Свобода Бъчварова
Жребият (4)

Глава четвърта

Заседанието по ликвидацията на общите предприятия между Неделев и Скарлатов бе определено за петък сутринта, точно в 9 часа. Заключиха вратата на Банката откъм чакалнята. В обширния кабинет на Скарлатов поставиха дълга маса. От едната страна наредиха столовете за групата на Неделев, а от другата страна — за тая на Скарлатов. За себе си запази бюрото. Така той застана на централното място. По тоя начин знаеше, че ще подразни германците. Неговият екип се състоеше от професор Иванов, двама юристи от кантората на Чернаев и главния счетоводител на Банката. Направиха кратко заседание, по-скоро приятелски разговор на чаша кафе. Само Туше Динев го нямаше още. Всички бяха крайно напрегнати и нервни. Единият от юристите представи предварително изготвените договори за всяко предприятие поотделно и един общ. Скарлатов хвърли бегъл поглед. Кантората на Чернаев се бе специализирала в търговското право точно по такива договори, защото те носеха и най-големия възможен доход за адвокатите. Ако такава адвокатска кантора успееше да защити едри индустриални предприятия, то доходът им ставаше постоянен и висок. Чернаев почина преди няколко години, но кантората му преуспяваше. В нея работеха най-способните юристи по търговско право. С помощта на Скарлатов уредиха и финансовото й положение. Сега тя функционираше като акционерно дружество с ограничена отговорност. Скарлатов попита знае ли някой защо се бави Динев. Взе да се безпокои, но той дойде в девет без петнадесет и вместо да поздрави, се обърна към Скарлатов:

— Можем ли да поговорим насаме?

Двамата излязоха на верандата, огряна от слънцето. Денят обещаваше да е топъл.

— Бях при Карасулиев…

— Само той ни липсваше!

— Даде много ценни сведения в последния момент. Но нека извикаме професора…

Дойде и Иванов.

— По сведения на Карасулиев немската група и Неделев са имали последно заседание снощи. За „Херкулес“ са се спрели на 25 процента в чужди девизи. Но са сложили таван до 30 на сто, ако Търговската банка се окаже упорита.

Това беше ценно сведение и Скарлатов не се усъмни в истинността му. Карасулиев бе противник на немците и следователно негов съюзник. Една естествена реакция с далечна цел.

— А защо той не се обади на мен?

— Научил снощи твърде късно. Търсил те по телефона и се свърза с мен на разсъмване — отвърна Туше Динев.

— Иванов, какво мислиш?

— Сведението ме много улеснява. Сега знам тавана и ще го постигнем напълно, или малко под него. Не бива да рискуваш с прекалени изисквания.

— А ако рискувам? — каза Скарлатов.

— Можеш да провалиш всичко! Немците са тъпо акуратни и няма да мръднат от предварително поставената граница.

— Драги професоре. Аз съм банкер и ако не си поставям високи и недостижими за Вас цели, значи не си знам професията. От теб искам да изостриш до краен предел пазарлъка и стигнеш техния таван! Останалото е моя работа.

От верандата видяха как в двора пристигнаха две леки коли — едната на Неделев, другата на германския представител на Кредитната банка. Минута след тях звънчетата на един файтон огласиха двора. Оттам тежко слезе огромният Терзиев с димяща пура в уста.

— Е, да тръгваме! — каза Скарлатов.

Туше Динев се прекръсти. Странно противоречие е този Динев, помисли си Скарлатов. Материалист до мозъка на костите, а се кръсти!… Дали някъде дълбоко в душата му, заради католическото образование, страхът му от всемогъщия, непознат Бог не е главното ядро?…

Точно в 9 часа двете групи се изправиха пред дългата маса. Скарлатов застана зад своето бюро.

— Е, господа, да почваме! И моля да бъдете делови. Държа в същия ден да приключим!…

После той седна и всички след него. Борис огледа противниците. В средата седеше Неделев. Вродената фамилна особеност — пареза на клепачите — му придаваше заспал вид и оставяше за очите съвсем малък процеп, през който гледаше. Този дефект, придаващ му отнесен, несъсредоточен вид, той бе съумял да превърне в оръжие, с което заблуждаваше противника. До него седеше Терзиев, усмихнат, с пура в уста. Както всички дебели хора, така и той сякаш създаваше край себе си атмосфера на доброжелателство. Никой не им се сърдеше. Но не бива да се лъжеш, каза си Борис. В тия години Терзиев израсна като опитен и коварен финансист. А солидното му образование, знания, огромен опит и твърдост, каквато никой не можеше да допусне в тоя благонамерен дебеланко, го правеха втория по опасност човек след Неделев. За германеца — млад, изрядно облечен мъж, не знаеше нищо, но можеше да предполага. Немците изпращаха в чужбина най-квалифицираните си кадри. Непосредствено зад немеца седеше преводачът от български. Двамата юристи вероятно също бяха на ниво. После той хвърли поглед и на своите хора. Бяха подбрани без грешка. По-добър екип едва ли можеше да се комплектува в страната. Успокои се. Поне засега имаше предимство. Добре изигра и номера с бюрото. Така той оставаше извън споровете като неутрална наблюдаваща страна и щеше да се намеси само в сюблимен момент. Щеше да остане извън диалога, извън погледа на спорещите, да следи спокойно битката и знаеше, че неминуемо ще го забравят, погълнати от пазарлъка. А той в подходящия момент щеше да ги изненада, защото да бъдеш банкер — значи да бъдеш преди всичко психолог! Ролята на Скарлатов изглеждаше ясна: един добродушен, уморен банкер, нелишен от тщеславие, в ролята на благородник, който не се пазари за стотинката и оставя на сътрудниците си тази неприятна работа, роля на човек с отвлечени идеи, на банкер, който бавно, неусетно, но сигурно пропада, или по-точно — е на прага да се откаже от всичко и да даде простор на налудничавите склонности във фамилията Скарлатови. Не се съмняваше, че немците са проучили и тази страна от неговия характер и я взимат предвид в своите разсъждения.

Масата, отрупана с газирани и негазирани безалкохолни напитки, пепелници, чаши, термуси с кафе, чай, захарници, отговаряше на престижа на Търговската банка. В началото работата тръгна бързо. В предварителните си срещи екипите бяха изработили проектодоговорите и с малки изменения бързо ги приемаха и двете страни. Касаеше се за седемдесет общи предприятия. От двете застрахователни дружества Скарлатов взе едното, а другото — Неделев. Яви се спор за електроцентралите. В крайна сметка те преминаха към Неделев. Една малка, с неголямо участие на двамата, в която акционерите имаха контролния пакет, остана към Търговската банка. Двете търговски предприятия — първото с износна и вносна търговия на едро, и второто с малък капитал, скоро образувано за внос на автомобили — пое Скарлатов. Двамата директори, негласно отчитайки своите способности, бяха разделили предприятията на зони. Така че когато стигнаха до трите мини, обединени в общо дружество — две каменовъглени и една за мед, — без спор преминаха към Неделев, собственик и на други мини. По тоя начин той закръгляваше царството си. Скарлатов с кавалерски жест му отстъпи акциите си от предприятието за внос на филми, камери и прожекционни апарати заедно с мрежата от кина в столицата и провинцията. В момента Неделев с присъщия си размах строеше голям кинотеатър — най-модерната и красива постройка в България, където щяха да прожектират премиерните филми. Беше в центъра на София, с три зали и се изграждаше не по стиснатия начин, а аристократично, без да се жалят средства за мрамор, вносни витражи, вътрешно оборудване, модерни столове, тапицирани като мека мебел, килими и т.н. Скарлатов дейно участваше в замисъла на Неделев за кината, но се раздели с акциите, без да му трепне окото. Имаше в даден момент колебания дали да не запази участието си в този доходен бизнес с невероятни перспективи за разрастване в бъдеще, но се примири в името на голямата цел.

И така отделните договори бяха подписани до 10 часа сутринта. И двете страни изглеждаха доволни от деловитостта и бързината, с която протичаха преговорите. Скарлатов обяви десет минути почивка и след нея се започна така, както предполагаше…

Отведнъж работата се запече и не можеше да мръдне наникъде, защото остана гигантът „Херкулес“. Бавно, борейки се за всяка педя територия, двете страни вървяха по стръмната, камениста пътека на пазарлъка. Аргументи се сипеха и от двете страни — за и против. И когато едните отстъпваха, следваше затишие, за да започнат отново този изнурителен спор. Тук Иванов си показа качествата. Въпреки бедния му, износен костюм, слабата му аскетична физиономия, говореща за недохранване, противниците бързо разбраха и оцениха ръководителя на Скарлатовия екип. Системно, спокойно, даже вяло той откъсваше парче по парче от тортата и заедно с това психологически изтощаваше противниците, без самият да покаже и капка умора. Понякога разменяха къси изречения на тих глас с Динев. Вечният Динев със сините очи, които шареха навсякъде, не изпускаше нито дума от казаното. Нито за миг не се заплесна и следеше всичко с цялото внимание, на което бе способен. Развитието на битката Скарлатов можеше да следи и при запушени уши, като наблюдава нервното лице на Динев. То реагираше на всяка реплика, на всяка дума. Към обед вече се чувстваше не умора, а известно раздразнение в участниците. Точно в един часа Терзиев демонстративно извади от жилетката си златния часовник, гледа го дълго, нави пружината му и каза:

— Не е ли време да се разберем. Поръчах такъв обед в ресторанта за всички, че ако го пропуснем, ще съжалявате и вие, и аз!…

Но думите му останаха глас в пустиня. Към два часа Спас сервира сандвичи, а после разчистиха масата, изхвърлиха пепелниците и донесоха напитки, сякаш всичко започва отново. Въпреки че стъклената врата към верандата бе широко отворена, в кабинета не се дишаше от дим. Присъстващите, с изключение на Динев, бяха върли пушачи и вътре се смесваше димът на цигарите с тоя на лулите. Като се прибави и пурата на Терзиев, само хора, напълно погълнати от лудостта на парите, можеха да издържат на тая атмосфера, защото това, което ставаше тук, в кабинета, завладя съзнанието и на тия, които притежаваха богатствата, и на техните помощници, които не ги притежаваха. Няма по-впечатляваща тема в ежедневието от парите, независимо дали ги имаш или ги нямаш, дали са твои или са чужди. Почти всеки човек на тая земя вярва в бъдещето, което най-лесно, просто и видимо олицетворяват парите. Затова докато свят светува, разказите за пари и богатство, мечтите, че един ден това щастие ще споходи и него, оставаха като неизменна фикс-идея в живота.

Лека-полека кабинетът заприлича на кочина. По пода се мотаеха хартии, фасове, а външният, стегнат, елегантен вид на участниците, с който започнаха конференцията, се замени с раздърпаност, разкопчани жилетки, разхлабени вратовръзки, костюми, изцапани с пепел, разрошени коси, а заедно с това външното възпитание и любезност се замениха с арогантност, саркастични забележки, стигащи до лични обиди. Само Борис Скарлатов не трепна, не разкопча нито едно копче на сакото, не разхлаби вратовръзката си. Пушеше спокойно и мълчеше. Преди всичко мълчеше. Те наистина, разпалени от споровете, го бяха забравили. Към четири часа Спас влезе и извика Туше Динев на телефона в Банката. Този в кабинета бе изключен, за да не смущава никого. Скоро Динев се върна и прошепна на Скарлатов, че се е обадил Карасулиев. Проявявал нетърпение. Искал да знае свършили ли са. Умората и апатията вече започнаха да си казват думата. Участниците все по-вяло и вяло кръстосваха шпаги, докато към четири и половина часа най-после таванът на немците бе достигнат. Те се съгласиха да изплатят дела на Скарлатов в 30 на сто конвертируема валута. След кратки дебати се споразумяха да бъдат швейцарски франкове, оставени в Мезон Щерн на Ван Юлиус. Всички си отдъхнаха. Юристите се засуетиха и се готвеха да пишат на портативната пишеща машина постигнатото споразумение за процента.

— Е, обедът ще се превърне във вечеря — каза Терзиев. — Поканата си остава. Най-после край!…

И тогава стана невероятното. Бяха забравили Скарлатов. Просто не го виждаха. Никой не забеляза, когато той стана зад бюрото и почука върху полираното дърво с кокалчетата на пръстите си, стиснати в юмрук. Отначало не го чуха. Но той така силно заудря, без да жали ръката си, че всички млъкнаха и се извърнаха към него. Когато настъпи тишина, той погледна стиснатия си юмрук и ясно и спокойно произнесе:

— Аз не съм съгласен.

Каза го по такъв начин, че всички разбраха сериозността на неговото вето. Неделев попита:

— Но защо?

— Защото ми е кеф! — каза Скарлатов и седна тежко на стола.

Немецът, който бе закопчал сакото си, готов да излезе, се обърна към преводача. На лицето му се яви нескрито учудване.

— Скарлатов, защо правиш всичко това?! Стига детинщини… — каза Терзиев.

— Не са детинщини швейцарските франкове, поне за мен!

Иванов се опита с кимване да успокои Скарлатов и му правеше мимика да се съгласи, а после стана, отиде при него и дълго му шепна, като го увещаваше. Скарлатов мълчеше. Иванов се върна. Борис отново се надигна от мястото си.

— Господа! Няма да обяснявам какво представлява за Търговската банка „Херкулес“. Той е смисълът, идеята, политиката, емблемата на Банката. Какво остава, след като ми го вземете? Едно нищо! Търговската банка се превръща в клозет, изпълнен с книжни лайна! Та какво друго са левовете и марките?! Аз смятах, че във вас, финансовите вълци, е останала поне капка човечност. Но вие искате да отнемете и последната филия от ръката ми. Не е трудно да се разбере, че след такава делба изтичането на капитали от Банката няма да спре дотук. Най-солидните клиенти ще вземат своите авоари и аз ще остана на пътя. С едно не съм съгласен — да нямам лични средства за препитание! Не съм далеч от мисълта, че вече слизам от сцената на банковите битки. Но да стана просяк нямам намерение, а още по-малко желание. Ето защо казвам своето твърдо „не“, понеже не мога другояче!

След тия думи Неделев, Терзиев и немецът шепнешком проведоха кратък разговор. След като приключиха, Неделев попита:

— Отказваш се по принцип от сделката или не си съгласен с дадена клауза от договора?

— Не съм съгласен с клаузата — глухо каза Скарлатов.

— По-специално?

— С процента в чужди девизи.

— Повече от тридесет на сто не можем да дадем.

— Жалко!

Тримата отново размениха шепнешком мисли. После Неделев се обърна към Скарлатов.

— В твои ръце „Херкулес“ скоро ще пропадне.

— И така да е. Тебе какво те засяга?

— Все пак аз бях един от основателите на концерна и дълги години втори директор на Банката.

— Ще си спомням с умиление и тъга.

Настъпи пауза. Неделев не бе от хората, които зарязват работата по средата. На това разчиташе и Борис. Неделев не бе алчен за пари. За него те нямаха това абстрактно значение, както при банкера. Той беше бизнесмен, мислещ в предмети, които можеха да се видят и пипнат. Там му беше слабостта и единствената страст.

— А колко процента искаш? — попита Неделев.

— Тридесет и три и една трета!

— А защо ти е тая една трета? Това е вече пристрастие! — каза Терзиев.

— За да спазим традицията. Златното покритие на парите трябва да бъде точно толкова — тридесет и три и една трета!

— Ти не си държава.

— Вярно е. Не съм. Но аз очаквам господин Неделев да си каже думата.

Ето най-после неприятният миг. Сега от отговора му зависеше не толкова самата сделка, колкото правилността на анализа му за нея. Той щеше да потвърди или опровергае дали дългогодишните наблюдения на Скарлатов върху тази толкова мълчалива, непроницаема и затворена личност, каквато бе Неделев, върху безспорно талантливия търговец и бизнесмен са верни. Дали е проникнал в душата му и открил ли е великата му страст, следователно великата му слабост. А тя беше страстта му към материалните блага! Ако загубеше, изводът сам се налагаше — той едва ли е банкер в истинския смисъл на думата, защото не е психолог.

Мълчанието трая твърде дълго. А после Неделев стана. Клепките му бяха широко отворени. Той се извърна към Скарлатов и Борис видя може би за пръв път толкова ясно неговите зеленикавоводнисти очи да го гледат с цялата омраза, на която беше способен.

— Е, добре, аз съм съгласен.

— Абер, хер Неделев… — възрази немецът.

— Аз сам, от моите лични девизи, които притежавам в чужди банки, ще изплатя тези недостигащи три и една трета процента.

Неделев изтощен се стовари на стола и тоя път наистина затвори напълно клепки.

В шест и половина часа всички договори бяха подписани. На Скарлатов присъстващите му заприличаха като току-що извадени от дарак и чепкало. Но полека-лека се размърдаха и почнаха да добиват вид на хора. Терзиев пак погледна часовника си и каза:

— Слушай, Скарлатов, ще идем на вечеря, нали?

— Нямам нищо против.

— Но рано е още. Ще може ли да изчакаме в Банката, за да не се пръснем?

— Чудесно!

Скарлатов разпореди да изнесат голямата заседателна маса. Изведнъж кабинетът стана обширен. Сервираха алкохол на малките масички. Борис си сипа в чашата една солидна доза коняк. Обстановката стана приветлива и приятелска. Само Неделев седеше във фотьойла и мълчеше. Терзиев се обади по телефона в ресторанта и дълго обсъжда менюто, като даваше нареждания.

— Голямо плюскане ще падне — каза той.

Оформиха се и групички. Юристите на една страна, банкерите — на друга. Скарлатов размени няколко думи с немеца. Бил отскоро в България. Взимал частни уроци и скоро щял да научи езика. Вратите към верандата бяха широко отворени. Излязоха там на чист въздух. По едно време Неделев се надигна от мястото си и седна на свободния фотьойл срещу бюрото на Скарлатов. За негово учудване започна разговор, съвсем не индиферентен.

— Скарлатов, ние принципно се разбрахме при разделянето, че аз ще взема мините.

— И ги взе.

— Остана една.

— Такава не знам, доколкото си спомням.

Към тях се приближи Терзиев и чу последната реплика.

— Ааа, става въпрос за тая полубарака „Нептун“ или как беше?…

— „Ураниум“ — каза Борис.

— Не си заслужава да се говори! — добави Терзиев.

— Та аз и не говоря.

— Но аз искам ти да изпълниш принципно споразумението. Ти обеща мините изцяло да преминат към мен — настояваше Неделев.

— И го изпълних.

Терзиев също седна, а после каза:

— Така е, Скарлатов. Ти знаеш, че за банкера една дума е равна на писмен договор.

— Вярно е. И досега моята дума е тежала повече от договор.

— Тогава защо се циганиш след такава блестяща сделка? — продължи Терзиев.

— Блестяща сделка ли? По-правилно е да се нарече грабеж…

— Аз държа да изпълните договореността, макар и устно — упорстваше Неделев.

Той премина на „Вие“ — значи беше ядосан. Дойде и немецът заедно с преводача си. Останалите, пръснати из кабинета и верандата, започнаха да се събират и тихо да сядат на местата си. Разбраха, че става нещо интересно. Настъпваше нов сблъсък…

Скарлатов не предполагаше, че именно сега, след изнурителните преговори, Неделев ще постави въпроса за „Ураниум“. Той очакваше тая негова стъпка при други обстоятелства. Но когато погледна седящите противници пред себе си, промени мнението си. Дали тези типове не бяха се уговорили още днес да поставят въпроса ей така, между другото, и вероятно на обеда след пиенето, когато Скарлатов щеше да се замае, или на предстоящата вечеря. Но Неделев не бе издържал. Терзиев се опита да прекъсне разговора без успех.

— Професор Иванов — извика Скарлатов. — Елате, ако обичате. Можете ли да цитирате предварителната уговореност между мен и Неделев.

— По въпроса за мините ли?

— Именно.

— Те преминават към Неделев.

— Ето, видя ли? — обади се Терзиев.

— Но, драги доктор Терзиев — каза усмихнат Иванов, — ние обсъждаме само общите предприятия. А те по принцип са акционерни. Докато мина „Ураниум“ е лична собственост на господин Скарлатов.

— Каква разлика!?

— Разликата е до небето!

— В края на краищата Скарлатов може да изпълни тая приумица на Неделев, защото, честно казано, не знам за какво му е мината?!

Немецът непрекъснато се обръщаше към преводача. Държеше да не изпусне нищо от казаното.

— А защо, господин Неделев, държите на тая мина, или както я нарече доктор Терзиев — полубарака? От инат? Едва ли. Вие сте далеч от подобно човешко чувство. Тогава за какво? Някога ми се надсмяхте за тази сделка. И ако тогава я бяхте приели даже като моя странност, сега нямаше да водите тоя изнурителен разговор.

— А ти защо го измъчваш? — попита Терзиев.

— Искам да обясни.

— Навремето сгреших. Моята страст са мините. Макар и малка, аз ще разработя „Ураниум“ и ще я изправя на крака, както пръв започнах с медните мини.

— Странно, господин Неделев. Вие не сте геолог, не обичате и науката. Е, добре. Приемам, че обичате мините. И сега така поставяте въпроса, че аз трябва да изпълня Вашето детско желание да прибавя към колекцията ви още една екзотична и никому ненужна барака за уранова руда.

— Наистина не струва — каза Терзиев. — Та каква е печалбата й? Какъв е пласментът й?… Не бъди дребнав, Скарлатов. Дълги години бяхте ортаци. Човешко е да изпълниш желанието му, даже да е от детински инат. Ние всички те познаваме като благороден и широк човек.

— Още малко и ще ме разплачете. Вие, финансовите вълци, които една сълза не сте проронили в живота за когото и да е, щом се касае до сделка!… Вие сега водите пазарлък и апелирате за човещина и минало приятелство!…

Немецът се наведе към Неделев и дълго нещо му говори. След като свършиха, Неделев стана от фотьойла.

— Може да е глупаво от моя страна, мислете каквото искате! Но аз желая „Ураниум“ да е мой и съм готов да го изплатя във валута от мои лични средства.

— А ако ми се прище чисто злато на кюлчета?

— И това желание ще удовлетворим — каза Неделев, — колкото и да ми струва.

Ето Скарлатов и по тоя пункт постигна всичко, каквото искаше. Бе ги унизил. Бе ги принудил да се кълчат, да лъжат и преди всичко да молят. Той погледна хората и от двата екипа. Те седяха мълчаливи, но разбираха, че присъстват на битка между гладиатори. Време беше Скарлатов да прекъсне тая глупава игра. Тишината бе гробна. Без да стане, той бавно, с глух глас заговори:

— Аз считах господин Неделев и неговите съветници за умни, почтени партньори. А ето сега те се опитаха да ме измамят. Приказваха за търговски морал, за изпълнение на казаната дума, а когато не успяха, се унизиха дотам, че се съгласиха да купят нещо ей така, от чиста приумица, и то в злато!… Господин Неделев се изкълчи до такава степен, че взе да играе ролята на роб пред инфантилните си страсти. Той просто обича мините и иска да му дам моята. Мило, наивно, трогателно и толкова човешко!… Но ако не знаех какъв финансов хищник седи тук срещу мен!… Работата е още по-голяма! Защото не е само желание на Неделев, а на Кредитната банка и в крайна сметка — на Германия! Мината и концесиите им са необходими! Жизнено необходими! Но, уви, притежавам ги аз. И аз знам цената им! Тя е доста по-голяма, отколкото златна мина в Южна Африка. А сега, мили мои колеги, след като знаете, че знам, остава смирено да сведете глави, защото блъфът ви не успя.

Противниците мълчаха. Той се обърна към Неделев.

— И няколко думи на прощаване, господин бивш директор на Търговската банка — Стефан Неделев!… Вие сте добър бизнесмен, но без поглед напред. На Запад бихте били ценен търговец на недвижими имоти. За съжаление простотията Ви изигра лоша шега. Вие сте необразован. Не в търговски смисъл. А хуманитарно необразован! Като се прибави и емоционалната Ви безчувственост, получава се провал като днешния. На Вас никога и през ум не Ви е минало да се заинтересувате от такива отвлечени области, като физика, структура на атома, радиоактивни вещества, ураниум и тяхното приложение. Но аз рискувах и не със своята налудничавост, а със своите знания, общ поглед върху цивилизацията, науката и културата. Ще дойде ден — и той не е толкова далеч, — когато бизнесмен, търговец, банкер без всестранно хуманитарно образование няма да може да съществува! А най-важното е да си психолог! Примирете се, че толкова Ви е бил капацитетът и друг път не се опитвайте да измамите банкера Борис Скарлатов!…

Той вдигна още по-високо характерната си глава, защото знаеше, че е направил неотразимо впечатление на всички присъстващи. По-добра и по-веща аудитория той не можеше да има!… И така, както големите актьори знаят, че публиката е потресена, без даже да погледнат през рампата, така и Скарлатов знаеше, че високо се е издигнал в очите на всички. Това бе победа, но не материална, защото резултатите от сделката бяха в негова вреда, стигаща почти до срутване на Банката му. Но той показа моралното си превъзходство и за него това бе по-важно. Постигна целта си и се чувстваше доволен и радостен.

Присъстващите мълчаливо започнаха да се разотиват. Беше провалил и вечерята на Терзиев. Спас излезе с колата, за да изпрати по домовете екипа. Последен се сбогува Иванов. Той стисна ръката на Скарлатов, без да каже дума, но в това ръкостискане се чувстваха и изненадата, и уважението, и гордостта, че е приятел на банкера Борис Скарлатов. Накрая в кабинета останаха двамата с Динев.

— Вървете, Динев, и ме оставете сам. Ще се видим утре.

Динев нищо не каза и излезе. Скарлатов огледа помещението, както военачалник оглежда бойното поле след генерално сражение. Излезе на верандата. Звънчетата на файтона с Терзиев издрънкаха и конете потеглиха. Навън бе нощ. Електрическите лампи осветяваха Банката. Дворът опустя. Той не остана повече в кабинета, а мина в чакалнята. Видя тапицираната врата с табелата на Неделев, приближи се и внимателно огледа как е монтирана. Върна се и взе попадналия му нож за разрязване на хартия. Опита се да отвинти табелата, но върхът на ножа се изкриви… С нетърпение дочака Спас да се върне.

— Отвертка имаш ли?

— Оставете, аз ще я махна.

— Донеси отвертка! — грубо извика Скарлатов.

След малко Спас се върна. Трудно и нескопосно Скарлатов с усилие отвинти табелата и я захвърли на пода. Тя издрънча. Спас стоеше чинно. Знаеше, че в такъв момент е по-добре да мълчи и да не нервира господаря си.

— Вдигни тази тенекия и я хвърли на боклука!

— Ще я хвърлим, като изчистим всичко…

— Хвърли я сега, веднага, разбра ли!…

Стреснат, Спас се наведе, взе табелата и излезе. Върна се след малко.

— Хвърли ли я?

— Хвърлих я в кофата на дюкянджиите вън на улицата.

— Отлично! — каза Скарлатов.