Джек Лондон
Играта (3)

3

Дженъвийв нахлузи хубавите леки обувки на Джо, а Лоти се наведе да запретне крачолите на панталоните й и двете прихнаха да се смеят. Лоти беше негова сестра и бе посветена в тайната. Тя бе успяла да предума майка си да отиде на гости у едни съседи, така че цялата къща остана на тяхно разположение. Двете момичета слязоха в кухнята, дето ги чакаше Джо. Той тръгна към Дженъвийв, а на светналото му от радост лице бе изписана цялата му любов.

— Сега подгъни малко полата ѝ, Лоти — нареждаше той. — Нямаме никакво време за губене. Така… сега е добре. Нали разбираш — достатъчно е да се вижда само краят на панталоните. Палтото ще покрие всичко. Сега да видим дали ще й стане…

— Взех го от Крис; чудо момче е той; такъв един малък, ама много го бива — продължи Джо, докато помагаше на Дженъвийв да облече балтона, който стигна чак до петите ѝ, но иначе й прилегна като направен по поръчка.

Джо нахлупи един каскет на главата ѝ, после вдигна невероятно голямата яка на балтона, която опря о каскета и скри напълно косите ѝ. Когато закопча яката отпред, бузите й се закриха, брадичката и устата й потънаха някъде дълбоко в дрехата и само внимателният поглед можеше да открие засенчените очи и по-малко засенченото от каскета носле. Тя закрачи из стаята; панталоните едва се подаваха, и то само когато балтонът се разтваряше при движение.

— Ето един любител на бокса, който е хремав и се страхува да не настине повече. Чудесно, чудесно! — засмя се Джо и с гордост заоглежда своето творение. — А как сте с парите, драги? Аз залагам десет срещу шест. Ще заложите ли за по-слабия?

— Кой е по-слабият — запита Дженъвийв.

— Понта, разбира се — обидено отвърна Лоти, уверена, че за това не може и въпрос да става.

— То се знае — любезно каза Дженъвийв, — само че аз не разбирам много от тия неща.

Този път Лоти само стисна устни, но лицето й издаваше, че тя отново се обиди. Джо погледна часовника си и каза, че е време да тръгват. Сестра му обви ръце около шията му и силно го целуна по устата. Тя целуна и Дженъвийв и ги изпрати до пътната врата, а докато вървяха тримата, братът бе прихванал сестра си през кръста.

— Какво значи десет срещу шест? — попита Дженъвийв, а стъпките им ехтяха в мразовития въздух.

— Това, че ме смятат по-силния, че съм фаворитът — отговори той. — Един залага десет долара, че аз ще спечеля, а друг шест — че ще загубя.

— Но ако ти си фаворитът и всеки мисли, че ти ще спечелиш, ще се намери ли някой да заложи против тебе?

— Точно затова се състезаваме, защото мненията са различни — засмя се той. — При това съвсем не са изключени изненади: някой неочакван удар или пък нещастен случай. Всичко става — добави той мрачно.

Тя трепна и се притисна о него, сякаш искаше да го защити, а той се засмя уверено и бодро.

— Чакай, ще видиш. И не се плаши в началото. Първите няколко рунда ще бъдат свирепа работа. Там е силата на Понта. Той е див, сипе всякакви удари — същински ураган; и побеждава противника си в първите рундове. Надвил е много боксьори, далеч по-добри и по-съобразителни от него. Аз трябва да удържа в началото — това е всичко. Тогава неговата е свършена. И точно тогава аз ще мина в настъпление. Само гледай. Ти ще разбереш кога съм минал в настъпление. И ще се справя с него, ще видиш.

Те дойдоха до едно здание на ъгъла на тъмна улица — минаваше уж за спортен клуб, а всъщност беше място само за боксови мачове, които ставаха под надзора на полицията. Джо се отдръпна леко от Дженъвийв и продължиха на почетно разстояние един от друг чак до входа.

— Каквото и да правиш, дръж ръцете си в джобовете — предупреди я той. — Всичко ще мине добре, въпрос само на няколко минути.

— Той е с мене — каза Джо на портиера, който разговаряше с един полицай.

Двамата мъже го поздравиха приятелски, без да обръщат внимание на спътника му.

— Те никога нищо не забелязват, никой няма да се досети — уверяваше я Джо, като се качваха по стълбите към втория етаж. — Дори да подушат нещо, няма да знаят коя си, а пък щом е за мене, и дума няма да обелят… Ето, влизай тука.

И той бързо я вмъкна в някаква малка стая като канцелария, сложи я да седне на един прашен стол с продупчено седалище и излезе. След няколко минути се върна, загърнат в дълъг халат, с платнени обувки на краката. Цялата трепереща, тя се притисна о него, а той нежно я обгърна с едната си ръка.

— Не бой се, Дженъвийв — каза той ободрително, — всичко съм уредил. Никой няма да разбере.

— Страх ме е за тебе, Джо — промълви тя. — За себе си не мисля, а за тебе.

— Не мислиш ли за себе си? Аз пък смятах, че от туй се плашиш.

Той я погледна смаян — величието на женската душа блесна пред него повече от всеки друг път, а той доста бе виждал от това величие у Дженъвийв. Занемя за миг, след това промълви, като се запъваше от вълнение:

— За мене, значи? И не мислиш какво ще кажат хората за тебе? За нищо друго не мислиш освен за мене, за нищо друго?…

Раздразнено почукване на вратата и още по-раздразнен глас, който избоботи „Хайде, какво още се туткаш, Джо!“ го върнаха към това, което му предстоеше.

— Една последна целувка, бързо, Дженъвийв — прошепна той с благоговение. — Това е последният ми мач и сега, когато ти ще ме гледаш, ще се бия както никога досега.

Устните й бяха още топли от неговите, когато тя изведнаж се видя сред група младежи, които се блъскаха, без да й обръщат ни най-малко внимание. Няколко от тях бяха свалили саката си и бяха по ризи с навити ръкави. С тях тя влезе в залата през задната врата и всички накуп бавно тръгнаха по една от страничните пътеки. Лошо осветената зала, голяма като плевня, беше претъпкана, а през облаците тютюнев дим всичко изглеждаше някак странно, разкривено. Струваше ѝ се, че ще се задуши. Глъчката от басови мъжки гласове се прорязваше от крясъците на момчетата, които продаваха програми и сода. Тя долови някой да предлага: „Десет срещу шест за Джо Флеминг!“ Гласът звучеше монотонно, дори безнадеждно, така поне ѝ се стори, и сърцето ѝ бързо затупа: срещу нейния Джо никой не смееше да залага!

И колко други неща я вълнуваха! Щом пристъпи в това мъжко свърталище, гдето жените не можеха да надзърнат, романтичното приключение — неизвестното, тайнственото, страшното, я обгърна и сякаш запали огън в жилите ѝ. За първи път в живота си тя се решаваше на такава дръзка постъпка. За първи път прекрачваше границите на позволеното, установени от най-суровия тиранин — страха всред работническата класа от това „какво ще кажат хората“. Сега се уплаши за себе си, макар че преди минута мислеше само за Джо.

Тя не усети как стигна до другия край на залата, изкачи няколко стъпала и се озова в малка съблекалня. Тук беше така претъпкано с хора, че просто не можеше да се диша. „Всички тия мъже сигурно са някак си свързани с Играта“ — реши тя. И точно тогава загуби Джо от погледа си. Но преди да я обземе истински страх за по-нататъшната й съдба, един от младежите й каза грубо: „Ей ти там, тръгвай с мене!“ Тя се провря през тълпата и го последва; забеляза, че един друг младеж от групата вървеше след нея.

Те стигнаха до някаква площадка, където други мъже се бяха настанили върху три реда скамейки. Оттук Дженъвийв за първи път зърна четвъртития ринг. Тя бе на едно равнище с него и толкова близо, че ако протегнеше ръка, можеше да пипне ограждащите го въжета. Забеляза, че е покрит с кечиран брезент. Отвъд ринга и от двете му страни тя като през мъгла виждаше претъпканата зала.

Малката съблекалня, която току-що напусна, граничеше с един от ъглите на ринга. Провирайки се между насядалите мъже, тя следваше водача си, прекоси края на залата и влезе в също такава малка съблекалня, която се намираше до срещуположния ъгъл на ринга.

— Сега кротувай тук, не вдигай шум и чакай, докато дойда да те взема — каза нейният водач и й посочи някакво отверстие-шпионка в стената.