави и нормално развити, със силна кръв, която биеше в жилите, създадени да продължат рода си. Където и да отидеха наедно, дори в неделните излети чак до другия край на залива, където не познаваха Джо, те непрекъснато привличаха всички погледи. Тъй много си подхождаха — тя беше красива девойка, а той — не по-малко красив младеж; тя беше женствена, грациозна, той — мъжествен и силен; нейното тяло — изящно и нежно, а неговата фигура — стройна и мускулеста. Доста жени, стоящи много по-високо от него в обществото, се заглеждаха в откритото му свежо лице и в сините му раздалечени очи, чиито израз бе почти невинен. Той не забелязваше тези многозначителни погледи, но Дженъвийв веднага ги долавяше и разбираше; и всеки път сърцето й лудо биеше от радост, защото той принадлежеше на нея и беше напълно в нейна власт. Ала Джо виждаше и доста се дразнеше от погледите, които мъжете хвърляха към Дженъвийв; тя също ги виждаше и далеч по-добре от него разбираше тяхното значение.