Джек Лондон
Играта (1)

1

Пред тях на пода бяха разстлани много килими с най-различни шарки; два от брюкселските им харесаха още в началото; бяха се спрели на тях, но десетки други мамеха погледите им със своите багри и тъкан и те продължаваха да се колебаят, раздвоени между желанията и възможностите на кесията си. Завеждащият отдела им оказа честта лично да ги обслужи или по-скоро оказа тази чест на Джо; тя добре знаеше това, защото бе забелязала как дори момчето в асансьора гледаше Джо, зяпнало от възхищение. Не беше избягнало от погледа й подчертаното уважение, с което се отнасяха към него и хлапетата, и събралите се по ъглите младежи, когато двамата минаваха из техния квартал в западната част на града.

Но ето че повикаха завеждащия отдела на телефона и изведнаж прекрасните мечти за килимите и досадата от високите им цени отстъпиха място на по-големи съмнения и тревоги.

— Не разбирам, Джо, какво толкова й харесваш — тихо каза тя, а настойчивата нотка в гласа й издаваше недавнашен недовършен спор.

Момчешкото му лице се помрачи, но само за миг и веднага пак засия ласкаво. Той беше още момче, а тя — девойче: две млади създания пред прага на живота, тръгнали заедно да наемат квартира и да купят килими за бъдещия си дом.

— Защо се тревожиш? — запита той. — Та това е за последен път, наистина последен.

Той се усмихна, но тя съзря на устните му неволна, едва сдържана въздишка на съжаление; като всяка жена тя инстинктивно желаеше нейният любим изцяло да й принадлежи и се страхуваше от тази негова страст, която не разбираше, но която заемаше такова важно място в неговия живот.

— Знаеш, че мачът с О’Нийл изплати последната вноска за мамината къща — продължи той. — Отървах се от тази грижа. А за тази последна среща, с Понта, ще получа сто долара. Цели сто долара в банката — такава е наградата; ето с това ще започнем, то ще ни е нещо като полог.

Тя не обърна внимание на паричната примамка.

— Но на тебе ти харесва тази… тази „игра“, както я наричаш. Защо?

Той не умееше да изразява мислите си с думи. Когато работеше, изразяваше се с ръцете си, а на ринга — с цялото си тяло, с играта на мускулите си; но да разкаже със собствените си уста за очарованието на четвъртития ринг не беше по силите му. И все пак, запъвайки се отначало, той се опита да изрази онова, което чувствуваше, но което никога не бе анализирал през време на Играта в ония върховни минути на своето съществуване.

— Едно мога да ти кажа, Дженъвийв; чувствуваш се чудесно на ринга… когато другият ти е в ръцете… И двата му юмрука те дебнат, но ти не му се даваш, а само стоварваш твоя „лекичък“ удар; той залита като пиян и се вкопчва в тебе, но реферът го дръпва настрана и тогава ти можеш да го довършиш; а всички в залата викат, та се късат. И ти знаеш, че си по-силният, играл си честно и си победил, защото си по-силен от другия. Да знаеш само…

Той не се доизказа — млъкна, смутен от собствената си словоохотливост и разтревожения поглед на Дженъвийв. Докато той говореше, тя наблюдаваше лицето му, а в това време върху нейното лице се изписа страх. Като й разказваше за този върховен миг, пред очите му изплуваха светлините, залитащият противник, ревящата тълпа, а непонятната за нея стихия, част от неговия живот, непреодолима и заплашителна, го отнесе далеч от нея и направи любовта й да изглежда дребна, жалка. Онзи Джо, когото тя познаваше, започна да се отдръпва, избледня и се изгуби. Изчезна свежото момчешко лице, ласката в очите, меката линия на красиво очертаната уста. Пред нея се появи лице на мъж — сякаш излято от стомана, застинало и неподвижно: устата — от стомана, устните — като стоманени челюсти на капан; очите от стомана — широко отворени, втренчени, а светлината и блясъка им — светлина и блясък на стомана. Лицето бе на мъж, а тя познаваше само неговото момчешко лице. Това ново лице ѝ беше съвсем непознато.

И въпреки че се изплаши, тя смътно почувствува, че се гордее с него. Неговата мъжественост — мъжествеността на мъжа-борец, не можеше да не я привлича — нея, жената, от векове създадена да търси силния мъж за другар, за да се опре на неговата сила като о стена. Не й беше ясна тази страст, която се надигаше в него по-мощна от любовта й и го държеше в своята власт. И все пак тя усещаше сладостен трепет в сърцето си при мисълта, че заради нея, заради тяхната любов той бе отстъпил, бе се отказал от своята любима Игра и след този последен мач никога вече нямаше да излиза на ринга.

— Мисис Силвърстайн не обича бокса — каза тя, — просто не може да го понася. А тя е умна жена.

Той се усмихна снизходително, прикривайки обидата, изпитана не за пръв път от нейното постоянно незачитане на тази част от неговата природа и неговия живот, с която той най-много се гордееше. За него това бе мъжество и успех, постигнати със собствени усилия и упорит труд; и когато предложи себе си на Дженъвийв и всичко онова, което представляваше, той с гордост си даде сметка, че слага в краката й точно тази, единствено тази част от своето същество. Това бе достижение, спечелено с труд; никой мъж не би могъл да й даде по-хубав и по-голям залог за мъжество и точно това, смяташе той, му дава основание и право да я притежава. Но тя не бе го разбрала тогава, не го разбираше и сега и той се учудваше какво друго бе намерила в него, за да го смята достоен за своята любов.

— Твоята мисис Силвърстайн е глупава и извеяна, драка и половина — каза той добродушно. — Какво разбира тя от тия неща? Аз ти казвам, че е чудесно… и здравословно — добави, след като помисли за миг. — Погледни ме. Моят живот, знаеш, трябва да е съвсем чист, за да бъда в тая форма. Живея по-чисто и от твоята мисис Силвърстайн, и от нейния старик, и от всички други, които познаваш — правя бани, фрикции, физически упражнения, водя редовен живот, храня се добре, но не преяждам, не пия, не пуша — не правя нищо, което може да ми увреди. Та аз живея по-чисто и от тебе. Честна дума — побърза да добави той, като видя възмутеното й лице. — Не говоря за вода и сапун, но ето виж! — и той внимателно, но здраво стисна ръката й над лакътя. — Ти си мека, цялата си мека. Не като мене. Я пипни тук!

Той натисна края на пръстите й о твърдите мускули на ръката си така, че тя трепна от болка.

— Ей такъв твърд съм целият — продължи той — и това аз наричам да си чист. Всяка частица месо, кръв, всяко мускулче е чисто чак до костите, а и те са чисти. Не само вода и сапун по кожата, а чисто навсякъде, чак вътре. Казвам ти, усещам го чисто, знам, че е тъй. Когато се събудя сутрин и тръгна за работа, всяка капчица кръв и всяко мускулче крещи от чистота. Да знаеш само…

Той млъкна неочаквано и някак неловко, отново смутен от необичайното си красноречие. Никога в целия си живот не бе подбуждан към такова словоизлияние, нито бе имал причина за подобно вълнение. Но сега се оспорваше Играта, нейният смисъл и нейното значение, самата Игра, най-важното нещо в света или това, което за него бе най-важното нещо в света до онзи съдбоносен следобед, когато случайно влезе в сладкарницата на Силвърстайн и Дженъвийв нахлу в неговия живот и засенчи всичко останало. Той започна да разбира, макар и смътно, острото стълкновение между жената и кариерата на един мъж, между призванието му на този свят и нуждата на жената да притежава изцяло мъжа. Но той не умееше да прави обобщения. Той виждаше само противоречието между стоящата пред него в плът и кръв Дженъвийв и великата, възвишена, пълна с живот Игра. Те се отричаха една друга, всяка го притегляше към себе си и разкъсван от тая борба, той се оставяше да бъде люшкан безпомощно от вълните на техния раздор.

Дженъвийв го слушаше, без да снема очи от лицето му, и се любуваше на светлата му кожа, на ясните му очи и на гладките му, нежни като на момиче бузи. Тя виждаше силата на неговите доводи и тъкмо затова те съвсем не й се нравеха. Цялото й същество инстинктивно се бунтуваше срещу тази Игра, която го отдалечаваше от нея и разбойнически ѝ отнемаше част от него. За нея Играта беше една непонятна съперница; непонятни ѝ бяха и нейните съблазни. Ако съперницата ѝ беше някоя жена, някое момиче, всичко щеше да ѝ бъде ясно, щеше да знае какво да прави. Но сега тя се бореше в тъмнината с някакъв невидим противник, който ѝ беше напълно неизвестен. Истината, която долавяше в думите на Джо, правеше Играта още по-опасна.

Внезапно Дженъвийв разбра своето безсилие, стана й тъжно и сама се съжали. Тя искаше той да й принадлежи изцяло, женската ѝ природа не можеше да се задоволи с по-малко, а той ѝ избягваше, изплъзваше се някак от прегръдката, с която тя искаше да го задържи. Очите ѝ плувнаха в сълзи, устните затрепераха и поражението ѝ в миг се превърна в победа — тя разгроми всемогъщата Игра със силата на своята слабост.

— Недей, Дженъвийв, не плачи — замоли я той, разкаян, объркан и слисан.

Неговият мъжки ум не можеше да разбере причината за нейния плач, но пред вида на сълзите й всичко друго избледня.

Тя се усмихна през влажните си очи, в които се четеше прошка, и макар че той не знаеше каква бе всъщност неговата вина, сърцето му напълно се стопи. Джо развълнувано протегна ръка към нейната, но тя хладно я отбягна, като се поотдръпна, ала усмихнатите й очи засияха още по-силно.

— Ето мистър Клаузън се връща — каза тя и по някакъв чудноват женски способ на преобразяване в очите й нямаше и следа от влага, когато се обърна към новодошлия.

— Навярно сте помислили, че няма вече да се върна, Джо? — запита завеждащият отдела, чийто строги бакембарди на бялото му розово лице съвсем не съответствуваха на малките му весели очи.

— Сега да видим… Хм, да, говорехме за тия килими — оживено продължи той. — А това десенче тук, направено е с вкус, хваща ви окото, нали? Да, да, разбирам ги аз тия работи. Когато се обзавеждах, получавах само четиринайсет долара на седмица. Но в малкото гнездо всичко трябва да е от хубаво по-хубаво. Така ли е, а? Разбира се, знам аз… Струва само седем цента повече, но скъпото винаги излиза по-евтино, уверявам ви. Ще ви кажа какво мога да направя, Джо — каза той в порив на великодушие и доверително понижи гласа си. — За друг не бих го направил, но за вас ще отстъпя пет цента. Само че… — тук гласът му стана внушително сериозен, — само че не трябва в никой случай да казвате колко сте платили за него.

— Ще ви бъде доставен в къщи, добре обшит и опакован; това, разбира се, влиза в цената — добави той, след като Джо и Дженъвийв се посъветваха и му съобщиха решението си.

— А малкото гнездо, а? — запита той. — Кога ще разперите крилца, за да полетите? Утре! Толкова скоро? Прекрасно! Прекрасно! — За миг той възторжено вдигна очи, а след това пак им се усмихна бащински.

Джо му бе отговорил доста сдържано, а Дженъвийв се бе леко изчервила; и двамата чувствуваха, че този разговор не е съвсем уместен. И не само защото засягаше интимни, свети за тях неща, но и защото това, което би могло да се нарече престорена срамежливост у средната класа, у тях беше искрена скромност и сдържаност, срещана у някои хора от работническата класа, стремящи се към чист и нравствен живот.

Мистър Клаузън ги придружи до асансьора цял усмихнат, благосклонен и благодетелен, а всички служещи обръщаха глави и проследяваха отдалечаващата се фигура на Джо.

— А довечера, Джо? — запита загрижено мистър Клаузън, докато чакаха асансьора. — Как се чувствуваш? Ще го натупаш ли, а?

— Разбира се — отговори Джо. — Никога през живота си не съм се чувствувал по-добре.

— Добре се чувствуваш, а? Отлично? Отлично! Аз, знаеш, си помислих, все пак… Ха! Ха! Нали сте пред сватба и тъй нататък… помислих да не би да си ей тъй, мъничко не съвсем в ред, нервите, знаеш, малко по-разхлабени, а? Знам аз какво значи да се жениш. Но ти си добре, нали? Разбира се, разбира се, няма защо човек да те пита. Ха! Ха! Хайде, на добър час, моето момче! Знам, че ще спечелиш. Не съм се и съмнявал, разбира се, разбира се.

— Довиждане, мис Притчърд — обърна се той към Дженъвийв и галантно й помогна да влезе в асансьора. — Надявам се, че често ще ни навестявате. Ще бъдем особено щастливи, да, да, уверявам ви.

— Всички ти викат „Джо“ — каза му тя с укор, когато асансьорът се заспуска надолу. — Защо не те наричат мистър Флеминг? Мисля, че това е редно.

Но той гледаше замислено към момчето от асансьора и сякаш не я чу.

— Какво ти е, Джо? — запита тя с оная нежност, чието силно въздействие върху него й беше добре известно.

— О, нищо — отвърна той. — Само си мислех… иска ми се…

— Иска ти се… Какво? — Гласът й бе самата съблазън, а на погледа й не би могъл да устои и някой по-твърд от него; но той упорито гледаше встрани.

После, като я погледна нарочно право в очите, каза:

— Искам да ме видиш само веднъж на ринга.

Тя потръпна от неприязън и лицето му се помрачи. В миг й стана ясно, че съперницата пак се беше изпречила помежду им, за да го отнесе надалеч.

— Аз… аз бих дошла с удоволствие — бързо, но с усилие каза тя, като се стремеше да прояви онова съчувствие, с което жените сломяват и най-силните мъже и ги карат да склонят глава на техните гърди.

— Наистина ли?

Той отново впи поглед в очите ѝ. Тя разбра, че той го желаеше. Стори й се, че иска да провери силата на нейната любов.

— Ще бъда тъй горд, както никога досега — каза той просто.

Може би това бе страх на любовта или желание да не откаже търсеното от него съчувствие; може би искаше да постъпи мъдро — да види Играта право в лицето; или пък беше мощен зов към приключение, което проехтя през тесния предел на еднообразния й живот — но в нея се надигна неподозирана смелост и тя му отговори също тъй просто:

— Ще дойда.

— Не мислех, че ще се съгласиш, иначе нямаше да настоявам — призна той, когато излязоха от магазина и тръгнаха по тротоара.

— Нима не мога да дойда? — тревожно запита тя, като се боеше да не би решителността й да отслабне.

— О, мога да го наредя; но не мислех, че ще се съгласиш. Не мислех, че ще се съгласиш — повтори той, все още смаян, докато й помагаше да се качи в трамвая и бъркаше в джоба си, за да плати билетите.